Даниел Смилов
оригинален линк
11.07.2015 10:27
Вместо Гърция – излезе Варуфакис. И това е добра новина за всички, включително за него. Стана ясно, че огромното мнозинство от гърците не виждат бъдещето си извън ЕС и еврозоната. Стана ясно също така, че изваждането на дори малка икономика от еврозоната има непредвидима цена, която никой не иска да плати. И накрая, Варуфакис – финансовият министър на малка държава – се превърна в най-коментирано име в световната политика в драматични времена. Само през последните седмици – докато той не слизаше от първите страници на световните издания – китайската фондова борса загуби една трета от стойността си. А да успееш да се наредиш до такива събития, дори за малко да ги засенчиш, си е постижение, което говори за сериозен политически талант. Този талант най-вероятно ще има път обратно в гръцката политика, така че Варуфexit е по-скоро временен – за увеличаване на драматичното напрежение.
Греферендумът – последният пирует на Варуфакис – обаче няма да остане в световната история като гениален политически ход. Напротив, всички – най-вече самите гърци – вече се чудят какъв бе смисълът да отхвърлиш нещо с над 60% народен вот и веднага след това да го приемеш като правителствено предложение, подкрепено от парламента. Очевидно, ако логиката е била повече демократична легитимност, този референдум дава точно обратния резултат – той е пример за малозначителността на народния вот.
От гледна точка на междупартийната надпревара обаче референдумът имаше смисъл. С него СИРИЗА зашлеви шамар на останалите партии и Нова демокрация по-специално, чийто лидер правилно подаде оставка. Защото референдумът показа едно: гърците вярват много повече на СИРИЗА, отколкото на останалите партии. Дори в много тежка за страната ситуация – по време на банкова ваканция – те гласуваха така, както поискаха Ципрас и Варуфакис. А това не е малко постижение. СИРИЗА изглежда имаха нужда от нов и еднозначен израз на тази подкрепа, за да приемат впоследствие тежки за изпълнение договорености с ЕС. Така, парадоксално, екзалтираното „ОХИ“ всъщност се превърна в одобрение за начина, по който гръцкото правителство проведе преговорите, както и на техния неизбежен финал. Защото ако 60% не искат остеритет, а 84% не искат да излязат от еврозоната, логичният резултат е този – „ОХИ“+ споразумение с кредиторите.
Какво ще стане с Гърция?
Гърция беше спасена от много сериозна катастрофа. Споразумението вече се очертава и то най-вероятно ще бъде прието. За съжаление, ситуацията в страната се утежни още повече с въвеждането на банковата ваканция. За да се стабилизират банките и да спре масовото теглене на депозити и прехвърлянето им в чужбина, ще се наложи сериозна подкрепа от страна на ЕЦБ, а може би и национализация на някои трезори. Подкрепата няма да затрудни особено ЕЦБ, тъй като сумите са сравнително малки за мащаба на еврозоната. Но отново ще става дума за щедри кредитни линии от около сто милиарда евро за търговските банки в страната (тези суми по програмата ELA – Emergency Liquidity Assistance – са извън помощта от 53 милиарда евро, която Гърция иска за следващите три години). Да се надяваме, че магията на Марио Драги от 2012 г. ще проработи. Тогава едно негово изречение – че ЕЦБ ще направи „всичко, каквото трябва“, за да избегне банкова криза – беше достатъчно да успокои световните пазари. Най-малкото подобно изречение ще бъде необходимо и за гръцките банки сега.Ще продължи ли Гърция да се срива икономически? Това вече зависи и от самите гърци. Те ще получат помощта от ЕС, но ако продължат с идеи като банковата ваканция, ако продължи спадът в събираемостта на данъците – няма как икономиката да почне да расте. Тъжното е, че през 2014 г. те бяха достигнали стабилна земя и започваха да се оттласкват от дъното. Сега обаче изкопаха ново дъно и е вероятно скромният растеж от 2014 г. да се превърне в спад, ако не се вземат енергични мерки до края на годината.
Макар че гърците изнервиха и вбесиха своите партньори, макар че загубиха приятели в ЕС, шансовете за облекчения на дълга им не са се изпарили. Тези облекчения ще идват по-скоро под формата на разсрочване – ако икономиката им не се стабилизира скоро. Дори сега Гърция плаща по-малко лихви, отколкото държави с по-малък от нея дълг (като съотношение спрямо БВП). Разсрочването всъщност е равносилно на редукция, защото тежестта на дълга като годишни плащания значително намалява. А след 20-30 години, инфлацията ще го е „изяла“ по естествен начин.
Какво ще стане с еврозоната?
Ако имаше нещо позитивно в греферендума, то е, че европейската и националната политика се преплетоха по изключително ясен начин. Хората получиха шанс да се замислят за това, какво е ЕС, накъде се е запътил, траен ли е, справедливо ли е организиран… Макар че гърците поставиха тези въпроси от тяхната, национално-егоистична перспектива, все пак упражнението беше полезно. Изводите от него са следните:– Никой към момента няма интерес от напускане на еврозоната;
– Напускането на малка страна не би било фатално, но репутационната му цена е доста висока;
– Еврозоната има механизми за корекция на политиката, макар те да са тромави и междуправителствени.
В сегашното състояние на нещата, в случай на финансова криза в периферията, еврозоната реагира по следния начин. Първо, има стабилизационни фондове (от около един трилион евро общо), от които закъсалите държави могат да получават нисколихвени кредити. За случаи като Гърция тези фондове са повече от достатъчни, но ако проблемът се разпростре към Испания или, недай Боже, Италия (чийто дълг е над два трилиона), нови мерки биха били необходими. Второ, в най-драматични ситуации ЕЦБ може да даде обещание за неограничена ликвидност на търговските банки (както Драги направи през 2012 г. със заявлението „каквото трябва“). Това би означавало разхлабване на валутната политика и евентуална инфлация. А при инфлация дълговете и спестяванията се топят – т.е. става трансфер от кредитори към длъжници.
Тези механизми зависят от два фактора: съгласие на националните правителства и парламенти и решението на ЕЦБ. И в двете области най-тежката дума е на Германия, макар че решенията могат да бъдат саботирани от по-малки държави. Не е изключен, да речем, референдум за отпускане на помощ от страна на Словакия или Финландия. Ако е ясно, че Германия се колебае по темата, подобни референдуми са много по-вероятни. Същото е и по отношение на действията на ЕЦБ. Основният опонент на ЕЦБ и Драги са немският парламент и немският КС. Ако той не се съобразява с тях, много вероятно е Германия да втвърди своята позиция, дори да заплаши с излизане от еврозоната, което би било краят на целия проект.
Т.е. механизмите на еврозоната за реакция са ограничени по обем, междуправителствени по характер, и в тях най-голяма тежест има Германия, което е нормално с оглед на икономическия й принос и големината на страната. Има и ядрена опция – „да се направи каквото трябва“ от ЕЦБ – но този бутон може да се използва само в изключителни обстоятелства, когато под заплаха е еврото като такова (както в 2012 г.). Германия се е съгласила да предостави такива гаранции (за които тя плаща и би платила най-много), но само ако другите обещаят да са финансово дисциплинирани поне за в бъдеще – фискалният договор скрепява формално това обещание.
Това състояние на нещата не е идеално, но то дава отговор на най-важните въпроси. Чрез него са възможни и опрощаване на дългове, и разсрочването им, и прехвърляне на тежестта от периферия към център – в ограничени размери. Това състояние на нещата може да бъде определено като „неформален фискален федерализъм“ по немски образец. Германия – по конституцията си – изисква от своите собствени федерални единици строга фискална дисциплина и балансирани бюджети. Този модел сега се разпростира и над останалата част от Европа. Както този модел проработи при ГДР, надеждата е, че той ще проработи и с Южната периферия: в части от Централна Европа – като Словакия и Естония – той вече е дал добри резултати.
Греферендумът показа, че засега друг модел няма. Take it, or leave it.
Демокрацията
Много се изговори за това, че този модел не е демократичен: той оставя твърде много власт на правителствата на силните държави от центъра, както и на административни структури като ЕЦБ и ЕК. Този аргумент обаче е сбъркан. Вярното в него е, че „неформалният федерализъм“ не създава паневропейска демокрация. Нямаме власт, концентрирана в Европейския парламент, който да излъчва федерално правителство, овластено да изготвя общ за всички бюджет, на базата на общи за всички данъци и общи публични облигации. Европа е много далеч от такъв тип федерална уредба. За нея се изискват радикална промяна на договорите, за което няма политическа воля нито в центъра, нито в периферията към момента.СИРИЗА не е партия, която да подкрепя такъв тип федерализация на ЕС: в крайна сметка на нея й се радват Фарадж и компания, които искат точно обратното – дезинтеграцията на съюза. Хипотетично, ако паневропейска демокрация се създаде, тогава Варуфакис или негови съмишленици от Подемос и пр. могат да се опитат да спечелят изборите в ЕС и да получат управлението. Тогава – от Брюксел – те ще могат на воля да опрощават дълговете на закъсали периферни държави. Но демокрацията предполага несигурност на резултата – финансов министър може да се окаже и човек с профила на Симеон Дянков, което ясно показва, че паневропейската демокрация не е автоматичен отговор на мечтите на СИРИЗА. Затова тя не действа в полза на такова решение – напротив, с поведението си го прави по-малко вероятно.
Ако тази обща демокрация е по-скоро утопия, значи ли, че сегашното състояние е недемократично? Не, просто решенията днес зависят от демократичните решения на всички национални парламенти, референдуми и пр. И тук беше основната грешка на СИРИЗА – те не се съобразиха с демократичните решения на немското, френското, италианското… и т.н. правителства и парламенти. Не може една държава да „диктува“ решения на останалите. Да, ти можеш да даваш мандат за преговори на своето правителство с демократично решение – но оттам нататък всичко зависи от тези преговори, от умението да убедиш другите, че си прав. С греферендума гърците не убедиха почти никого, че са прави, но демонстрираха, че силно желаят определени неща. Парадоксалното е, че в една сложна система – като ЕС – силното желание може да доведе до определени компромиси от страна на другите. Ако е изразено прекалено арогантно обаче, то може да има и обратен ефект. Гърците като че ли не намериха точната мярка.
Бъдещето на ЕС
Това бъдеще е отворено. Съюзът е по-стабилен, отколкото изглежда отвън, поне що се касае до еврозоната. Следващото голямо предизвикателство ще е Обединеното кралство и там нещата ще са още по-драматични. Големият въпрос е дали неформалната федерализация ще може да бъде удържана и задълбочена. Юрген Хабермас видя в тази неформална, „екзекутивна“ (чрез правителства и ЕЦБ) федерализация заплаха за демокрацията. Всъщност проблемът не е в демокрацията – както стана ясно – а в ефективността и стабилността на конструкцията. Това, което я удържа засега, са два фактора. Първо, във вътрешен план гръцката драма показа, че полза от излизане на държави всъщност няма никой. Второ, в глобален план ЕС е необходим като стожер на световната икономика. Един негов разпад би вкарал в криза останалите големи икономики, много от които едва се удържат над водата под тежестта на собственото си дългово бреме. Да не забравяме, че САЩ са в по-трудна фискална позиция от еврозоната като публичен дълг: за да се справят с трилионите, САЩ имат нужда от дълъг период на необезпокояван растеж. Същото се отнася за Русия, която би пострадала тежко от световна рецесия и спад на цените на петрола, както и Китай, чиято икономика зависи драматично от търсенето в еврозоната и САЩ.Така че шансът ЕС да излезе от кризата си по традиционния начин – с „повече ЕС“ – не е никак малък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар