Още от времето на Платон и Аристотел демокрацията е добила печалната слава на лошо управление на безпросветната тълпа – демоса – която е загрижена за личните си интереси, но не и за добруването на обществото. Днес тази критика не е популярна във високата политическа теория, но битува необезпокоявано в масовите нагласи и изплува на повърхността във времена на криза. Целта на този текст е да напомни, че съвременната демокрация има достатъчно инструменти за справяне с невежеството, за неутрализиране на вредното му влияние върху вземането на решения. Същевременно обаче у нас много от тези инструменти или са повредени, или се използват неправилно, или са попаднали в грешни ръце.
Рационалността на незнанието
Да вземем като пример едно британско изследване от 2013 г., което показа, че публиката на Острова има грешна представа по почти всички важни политически въпроси.[i] Хората масово преувеличават размерите на злоупотребите със социални помощи, имиграцията, престъпността, забременяването на тийнейджъри, външната помощ, която Великобритания дава на други страни и т.н. Например мнозина смятат, че външната помощ е в топ три на бюджетните разходи, когато всъщност тя е далеч по-скромна. Едно по-скорошно изследване от 2015 г. показа, че мнозинството британци не знаят дали ще има парламентарни избори през годината (да, ще има), както и как се казва министър-председателят на страната. И това е в страната, която в международните рейтинги за политическо невежество не се представя зле – Великобритания е в топ 5 на най-малко невежите нации.[ii] Тези класации нямат особена научна стойност, защото всяка нация има своите „тъмни петна“ на незнание и много зависи от това кои въпроси ще изберете да включите в изследването, но фактът си е факт – хората имат сгрешени представи за множество ключови обществени проблеми.
Разбира се в това няма кой знае каква изненада. От индивидуална гледна точка просто не е рационално да се инвестира време в търсенето на истината по повечето от споменатите въпроси. Хората имат собствен живот и тяхната първа отговорност е по отношение на него – как да постъпват добре с близките си, как да извлекат максимална полза от възможностите си и пр., и пр. Съвременната демокрация всъщност ги окуражава да правят точно това, което води и до елитарните критики в „консюмъризъм“, които не са нищо друго освен рециклиране на Аристотеловото притеснение, че демосът е егоистичен и не вижда по-далеч от носа си.
Нещата са по-сложни обаче. Днес публиката може да си позволи да е „рационално невежа“, защото знае, че когато дойде време за вземане на решения, тя ще разполага с достатъчно „сламки“ и „подсказки“ от два основни източника – политическите партии и медиите – за да направи правилен избор. В този смисъл и без да инвестира значително време в собствено проучване на нещата, изправена пред урните публиката ще има възможност за достатъчно ясен, структуриран и рационален избор.
Нека да видим, обаче, дали и как партиите и медиите у нас изпълняват тези свои ключови задачи, без които демокрацията рискува да се превърне в управление на невежото мнозинство.
Партиите
В съвременните общества хората са разделени на две групи. Първо, огромно мнозинство, което слабо се интересува от политика и като цяло е неосведомено, и второ, малки, но енергични и шумни „партизански“ групи, които следят всяка информация, но я пречупват през призмата на собствената си политическа и идеологическа визия. Тези „политически фенове“ филтрират информационното море с една единствена цел – да извлекат поредното доказателство за собствената си правота. Една от когнитивните задачи на политическите партии е да балансират между неосведоменото мнозинство и политическите си фенове. Ако бъдат „захванати“ от една от тези две групи, политическите партии губят смисъла си и нямат добавена стойност.
Два феномена от родната действителност са притеснителни. Първият е, разбира се, популистката партия, която обещава да се води от настроенията и „волята на народа“, каквато и да е тя. Тази партия изоставя всякаква претенция да образова електората си, да е вътрешно консистентна и логична – тя просто търси определени нагласи, които могат да я вдигнат над 4 процентната бариера. В типичния случай такава партия ще използва като антена някой homo erectus perhydrolens, чувствителен към тънките струни в народната душа. Проблемът е, когато до него застанат представители на утвърдени, големи партии, и започват да повтарят неговите мантри. За да не съм иносказателен, говоря за БСП, която напоследък престана да функционира като партия, даваща добавена стойност, и се залута в търсенето на обществени настроения, които да „вдигнат“ на повърхността потъващата й гемия. Както редица коментатори отбелязаха, точно това е пътят към дъното обаче, защото партията губи и облик, и тежест, като влиза в нишата на откровения популизъм.
Втората опасност е свеждането на партийността до групата на феновете. Фейсбук и социалните мрежи създават огромни изкушения точно в тази посока: човек говори сред „приятели“ и фенове на собствените му политически настроения, като основната задача е да се намерят нови доказателства на собствената правота. Несъгласните са „тролове“ (а те често пъти наистина са, защото партиите разбраха ценността на мрежите и започнаха да окуражават – материално и духовно – феновете си да участват активно в тях). Да, Интернет демократизира политическите дебати, но той потенциално води и до нова сегрегация – до възникването на хомогенни, емоционално силно ангажирани групи, които рискуват да заживеят собствен живот, различен от този на огромното мнозинство на останалите в страната.
За да не се случи това, партиите също имат своята отговорност: те трябва да се борят срещу такава политизация, защото – ако й се поддадат – рискуват да се сведат до агитките на най-ревностните си, градски, образовани, имащи достъп до Интернет поддръжници.
Да вземем един пример на изкривяванията, които се получават във фейсбук пространството. Основният дебат там от година насам е доколко метаморфозата на Бойко Борисов е възможна и автентична. Има два лагера: единият твърди, че нещо подобно се случва, другият – че то по принцип не може да се случи. Всеки факт от родната действителност се интерпретира като доказателство за тези две тези. Например, „оставката на Вучков показа, че „койчовци са виснали от шлифера на Борисов“. Или – обратното „оставките на Писанчев и Лазаров демонстрират, че той се отърсва от койчовци“.
Изкушените от философия на науката знаят, че реалността дава факти в подкрепа на всякакви теории – в този смисъл е безнадеждно упражнение да се надпреварвате да събирате такава позитивна подкрепа – тя никога няма да е окончателна. Например има неизброимо количество факти в подкрепа на тезата, че земята е плоска (да речем, никой не е видял края й, навсякъде изглежда плоска и пр.) Затова Карл Попър е въвел друг стандарт за научност – да се търсят факти, които оборват, отхвърлят окончателно дадена теория (например, околосветско пътешествие, снимка на Земята от космоса и т.н.) Един от проблемите на фейсбук е, че все още не е въвел тези строги правила на доказателственост, което прави гореописаната надпревара между политически фенове възможна.
Очевидно е, че реалният политически живот не може да действа на принципите на фейсбук. Какво да се прави обаче, ако съществуват – както в случая – две теории, нито една от които не е била окончателно и научно отхвърлена? Пак от философията на науката знаем, че в такива случаи се прилага принципът на добронамерената интерпретация (principle of charity): интерпретираният субект се разглежда и третира в най-добрата му светлина до момента, в който той окончателно отхвърли по-позитивното тълкуване с действията си. Този принцип има дълбоки основания като уважение към човешката автономия и достойнство. За съжаление този принцип не е навлязъл във фейсбук пространството, което води до уклон към конспиративност и дълбоко вкоренено недоверие на практика във всичко. Ако партиите се подадат на този уклон в своята дейност, те престават да имат полезна добавена стойност за обществото.
Медиите
Масовите медии са другият филтър, който трябва да „структурира“ избора на хората в условията на широко разпространено невежество по обществени въпроси. И тук ситуацията у нас не е добра. Медиите ни са разделени на два сегмента: първи – огромен – който можем да определим като апология на невежеството. Там всякакви обществени нагласи могат да бъдат допуснати, ако са инструментално полезни за една или друга цел. Тази цел обикновено е дискредитацията на неудобните и глорификацията на приятелите. Изчезна например масовият сериозен вестник, каквито с известни уговорки бяха Труд и 24 часа през голяма част от прехода. Вторият сегмент са сериозните издания с по-ограничена, нишова аудитория: затваряйки се в нея обаче, те започват да развиват някои от гореизброените слабости на фейсбук пространството.
През последните седмици в медиите се завъртяха например следните „доказателства“, че Кремъл няма нищо общо с убийството на Немцов:
- Путин е много умен. Убийството на Немцов не му е изгодно. Ergo, не го е убил той.
- Убийството на Немцов не е изгодно на Путин. Путин не е убил Немцов. Ерго, убили са го или американците, или фашистите от Майдана.
- Путин не е убил Немцов. Убийството на Немцов не му е изгодно. Ерго, убили са го заради пари, които е взел от чуждестранни спонсори.
- Немцов не е убит от Путин. Родителите на приятелката на Немцов са били против връзката им. Ерго, убит е като отмъщение за нейния аборт.
Истината е, че все още нямаме пълна картина за трагичните събития в Москва и различни хипотези са възможни, но аргументи като гореизброените така или иначе са под санитарния минимум на смислен дебат. Въпреки това те са почти ежедневно тиражирани и от централни издания, което показва, че медийното пространство е спряло да изпълнява базовите си когнитивни функции.
Заключение
Основният извод от този анализ е, че съвременната демокрация има достатъчно инструменти за справяне с масово незнание и неосведоменост по ключови въпроси, но тези инструменти трябва да се поддържат в изправност и обществото да има съзнание за тяхното значение и ценност. Противно на мнението за демокрацията в древността, тя не е управление на тълпата, а изисква доста развита политическа култура. Пътят към тази култура е образованието. Каквито и реформи да правим, без внимание върху образованието във всичките му аспекти – през училища, университети, партии, медии, фейсбук и пр. – трудно ще успеем. Целта не е всички да научат всичко, а всички да знаят поне кой инструмент за какво и кога се използва. Едва ли съм единственият, който има усещането, че следваме сгрешени инструкции за ползване на нашия модел.
Накрая, да си припомним теоремата на маркиз дьо Кондорсе, един от ранните защитници на когнитивната стойност на демокрацията. Според нея, ако в една политическа общност всеки един член има малко над 50% шанс да даде верен отговор на даден въпрос, при гласуване колективната вероятност за правилен отговор нараства. При големи числа на гласуващите тя започва да доближава 100%. В този смисъл не е необходимо да имате общество от доктори на науките, за да разчитате на демокрация: необходимо е базова компетентност. А тя се осигурява със съвременните форми на масово образование, от които не бива да изключваме нито медиите, нито партиите.
[i] http://www.independent.co.uk/news/uk/home-news/british-public-wrong-about-nearly-everything-survey-shows-8697821.html
[ii] http://www.theguardian.com/news/datablog/2014/oct/29/todays-key-fact-you-are-probably-wrong-about-almost-everything
Класацията, до която цитираното изследване достига, е следната: Швеция, Германия, Япония, Испания, Великобритания, Австралия. Белгия, Канада, Франция, Унгария, Полша, Южна Корея, САЩ, Италия…
Класацията, до която цитираното изследване достига, е следната: Швеция, Германия, Япония, Испания, Великобритания, Австралия. Белгия, Канада, Франция, Унгария, Полша, Южна Корея, САЩ, Италия…
Няма коментари:
Публикуване на коментар