събота, 25 март 2017 г.

Европейският съюз на 60 (портал "Култура")


  1. 70 години траен мир в Европа.
  2. БВП на ЕС за 2015 г. е 26% от световния вътрешен продукт. Ако Великобритания се брои отделно, този процент спада до 22%. За сравнение към момента САЩ имат 24%, Китай -15%, а Русия – около 2% от световния БВП. Докато делът на Китай расте, тези на ЕС, САЩ и Русия намаляват. Днес ЕС представлява най-голямата световна икономика.
  3. Население – 500 млн. През 1900 г. около четвърт от световното население е живеело в Европа. Днес европейците (ЕС) са само 6-7% от населението на света. Ако тези тенденции продължат, през 2060 г. населението на ЕС ще спадне до 4% от световното.
  4. Средната възраст на Европа е 45 години, на Северна Америка – 40, Азия – 35, Африка – 21.
  5. Данните за населението – брой и възраст – показват, че мигрантският натиск върху Европа само ще се засилва. Те също показват, че ако желае да се запази като една от най-големите световни икономики, тя има нужда и от доста по-голямо население.
  6. ЕС разчита за защитата си на НАТО, където основната финансова и военна тежест се носи от САЩ. С излизането на Великобритания тази зависимост само ще се засили. Настоящите военни бюджети го показват:
  • САЩ – 682 млрд. долара,
  • Китай – 251
  • Русия – 113
  • Великобритания- 58
  • Франция – 51
  • Германия – 46
Ако Германия повиши разходите си за отбрана до 2% от БВП (договорения минимум за НАТО), нейният военен бюджет би бил около 70 милиарда долара. Дори при сегашното състояние на нещата, съвкупните военни бюджети на страните от ЕС са по-високи от този на Русия.
  1. Европейските общества са сред най-равните в световен мащаб. GINI индексът на всички членки на ЕС се движи между 22 и 37. Средната стойност за ЕС е 31. България и Румъния в момента са на 37, което е висок показател. Дълго време ние бяхме между 33 и 35 (за периода 2007-2015 г.). Въпреки спада за 2016 г. в сравнителен план България е различна от неевропейски държави като например САЩ, Русия, Мексико и Чили с индекси около и доста над 40.
  2. Средното доверие в ЕС е 36% като тенденцията през 2016 г. е към нарастване. Доверието в ЕС е по-високо от средното доверие в националните управленски институции. 49% от българите се доверяват на ЕС, докато само 12% имат доверие на Народното събрание и 24% на правителството (за 2016 г.).
  3. 81% от населението на ЕС одобрява свободното движение на хора, които да могат да работят, да учат и да правят бизнес навсякъде в съюза.
  4. 70% от хората в еврозоната подкрепят еврото; за целия ЕС този процент е 58.
  5. 82% от европейците смятат, че свободната пазарна икономика трябва да бъде съчетана с висока степен на социална защита.
  6. 69% от европейците искат обща политика по миграция. 61% са позитивни към миграция от други държави от ЕС. 56% са срещу имиграция от страни извън ЕС.
  7. Две трети от европейците смятат Европа за място на мир и стабилност в един все по-неспокоен свят.
  8. 69% от европейците одобряват Договора от Рим, с който са създадени ЕИО и Евратом.
  9. 60% от европейците смятат, че трябва да има повече съвместно вземане на решения на европейско ниво в области като укрепването на мира и демокрацията, борбата с тероризма, гарантирането на равенството между мъжа и жената.
  10. 74% от европейците смятат, че трябва да има обща политика по отбрана и сигурност.
  11. 70% смятат, че трябва да има обща енергийна политика. За България ползите от такава обща политика биха били безспорни: налагането на европейски правила наскоро накара „Газпром” да започне преговори за драстично сваляне на цената на газа за нас.
  12. 64% смятат, че трябва да има обща външна политика.
  13. 86% от европейците одобряват програмата Еразъм за обмен на студенти и преподаватели.
  14. Износът на България за ЕС е равен на 27% от БВП.
  15. Преките инвестиции от ЕС в България са 6% от БВП.
  16. Годишните трансфери на безвъзмездни средства от ЕС към България са 2.7% от БВП за последните десет години.
  17. От 2000 г. реалният БВП на глава на населението в България се е удвоил. Темпът на прираст на БВП у нас е 4.1 при средно за ЕС 1,5 за 2016 г.: това показва, че България настига останалите държави, макар и с по-бавни темпове от Румъния (4.4).
  18. Като обем на икономиката си България в момента е равна на Хърватия и почти два пъти по-малка от Словакия. Това показва, че страната има много сериозен потенциал за ускорено икономическо развитие и растеж при добри политики и устойчива, стабилна среда.
  19. Сравнена със страни като Сърбия, които не са член на ЕС, България ги изпреварва по всички основни показатели, което – по отношение на Сърбия – е прецедент за последните 100 години.
  20. Всички държави членки на ЕС са „свободни” по индикатора за демокрация на „Фрийдъм Хауз”. С най-нисък индекс е Унгария (76). Наши съседи, които не са членове на ЕС, като Македония, Турция, Грузия, Армения, са класифицирани като „частично свободни”. Турция с индекс 38 бързо се приближава към групата на „несвободните” държави – Русия (20); Беларус (20); Азербайджан; Казакстан е с дори по-ниски стойности. Българският индекс е 80.
  21. 66% от европейците се чувстват европейски граждани; при българите този процент е 49.[i]
  22. Ханс Кристиян Андерсен е част от общото европейско културно наследство. Една от приказките му започва така: „Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря…” Един момък направил най-сложният часовник, който светът познавал дотогава. Всички признавали, че това е най-голямото чудо, което са виждали. Но дошъл друг момък с брадва и строшил творението, като твърдял, че е направил още по-голямо, още по-невиждано чудо.
  23. На 60 години ЕС не е перфектен, но безспорно представлява най-сложният политически часовник, който светът познава: в него са съчетани принципите на националния суверенитет и постепенната федерализация на области като единния пазар, валутната политика, правната регулация, сигурността и т.н. ЕС с право претендира да бъде третиран като голямо постижение на европейците и човечеството. Както Андерсен е предвидил обаче, всяко такова чудо неудържимо привлича и хората с брадвите. Такива ще видите от българо-турската граница до сърцето на Париж и Лондон. 
 _________________________
[i] Всички данни са от официални източници като Евростат, Евробарометър, НСИ, Бялата книга за бъдещето на Европа.

вторник, 21 март 2017 г.

Какво още ни отне демокрацията? (Club Z)


Какво още ни отне демокрацията?

Наръчник в помощ на Корнелия Нинова
 
19.03.2017, 21:52 ч.
последна редакция 19.03, 22:03 ч.




Демокрацията ни отне много:
- Задължителната физзарядка;
- Кафето от цикория "Инка";
- Задължителното участие в манифестациите;
- Бригадите по два пъти годишно;
- Двете години в казарма за мъжете;
- Руския автомобилен парк;
- Изходните визи;
- Програмата "Время" на руски в петък по БНТ;
- Задължителния руски филм след нея;
- Страха да не те чуят;
- Военното обучение в училище;
- Истмат, диамат, история на БКП;
- Цензурата;
- Вицовете за Живков, Брежнев, Чапай и Петка, грузинците и арменците, чукчите...;
- Трудовите войски за малцинствата и буржоазните семейства;
- "Суперпродукциите" "Хан Аспарух";
- Вестниците, нарязани на парчета в тоалетните;
- Универсалната миризма в същите;
- Ленинските съботници;
- Доброволните отряди;
- Дисидентите;
- Почивките с колеги в профсъюзните станции;
- Индустриалните "гиганти", генериращи пушек и загуби (Кремиковци, Химко...);
- Непосилните външни дългове;
- Плановете да се присъединим към СССР;
- Храненето на смени;
- Партийните секретари;
- Дружбата от векове за векове, която е като въздуха и слънцето...;
- Комсомола;
- Отечествения фронт;
- Страха от неочакван ядрен край на света;
- Задължителното гласуване на избори с един кандидат;
- Митингите в подкрепа на смяната на имената на турците;
- Портретите на Живков и Брежнев навсякъде;
- Възможността да си купиш имота на турски "екскурзиант" на безценица;
- Невероятната скука на новините;
- Опашките за банани и портокали за Нова Година;
- "Скъпите магазини" за дефицитни стоки като маслини и мандарини;
- Тридневните траури при смъртта на съветските лидери;
- Корекомите за "вносни" стоки с твърда валута;
- Презаписите на касетки от плочи, донесени някак от зад "Желязната завеса";
- Номенклатурата;
- Бозата от 6 стотинки;
- Лагерите: детски, бригадирски, затворнически;
- Киселото мляко от 23 стотинки;
- Бял хляб за 40 стотинки;
- Салам "Петрохан" (скъп беше). Същото важи за "Закуска";
- Марципана от соя;
- Мавзолея и мумията в него;
- Жителството;
- Пропуските за граничните райони;
- "Евиния" плаж;
- Детската асамблея "Знаме на мира";
- Полякините, продаващи "Нивея" и "Бич може";
- ГДР;
- Дружинните ръководители;
- Масовото писане на доноси; 
- Режима на тока и водата;
- Панелното строителство;
- Невъзвръщенците;....
.......................................
- Младостта.
Как човек да не се умили? Моля допълвайте!
Коментарът е от фейсбук профила на Даниел Смилов, заглавието и подзаглавието са на Клуб Z

понеделник, 13 март 2017 г.

Европа на скорост (портал "Култура")


Даниел Смилов
Бялата книга за бъдещето на Европа, която комисията на Юнкер публикува, не е заговор срещу България. Тя предвижда пет възможни варианта, един от които е т.нар. „Европа на различни скорости”. Всъщност в текста той е наречен по друг, далеч по-точен начин: тези, които искат, правят повече.
Тоест идеята не е да бъде „пратена” България и Източна Европа като цяло в някаква глуха линия. (Освен ако тези държави не го искат много.) Веднага обаче у нас наскачаха поборници срещу „многото скорости” и се забърка обичайната хранителна каша от 50% неразбиране и 50% нежелание за разбиране. С тази фуражна смеска традиционно се угояват политическият опортюнизъм и патриотарството, но в този случай на същата ясла ще се наредят май и по-елитни породи.  
България трябва да е против изолацията й от бъдещи интеграционни процеси в ЕС – по това спор няма. Но за да се избегне подобно развитие, далеч не е нужно да се блокира всеки възможен опит за придвижване на интеграцията напред. А това, което изглежда възможно към момента, е единствено опция 3 от бялата книга: тези, които искат, правят повече. 
В капана на невъзможната промяна 
Големият проблем на ЕС е, че сега той не може да отговори с позитивна промяна на натрупаното недоволство спрямо него. Всяка по-значима реформа би изисквала предоговаряне на основополагащи споразумения от всички 28 държави (27 след напускането на Обединеното кралство). При тази консенсусна процедура се случва следното:
  • първо се водят тежки преговори, при които се работи на принципа на най-малкото общо кратно. В резултат се договарят минимални и често недостатъчни реформи;
  • те се подписват, но при ратификацията – било то в парламент, или особено на референдум – някоя от държавите (а в някои особени случаи и провинции като Валония), провалят цялото начинание като гласуват против.
Така пропадна конституционният договор, подписан триумфално в Рим през 2004 г. Така първоначално пропадна и наследникът му – Лисабонският договор – който „мина” едва на втори референдум в Ирландия. В настоящата ситуация е ясно, че ако се търсят консенсусни реформи за всички 27 държави, все ще се намери поне една да сложи крак на общото начинание.
Фриц Шарпф е нарекъл вземането на решения от много субекти с консенсус „капан” (joint-decision trap), който винаги работи в полза на статуквото – просто нищо не се променя. Резултатът е стагнация.
Краят на популистката игра 
Този капан е токсичен за ЕС по следната причина. Националпопулистите прокарват тезата, че ситуацията е нетърпима, а те са единствените, които предлагат нещо различно – екзит. Те структурират избора на хората по следния начин: или статуквото (проевропейските партии), или екзит (популистите, скептиците). Така целият „протестен вот” отива за тях, както стана на Брекзит референдума: те обраха гласовете на всички, които искат някаква промяна. В резултат всички граждани получиха най-крайното решение, за което далеч не бяха мечтали единодушно.
Популистката игра е проста като гореспоменатата фуражна смеска. Хвърляте бомбата, че ако не се „направи нещо”, еврозоната ще се разпадне, защото Италия имала 170% от БВП дълг. Не пречи, че това не е вярно (дългът е 132,7% и се обслужва). Ако допускането е, че нищо значимо не може да бъде направено, така или иначе „аргументът” вече е спечелил: създадени са страх и чувство на безпомощност на ЕС. Или пък настоявате при всеки терористичен акт да се „направи нещо”. Колкото повече терористични актове, толкова по-добре за популистите. Ако няма такива, се търсят бежански семейства или католически свещеници, за да се изгонят. А посланието пак е, че ЕС е безпомощен и единственото смислено действие е неговото разграждане, ренационализирането на политиките. „Смисълът” на всичко това е в наддаването на националпатриотично живо тегло.   
Ако „тези, които искат, правят повече”, на тази популистка игра ще се сложи край. Искате повече сигурност. Добре, тогава нека тези, които наистина искат това, да отидат напред в общото пазене на границите и създаването на обща армия. Да кажем, Унгария и Полша не искали (макар че Орбан е за обща отбрана). Добре, няма проблем. От 27 държави преговори ще започнат между 25. От тях крайния вариант могат да подпишат 24, а да го ратифицират 22. От отпадането на държави провал няма да има обаче: ако те размислят, ще се включат на по-късен етап.[i]
Ако това се случи, популистите с тяхната опция „екзит” ще си останат там, където им е мястото: маргинални. Истинският дебат ще е каква Европа искаме и колко бързо бихме могли да я постигнем. А това е много по-смислено от популисткия въпрос: дали Европа ще оцелее?
Каква да е позицията на България 
България не трябва да блокира възможната промяна, защото бъдещето на ЕС зависи от способността му да излезе от стагнацията. На нас ни трябва динамичен, силен съюз и сега е моментът да допринесем за него. Особено когато българското председателство се задава и ще имаме възможност да влияем по-сериозно на дневния ред.
Разбира се, ако „тези, които желаят, правят повече”, за нас също би имало рискове:
  • Риск да се окажем на страната на нежелаещите по вътрешно-политически причини. Националпопулизмът се угои значително у нас и вече не може да бъде подценяван;
  • Риск да се превърне еврозоната в ексклузивен клуб, достъпът до който е перманентно затворен. Това е всъщност сценарият, който не бива да позволяваме. Още отсега трябва да направим стъпки за влизане в еврозоната и да „изтъргуваме” подкрепата си за Европа на много скорости срещу ясна пътна карта за приемане на еврото. По този въпрос има национален консенсус. Като цяло, общият принцип трябва да бъде, че всички държави, стига да пожелаят, могат да се присъединят към новите общи политики в сравнително кратки срокове и при ясни и възможни за изпълнение условия;
  • Риск интеграцията между желаещите да е за сметка на разграждане на някои от досегашните общи политики. Вариант 3 на бялата книга категорично отхвърля тази опция и настоява, че за всички 27 постигнатото досега ще се запази. Ние трябва да превърнем този принцип в абсолютен приоритет, отстъпление от който е недопустимо;
  • Риск да се самоизолираме и да сме пасивни по отношение опитите за интеграция в ключови области, където можем да сме сред „ядрото” от държави. Енергиен съюз, банков съюз, европейска прокуратура и обща отбрана са от жизнено значение за нас. Ако обединим военните си бюджети с останалите 27, например, със същите пари бихме могли да си позволим повече и по-качествено оборудване. Същото важи и за цената на енергийните източници. Това са области, в които ние активно трябва да търсим общи решения; 
Възможен ли е провал?
Да, Европа на много скорости може да се провали по един единствен начин: Франция, Германия или Италия да отпаднат от ключови политики. Ако една от тях излезе от еврозоната например, можем да говорим за тежък провал. Същото би се отнасяло и за повечето от останалите политики.
Европа на много скорости има нужда от лидерство – тя няма как да функционира, ако немско-френският двигател на интеграцията спре да работи. Затова изборите тази година изглеждат решаващи. Ако те преминат според очакваното към момента, ще можем да кажем, че „тези, които искат, правят повече”, е вече стартирала опция. Събирането във Версай на четирите големи държави в този смисъл беше символично: то показва, че в една бъдеща Европа идеите ще се стартират от група инициатори. Малките държави, ако имат добри идеи, могат да се окажат в изключително силна позиция при създаването на „коалиции на желаещите”. Техният глас, макар и не със сила на вето, често ще се оказва с огромна тежест. И като цяло, няма как решения да се вземат срещу интересите на малките държави – те ще запазят досегашните си права на вето в съществуващите общи политики. 
Най-важното е, че в един съюз, където желаещите правят повече, европейската политика ще се отърси от експертно-бюрократичния си облик и ще се превърне в реален сблъсък на идеи за бъдещето на обществата. Нещо повече, тя може да се окаже централната форма на политика на континента, малко по малко изместваща от първото място националната. А това е била мечтата на всички „федералисти”, за каквито в момента са се обявили повечето от българските политици. В духа на Моне и Шуман „Европа на много скорости” може да се окаже един по-пряк, нео-функционалистки път към федерализиране и по-дълбока интеграция. По-пряк в сравнение с опитите за моментално създаване на федерална държава, които така или иначе изглеждат обречени. 
Затова по-добрата метафора е „Европа на скорост”. В момента имаме една паркирана на луксозен паркинг Европа, представляваща возило от най-висок клас. Може би не е толкова лоша идея то да се покара. А пък ако някой иска каручка – проблем с недостиг на фуража, както стана ясно, няма.
_________________________
[i] Лисабонският договор съдържа възможност за засилено сътрудничество, така че Европа на много скорости не изисква предоговаряне на основните договори. В областта на външната политика и сигурността, решението за започване на такова сътрудничество се взема с единодушие в Съвета, което дава възможност на страните да защитят своите интереси.