четвъртък, 30 юли 2015 г.

Когато нещата изглеждат зле (КлубZ)

Ловният сезон за далавери е открит и той ще продължи чак до следващите парламентарни избори.

Снимка Веселин Боришев
Снимка Веселин Боришев
Даниел Смилов
В едно от най-знаковите си решения – Bucкley v. Valeo (1976 г.) американският Върховен съд стига до извода, че не само корупцията, но и това, което изглежда като корупция е проблем за демокрацията. Ако хората възприемат нещо като корупция, тяхното доверие в политическия процес се изпарява. Затова държавата трябва не само да се грижи за реалността, но и за нейното възприятие, за отношението на хората към политиката.
Българският парламент – и управляващите по-специално – са на път да загърбят окончателно това златно правило. А нарушителите му не ги чака нищо добро. Нагледахме се на решения, които нямат нормално политическо и институционално обяснение. Когато се натрупат много такива действия – които със сигурност изглеждат нередно, а някои от тях най-вероятно и са такива – хората започват да се съмняват във всичко, което политиците вършат. Ето един списък от политически ходове, които изглеждат много зле:
1) Да настояваш, че г-н Искров трябва да подаде оставка заради провал в своята работа и да преназначиш неговите подуправители – т.е. неговия екип - в БНБ. Т.е. да твърдиш, че Искров носи „морална отговорност“ за КТБ и да оневиниш подуправителите му от такава отговорност, макар че те са били част от Управителния съвет и са вземали ключовите решения по отнемане на лицензи на банки, изслушвали са на всеки три месеца доклади на „надзора“, трябвало е заедно с гуверньора да създадат работеща и ефективна система на вътрешен контрол в БНБ и т. н.;
2) Да преназначиш подуправителите с мнозинство ГЕРБ-ДПС, без да отчиташ аргументираното мнение на коалиционните си партньори. Само това действие е достатъчно да вдигне червения флаг за фрапантно противоречие с политическата логика;
3) Да назначиш Мая Манолова за омбудсман. В крайна сметка, омбудсманът трябва да е човек с ясна и достойна гражданска позиция. При г-жа Манолова поне единият реквизит обикновено липсва;
4) Да обещаеш на хората референдум и след това да не им го дадеш без аргументи или дори с комични и подигравателни такива – като историята с развалените пултове, например;
5) Да напишеш доклад на парламентарна комисия за КТБ, в който няма дума за г-н Пеевски, има една дума за прокуратурата, и в който се оказва, че КФН не носи никаква отговорност за източена банка, листвана на българската борса. Банка, имаща и един куп дружества, също търгувани там. Оказва се, че на въпросната наша борса може спокойно да присъства „финансова пирамида“ без КФН – „регулаторът“ – да разбере или да носи някаква отговорност за този свой пропуск. Както биха казали от ДПС – аферим на такъв доклад, евала на такъв регулатор...
Многоточието не е случайно – това са само най-ярките примери. Тяхното натрупване говори за сериозна загуба на приличие. Като че ли водещи политици са решили, че вече всичко става възможно – общественото внимание е приспано, няма добри и лоши. Ловният сезон за далавери е открит и той ще продължи чак до следващите парламентарни избори.
Ако някой си прави такава сметка, то тя със сигурност ще се окаже крива. Но междувременно отново страната ще загуби ценно време и обществен ресурс. Защо е възможно, обаче, политиците да си правят такива криви сметки? Те би трябвало да са по-рационални същества, които да видят, че постепенната, но трайна загуба на приличие няма как да се отрази добре на кариерата им в средносрочен, да не говорим за дългосрочен план. Причините за тази загуба на реалистична преценка са следните:
Продавачите на фалшива реалност
Голяма част от медиите в страната всъщност продават обещанието, че могат да накарат хората да не виждат нещата, които изглеждат зле. По-арогантните дори се хвалят, че могат да направят тези неща да изглеждат добре. Прагматиците в този сегмент залагат на друга стратегия – да окалят и оплюят всичко, така че в резултатната тинеста среда нещата да изглеждат еднакво. Фактът, че политическият елит и неговите чутовни върхове започнаха да губят приличие е сигнал за това, че отново започва да се предоверява на продавачите на фалшива реалност. Предопредителните семафори вече светят червено дори и изпод дебелия слой тиня, с който грижливо биват покривани.
Малка и разпокъсана критично мислеща общност
В страната има активни и независими граждани, които не могат лесно да бъдат подведени и заслепени. Проблемът е, че те рядко успяват да се координират и да действат ефективно заедно, освен ако не се случи някакъв грандиозен скандал. Натрупването на малки скандали обикновено води тази общност до братоубийствени интерпретационни войни, до резигнация и демобилизация. В една среда на постепенна загуба на приличие тази общност бързо се разпада на няколко подгрупи. Едните твърдят: „казвахме ли ви, че нищо няма да излезе“. Другите развиват конспиративни сценарии, според които и най-добрите намерения и политики ще завършат зле. Трети бързат да обявят победата на „мафията“ с надежда това да доведе до всенароден бунт и т.н. И накрая, по стара българска традиция всички групи вземат, че хубаво се изпокарат.
Ситуацията със съдебната реформа ясно демонстрира този разпад на общността, която дори не можа да разбере, че всъщност е спечелила сериозна междинна победа (както заради нейните усилия, така и заради натиск от ЕС). Вместо да се консолидира зад основните идеи на реформата, да „бетонира“ доста крехкия, тактически и лицемерен „консенсус“ от страна на голяма част от 180-те депутати (и да направи отстъпление от него невъзможно), общността се отдаде на разнообразни критики, спекулации, недоволства и въздишки от рода на „ех, да имахме 180 гласа в парламента, каква реформа щяхме да направим!“ Когато някой не може да оцени междинните си победи, явно има слаба стратегия и нисък аналитичен потенциал.
Непознаване и незачитане на парламентаризма
България е парламентарна република, но малцина политици знаят, какво всъщност това означава. Чуждоземен политически антрополог би останал със следните впечатления от идеите за парламентаризъм в нашето НС. ГЕРБ иска да решава проблемите „Пеевски“ заедно със самия Пеевски, връзките с ЕС - с реформаторите, пенсионната система - с АБВ, подуправителите на БНБ - с ДПС, омбудсмана - с БСП, референдума – с каквото дойде. Да, по някои въпроси –като конституционна реформа -  участието на опозиционни партии е необходимо. Но парламентаризмът изисква сравнително ясна граница между управляващи и опозиция, както и колективна отговорност на управляващите за приеманите политики. Тези принципи точно са на път да се размият у нас и от парламентарна може да станем парламентарно-промискуитетна република. Това е голямата опасност, а не формална коалиция ГЕРБ-ДПС (поетично наричана „Бостан“), която би била еднозначно неприемлива за мнозинството граждани, включително за избирателите на ГЕРБ.
Когато нещата изглеждат зле, те най-вероятно са зле. Но докато изглеждат зле, все още надежда има. И тя би изчезнала, ако нещата изглеждат еднакво.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.

сряда, 29 юли 2015 г.

Партиите и референдума ("Фокус")

Доц. Даниел Смилов: Референдумът не се обезсмисля, но щеше да привлече повече интерес и да е по-значим за демокрацията, ако съдържаше трите въпросаСнимка: Информационна агенция "Фокус"
Доц. Даниел Смилов, програмен директор на Центъра за либерални стратегии и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Кл. Охридски” в интервю за Агенция „Фокус” във връзка с отпадането на два от предложените от президента въпроси за референдум.


Фокус: Г-н Смилов как ще коментирате фактът, че парламентът отхвърли три от двата предложени от президента въпроси за референдум? Защо на практика народното събрание бламира президента?
Даниел Смилов: Това стана заради партийни калкулации. От една страна по-малките партии се страхуваха да се приемат мерки като мажоритарния вот и задължителния вот. Страхът тук е, че подобна промяна в избирателната система би изкривила правилата в полза на по-големите партии като ГЕРБ и ДПС, които поради твърдия си електорат са в по-различна позиция от останалите. ГЕРБ също демонстрираха нежелание първите два въпроса да бъдат приети. Според мен, ако имаше реална воля от тяхна страна тези въпроси да бъдат прокарани, това можеше да станe, тъй като имат достатъчно ресурс като влияние върху коалиционните си партньори да го направят. По-трудно ми е да си обясня тяхната мотивация, защото и като партията стояха зад инициираната подписка в полза на този референдум, и чисто съдържателно няма какво да губят от двете предложени реформи – мажоритарната система и задължителното гласуване. В този смисъл необяснимо е поведението на ПГ на ГЕРБ, макар че тук отчитам, че те гласуваха по-масово, макар и недостатъчно в полза на тези промени.
Фокус: Какви според Вас могат да са мотивите за това поведение на парламентарната група на ГЕРБ?
Даниел Смилов: Не искам да спекулирам. Нормално е това да се отчита като някакъв реверанс към ДПС по отношение на задължителното гласуване и може би към Реформаторския блок по отношение на мажоритарния вот.
Фокус: Референдумът отново повдигна въпроса за промяна на избирателната ни система. Нуждаем ли се от такава на този етап и в каква посока?
Даниел Смилов: На въпросите за мажоритарния елемент и за задължителния вот е хубаво да се отговори окончателно и референдумът е добър начин това да се случи. След вчерашния вот в парламента на практика останахме във висящо положение. Тези два проблема не са свалени от дневен ред и ще продължат да ни занимават. Сигурен съм, че преди всяко провеждане на избори или по други поводи ще има политически партии, които ще предлагат преразглеждането на тези въпроси. От гледна точка на стабилността на правилата на демократичното състезание това, което вчера стана, не е добре. Отхвърлянето на референдума всъщност оставя за в бъдещето по-категоричното и авторитетно разрешаване на тези въпроси. Според мен колкото по-стабилни са изборните правила, толкова вниманието ще е по-съсредоточено върху съдържанието на политиката, а не върху процедурата и това ще по-добре за страната като цяло.
Фокус: Каква е оценката Ви за темата на въпросите – подходяща ли е тя за провеждането на национално допитване?
Даниел Смилов: Да. мисля, че темата е подходяща. Хубаво беше, че тя е зададена на принципно ниво, защото малцина са запознати с детайлите на различните избирателни системи и последиците от тях. Но ако хората заявят, че искат голяма част от представителите в Народното събрание да бъдат избирани мажоритарно, тогава депутатите трябва да подберат подходящата за българските условия система ,която да дава съчетание между състезание на кандидати и на политически партии. От моя гледна точка, ако се прави реформа в изборното законодателство, най-удачно би било да се възприеме немският модел, който дава такова съчетание. При него хората гласуват и за кандидати, и за партии. По този начин има тясна връзка между избирателя и представилите в парламента, но същевременно системата не изкривява резултата, а дава пропорционален резултат по отношение на партиите. При нея малките партии не са толкова ощетени, колкото при други варианти на мажоритарната система, каквито са англосаксонския или френския.
Фокус: Какво е мнението Ви за формулировката на въпросите, което беше една от основните критики по-специално този за въвеждането на мажоритарното избор на депутати? Можеше ли депутатите да го прецизират?
Даниел Смилов: Въпросите бяха правилно зададени. Единственото възражение бе за първия въпрос – за мажоритарната система, но влизането в детайли би направило въпроса недостъпен за мнозина: хората няма да разберат какво ги питат. Вариантите са два - да бъде предоставен избор между готови изборни системи или да се остане на едно по-абстрактно и принципно ниво – за параметрите на избирателната система. В нашия случай беше избран вторият вариант и аз не виждам проблем в това. Депутатите биха могли да преформулират въпроса, но те не направиха такъв опит, защото между тях нямаше съгласие в каква посока да се случи това. От тази гледна точка не е коректно да прехвърлят на президента вината за собствения си провал по този въпрос.
Фокус: Какво мислите за въвеждането на задължително гласуване? Начин ли е това да се върне доверието в политическата система?
Даниел Смилов: Идеята, хората да бъдат питани какви трябва да са основните аспекти на избирателната система, е добра. Трудно ми е да кажа в каква посока биха гласували по въпроса за задължителния вот. Има модели, които работят със задължително гласуване и при тях обикновено има по-високо участие в зависимост от начина, по който е въведен задължителния елемент. На този етап е много трудно да се предвиди какви ще са ефектите от това по-високо участие върху българската политическа система. Може да се очаква, че ще започнат да гласуват групи, които досега не са го правили. В голямата си част те не са толкова образовани и нямат голям интерес към политиката и би било интересно да се види кои партии те биха предпочели, ако по законодателен ред бъдат мобилизирани да гласуват. Въпросът за ефектите от различните избирателни и системи е доста сложен и трябва да имаме конкретната формула, до която би се стигнало ,за да правим по-точни прогнози. Аз не споделям мнението, че задължителният вот е противоконституционен, понеже, видите ли, това е право, а не задължение. Въпросът поражда различни теоретични питания. Същността му е в това дали всяко право съдържа в себе си обратното право, така както правото да говориш, съдържа в себе си правото да мълчиш, например. Някои биха направили аналогията, че правото да гласуваш съдържа в себе си правото да не гласуваш. Тази аналогия обаче не важи за всички права – правото да си свободен, не съдържа в себе си правото да се продаваш в робство и правото на живот не съдържа в себе си правото на евтаназия. Така че аналогията е механичен, неиздържан аргумент. Без да влизам в повече детайли, твърдя, че не е необходима много сериозна конституционна ревизия, за да се въведе задължително гласуване.
Фокус: Можеше ли Народното събрание да реши въпроса с електронното и дистанционното гласуване и не обезсмисля ли това провеждането на референдум?
Даниел Смилов: Не бих казал, че референдумът се обезсмисля, но при всички случаи той щеше да бъде много по-значим за демокрацията, ако съдържаше трите въпроса. Щеше да е много по-привлекателен за гражданите, много повече хора щяха да гласуват заради другите въпроса. На второ място проблемът с електронното гласуване е по-скоро технически. Мисля, че всички биха били съгласни то да бъде въведено, въпросът е да има нужните гаранции, че няма да се злоупотребява с тази възможност. Дори да не се събере достатъчен кворум по този въпрос наесен, парламентът така или иначе трябва да предприеме мерки за неговото въвеждане. То не може да стане от днес за утре, но е разумно да се направи програма в рамките на 3-5 години, в която да има реален прогрес в тази посока.
Фокус: Какви са очакванията Ви за референдума и какво би се променило след евентуалното въвеждане на електронно и дистанционно гласуване?
Даниел Смилов: Както вече казах, очаквам по-ниска активност, отколкото ако и другите въпроси бяха останали. Шансовете да бъде събран нужния кворум, са малки. Въпреки това, според мен, електронното гласуване е мярка, която мнозинството от хората споделят и едва ли имат сериозни аргументи срещу нея. Затова Народното събрание трябва да предприеме мерки за въвеждането му и като минимум очаквам ангажимент за програма, която в близко бъдеще да доведе до ефективно електронно гласуване. Какъв ще е резултатът от него – според мен той ще е позитивен. Като цяло това е модернизация на нашата избирателна система - по този начин тя ще бъде в крак с времето. Днес огромна част от българските граждани са мобилни и имат достъп до интернет, така че това би било огромно облекчение за мнозина. На второ място, не по-малко важно е ,че по този начин ще имаме възможност за по-ясен ангажимент към българите, които живеят извън страната. Било такива ,които живеят в ЕС или такива, които пътуват, за да намерят работа временно. Това е важно, защото България вече има сериозна диаспора извън страната и контактите с тези хора трябва да бъдат запазени. Електронното гласуване е един от тези начини. Не мисля, че някой ще пострада от въвеждането на електронно гласуване, защото хората, които няма да се възползват от него, ще имат стандартните начини да сторят това.
Василена ЙОРДАНОВА

вторник, 28 юли 2015 г.

НС пак бламира здравия разум

Гласуването за референдума беше разочароващо, меко казано. И то не поради техническите неудачи с "неработещите" пултове за гласуване.

Първо, този референдум беше обещан на хората. И от ГЕРБ, и от реформаторите в тяхното предизборно амплоа. Бъдещи депутати се подписваха в гражданската инициатива за този референдум, публично го защитаваха като добра идея - сега явно са изпаднали в амнезия. Второ, добре беше тези въпроси да бъдат затворени веднъж завинаги. Това не стана и сега пред всеки избор ще има отново идеи за "мажоритарен елемент", задължително гласуване и пр.: т.е. фокусът върху процедура, вместо съдържание ще бъде запазен. Трето,малките партии и реформаторите се поизплашиха, че от евентуален положителен вот за чиста или смесена мажоритарна система само могат да загубят. Това теоретично е така, но има варианти, които са добри за малките партии - немската система, например. Реформаторите най-много държат на връзката с гражданите - с вота си, обаче, влязоха в противоречие с този си приоритет.

Като цяло, ако ГЕРБ и РБ искаха да минат тези въпроси, те щяха да минат. Беше абсолютно излишно и двете партии да правят пируети и да застават срещу президента и толкова много хора, искащи този референдум. С този вот трупат политически негативи.

Орязаният референдум едва ли ще е много атрактивен за гражданите. Очаквам ниска активност и слаб интерес. Пропусната беше една добра възможност и заради криво разбрани партийни интереси беше изпратено послание, че волята и желанията на избирателите са без голямо значение.

За изборния референдум (БНТ)

Референдумът на дневен ред

Гости в “Денят започва” бяха политолозите Татяна Буруджиева и Даниел Смилов. С тях разговаряхме за провеждането на референдум за избирателната система у нас. Това ще обсъдят депутатите и в Народното събрание на извънредно заседание. Инициативата за допитването дойде от президента Росен Плевнелиев. Той предлага референдумът да съдържа следните три въпроса: Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?; Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?; Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите? Попитахме гостите в студиото ни достатъчно ясни ли са тези въпроси.

Според Буруджиева това са по-скоро параметри на въпроси. Тя каза, че дебатът за мажоритарния избор у нас е дълъг, обсъждани са различни варианти и въпросът за това част от народните представители да бъдат избрани мажоритарно, за нея означава да се прави нещо, което вече досега е правено и означава основно влияние на политическите партии, чрез техните листи. По нейно мнение президентът е фокусирал по-скоро полетата и опитът му е максимално да не направи радикално нещо, а да се опита да направи някаква промяна през народните представители. Тя каза, че е скептична относно това какво ще постигне този референдум, защото президентът не е дал отговор на въпроса какво е станало с подписката и защо тогава не е бил проведен референдум.

Последните два въпроса са достатъчно ясни и няма какво толкова да се уточнява, смята Смилов. Той вижда два варианта за мажоритарната система – предварително изработване на конкретен проект или даване на по-широк въпрос, който дава възможност на НС да развие конкретна концепция в рамките на зададените параметри.

неделя, 26 юли 2015 г.

Меркел vs. Хабермас ("Култура", "Дневник")


От Даниел Смилов
26 юли 2015, 
 
 
Препубликуваме текста на Даниел Смилов от портал "Култура". 
Гръцката драма съживи дебатите по темата за "федерализма" в Европа и даде шанс на Юрген Хабермас – най-авторитетния защитник на наднационалната интеграция – да влезе в остър спор с канцлера Меркел. Неговото обвинение бе, че тя рискува да разруши проекта за обединена Европа, който е резултат от усилията на следвоенните поколения. Да сложи край на една мечта за свят, в който национализмът е заменен със сътрудничество и солидарност.

Наистина гръцкият епизод беше маркиран с грозни сцени. От една страна, Варуфакис и компания демонстрираха непозната в ЕС арогантност в желанието си да наложат собствените тези и по този начин успяха да вбесят абсолютно всички. Това пък

създаде един лагер на "отмъщението", чийто лидер се оказа немският финансов министър Шойбле
Този лагер очевидно държеше на някаква форма на "ритуално наказание" спрямо Гърция, което дойде под формата на "приватизационен фонд" от 50 млрд. евро и някои други екстри, демонстриращи липсата на доверие в настоящото гръцко правителство. Нещо повече, освен разменените тежки думи остана и усещането, че демокрацията в задлъжнелите страни от периферията няма особено значение. В крайна сметка те имат само един избор: да останат в еврозоната или да излязат. Ако решат да останат – каквото безспорно е гръцкото решение – те трябва да се съобразяват с исканията на кредиторите. По този начин се налага немската "хегемония".

Федералната утопия

За Хабермас това е краят на мечтата за федерализирана, солидарна Европа. Това, което се получава, е "технократизация" на властта и изпразване на демокрацията от съдържание. Решенията се вземат от финансови институции ("тройката"), а не от демократични представителства. Алтернативата според Хабермас е федерализирането на ЕС – създаването на общо федерално правителство, общ бюджет, обща външна политика, отбрана и данъци. Тогава според него проблемите в периферията ще се решават по паневропейски начин, с всеобщо гласуване. Европа – като едни гигантски европейски щати – би могла и да се противопостави на глобализационния натиск на пазарите: да спре изтичането на работни места към Китай, да защити по-добре социално-икономическите права на гражданите си и т.н.

Мнозина обвиняват Хабермас в утопизъм – дори негови съмишленици вляво. И наистина решението, което той предлага, не се приема от почти никого в Европа. Вярно е, че френски политици – последно Франсоа Оланд – излизат от време на време с идеи за общи управленски структури в еврозоната: финансов министър, бюджет и т.н. Йошка Фишер преди години също бе произнесъл магическата дума "федерализъм". Но обикновено това са изолирани изказвания, които не водят до реални стъпки в политическият процес. Големият страх всъщност е, че дори правителствата на страните да се разберат за подобен план (което е малко вероятно), той би пропаднал на поне някой от неизбежните ратификационни референдуми в страните членки. Кошмарът с "Конституционния договор" от 2005 г. – когато на референдуми във Франция и Холандия той беше отхвърлен – преследва привържениците на идеята за политическа интеграция на континента. А да не говорим за евентуалните референдуми в страни като Великобритания например.

Нещо повече, примерът с Гърция показва, че дори периферни страни не биха изоставили суверенитета си лесно – СИРИЗА е всъщност партия със силен анти-ЕС заряд. Няма никакви гаранции, че едно паневропейско гласуване би дало като резултат решения, приемливи за СИРИЗА. Много е вероятно в такава ситуация тази партия да запази антиевропейския си профил, да се настрои по-радикално срещу ЕС.

Парадоксално позицията на Хабермас, която е всичко или нищо, не прави добра услуга на федерализма в Европа. Като утопия тя има силен критичен заряд – дава ни да разберем колко сме далеч от една формална, завършена федерация. Но същевременно и отлага до безкрайност реализацията на по-тясната интеграция – оставя я със статут на непостижима мечта. Благодарение на такъв тип мислене и говорене федерализмът се е маргинализирал и се е превърнал в начин да се омаловажат и дори отрекат днешните европейски институции. Доколкото нямаме истинска федерация, останалото – като еврото, общият пазар, четирите свободи, институциите – са просто дефектни и обречени на провал форми.

Федералната реалност

Истината е обаче друга. Европа продължава и днес своята политическа интеграция, макар и не по начина на Хабермас. Методът "Меркел" може да изглежда нестроен, опортюнистичен, "на парче" и неформален, но той има едно основно предимство: реален и работещ е за разлика от разни утопии. Критиците на настоящото състояние например казваха, че при един валутен съюз без общ федерален бюджет няма да е възможно да се избегне фалитът на държави и тяхното излизане с гръм и трясък от еврозоната. Чудо на чудесата, обаче досега еврозоната избягва успешно предричаната катастрофа. Мерките, които бяха взети след 2011 г., са следните:

- Създадоха са "стабилизиращи механизми" – общи фондове с размер над един трилион евро – които могат да бъдат използвани за страни, изпаднали в беда. Гърция ще се възползва от около 100 млрд. от тези фондове през следващите три години;

-  ЕЦБ – в случаи на системна опасност за еврозоната – започна да действа като "кредитор от последна инстанция". Или поне заплаши, че ще действа така, когато Марио Драги заяви през 2012 г., че ще направи "каквото трябва", за да не останат европейските търговски банки без ликвидност. Т.е. – в краен случай – ЕЦБ ще завърти реалните и виртуални преси и ще предотврати колапс на банковата система в ЕС. През 2012 г. дори не се наложи пресите да се използват – самата заявка на Драги успокои пазарите;

- Приет беше "Фискален договор", който засили контрола и санкциите върху държавите членки, неизпълняващи изискванията на еврозоната за дефицити, дълг и т.н.

Тези решения може да изглеждат половинчати и недостатъчни, но засега те работят учудващо добре. Нещо повече, през януари 2015 г. ЕЦБ започна амбициозна програма от типа "quantitative easing" в размер от около 1 трилион евро. Това е програма, при която ще се изкупуват от ЕЦБ (най-вече индиректно през търговски банки) дългови инструменти на публични структури в еврозоната. Грубо казано, ЕЦБ вече изкупува публичен дълг в огромни размери – достатъчни да покрият бюджетните дефицити на страните в еврозоната. Политическият ефект от тази програма е "федерализиране" на част от публичните дългове в еврозоната. Това, което страните са натрупали досега, си остава техен национален дълг, но те могат да го обслужват с нови заеми, част от които вече са общи за цялата еврозона (влизат в активите на ЕЦБ).

Парадоксално кризата се оказва период, продуктивен за евроинтеграцията
Както Моне и Шуман са си представяли, икономическите императиви – финансовата криза от 2008 г. в нашия случай – започват да оказват натиск за интеграция, която прелива (spill over)от сектор в сектор. Валутният съюз по необходимост води до федерализиране и на фискални политики, но това не става чрез нови договори и конституции на най-високо политическо ниво, а на малки стъпки. Решенията са вземани дори на подправителствено ниво понякога, като в случая с ЕЦБ.

Демокрация, технокрация или хегемония

Хабермас е противник на този процес. Той го критикува или като недемократичен "екзекутивен федерализъм" (федерализация чрез изпълнителната власт), или като доминация на "технокрацията", която изпразва демократичната политика от съдържание. Нещо повече, мнозина – Варуфакис например – виждат в този процес на "неформална" и "непълна" федерализация всъщност смокинов лист за прикритие на хегемонията на силния – кредитора, или Германия най-вече. Това са сериозни възражения, в които има доза истина, но проблемът е, че за целите на политизацията на въпроса и Хабермас, и Варуфакис го хиперболизират и изкривяват.

По принцип няма лошо в това европейската левица да се опитва да превърне този проблем в централна своя стратегия. На пръв поглед той е подходящ, защото комбинира традиционни нейни приоритети, като солидарност, антиостеритет, европейска интеграция. Всъщност обаче задачата за политическото му инструментализиране е по-трудна, отколкото изглежда. Дори и невъзможна, защото не отчита следното:

- Демокрацията е инструмент за вземане на решения, но за да е успешен, трябва да има институции, които да структурират избора, да гарантират, че алтернативите, между които хората избират, са смислени. Иначе лесно можем да попаднем в ситуация, при която, да речем, мнозинството предпочита: а) край на остеритета пред членство в ЕС; б) членство в ЕС пред оставане в еврозоната; в) членство в еврозоната пред край на остеритета. Всъщност СИРИЗА изправи гърците точно пред този избор и затова референдумът се оказа безсмислен: оказа се, че а >б>в>a, а това е просто логически невъзможно. Така се получава, защото хората предпочитат едновременно остеритета пред ЕС и еврото пред остеритета.

Теорията на рационалният избор отдавна е показала, че без структуриране на дебатите, демократичната процедура може да изпадне в лоши цикли, при които се нарушават базови принципи на логиката – като този на транзитивността, например. Когато те се нарушат, излиза, че мнозинството не знае какво иска – лута се измежду предпочитания. Голямата задача на демократичните партии в Европа е да не допускат подобен тип лутания, които обезсмислят самата демокрация. От тази гледна точка Меркел по-добре изпълнява своите функции от героя на левицата Ципрас: тя, например, не попита немския избирател иска ли той да плаща дълговете на гърците или не. Нещо повече, цялата еврозона се въздържа от подобен род референдуми и това се дължеше не толкова на политическите убеждения на Робърт Фицо или Истинските финландци, а на влиянието на Меркел. Ако това е хегемония, то тя е безспорно само от полза за демокрацията;

- Вярно е донякъде, че важни решения се прехвърлят на "технократски" институции като ЕЦБ. Но всъщност Марио Драги не може на своя глава да взема решения, без да отчита политическия отговор на държавите членки. Формално решенията са негови (на ЕЦБ), но де факто най-важните стават с открита или поне мълчалива санкция на основните държави. Тук ролята на Германия е наистина огромна и тя я засилва като непрекъснато поставя ЕЦБ под натиск. И чрез представителите си, и чрез конституционния си съд, и чрез жалби до съда в Люксембург. В крайна сметка, по този начин претенциите на Германия до голяма степен се вземат по внимание. А какво става с интересите на малките и периферията? Истината е, че в крайна сметка и тези интереси се отчитат. Въпреки шумутевицата около Гърция, тя получи своето. Дългът й вече бе намален на половина и разсрочен до почти плюс безкрайност; нови разсрочвания като награда за успешна политика са много вероятни, а и достатъчно средства са отделени за да може тя да си обслужва дълговото бреме през годините. Какво повече би могла да даде една формално федерализирана Европа на Гърция?

Да продължи да й дава безконтролно заеми в същите обеми като до 2010 г., докато те станат 300% от БВП и докато два милиона души започнат да работят за гръцката държава? Очевидно Гърция не би могла да се надява на много по-голяма щедрост при алтернативни сценарии, колкото и утопични да са те. Това означава, че в крайна сметка "технокрацията" е силно чувствителна към политическите и демократични процеси в страните членки. Всъщност, самите демократични правителства делегират определени въпроси на технократски структури. Идеята, че капиталът чрез технокрацията ограничава демокрацията е идеологема, в голяма степен – поне в ЕС контекст;

- И накрая, поставянето на дилемата – или политически федерализирана Европа сега, или нищо – позиционира левицата заедно с най-тежките евроскептици. Тъй като официална федерализация сега е така или иначе утопия, явно следва нищото, което е всъщност ре-национализация на континента. Не случайно Фарадж се радваше на Ципрас, защото вижда в него добър инструмент за разбиването на Европа. "Немската хегемония", "технокрацията" са други подобни инструменти за делегитимация на сегашното състояние;

В заключение, дебатите за бъдещето на Европа предстоят. Сблъсъкът между Меркел и Хабермас е показателен за опитите и на лявото, и на дясното да се позиционират в този дебат. Не бива нещата да се опростяват обаче. Гръцката драма ясно показа, че юнашките противопоставяния между капитал и солидарност, демокрация и "технокрация" лесно могат да се изродят във фарс. Да, имаме различни визии за демокрацията на континента; да, възможни са различни решения. Но преди да се превърнат в партизирани клишета, те трябва да бъдат промислени във всичките им разнородни аспекти и последствия.

събота, 25 юли 2015 г.

Задругата на ряпата ("Дневник")

22 юли 2015
 
"Задругата на контрареформаторите и ряпата" е озаглавил коментара си във "Фейсбук" политологът Даниел Смилов. Поводът са преговорите за промени в Конституцията, които засягат съдебната реформа. "Дневник" публикува текста със съгласието на автора:

Задругата на контрареформаторите и ряпата

Цацаров вади ряпа – дърпа и опъва.
ВСС дърпа Цацаров – и дърпа, и опъва.
Пеевски дърпа ВСС – натиска и опъва.
Местан дърпа Пеевски - едва го обхваща, но опъва.
Ментата дърпа Местан – разтяга се, но опъва.
ПИК дърпа Ментата – псува и опъва.
Блъсков дърпа ПИК – отпива и опъва.
Първанов дърпа Блъсков – другарски, но опъва.
Петков дърпа Първанов – невъзпитано, но опъва.
Калоян Стоев дърпа Петков – под псевдоним, но опъва.
Миков дърпа Калоян Стоев – с погнуса, но опъва.
Контрапротестът дърпа Миков – нечленоразделно, но опъва.
Бареков дърпа контрапротеста – по навик, но опъва.
Доган дърпа Бареков – лежи в Сарая и опъва.
Борисов се върти наоколо – ту седне върху ряпата, ту отиде отзад, па поопъне...


Поука 1: когато сте застанали един зад друг в здраво-сплетена редица, вие не сте коалиция, а задруга.

Поука 2: И за тиква да гласуваш, ще получиш най-вероятно ряпа.

Поука 3: Изборите нямат значение - задругата на ряпата пак ще си е на власт.

четвъртък, 23 юли 2015 г.

Конституционната равносметка дотук




Една важна идея - разделянето на ВСС на две колегии, което ще гарантира автономията на съдии и прокурори – получва шанс да се случи. Много години за това само се говореше – сега най-вероятно то ще стане реалност;

Двете колегии ще имат приемлив баланс между парламентарна и магистратска квота. Безспорен успех за РБ е запазването на формулата на квотите от първоначалния проект. РБ правилно не се съгласи с предложенията на ДПС и по този начин запази дълбочината и консистентността на реформата;

Уговорката да се пита КС за квотите отваря вратата за ревизия на формулата след приемането й на първо четене. РБ и всички, които подкрепят тази реформа, трябва да спечелят още един кръг от дебати по този въпрос. Което не би трябвало да е трудно, защото няма текст в конституцията, който да противоречи на настоящото решение. За да го обяви за противоконституционно, КС ще трябва спекулативно да интерпретира независимостта на съдебната власт, да допусне груба и откровена политизация;

Прекият избор на представителите на магистратските общности е безспорно сериозно постижение – нещо, с което няколко предходни министри не успяха да се справят;
Разширяването на възможностите за сезиране на КС от адвокати е добра мярка, макар и далеч от индивидуалната жалба или actio popularis, които наистина биха отворили КС към проблемите награжданите. Тези въпроси трябва да останат във фокуса на общественото внимание и в бъдещи дебати, граждански и политически инициативи;

Разширяването на правомощията на Инспектората е добра мярка, особено в съчетание с разделянето на ВСС на две колегии. Отпадането на идеята за разделяне на инспектората на две – съдийски и прокурорски – е от второстепенно значение;

Отпадането на идеята за явното гласуване е негативно развитие, но то далеч не обезсмисля постигнатото по-горе, нито го засенчва. Дебатите по този въпрос трябва да продължат. Особено неадекватен е аргументът, че по персонални въпроси навсякъде (в конституционните демокрации) се гласувало тайно. Само един контрапример – Сенатът в САЩ утвърждава федерални съдии с явен вот, а често и с „гласов вот“ (voice vote, viva voce), при който сенаторите буквално дават гласа си. Друга практика е поименното гласуване по списък – roll-call vote, което също се използва;

Отпадането на идеята за намаляване на мандата на ВСС не е еднозначно. Смяната от 5 на 4 години не беше радикална промяна така или иначе. По принцип, по-добре е мандатът на ВСС да бъде по-дълъг от този на парламента, за да не съвпадат. Друг е въпросът, че настоящият ВСС е отдавна загубил доверието и на хората, и на магистратите – един по-кратък мандат би приближил избора на нов ВСС и това беше атрактивното в мярката. (Все още възможно решение, обаче, е настоящият ВСС просто да си подаде оставка. Управляващото мнозинство трябва да е единно и категорично в искането си на оставка. Членовете на ВСС трудно могат да защитят оставането си, на фона на предствянето си досега. Ще бъде и освежаващо, ако автономен орган сам достигне до правилния избор по отношение на собствените си провали);

Най-незначителното нещо е от чие име ще се внесе законопроектът за поправката, дали ще е нов или стар и пр. Така или иначе за всички е ясно, че РБ и Христо Иванов най-вече бяха идейните генератори и най-ревностни поддръжници на реформата;

Тъй като ГЕРБ и РБ направиха достатъчно отстъпки за приемането на основните идеи на реформата, редно е сега да бъдат още по-амбициозни при промените на ЗСВ и процесуалните закони – за тези промени няма да е нужно съгласието на ДПС или други опозиционни партии;

Постигнатото дотук е голям и безспорен успех на министъра на правосъдието. Приемането на тази реформа изисквa визия, познания, огромно търпение и последователност. Малко хора биха устояли на натиска без да се оплетат в интриги, дребнотемие или да се разсеят и отстъпят;

Реформата ще е безспорен и голям успех за двете основни управляващипартии - ГЕРБ и РБ. Коалицията, макар и много трудна, не е изчерпана – вече има важни резултати в ключови сфери. Нещо повече – стана ясно, че реални други формати за управление всъщност няма, въпреки кресливите желаещи такива да се появят; 

Реформаторите (като цяло и с някои уговорки) изиграха ключова роля при удържането на основните идеи и при налагането им в обществото: стана невъзможно противниците им да застанат открито срещу тях. Те се опитаха, изложиха се и смениха позициите си в последния момент. РБ и неговите лидери показаха, че могат да са достатъчно ефективни в налагането на сложни реформи, които малцина вярваха, че ще се случат;

Нищо не се е променило в позицията на ДПС спрямо властта – движението е там, където си беше. Нито повече, нито по-малко интегрирано. Беше ясно, че без ДПС или БСП конституционни поправки не могат да минат. Решението на БСП да не ги подкрепи, остави единствено ДПС като вариант. Безспорно движението регистрира червена точка, показа и тежест в политическия живот. Но всичко това не променя сложната управленска геометрия, която се наложи след изборите. Да, ДПС поиска да отиграе максимално решаващата роля на гласа си, но това не доведе до сериозно отклоняване от централните идеи на конституционната реформа, въпреки шума, който се вдига в тази посока;

Ключовият тест за позицията на ДПС не е толкова конституцията, а КТБ и нейното разследване. Засега по-скоро ДПС си осигурява сериозен чадър за интересите си и това е реално притеснителното. За разлика от случая с конституционните поправки, по този въпрос ГЕРБ се отклоняват от предизборните си заявки и официално оповестени позиции;
Медийната атака срещу съдебната реформа разкри по релефен начин връзките между определени медии, магистрати и политици. Тези връзки не могат да се обяснят на база идеи и принципи – те имат материален носител. От изкристализирането на този факт ДПС всъщност загуби. Колкото по-интензивна беше тази кампания, толкова по-ясни ставаха тези връзки. Затова в един момент спонсорите й правилно се уплашиха, че става контрапродуктивна за тях;

Мрежите от политици-медии-магистрати продължават да съществуват. Те няма да изчезнат с приемането на конституционни и законодателни промени. Но тези промени са шанс за отстраняването им, от който обществото и по-читавите партии трябва да се възползват; 

БСП се държи абсолютно неадекватно и заслужено изпадна в изолация по конституционните въпроси (заедно с Атака). Не прилича на голяма партия с претенции да повтаря незащитими тези по дилетантски начин; да не може да излъчи дори смислени говорители по контитуционните теми. Всъщност основната опозиционна партия вече не е БСП, а ДПС: социалистите са в положение на маргинална опозиция от рода на Атака, от които никой нищо не очаква. БСП пропуснаха шанс да се наложат като сериозната балансираща партия, която може да държи ДПС извън центъра на политическото поле. Вместо това, те се държаха като зависими от ДПС и създадоха ситуация максимално благоприятна за движението;

Колкото триумфализмът, толкова и мърморенето за предателство, провал, Бостан и пр. са оправдани. Не бива да се подценява постигнатото, нито пък то да се представя като нещо повече от отварянето на вратата за по-дълбоки законодателни промени. Фактът, че конституционната поправка има сериозен шанс да се случи, е важен – не бива да се допуска отстъпление или замотаване на процеса след първо четене;

Позитивно е, че политическите партии – ГЕРБ (макар и след няколко характерни пируета) и особено РБ се държаха по начин, който се диктува от официално заявените им позиции. Всякакви задкулисия може и да съществуват: важното, обаче, е решенията да се вземат на основата на публични аргументи, предизборни обещания, ясни политически позиции. Отклонят ли се от тях, партиите трябва да се подлагат на сериозна обществена критика. Обратното, когато ги следват, трябва да получават кредит за това. В случая с конституционната поправка попадаме във втората хипотеза;

Че конституционната поправка не е панацея (все едно някой я смята за такава), че е „имитация“ и т.н. ще се пише денонощно в голяма част от пресата. Равносметката показва друго.

Интервю за конституционната поправка (БНР)

 Смилов: Основният спор е кой ще излъчва членовете на прокурорската колегия във ВСС

Председателският съвет на Народното събрание обсъжда и тази сутрин конституционните промени, необходими за реформа на съдебната власт. Кой проект за промени в Конституцията да бъде предложен за гласуване утре, ще решава днес Съветът. Очаква се да стане ясно дали ще има нов законопроект за измененията в основния закон. От Реформаторския блок заявиха, че няма да подкрепят проект, различен от вече внесения в парламента. 

Основният спор е кой ще излъчва членовете на прокурорската колегия във Висшия съдебен съвет, каза в предаването "Преди всички" политологът и специалист по сравнително конституционно право Даниел Смилов.

Превес на членовете, които ще бъдат излъчени от самата прокуратура, е неприемлив за Реформаторския блок, смята Смилов:

Прокуратурата е централизирана, йерархична институция и квотата, която тя излъчва, може да стане инструмент в ръцете на главния прокурор. Ако тази квота е толкова голяма, че тя доминира прокурорския панел, може да стане така, че единственият орган, който може да търси някаква отговорност, може да надзирава, да контролира прокуратурата, всъщност е под влияние на самия главен прокурор.
Цялото интервю на Силвия Великова с Даниел Смилов може да чуете в звуковия файл.

Интервю за "Mediapool" (с Кристиян Таков)

Кристиан Таков: Напънът за "консенсус" на ДПС е опит за изолиране на РБ

Компромисът с конституционните промени има смисъл само, ако следващите стъпки са по-радикални, смята Даниел Смилов


Кристиан Таков (вляво) и Даниел Смилов
  Доц.Кристиан Таков е преподавател по право в Софийския университет "Св. Климент Охридски", председател на Арбитражния съд в Българската търговско-промишлена палата и член на правния съвет на президента.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет в Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра "Политология" на СУ. Mediapool се обърна към тях с едни и същи въпроси по развоя на преговорите за конституционни промени.


Как определяте изготвянето на втори проект с осезаемо орязани конституционни промени, за да се съберат 180 гласа подкрепа – като необходим политически консенсус или като имитация на съдебна реформа?

Кристиан Таков: Нито като едното, нито като другото. Виждам го като опит на ДПС отново да заяви и завземе позиции.

Новият проект е всъщност орязан вариант на първоначалния проект на Христо Иванов. В този момент не е нужно да се търси политически консенсус още при първото четене на законопроекта, още повече, че той отлежава в НС от края на май. Ако някой е имал възражения, е могъл да ги заяви своевременно и аргументирано. Да сте чули официална позиция, подкрепена с аргументи, от някоя политическа партия? Наред с това, ако някой иска да прави промени, може да ги предложи между първо и второ четене за първоначалния законопроект или при второто четене да не подкрепи онези текстове, които му се виждат неприемливи. Да се внася изцяло нов проект под маската на "консенсус" е само опит за самозаявяване и нахално самоналагане от страна на ДПС, отлагане на процедурата и печелене на политическо влияние. Вероятно това е и опит за изолиране на РБ от властта или напън за сближаване с ГЕРБ.

Същевременно видно е неудържимото желание на ДПС, да "изреже" изначално онова, което не им харесва – ограничаването на безконтролната власт на Главния прокурор и морбидния начин на функциониране на ВСС в този му формат. Упорства се, гласуванията по персонални въпроси във ВСС да продължават да бъдат тайни – нещо, което при сегашната ситуация в България и при сегашния манталитет на хората, избирани във ВСС, се доказа многократно като напълно негодна конструкция.

Зад предлаганото от ДПС ясно прозира пълната липса на държавническо мислене. За сметка на тази липса изобилстват завъртяни многоходови персонални комбинации със съмнителни лица, в пълнотата им вероятно известни само на отдел "Кадри" на ДПС. Да сте забелязали някакви аргументи например за предлаганите промени в квотите на съдии/прокурори?

Даниел Смилов: Компромис така или иначе беше нужен. Сега, обаче, сме на ръба той да има за резултат имитация на реформа. Основното е по какъв начин ще бъде разделен ВСС. Доброто е, че по обсъжданите формули съдиите ще постигнат своята автономност и ще се отделят от прокурорите. Лошото е, че ДПС настоява главният прокурор да има де факто контрол върху прокурорския панел. Това ще стане, ако групата – излъчвана от прокуратурата – има превес с 6:5 спрямо парламентарната квота. И сега голям проблем е липсата на форми за търсене на отговорност от прокуратурата. Един такъв модел – като предложения от ДПС – би засилил тази тенденция.

Пращането на проекта в Конституционния съд (КС) ще се окаже ли окончателен край на реформаторските напъни на кабинета "Борисов 2"?

Кристиан Таков:
Не може да се направи сериозна прогноза. При този си състав Конституционният съд не е особено предвидим. Това в крайна сметка е същият състав, който не можа да преодолее хапчето "Делян Пеевски" преди две години. Възможни са всякакви изходи от ситуацията.

Каквото и да е развитието обаче, не смятам, че усилията за съдебна реформа трябва да се изоставят. Каквото и да се постигне, все е печалба за обществото и държавата. Като казвам обаче "каквото и да се постигне" имам предвид сериозни и ефективни мерки, а не имитация на реформа. Голяма част от важните мерки са в Конституцията. Има обаче много неща, които могат да се решат само на законово равнище и те следва да се прокарат на всяка цена. Евентуалният провал на "конституционната" част от реформата не означава край на останалите й елементи.

Така че загубената битка нито означава край на войната, нито е причина за преждевременна капитулация. Загубата може да е само повод за онзи, който си търси оправдание за по-нататъшно бездействие.

Даниел Смилов: Не виждам основания за отмяна на конституционните поправки от КС. Това би било груба политизация на съда без оглед на конституционната доктрина – и нашата, и тази на другите конституционни демокрации.

Този развой не изглежда ли добре замислен предварителен сценарий между ГЕРБ и ДПС – Местан предложи идеята, ден по-късно хората на Борисов вече са готови с новите "консенсусни" предложения?

Кристиан Таков:
Може и да не е предварителен сценарий, а да е спонтанно случване или едностранна инициатива на едната страна, сварила другата страна неподготвена. Като гледам интелектуалното ниво и манталитета на мнозинството от нашите политици, мисля, че им се приписват по-сложни и по-многоходови комбинации, отколкото те са в състояние да измислят и осъществят.

Даниел Смилов: За мен беше ясно, че голямата битка ще е за квотите в двата панела и специално тези в прокурорския. Не е ли странно една партия на малцинствените права като ДПС да е загрижена за абсолютната власт на главния прокурор? По всяка логика тя трябва да е по-загрижена за съда, като безпристрастен арбитър. Страхувам се, че с поведението си ДПС само разпалват слуховете за свое скрито влияние в прокуратурата и ВСС. А това няма как да е добре за доверието в съдебната система като цяло. В този смисъл, аз не разчитам на конспиративни теории в анализите си, а следя внимателно публичното поведение на действащите лица. Борисов знае, че неговите избиратели не са му дали доверие да управлява с ДПС. Това е ясна червена черта, с която всички "сценаристи" трябва да се съобразяват. Разбира се, ако не искат "Борисов 2" да стане "Орешарски 2".

Трябва ли Реформаторският блок (РБ) да направи отстъпление от всичките си останали искания в името на това да спаси соченото като най-важното – разделянето на ВСС?

Кристиан Таков: Не. Ако РБ не подкрепи конституционните промени, това не значи непременно разклащане на правителството, нито излизане на Христо Иванов от него, нито разпадане на коалицията. Ако РБ ги подкрепи, рискува да загуби реформаторския си ореол и да заизглежда твърде съглашателски. Отказът да се подкрепи "орязания" проект на ДПС разкрива добър инстинкт за политическо самосъхранение.

Освен това, разделянето на ВСС не е "най-важното". Най-важното е разделянето на ВСС да е ефективно, а не привидно. В първоначалния вариант, предлаган от ДПС, разделянето беше откровена привидност на реформа. Във второто им предложение разделянето половинчато постига реформаторските си цели, като за сметка на това е гарнирано с "личностна промисъл" (т.е. многоходова персонална комбинативност), характерна за селската хитрящина на политиката на ДПС.

Даниел Смилов: Ако разделянето на ВСС се приеме – и то с конституционно-издържана формула на квотите – си струва компромисите. Но само с ясната предварителна договорка, че промените в Закона за съдебната власт и останалото законодателство ще са по-радикални, отколкото заявеното досега. За тези промени ДПС вече няма да е необходимо. Но РБ трябва да е готов и да прекрати преговорите по конституцията, ако останалите партии настояват за имитация.

Според вас би ли могла да се осъществи ефективна съдебна реформа само чрез разделянето на съдебния съвет, но без премахването на тайното гласуване и без разбиването на прокурорското лоби?

Кристиан Таков: Съдебната реформа се състои от десетки мерки с различни тежест, значимост, бързодействие и ефективност. Това е все едно, да попитате "Има ли щастие без черен хайвер и шампанско?" Разбира се, че има. Но това, че е застрашена само една от множеството мерки на реформата, не означава, че трябва да се отказваме от защитата й. Враговете на реформата и поддръжниците на статуквото нямат чувство за мярка. Ако поддадете на едно място, те незабавно ще се насочат към следващото.

Даниел Смилов: Конституционната поправка е първа крачка. Запазването на тайното гласуване ще е проблем. Но много по-голям проблем ще е, ако ръководството на прокуратурата получи право да доминира официално прокурорския панел. Оставянето на прокуратурата напълно безконтролна ще стане изключително видимо и съм сигурен, че ако такъв вариант се приеме, ще ни чака спешна нова конституционна поправка. Първо, ЕС и страните членки няма да са толкова деликатни, колкото са сега, по отношение на нея. Второ, но по-важно, българските граждани ще осъзнаят много по-лесно, че в една конституционна демокрация не може да има неограничена, безконтролна власт. Тя да е прокурорска пък е абсолютна аномалия.

Позицията на РБ да не подкрепя проекта с конституционни промени на ГЕРБ и ДПС може ли да предизвика правителствена криза?

Кристиан Таков:
Всичко може да предизвика правителствена криза, ако участниците в коалицията я търсят и почти нищо не може да я реализира, ако те не я желаят. Позицията на РБ може да е само повод за криза, но не и нейна причина. Още повече, че съдебната реформа не е най-първостепенният приоритет на ГЕРБ. Ако така и така не щете да ходите с жена си на море, нима отказът й, да отиде, ще ви накара да се разведете?