вторник, 19 ноември 2013 г.

За студентите и опорните точки

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/19/2185088_za_studentite_i_opornite_tochki/


"Дайте ни опорни точки и ще си повдигнем дори рейтинга?!"
Архимедарски и Галилео Миковей

Студентската окупация изигра огромна роля – управляващите останаха без опорни точки. Мнозинството от хората в страната подкрепиха студентските действия и най-вече техните искания. Най-важното, 70% искат предсрочни избори, като в тези проценти влизат и ключови фигури в средите на самите управляващи: Първанов, Кадиев, Калфин и т.н. Дебатът в националните медии сериозно се промени: основните телевизии излязоха с позитивни материали за действията на студентите и правилно оцениха мотивацията и значимостта им за страната. Подкрепа дойде и от фигури като Стефан Цанев, което показа, че противопоставянето не е по линията ляво-дясно, че не става дума за "десен заговор" срещу "ляво управление". "Алфа Рисърч" първа подчерта този факт: хората в страната в мнозинството си отхвърлят идеята, че действията на студентите са манипулирани или режисирани от някой друг, въпреки усилената пропаганда в тази посока.

"Наехме 70 автубуса и 70 буса, докарахме седем вагона, платихме 70,000 лв. (само за влакове) ergo на площада имаше 70,000 души."
Онтологическото доказателство на Рене Местан и Сергей Декарт

В опит да отвърнат на тази радикална промяна в настроенията в страната, управляващите решиха да преминат към мащабен контрапротест. В къс срок бяха мобилизирани големи групи хора в провинцията за митинг в София. От човешка гледна точка беше редно да се осигури възможност на тези хора да останат поне една нощ, за да поразгледат града: сигурно не всички от тях си позволяват да идват често до столицата. Вместо това, те бяха докарани сутринта и закарани обратно следобед, което допринесе за умората и липсата на енергия в цялото събитие.

По-важното е обаче, че политическото послание на митинга-шествие беше объркано и контрапродуктивно за мнозинството в парламента. Първо, както повечето анализатори забелязаха, митингите на основните партии по негласен начин откриха кампанията за предсрочните парламентарни избори: какъв е смисълът от една толкова явна мобилизация на симпатизантите, ако не се готвиш за избори? Второ, ако задачата беше да се покаже, че числата в подкрепа на управлението са по-големи от тези срещу него, тя остана неизпълнена.

Както и МВР да брои хората на квадратен метър, митингът на БСП–ДПС не беше по-голям от пиковите митинги на гражданския протест, каквито е имало поне няколко в рамките на последните пет месеца. Нещо повече, стана ясно каква гражданска енергия трябва да стои зад протеста, за да може той да продължава повече от 150 дни без да има ресурсите на партии и правителство, без да ползва автобуси, влакове и т.н. Трето, загуби се едно от важните послания на социалистите: 24 години след падането на комунистическия режим, БСП се извиниха за възродителния процес. Това, разбира се, беше нещо, което трябваше да се случи. Но въпросът е дали трябваше да стане поради общата уплаха на БСП и ДПС от евентуалната загуба на властта, или както един от говорителите се изрази – от загубата на "контрола върху държавното кебапче".

Този ред на мисли предаде доста битов характер на признанието, а последвалата го лидерска прегръдка и целувка, не можа да заличи усещането за липса на спонтанност в цялото мероприятие. Чевърто, във връзка с мероприятието на Орлов мост в събота може би беше редно да се раздадат специални отличителни знаци на кандидатите за държавна служба, защото иначе недобронамерени коментатори биха подмятали, че се е организирал голям митинг на службогонци.

"Едно малцинство от 70% не може да иска предсрочни избори и да се опитва да налага мнението си на останалите в една демократична държава"
Сергей Демокритович Напесшеф
За студентите и опорните точки
Кадър от митинга на БСП и ДПС
Фотограф: Велко Ангелов
Дневник

Демокрацията в България преминава през турболентни времена. Безспорно е, че управляващите имат формалното право да управляват. Те спечелиха изборите през май и въпреки манипулацията в деня за мълчание, това им дава правото на мандат. Абсурдно, обаче, е да се говори за протестите като опит за метеж, преврат и т.н. Студентите, а и останалите протестиращи, ясно демонстрираха през последните 150 дни, че те преследват своите цели по мирен път, чрез легитимните средства за протестиране в една демокрация.

Свалянето на окупацията на Ректората опровергава тезата за някаква ирационална, безотговорна и неизбежна ескалация на протестите по посока насилие. Протестиращите достатъчно добре разбират принципите на демокрацията и знаят, че едно по-същество нелегитимно управление, което се е дискредитирало заради връзката си с определени корпоративни групи, може и трябва да бъде свалено по мирен начин: да бъде убедено, че не може да управлява и да си подаде оставка. Студентите отведоха процеса на убеждаване много напред и времето на управленската епифания наближава: остана само определени лидери да погледнат какво означава "епифания" в речника.

Сега на ход са онези 70%, които заявяват, че искат предсрочни избори. Синдикатите все по-често започнаха да поглеждат към речника. Досега го правят основно, за да сплашат правителството и да извлекат някоя конюнктурна изгода от тази уплаха, но може би и тяхното търпение започва да се изчерпва. За всички вече е ясно, че смислена политика без доверие не може да се прави: нито дългосрочните приоритети на държавата могат да бъдат формулирани, нито може да се правят трудни избори между алтернативи, всяка от които засяга интересите на големи групи.

"В страха ние вярваме"
из програмата на "Власт без цензура"

Антон Кутев обвини протестиращите в "болшевизъм". Иронията в това обвинение е многопланова: де-болшивиран представител на столетницата обвинява студентите и протестиращите в грехове от миналото й. Същевременно, незабелязано за зоркото аналитично око на левицата остава съучастието й в най-тревожния процес – надигането на ксенофобски и ултра-националистически формации. В това надигане няма нищо случайно и не сирийците са виновни за него. Не става дума само за сътрудничеството между БСП и Атака, което "нормализира" определен тип антиевропейско поведение и реторика.

Масовата медийна подкрепа, която "националистите" получиха и уклончивата позиция на МВР по отношение на "гражданските отряди" от качулатковци са ясна индикация за състоянието на нещата. Колкото спонтанна беше подкрепата за управляващите в митинга на БСП/ДПС, толкова спонтанен е и възходът в публичното пространство на националистите. Трябва да се има предвид, че подобни групи са винаги под особеното внимание на службите за сигурност на държавата. В Германия, например, преди десетина години беше направен опит да се забранят неонацистите: в хода на делото се оказа, че около 10-15% от лидерите им са информатори на службите.

Защо тогава се толерира и окуражава излизането на подобни групи на преден план? Първо, за да се увеличи "националисткото" пространство, така че в него да влязат потенциални партньори на БСП-ДПС. Пръв сред тях ще е очевидно Бареков, който трябва да играе ролята на "нерадикален", "фризиран" националист - по-приемлив за ПЕС от "Атака". За целта към него е пришит и традиционно-историческия националистически аксесоар – г-н Каракачанов. Униформата под него е шита от медийно-корпоративната империя на г-н Пеевски, който очевидно ще играе с два коня (или подобни по функционалността си видове) на предсрочните парламентарни избори. Второ, изтикването напред на "радикалната" десница цели да направи Волен Сидеров по-малко "радикален" и може би по-приемлив за обществото. Това е "дълбокото ешелониране" на управляващите – да се осигурят поне два възможни партньора в новото събрание. Трето, новите националисти ще са още един "независим" източник на говорене срещу НПО-тата, които се превърнаха в един от основните критици на настоящата власт.

Тази бляскава стратегия е очевидно родена в нечия милиционерска глава. Тя разчита на "умерено" раздухване на страхове с цел успех на определени инженерни проекти. Путин като че ли правеше подобни експерименти в Москва, където резултатите са плачевни – неконтролирано масово насилие по улиците. Не трябва ли познавачите на Руската история да се поучат от нея в пълнота? И да поемат отговорността си.

"Не е честно да се иска морал от мен! Съдете ме с моя аршин! Щом ГЕРБ управляваха неморално и никой не протестираше, и ние имаме право на същото!"
Данчо the Mint по Панодрама

Без коментар.

понеделник, 11 ноември 2013 г.

Преходът: съдба или избор?

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/11/2179206_prehodut_sudba_ili_izbor/



Оптимистите виждат европейското членство и НАТО, партийната, плуралистична демокрация и свободата на словото, пазарната икономика, в която собствеността е вече предимно частна, новите пътища, сгради, метрото, ИКЕА, София и Бургас, и т.н.

Песимистите виждат бедността (по-отчетлива на фона на богата Европа), корупцията, политическата нестабилност, ниското качество на демокрацията, повтарящите се на около десет години големи протестни вълни, олигархическите тенденции, демографията, тротоарите, Монтана и Видин, и т.н.

И оптимистичната и песимистичната теория за българския народ могат да бъдат обилно подкрепени с факти и данни както от съвремието ни, така и от близкото минало: ценителите на високата литература в жанра познават трудовете на Иван Хаджийски и Румен Аврамов.

И двете теории – и оптимистичната, и песимистичната - обаче са като цяло останки от езическото ни минало

от желанието да разберем дали Фортуна (Тангра-Танакра, слънцето, Дионис, медовината или в каквото там са вярвали древните българи, славяни и траки) ни е намигнала благосклонно, или пък ни се е фръцнала обидено.

Ненаучният характер на двете теории може лесно да бъде демонстриран по Карл Попър: няма емпиричен факт, който да ги опровергае, да разколебае веднъж завинаги оптимизма на оптимиста, както и песимизма на песимиста. И наистина, помислете си, какво би трябвало да се случи през тези 24 години, за да изчезнат било оптимистите или песимистите. И САЩ да бяхме настигнали по богатство, песимистите щяха да се тюхкат заради финансовата криза от 2008 г. И до Бангладеш да се бяхме сринали, оптимистите биха посочили, че в Бангладеш мнозинството са щастливи, решили са демографските въпроси и пр. А ако една теория не може да бъде категорично отхвърлена на базата на факти, тогава тя е по-скоро в сферата на фантастиката, религията и метафизиката.

В този смисъл най-хубавото, което се случи през последните две десетилетия, е

появата на хора, които вярват, че съдбата им е в техните ръце

независимо от longue durée настроенията на Фортуна. Студентите в Ректората например са такива хора. "Аргументите" в полза на това, че те нищо не трябва да правят, са безкрайни: ще стане по-лошо, ще се върне ГЕРБ на власт, нямат искания, имат твърде крайни искания, не ги подкрепят други групи достатъчно, реформаторите и ГЕРБ ги подкрепят, манипулирани са (както всичко останало), олигархия няма, олигархия има навсякъде по света, по-добре фасадна демокрация от авторитарна диктатура и т.н. Всичко това е от арсенала на оптимистично-песимистичните псевдотеории: или нищо хубаво не може да се случи, или нещата са добри така или иначе. И в двата случая обаче не може и не трябва нищо да се прави. Тези, които опитват, нещо не са наред ("свестните у нас считат за луди").

Слава Богу, че вече не всички мислят по подобен начин. Защото в една фаталистична среда демокрацията не функционира добре.

Във фаталистичната среда се налагат мълчание, снишение и търпение:

скандал – дори от мащабите на "Пеевски" – не е достатъчен за оставка (зер може да стане по-лошо). А след него пък всички други скандали изглеждат по-малки – например "Бисеров" – та дори не им се обръща достатъчно внимание, за да разклатят властта. Липсата на доверие в управляващите вече не е проблем, защото по-важен е страхът, че ситуацията може само да се влоши. Бежанците тук идват на помощ, за да ги размахваме като плашила...

Както тези примери показват, фаталистичната България не е безвъзвратно останала в миналото. Нейното всекидневно присъствие поставя въпроси за това доколко сме успели в нашия "преход". И тези въпроси не са към Народа с главно Н, а към всеки поотделно (тук Румен Аврамов е много прав). Ето един такъв въпрос, например: Защо, след като 60% от хората са съгласни с исканията на студентите, улиците на София и на големите градове на страната не са всекидневно пълни с хиляди протестиращи?

Боя се, че фаталистичната България обитава много индивидуални, иначе свободни и прекрасни, души и тихичко им нашепва: нищо няма да се промени, ще стане по-лошо, няма алтернатива, царят е гол, но какво от това – не е чак толкова студено, и без нас проблемът ще се реши... Докато това са настроения на мнозинството, българският преход ще продължи да ни тежи като участ, като съдба – страната ще се люшка между институционалната демокрация и съдържателното верноподаничество на властта, каквато и да е тя. Затова най-глупаво е да излизаме с било то оптимистични или песимистични анализи на 24-те години от падането на Берлинската стена. Още по-лошо - с конспиративните им подобия, според които САЩ, Русия, Турция, българският политически елит като цяло, ДС, Сорос, тинк-танковете и т.н. са саботирали успеха на страната (или пък са го причинили).

Всичко това не означава, че обективни оценки не могат да бъдат давани. Ако трябва да обобщим с едно изречение, през прехода сме постигнали много, но имаме още дълъг път. И да не забравяме, че по причини, не всички от които зависят от нас, сме все пак сред първия привилегирован милиард на човечеството. Затова, вместо да следим за знаците на Фортуна – дали е благосклонна или не – по-добре е

да се концентрираме върху всекидневните решения, които правим, защото те, а не нещо друго имат значение

Например причината всички да търпим всекидневни политически скандали и циркаджилъци, управление без минимум кредит на доверие и варварски нападения върху хора заради цвета на тяхната кожа е само една: решението на мнозинството от гражданите да си останат вкъщи, да не правят нищо, да се забавляват с цирка и да се страхуват, че нещата може да бъдат и по-зле.

Хубавото на демокрацията е, че тя позволява автономно, свободно всеки да реши какво да прави. Лошото е обаче, че индивидуалните автономни решения невинаги водят до колективна рационалност: те могат да произведат и една апатична, фаталистична общност. Ежедневната задача на всеки един е от нас е да не позволи това да се случва. Тази задача е актуална сега, надявам се да бъде актуална и занапред. Дали са минали 24 или 204 години, няма особено значение, защото свободата и автономното мислене не са форма на колективен навик.

понеделник, 4 ноември 2013 г.

За какво да се договорят партиите

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/11/04/2174104_za_kakvo_da_se_dogovariat_partiite/


Предсрочните избори наближават и най-важният политически въпрос става какво ще се случи на тях и след тях. В една демокрация изборите са естествен начин за решаване на продължаваща  правителствена или парламентарна криза. Макар че номинално имаме и парламент, и правителство, едва ли някой би спорил сериозно, че те почти не функционират, а участват в нещо като проточил се вече пети месец "сървайвър". Тъй като едва ли такава ситуация може да продължи още дълго, ето няколко точки, около които основните политически сили в страната могат и трябва да се обединят:

До предсрочни избори трябва да се стигне преди още по-голяма загуба на управляемост.

Позицията "ще стоим на власт, докато държавата не се е срутила" е безотговорна, защото тази позиция води до дестабилизация, отслабване на институциите и ескалация на протестите: вече започнаха да се чуват и призиви за обща стачка. Ясно е, че протестен потенциал има и той само ще се увеличава с идването на зимата. За да се избегне подобна ескалация, е необходимо спешно договаряне на дата за избори.

Дългият хоризонт за тези избори е месец май: по-добре е те да бъдат проведени и по-скоро, след като се стигне до съгласие за изпълнение на концентрирана управленска програма в един по-къс срок. Като цяло бюджетът на Орешарски е добър бюджет за едно де факто служебно правителство: той не прави сериозни промени спрямо предходния, а поредица от умерени вътрешни преразпределения. В този смисъл той може да ни отведе до предсрочните избори, но не е инструмент за правене на активна, дългосрочна, реформаторска политика. Колкото повече отлагаме изборите, толкова повече отсрочваме подобни политики, от които се нуждаят почти всички сектори: от енергетиката до здравеопазването.

Договаряне на служебен министър-председател.

Ако управляващите се съгласят да обявят дата за избори отсега, редно е и президентът Плевнелиев да поеме ангажимент да назначи служебен премиер, съгласуван с основните партии. Консултации по този въпрос могат да започнат веднага след обявяването на датата. Една такава стъпка ще разсее страховете, че едва ли не Борисов ще стане служебен премиер и ще се върне по този начин на бял кон. Един такъв ход ще елиминира и евтините опити на определени партии да си правят пропаганда на гърба на служебното правителство и активно да работят против него (както се случи тази година).

Договаряне на мораториум върху политико-медийните партньорства.

Има големи медийни групи у нас, които са се превърнали в проправителствени пресслужби, независимо от това кой е на власт. От това страда не само медийната среда, но най-вече политическата сфера, защото всъщност става дума за търговия на медийно влияние срещу политически услуги. Не е случайно от тази гледна точка, че в класацията на "Форбс" за влияние фигури като Цветан Василев и Делян Пеевски излязоха начело. В такъв тип влияние има силни олигархични тенденции, които всъщност запалиха и протестите у нас (ако някой още не е разбрал). Затова е редно големите партии да договорят общи мерки за преодоляване на тази ситуация, които да започват с декларация, дефинираща проблема и джентълменско споразумение за прекратяване на калните борби в жълтите издания.

Това са "меки" мерки, но те имат потенциал да фокусират обществено внимание по правилен начин върху връзката медии-политика, както и да дадат легитимност на последващ мониторинг от страна на гражданското общество. Необходимо е и приемането на етически кодекс за отношението на партиите към медиите: може да бъде създаден и специален граждански съвет, който да излиза с доклади и препоръки по отношение на спазването на кодекса. Тъй като медиите в България не успяха да договорят и да спазват общи етически правила, ще е добре, ако партиите им дадат добър пример в това отношение. Като "по-твърди" мерки в тази област трябва да бъде засилен контролът върху МВР и службите като източник на компрометираща информация за политически опоненти. Трябва да се създаде и работеща парламентарна комисия за т.нар. частни ГДБОП и връзките им с медии и издания. Други общи мерки за подобряване на медийната среда ще са също необходими, но това е голяма тема, която многократно е била обсъждана.

Договаряне на отказ от сътрудничество с партии, несподелящи принципите и ценностите на ЕС.

Основните партии в България, които са с ясни про-европейски позиции, трябва да се ангажират, че в следващия парламент няма да разчитат на подкрепа от популистки и националистки формации от типа на "Атака". Фарсът с мораториума за земята ясно показва какви са негативите от подобно сътрудничество; същото се отнася и до зачестилите фашизоидни изблици по отношение на бежанците. Опасността е, че в един момент антиевропейските партии започват да налагат своите приоритети, излагат България във вътрешен и международен план и нанасят непоправими вреди на демокрацията. Отказът от сътрудничество с подобни партии трябва да важи дотогава, докато те отказват да ревизират проблематичните си възгледи. Може да се помисли и за договаряне на обща декларация на проевропейските партии, изтъкваща най-важните принципи на нашето еврочленство: спазването на договорните задължения и правото на ЕС; европейска солидарност; заклеймяване на ксенофобията и т.н. Защитата на българските интереси в Европа само ще спечели от един такъв ход, а той ще стабилизира и политиката у нас.

Договаряне на раграждането на контрадържавата.

Един от най-срамните епизоди в демократичната ни история е инженерното пресъздаване на гражданска активност. Контрапротестите пред НДК, протестите пред ВСС, автобусите със симпатизанти от провинцията, които не могат понятно да обяснят защо са дошли, мобилизирането на футболни фенове и агитки за качулата "демокрация", изработването на контрастудент и т.н. са истински тревожни явления. Тяхната естествена кулминация е създаването на контрагражданин и (не дай си Боже) контрачовек. И именно тези, които най-много се възползват от подобни форми, са най-много загрижени за евентуални протести и след едни нови избори: явно, знаейки колко лесно подобни контраактивности могат да се организират, те се боят, че и друг може да ги използва. Ако тази тенденция не се прекъсне, България ще започне да прилича все повече на Русия, където има "управляема демокрация" и където изборите и политическата активност са нещо като военно учение за проверка на административния потенциал на държавните служители, партиите на властта и назначената опозиция. Все пак сме още далеч от подобни висоти, но основните партии имат обща отговорност да не ги достигнем. Хубавото е, че контраполитическата дейност вече е лесно разпознаваема - това е и една от ползите на дългите протести. Ако партиите се ангажират публично да не я вършат, лесно може да бъде проследено дали спазват това обещание.

Сигурно има още области, в които партиите могат да търсят разбирателство и договаряне, но и тези са достатъчно, за да стартира един разумен процес на рестарт на политическата система. Първите две области са от ключово значение за началото на процеса, докато следващите три са важни за неговия краен успех. Този успех ще се състои в нов парламент и ново правителство, имащи основание да искат доверието на хората под формата на мандат за сериозна, дългосрочна политика.