сряда, 28 октомври 2015 г.

Рекапитулация на първия тур (БНР, Пловдив)

Проведените избори са успех за управляващата коалиция

Снимка: www.dnevnik.bg













Продължаваме да търсим прочит на официалните резултати от проведения вот за местни органи и референдум. Коментарът е на политолога и експерт по конституционно право Даниел Смилов в „Точно днес” по Радио Пловдив.
На първо място би отбелязал успеха на партиите от управляващата коалиция. При ГЕРБ нещата са безспорни. Като най-голямата партия в страната те се възползваха от мажоритарния характер на избора на кметове и всъщност там успяха да спечелят и огромна част от областните градове и да разширят влиянието си и в останалата част от страната. Това отчасти е ефект от слабостта на втората голяма партия в страната БСП, която в момента се е свила – по  размер тя по-скоро е в категорията вече на ДПС, дори реформаторите се доближават и това прави възможно успеха на ГЕРБ в кметската надпревара.
Що се отнася до листите за общински съветници там картината е по-пъстра и тази картина всъщност показва относителната тежест на партиите пък на национално ниво. Това, което виждаме е едно препотвърждаване на разположението на силите, но все пак е видно, че дясноцентристките партии стоят доста по-устойчиво – ГЕРБ и реформаторите потвърждават своя резултат докато при БСП имаме известно свиване на национално ниво. ГЕРБ отново остава най-голяма партия на национално ниво, но, за да управляват на тях им е нужна коалиция. Добрата новина за тях е, че настоящите им коалиционни партньори общо взето потвърдиха резултата си и показват сериозна политическа тежест. Та от тази гледна точка можем да кажем, че нямаме някаква абсолютно нова политическа реалност.
Някои политически сили, специално ДПС преди изборите настояваха на тази теза, че след местните избори ще се види, че управляващата формула трябва да бъде променена и т. н., просто няма  факти в тази посока. Резултатът на ДПС е очаквано добър, но пак този резултат не промяна в някакъв смисъл баланса на национално ниво.
От гледна точка на трайни тенденции можем да кажем, че има сериозно свиване на лявото. БСП изглежда в тежка ситуация – тя е и организационна с оглед разделянето, което стана с излизането на АБВ, но и идеологическа, защото те някак си не могат да намерят ниша, която да разшири тяхното присъствие в обществото. И това става на фона на процеси в Източна Европа като изборите в Полша, при които посткомунистическата левица остана направо извън парламента. Така че това е един интересен процес, който трябва да бъде следен.
И на последно място разбира се трябва да кажем за референдума. Референдумът, макар че не достигна нивата за задължителност, трябва да кажем отсега, че никой не очакваше, че на местни избори и при този закон да се стигне над 50 % гласуване за местния вот, но тези над 30 %, които бяха постигнати, аз искам да видя окончателните резултати, но наистина ако имаме резултат над 35 % аз бих го нарекъл забележителен. Социолозите казаха, че на практика почти всички хора, които са гласували на местните избори са си дали гласа и за референдума с изключение на част от електората на ДПС.

понеделник, 26 октомври 2015 г.

Резултатите от изборите (интервю "Фокус")

Доц. Даниел Смилов: Резултатите от местните избори са препотвърждаване на съотношението на силите на национално нивоСнимка: Информационна агенция "Фокус"
Политологът доц. Даниел Смилов в интервю за предаването „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“.

Водещ: Доц. Смилов, какво ни казват резултатите от местните избори? Виждаме една убедителна победа на ГЕРБ.
Даниел Смилов: Да, това е убедителна победа в смисъл на кметски места и спечелени общини. Това е отчасти резултат от мажоритарния характер на избора за кмет. Той дава огромно предимство на най-голямата партия. Политическата система, която се структурира в момента, е с една голяма и множество по-малки партии, така че нормално е по-голямата партия да спечели огромна част от кметските места. Другият важен резултат е всъщност вотът за политическите партии, преизчислен на национално ниво. Там виждаме до голяма степен запазване на картината такава, каквато я познавахме отпреди местния вот. Малко по-добър резултат за РБ, ГЕРБ се запазва като най-голямата партия и малко по-лош резултат за социалистите, което има опасност да затвърди негативната тенденция, в която те са. По преценка на по-голямата част от анализаторите можем да кажем, че това е препотвърждаване на съотношението на силите на национално ниво, особено що се отнася до управляващата коалиция.
Водещ: Именно много въпроси възникнаха във връзка с управляващата коалиция след резултатите от вчерашния вот. Зададе ли нови политически реалности вотът за местната власт, както твърди лидерът на ДПС Лютви Местан, според Вас?
Даниел Смилов: Това беше една теза, с която г-н Местан излезе преди изборите. Явно той е очаквал, че по-малките партии в управляващата коалиция ще се провалят, по един или друг начин. Това просто не се случи, така че сега тази теза, според мен, не е толкова актуална, въпреки че той продължава да настоява на нея. Тази теза всъщност потвърждава дългосрочната линия, която ДПС води – от опозиционна партия в някакъв смисъл да се превърне в открита или не толкова открита част от управляващата коалиция, но това сме го виждали и отпреди местните избори, така че и в поведението на ДПС няма особена промяна. В този смисъл аз не виждам наистина основание да се говори за нова политическа реалност. Да, вярно е, че ГЕРБ ще имат доста по-сериозно присъствие като кметове в страната и в местната власт като цяло, но и това беше ясно като ефект от самата партийна система, която имаме в момента, и като ефект на отстъплението на втората по големина партия – БСП. БСП на практика в момента е свита до големината на по-малките партии и това обуславя огромното предимство, което ГЕРБ получава.
Водещ: Като казахте БСП – какво ще се случи с партията оттук нататък след поредния нисък резултат?
Даниел Смилов: Наистина дилемата е трудна пред социалистите. Ситуацията е трудна. Дилемата, пред която те са изправени, е, от една страна, ако изберат радикализация, те влизат в една ниша на партии като „Атака“, която не е голяма, така че според мен това не е добрият път за БСП. Радикализации в смисъл на радикална промяна на икономическата политика и на радикална промяна на геополитическата ориентация. Сега, ако не предприемат това обаче, някак си означа да запазят статуквото такова, каквото е, а то е негативно за тях. В този смисъл трябва да изберат между две неща, които към момента изглеждат еднакво, сходно неатрактивни. Международният контекст също не работи в полза на социалистите. Много важни избори вчера се случиха в Полша и там социалистическата партия, тази посткомунистическа партия, на практика остана извън парламента, което е много сериозен прецедент и праща сигнали за цяла Източна Европа. Така че ситуацията на БСП наистина е трудна и трябва много внимателно да се направи анализ, но все пак ми се струва, че е редно да се каже, че радикализацията не е пътят за изход от тази криза. БСП би трябвало да запази ясна европейска физиономия, тъй като и на България е нужна левица от европейски тип.
Водещ: Ако трябва да се върнем отново на управляващата коалиция – вчера чухме как зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов призова Реформаторския блок да се извини за нападките към кандидатите за кметове на ГЕРБ. Да очакваме ли разрив или преосмисляне, след като виждаме, че прехвърчат искри, това не може да се отрече?
Даниел Смилов: Тези искри не са спрели да прехвърчат и е естествено в една предизборна атмосфера дори да се позасилят леко. В крайна сметка на няколко места ГЕРБ и реформаторите са директни конкуренти и това изнервя нещата, но, пак казвам – като погледнем общата картина, по-скоро нямаме основание да очакваме някакви по-сериозни напрежения или дори иницииране на промени в управляващото мнозинство. И Борисов вчера го каза, и от Реформаторския блок сигналите са ясни, че резултатът се чете по-скоро като препотвърждаване на управляващата формула.
Водещ: Какви изводи могат да се направят от тези избори за политическата картина в България, като говорим и за резултатите на отделните партии?
Даниел Смилов: Това, което се вижда, е, че лявото е в криза, вече говорихме за това, а дясното се структурира като пространство, в което ще има две основни партии – едната доста по-голяма от другата, но все пак и Реформаторският блок направи много ясна заявка за дългосрочно присъствие в българската политика. Така че ще има конкуренция в дясно и дясното през следващите години ще доминира, докато левицата не излезе от кризата, в която е влязла. Това е и идеологическа, и организационна криза. Това са според мен големите изводи. Така от тази гледна точка ДПС, разбира се, е поставена под известно напрежение, защото в един такъв парламент, в който има една голяма партия и множество малки, ДПС губи статута си на балансьор, който по дефиниция винаги участва в управлението. От там идва и известната изнервеност на представителите на съответните партии.
Водещ: Доцент Смилов, ще насоча вниманието Ви и към референдума, който също се проведе вчера. Имаше сигнали на избиратели за това, че в секциите не са им давали бюлетини за референдум; за това, че пред някои секции образците на бюлетините за референдум са били поставени встрани и едва са се забелязвали. Смятате ли, че допитването до гражданите умишлено се неглижираше и вчера в изборния ден?
Даниел Смилов: Не бих правил такива изводи за някакъв заговор специално в изборния ден срещу референдума, но като цяло трябва да се каже, че политическите партии не се ангажираха достатъчно с кампанията с този референдум. Въпреки това, резултатът е наистина впечатляващ. Всъщност, с изключение на електората на ДПС, на практика от останалите гласуващи почти всички, които са участвали в изборите за местен вот, са участвали и в референдума. Ако резултатите за участие са над 30%, дори и 35%, това е един много сериозен вот. Всъщност над 1/3 от хората в страната заявяват, че това е много важен въпрос за тях. Огромното мнозинство от тях пък е в подкрепа на електронното гласуване, така че, общият резултат от референдума е, че сега има много тежък политически аргумент за приемането на електронното гласуване. Нещо повече – водещите партии в управляващата коалиция – и ГЕРБ, и Реформаторският блок – са се обявили за електронно гласуване. Така че политическият момент е в полза на електронното гласуване и аз очаквам то да бъде прието.
Симона Медарова

неделя, 25 октомври 2015 г.

Дясното: Полша и България (портал "Култура" и "Дневник")




Дясното: Полша <br/>и България
На 25 октомври ще се проведат важни избори за развитието на политическите процеси в Източна Европа като цяло. Поляците гласуват за парламент и са на път да дадат предимство на партията на Качински „Право и справедливост“ (PiS). Според прогнозите (около 10% разлика между първия и втория) тази партия ще е в състояние да състави правителство или сама, или в коалиция с други по-малки и по-радикални десни формации. С това най-вероятно ще бъде поставен край на осемгодишното управление на другата голяма дясно-центристка формация в страната – „Гражданска платформа“ – която е с ясен либерален и проевропейски профил.
Казано с прости думи, въпросът, чийто отговор чакаме на 25-ти, е дали Източна Европа ще осъмне с втори Орбан. PiS е консервативна, някои биха казали национал-популистка формация, която следва в много отношения политиката на Орбановата ФИДЕС в Унгария. Например, те обещават да обложат чуждите инвеститори със специални данъци, както и да накарат банковия сектор да понесе тежестта от превръщането на заеми за жилище, теглени в швейцарски франкове и друга валута, в злоти – тежест, която се изчислява на няколко милиарда евро. PiS също така са заявили увеличаване на помощите за деца и намаляването на възрастта за пенсиониране от 67 на 65 години за мъже и 60 за жени.
Това, което е притеснително, обаче, е, че PiS са също така евроскептици – и то радикални такива. Тяхното идване на власт ще обтегне отношенията между ЕС и Варшава. Първите видими измерения на тази промяна ще се усетят по въпросите с бежанците и мигрантите, както и общите политики за граничен контрол. На Европа й предстоят важни решения и по отношение на Гърция, и по отношение на Великобритания; координацията на общата външна политика във времена на най-различни кризи – от Сирия до Украйна – също е централно важен проблем. Докато по Украйна едно ново правителство не би променило позицията на Полша, по-всички други гореспоменати въпроси PiS най-вероятно ще създадат допълнителни трудности за постигане на общоевропейска позиция.
Полските избори съвпадат с българските местни избори, които също са индикативни за процесите, протичащи в дясното политическо пространство. Това съвпадение ни дава възможност за сравнителен анализ на тенденции, видими и в двете държави. Полша определено се превръща във водещата държава от бившия източен блок и като икономика, и като политическо влияние. За осемте години управление на „Гражданска платформа“ Полша успя да отбележи сериозен икономически ръст и стана единствената държава, която не понесе тежък удар от кризата, започнала през 2008 г. Като признание на лидерската й роля Полша получи и председателството на Европейския съвет в лицето на Доналд Туск. България не е в подобна позиция и развитието на страната през последните години беше забавено и от глобалната икономическа криза, и от аферата КТБ, която си е самоделна. Въпреки тези съществени различия, общото е следното:

Маргинализирането на посткомунистическата левица
И в Полша, и в Унгария, а и у нас левицата е в сериозна идеологическа и организационна криза. В Полша двете основни партии са от години насам вдясно от центъра – едната либерална, а другата консервативна с националистически уклон. На предстоящите избори Обединената левица в Полша се очаква да бъде около бариерата за влизане в парламента (8% за коалиции): т.е. тя може да остане извън него. В Унгария доминацията на Орбан е трайна и е (не много енергично) оспорвана както от много раздробената и слаба левица, така и от крайнодясната партия „Йобик“. На предходните парламентарни избори „Йобик“ се оказа втората партия в повечето избирателни райони на страната, което е ясен сигнал за изместване на партийната система вдясно. У нас БСП номинално остава втората след ГЕРБ политическа сила, но реално влиянието й е сравнимо с това на по-малки формации като ДПС, РБ, АБВ и т.н. Ако негативният й тренд бъде потвърден от изборите в неделя, и България може да се окаже в ситуация на трайно изместване на политическия център вдясно.
Какви са причините за тези феномени? Това изместване е парадоксално, защото икономическата криза от последните години би трябвало да увеличи подкрепата за левицата. Това не се случи, защото, първо, посткомунистическата левица в Източна Европа бе възприела формулата на Тони Блеъровия „трети път“ във Великобритания: въвеждане на политиките на дясното на ниски данъци, независима централна банка, пропазарни методи. В този смисъл традиционната левица престана да бъде разпознавана като реална икономическа алтернатива на статуквото. В резултат, при избухването на кризата тя продължи да губи гласове и влияние, а и получи конкуренция от по-радикални леви формации. В Източна Европа те са още в ембрионална форма и съществуват повече като „интелектуални кръжоци“ – „Критика политична“ е един такъв пример в Полша. В Гърция, Испания и Португалия тази по-радикална левица получи и сериозно политическо представителство, като СИРИЗА и „Подемос“ са водещите модели.
В този смисъл левицата се оказа притисната между загуба на идентичност и радикализация и досега тя не е намерила убедителен отговор на тази дилема. Т.е. доминацията на дясното се случва заради слабостта на опонента му.
Вторият фактор, който обуславя тази доминация, е характерен само за източната част на континента. Той е свързан с износването на соцносталгията като мобилизационен ресурс на левицата. Модернизацията и на Полша, и на Унгария, превръщането им в динамични държави правят спомена за социализма все по-розов, но и все по-абстрактен и малозначителен. А и времето си казва думата – новите поколения трудно могат да си представят общество, в което има забрани за говорене, списъци за купуване на телевизори, постоянно и институционализирано доносничество, липса на тоалетна хартия и т.н. От тази гледна точка соцът придобива статута на мита за „благородния дивак“ – гол като пушка и невъзпитан, но въоръжен и равен на другите. В този мит има някаква привлекателност, но едва ли може да се превърне в ефективен инструмент за политическа мобилизация.
В някои страни левицата опитва да замени или уплътни соцносталгията с проруска, пропутинова ориентация. В Полша този модел не работи по разбираеми причини, но може да бъде видян в България и Словакия. Тази стратегия е също силно проблематична за лявото – в крайна сметка Путинова Русия – с олигархичната си икономика и автократична власт – не може да представлява идеал за левицата. А и същото заиграване с Русия могат да правят и десните – Орбан, например.

Разделянето на либералните от консервативните партии вдясно
На пръв поглед Полша дава модел за бъдещето на дясното в Източна Европа: разделяне на консерватори и либерали. Опити за подобно разделение наблюдаваме и на други места. У нас има анализатори, които представят отношенията между ГЕРБ и РБ в този план: първите като по-консервативна формация, а вторите – по-либерална. Има и такива, които пък виждат нещата пак в същите категории, но в обратния вариант – за тях реформаторите са (или трябва да бъдат) по-консервативната формация.
Всъщност Полша може да стане пример за въвеждането на една изкуствена, объркана и вредна за дясното разделителна линия. Объркаността и е видна, ако се спрем на Унгария: да се каже, че Орбан е по-либерален от „Йобик“, е горе-долу толкова смислено, колкото да се каже, че Чаушеску е по-либерален от талибаните. Трудността идва от това, че под благовидния етикет „консервативно“ се прокарват политики с откровена националистическа или популистка насоченост. В отстояването на идентичността на политическите общности има смисъл и ценност: традициите, историята, усещането за общност трябва да бъдат уважавани и пазени. Дясното безспорно може да използва тези маркери, за да конструира своята идентичност. Но всичко е въпрос на мяра – когато историята на общността и нейната религия се „приватизират“ от една формация за партийно-строителни цели, резултатът е обикновено примитивен популизъм.
За съжаление полският опит е точно в такава посока. PiS, например, е мощно подкрепяна от католическата църква и влиятелните й медии, което тласка партията към радикални позиции по отношение на сексуалните малцинства, аборта и гражданските свободи като цяло. Национално-полското се слива с консервативно-религиозното, което не само е изкривяване на реалността, но води и до радикализация на политиката. В интервю за Гардиън, например, либералният анализатор Яцек Кухарчик определя евентуалната победа на PiS като „предаване на страната в ръцете на екстремисти“. Без съмнение, консерваторите мислят същото за техните опоненти.
От тази гледна точка българската ситуация е по-добра. Тук, освен че църквата не е въвлечена в политиката до такава степен, разделителната линия между „либерали“ и „консерватори“ в полския смисъл минава не между, а през двете дясноцентристки формации – ГЕРБ и РБ. При ГЕРБ Борисов играе ролята на балансьор и арбитър между по-либералното крило около хора като Дончев и Бъчварова и по-консервативно-националистическото крило около Божидар Димитров плюс инцидентни орбанофили. Борисов, за разлика от Качински, е откровено проевропейски настроен, което е сериозен плюс на нашата ситуация.
В РБ нещата стоят по сходен начин: наред с откровените проевопейско, либерално-ориентирани членове и лидери има и такива, които оставят вратата отворена към идеите на по-крайнодясното. Мнозина настояват за „просветен“ национализъм – каквото и да значи това.
Българският модел е по-добър за десницата, отколкото полският – вторият води до сериозни националистически отклонения, пушилка и радикализация. В крайна сметка – може да доведе и до загуба на политически позиции в ЕС. И наистина, ако Полша изпадне в същата изолация, в която в момента е Унгария, тежестта на Източна Европа на континента рязко ще намалее. Малко парадоксално, но националистичното дясно по-скоро отслабва позициите, а оттам и суверенитета на държавите от нашия регион.

Градската десница срещу народната десница
Полският модел може да бъде четен и по друг начин: като конкуренция вдясно на по-народняшки партии и по-градски, по-меритократично ориентирани формации. От тази гледна точка PiS представляват провинцията, докато „Гражданска платформа“ – големите градове и интелигенцията. Този прочит отговаря донякъде и на ситуацията в Унгария, където ФИДЕС се е превърнала в народняшка партия, а либералите са се окопали основно в столицата и някои други градски анклави. У нас може да се каже с известно приближение, че РБ представлява столицата и интелигенцията, докато ГЕРБ има много широка периферия и покрива цялата страна.
По принцип в един такъв модел на конкуренция вдясно няма нищо лошо. Полският опит показва, че този модел може да проработи, ако разделителните линии между столицата и провинцията не съвпаднат с разделителната линия между националисти и либерали. Тогава второто различие поглъща и обезсилва първото.
България – където няма толкова ясно съвпадение на двете различия – може да се възползва от собствената си ситуация, за да организира конкуренцията вдясно основно по линията между градската десница и народнячеството. РБ има своята сериозна подкрепа в големите градове и сред интелигенцията, но за да се институционализира успешно и трайно като такава партия би трябвало да предприеме множество допълнителни стъпки. Първо, социалните групи, към които РБ е ориентиран, се характеризират с вътрешен плурализъм и вътрешна конкуренция. С прости думи казано, всяка една от групите, които стоят зад РБ, смята че е по-умна, по-морална и по-заслужила от другите (и в различни моменти всяка една от тях е права). Този вътрешен плурализъм се отразява – засега по-скоро негативно – на блока в организационен план. От същата болест страда и либералната градска опозиция срещу Орбан в Унгария, което показва, че нашите проблеми не са уникални. Второ, РБ не успява да приобщи част от потенциалните си привърженици. Макар и роден от протестите от лятото на 2013 г., блокът не направи опит по смислен начин да въвлече водещи фигури от тези събития като лидери на Протестна мрежа, например. Нещо повече, той не прояви достатъчно солидарност с тях, когато те станаха обект на грозни и напълно неоправдани атаки от страна на поръчкови медии. Същото се отнася и за много други (малки сами по себе си) групи на градската интелигенция, които не се виждат адекватно представени от реформаторите: кумулативният ефект от подобни загуби не е незначителен, обаче. Трето, за разлика от Полша големи части от градската интелигенция у нас живеят с илюзията, че те са „над“ политиката, че обитават кули от слонова кост и могат с отвращение да коментират опитите за политическа мобилизация около себе си. Този инфантилизъм е нещо, което ни отличава сериозно не само от Полша, но и от по-утвърдените демокрации от Западна Европа. Инфантилизмът у нас се облича в антилиберални, „нови леви“ или исихастко-апокалиптични одежди, но в крайна сметка е отказ на една група от добре образовани, разполагащи със средства или време градски хора да поемат политическата си отговорност.
Този анализ цели да извлече основните общи мотиви в структурирането на политическите системи в Източна Европа. Естествено, във всяка страна има множество персонални и институционални фактори, които са специфични за нея. У нас това са икономически свързаности на играчите, връзките им с бивши и настоящи служби, персоналната харизма и пр., и пр. Тези специфични фактори на моменти могат и да се окажат по-решаващи, но въпреки това е добре да се знае и общата рамка, в която определени събития се случват. За добро или зло, тази обща рамка за нас се влияе от събития извън нашите граници като предстоящите избори в Полша

вторник, 20 октомври 2015 г.

От "Капитал" за РБ

Ходът на Радан Кънев е мотивиран от правилен политически анализ, макар и да не следва изцяло от него. От структурна гледна точка, нормално е партиите, които са в център дясно, да обмислят координация на своите кандидати за президент. ГЕРБ и ДПС наистина все повече се сближават, което поставя под въпрос нормалната политическа логика. РБ имат основание да предотвратят едно връщане на ДПС във властта с всичките му – неизчистени към момента -корпоративни зависимости. 

Дали анонсът на Радан Кънев за евентуално негово кандидатиране в рамките на предварителни избори в дясно е най-ефективният начин да се консолидира десницата, обаче? Този анонс безспорно ще предизвика дебат, но тъй като идва изненадващо и без предварителни консултации с партньорите и в РБ, и в ГЕРБ, и с президента Плевнелиев, рискът е по-скоро идеята да бъде отхвърлена преди да са започнали истинските разговори. И като цяло, РБ е редно да се концентрира в кампанията за местния вот, който е на финалната права. Кънев е прав да води по-скоро национална кампания, като поставя въпроси за националното управление. Ключът към политиката в настоящия момент е противопоставянето между РБ и ДПС за посоката, идеологията и характера на правителството. Този национален фокус може да бъде удържан и без толкова рискови гамбитни ходове от страна на РБ.

Цената на десните компромиси

Резултатите на Реформаторския блок на местните избори ще покажат как се оценява участието им във властта

Засега Бойко Борисов мълчи по въпроса за президентските избори
Засега Бойко Борисов мълчи по въпроса за президентските избори
© НАДЕЖДА ЧИПЕВА

Доволни от безсилието на РБ

На практика обаче в насипното състояние, в което се намира РБ, Кънев няма много механизми да влияе. Сегашната ситуация е изгодна за лидерите на останалите формации, трима от които – Божидар Лукарски (СДС), Меглена Кунева (ДБГ) и Николай Ненчев (БЗНС), се намират в управлението. Така, от една страна, те разполагат с властови ресурс, върху който влияние имат само те, и, от друга страна, имат възможността да стопират всяко едно политическо решение, като го блокират на ниво РБ, защото за това са необходими две от петте партии. Така, дори Радан Кънев да се реши и на крайния ход – РБ да напусне управляващото мнозинство, съвсем не е сигурно дали останалите партии ще го последват.

Скандали и постоянни вътрешни интриги съпътстваха номинациите както за депутати при парламентарните избори, така и избора на кандидатите на блока за кметове и общински съветници. Вследствие на това на редица места надделяха определени местни партийни интереси и РБ застана зад откровено компрометирани лица за кметове като Димитър Димитров в Приморско, който по време на мандата си като кмет 2007 - 2011 г. стана известен с това, че даде разрешителни за право на строеж на синове и дъщери на магистрати. Подобна е ситуацията и с кмета на Хасково.

Идеята на Радан Кънев да обяви, че ще се кандидатира за президент, на пръв поглед изглежда като опит на всички тези проблеми да се даде някакъв политически отговор.

"Ходът на Радан Кънев е мотивиран от правилен политически анализ, макар и да не следва изцяло от него. От структурна гледна точка нормално е партиите, които са в център-дясно, да обмислят координация на своите кандидати за президент. ГЕРБ и ДПС наистина все повече се сближават, което поставя под въпрос нормалната политическа логика. РБ имат основание да предотвратят едно връщане на ДПС във властта с всичките му неизчистени към момента корпоративни зависимости", казва политологът Даниел Смилов.

Ако се сбъднат прогнозите, че след местния вот ДПС може да се окаже втора политическа сила по брой на общински съветници, не е изключено негласната колаборация между ГЕРБ и ДПС да се засили и в парламента. А РБ да бъде поставен в ситуация на удобната фасада на тези отношения. Те между другото и досега неведнъж се оказваха в такова положение, заради което понесоха немалко критики от привържениците си, а други останаха разочаровани. Като например при избора на нов управителен съвет на БНБ, където усилията на реформаторите да бъде сменен компрометираният управител на централната банка Иван Искров заради фалита на КТБ бяха успешни, но впоследствие с гласовете на ДПС ГЕРБ успя да наложи преизбирането на двама от подуправителите. Удариха на камък и всички опити на депутатите от РБ да предизвикат смяна на председателите на ключови регулатори, като Комисията за финансов надзор например. Най-вероятно блокът ще загуби и битката за Комисията за защита на конкуренцията, където настояваха начело да застане експерт. Неофициално депутати от РБ твърдят, че Бойко Борисов е дал да се разбере, че тя ще бъде оглавена от човек, предложен от ГЕРБ. При това кандидатурата ще е партийна, а не експертна.

"Сегашното управление е дясно, но не съвсем. Прозападно, но не съвсем", казва в интервюто си за "Капитал" Радан Кънев. Същото може да се каже и за Реформаторския блок. Година след влизането му във властта и малко преди проверката на местните избори той изглежда реформаторски, но не съвсем. Прилича на "блок", но не е съвсем. Въпросът сега е ще се намери ли нова енергия, която да избута РБ в правилната посока, или дясната политика за пореден път ще търси нов канал да стигне до хората с управлението на държавата.

Убит е човек (портал "Култура" и "Дневник")

От Даниел Смилов
Последна промяна в 13:20 на 17 окт 2015, 23869 прочитания, 855 коментара
"Дневник" препечатва текста на Даниел Смилов от портал "Култура".

Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е чак от Афганистан с надежда за по-добър живот или Бог знае заради какво. Технически казано – нелегален имигрант. Не му дължим нищо, освен уважението, което дължим на всяко човешко същество.

Какво включва това уважение? В неговия случай, то не е много:
1)  Да помълчим пред смъртта му. Да признаем, че загубата му е загуба на ценност, която няма как да бъде компенсирана;

2) Да се сетим, че този човек има близки, които страдат, така както ние бихме страдали на тяхно място;

3) Да не го осъждаме като престъпник, без нужната информация. Всеки заслужава да бъде третиран добронамерено, докато с действията си не покаже, че не е достоен за нашето доверие;

4) Да не го дехуманизираме, дори ако е нарушил правилата на обществото ни. За нарушението следва наказание, но това наказание трябва да е пропорционално и справедливо;

5) Да не го убиваме на място, заради това, че нелегално е преминал границата. Да, може и трябва да се стреля по агресор, застрашаващ сигурността на страната. Но нелегален имигрант – по икономически причини или бежанец – не може да се посреща със стрелба на месо. Той може да бъде спрян, арестуван и дори депортиран (ако не е бежанец), но не и убит;

6) Да реагираме пропорционално, ако прояви неподчинение в поведението си. Полицията и граничните служби трябва да респектират, включително с употреба на сила и оръжие, но все пак при спазване на съответните правила. Не може отговорът на всяко неподчинение да е смъртоносен изстрел – това трябва да е мярка при крайна необходимост;

7) Да осигурим справедливо разследване и процес на неговия случай. Смъртта му може да е била инцидент, може да е настъпила при правомерни действия на полицията, може да е била и хладнокръвно убийство. На него и на себе си дължим да достигнем до истината;

8) Да не го превръщаме в инструмент на политическите си боричкания, предизборната си кампании и страховете си;

9) Да не използваме смъртта му за назидание или сплашване на други;

10)  Да не обезценяваме стойността на живота му, само защото не е от нашата раса или религия.
Кант е смятал, че човек трябва да се води от такива максими, които могат да станат закон и за всеки друг. (Той между другото е смятал, че имаме и задължение за гостоприемство, но това е друг дебат.)

Тази универсализация – категорическият императив – изглежда просто правило, но от нея следват железни, почти математически точни изисквания. По сходен начин стоят и нещата на ниво политическа общност: държавата трябва да гарантира спазването на базовите правила за хуманност. Тук не става дума за някаква сълзлива сантименталност, а за уважение към онези принципи, без които политическите общности преминават от цивилизацията към варварството.

Ето няколко примера за варварство:
1) Да прекараш въже през сухожилията на победения си противник и да го влачиш с колесницата си пред погледите на близките му;

2) Да пиеш вино от черепа на победения;

3) Да избодеш очите на пленена армия, като на всеки сто оставиш по един с едно око;

4) Да изколиш цяло село, защото е въстанало с оръжие в ръка срещу властта ти;

5) Да стреляш на месо по хора, само заради това, че искат да избягат от страната ти;

6) Да пуснеш подписка за награждаването на полицаи, убили нелегален имигрант, преди да е завършило разследването на случая;

7)  Да обвиниш полицаите в убийство преди да има достатъчно информация по случая, с цел медийна популярност или политическа изгода;

8)  Да твърдиш, че е добре да се убие нелегален имигрант, за да се сплашат потенциални други такива;

9)  Да напишеш следното:
Афганистански "сириици".

Идват въоръжени и агресивни.

Престрелка. Няма убит полицай.

Има убит нашественик.


ООН в шок, че нашата гранична полиция си върши работата.

Дебелият Борисов тича от Брюксел да връзва ръцете на българските момчета…


Красота. Нашествие въоръжено от далечни примитиви.

Ние ще спим ли примирено?

Медиите какво ще ни заблуждават?

Политиците пак ли ще си траят подлизурски? ??
И същевременно да си кандидат за кмет от европейска социалистическа партия, а тя да не се разграничи от тебе.

10) Да забавляваш хората с убийства, било то чрез гладиаторски борби, хвърлянето им на лъвове или с медийно излагане на детайли от смъртта им, нейната инструментализация за привличане на внимание, нормализацията й, и употребата й за масова мобилизация.

Някои варварства безспорно са по-големи от други. Някои са трагични, други – просто жалки или дори комични. Но във всяко едно цивилизовано общество, границата между цивилизацията и варварството трябва да е видима за всички или поне за огромното мнозинство.

Това трябва да една от най-строго охраняваните граници. Когато тя почне да се размива, явно става дума за колективна психоза, масово отдаване на вредни и деструктивни емоции.

Карл Льовенщайн описва фашизма като "емоционализъм".[i] Интересното е, че за него той не е съдържателна идеология, а просто техника за разпалване на истерия сред хората, мобилизацията им на базата на страхове и паранои. Когато едно общество загуби съпротивителните си сили срещу такъв тип мобилизация, то става благодатна почва за фашизоиди и други налудни екстремисти.

Симптоми на нарушена имунна система могат да бъдат следните:
1) Медиите стават инструменти за лична разправа с политическия опонент – не с идеологията, платформата или идеите му, а с достойнството и тялото му;

2) Църквата се превръща в усилвател на масовите психози, вместо защитник на базова човечност в трудни времена;

3) Политици и общественици губят мярата в говоренето си и се поддават лесно на емоции с цел трупане на популярност;

4) Групички тръгват по улиците да въдворяват ред с благословията на политици ( било то пред клекшопове, в гета, или на други места)…

Приплъзването към варварството става постепенно и неусетно. Докато не дойде по-кризисна ситуация и цялата с

петък, 16 октомври 2015 г.

Предизборни хроники (КлубZ)

Как вакуумът се запълва от нищото

Г-н Цветанов - видим по няколко пъти на ден и г-н Кънев с озадачаващ анонс, че ще се кандидатира за президент. Снимка Веселин Боришев

Г-н Цветанов - видим по няколко пъти на ден и г-н Кънев с озадачаващ анонс, че ще се кандидатира за президент. Снимка Веселин Боришев
Даниел Смилов
И днес новини от предизборната кампания всъщност няма и хрониката би трябвало да спре дотук.
Медийното пространство не търпи вакуум обаче и изисква да бъде насищано с новини, дори когато такива отсъстват. Затова започваме с позиционирането на партиите преди вота на 25 октомври, което е представено нагледно на графиката по-долу:


Използваме тази графика, поради липсата на стандартни социологически сондажи - липса, очебийна в тази кампания. Но и от тази графика се вижда, че въпреки като цяло мирната и направо заспала в позитивността си обстановка, инцидентно хвърчене на перушина не е изключено.
Най-видимият резултат в кампанията на политическа партия ГЕРБ е самият г-н Цветан Цветанов.
Той е видим по няколко пъти на ден, на няколко места в страната, понякога на две места едновременно. Основната интрига тук е дали г-н Цветанов ще успее да бие личното си постижение от местните избори през 2011 г., когато измина 13 000 километра по време на предизборната кампания. Прости сметки показват, че за всеки 13 000 километра, изминати от г-н Цветанов, управлението на ГЕРБ построява по около 150 километра магистрали. Това означава, че за да се сдобием с още 600 км магистрали („Хемус“, „Черно Море“ и пр.), г-н Цветанов трябва да измине астрономическите 52 000 км. Да припомним, че земният екватор е около 40 000 км, от което следва, че г-н Цветанов или трябва да започне да присъства на поне три места в страната едновременно, или да разшири периметъра на обиколките си към Румъния, Сърбия и Македония. А защо не и Турция, след консултации с ДПС, разбира се.
Един извод, който се налага от кампанията, е, че партийното строителство изпреварва магистралното строителство с години, да не кажем с векове.
Междувременно кампанията за референдума за електронното гласуване не е особено интензивна. Позициите на партиите по този въпрос са представени също на графиката по-горе.
На този фон, модерният политик г-н Борислав Цеков излезе с интересна финансова иновация. Множество регистрирани във Видин инициативни комитети (някои „за“, други „против“ електронното гласуване) взеха по 40 000 лева и от всички медии и медийки в страната ги дадоха на сайта на г-н Цеков. Който изглежда се чете основно от него самия.
Така с над 200 000 лева публични средства г-н Цеков ще може да вземе наистина информирано решение дали да подкрепи електронния вот или не.
В ЦИК би трябвало да отчетат, че същият обществено-значим резултат биха постигнали, ако бяха дали на г-н Цеков монета от пет стотинки, за да хвърли с нея „ези“ или „тура“. Във финансовата схема според прокуратурата и други органи няма престъпление – всичко си е законно. А според някои – самият г-н Цеков най-вече - дори е и морално.
Моралът е относително понятие, ще кажат интернет мъдреците и персонажите от графиката по-горе.
Например, от тази кампания излезе, че е по-морално за политик да е бил сикаджия, тимаджия или Бат Сали, отколкото да е бил осъждан за шофиране в нетрезво състояние.
Българинът - като изключително дисциплиниран шофьор -эизглежда държи повече за реда и закона в движението по пътищата, отколкото по-общо в политиката и икономиката. Или поне ще останете с такова впечатление, ако четете медиите (на г-н Пеевски).
В тази връзка, някои твърдят, че на тези избори ГЕРБ и ДПС играят заедно в над половината от общините в страната. Факти за такова сътрудничество обаче отсъстват. Поне в медиите на г-н Пеевски, които напълно и безрезервно подкрепят ГЕРБ и Борисов (така както подкрепяха преди време и Орешарски).
Реформаторският блок разочарова своите симпатизанти и опоненти с единната си регистрация за местния вот. Заради нея напреженията вътре в блока се сведоха само до няколко общини – Варна, Копривщица и Банско. А ако България не е София, тя е още по-малко Варна или Банско.
Свикналите на препирните вътре в блока се притесниха, че той губи виталност.
За всеобщо успокоение РБ влезе в люта битка с г-н Пеевски, който отдавна води партизанска медийна война срещу дясноцентристката формация. На национално ниво изглежда това са двете политически сили, които спорят за влияние върху политиката и идеологията на настоящото проевропейско правителство.
Венецианската комисия спука един от балоните в конфронтацията между двата лагера.
Оказа се, че конституционните интерпретации на кръга ДПС-Цацаров-Пеевски не се базират на някакво дълбинно познание на конституционализма, а на по-битови съображения.
Венецианската комисия е съставена от едни от най-авторитетните конституционни експерти в Европа и доказа, че не може да бъде заглавичквана с псевдоаргументи. Зелената светлина за конституционната реформа е вече дадена (на принципно-теоретично ниво). Сега остана да видим дали партиите ще си удържат на думата или отново ще влязат в местна и неуместна казуистика.
На крилете на тези добри новини, г-н Радан Кънев направи озадачаващия анонс, че обмисля дали да се кандидатира за президент.
Хубаво е политикът да е винаги с няколко хода напред. Но все пак е редно да е в актуална партия – с ходовете си г-н Кънев рискува да се вкара в имагинерна, още незапочнала игра.
Идеята за общ десен кандидат (с ГЕРБ) на президентските избори не е лоша. Видно е също така наместването на ГЕРБ към ДПС (и обратно), което РБ (и обществото като цяло) има интерес да предотврати. Но преди да се правят заявки за предварителни избори, персонални номинации, би могло да се разговаря с потенциалните партньори – ГЕРБ, Плевнелиев и т. н. – да се чуе тяхното мнение и да се изработи максимално ефективната стратегия. С обявяването на гамбита си г-н Кънев рискува да загуби опции преди партията реално да е започнала.
И накрая, основната новина вляво е, че професор Михаил Мирчев е кандидатът на БСП за кмет на София. Не г-н Кадиев, както сигурно много избиратели на левицата (особено в основната група над 60 години) все още смятат. За да разсее тази заблуда, професор Мирчев започна да поства хайку статуси във Фейсбук. Нещо, което г-н Кадиев не прави.
Повечето анализатори са категорични, че БСП ще се представи зле на тези избори. Ако това е така, стратегията на АБВ – да бъде „по-автентичното БСП“ – започва да изглежда съмнителна. В крайна сметка, кой би искал да е по-автентичният губещ?
Волен Сидеров също успя да влезе в новините по единствения начин, който му е познат.
Ето как вакуумът се запълва от нищото.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.

понеделник, 12 октомври 2015 г.

National gallery on a Saturday afternoon (18+)











Василев, Пеевски и Борисов: двама са малко, трима са много (КлубZ)

Тази история може да се разгледа и като сапунена опера. Ще е тъжно, обаче, ако останем на това ниво

Един от героите в тройката? Ще остане ли тази история на нивото на сапунената опера.
Един от героите в тройката? Ще остане ли тази история на нивото на сапунената опера.
Даниел Смилов
Драмата на последните три години в България е нумерологична: една тройка – която си живееше в завидно разбирателство и комфорт - се оказа неочаквано неустойчива и се опита да се трансформира в двойка. Развеждането с един от партньорите е винаги болезнено обаче. То води до тъга, угризения, жажда за отмъщение, страх от разкриване на интимни тайни, взаимни призиви за цивилизована раздяла, отправени през медии и даже държавни граници... 
В началото на разпада на тройката (т. е. февруари 2013 г.) Василев и Пеевски низвергнаха Борисов и ,меко казано, се отнесоха лошо с него. Имаше медийно обухалчване, директни заплахи за „изваждане на зъбките“, намигвания за разправа с „мафията“, поредица от медийно-прокурорски акции срещу лидера на ГЕРБ и неговото най-близко обкръжениe. Меденият месец на остатъчната двойка започна с назначаването на правителството на Орешарски и завърши с избора на единия „жених“ за шеф на ДАНС. Пукнатините в брака явно са нараствали извън погледа на обществеността, докато – година по-късно - се стигна до грозен семеен скандал с взаимни обиди и заплахи за убийство (реални или по-скоро измислени). Едната страна си нае адвокат, другата – прокурор. В резултат първата фалира драматично, завличайки четири милиарда лева публични средства със себе си. Тя също така загуби и попечителството над незаконороденото отроче от съжителството - Николай Бареков. Отчаяна, в крайна сметка тя се изнесе се от къщи и отиде да живее при приятели в Сърбия.
Междувременно Борисов се върна на бял кон в българската политика след клетви, че е осъзнал порока на общуването със скандалната двойка Василев-Пеевски и обещания, че ще се държи на голяма дистанция от нея. За целта беше съставено сложно правителство от четири партии и ДПС бе оставена извън властта или „извън властта“. Както и БСП междувпрочем, тъй като и двете партии се бяха превърнали в инструменти (или по-прозаично казано „маши“) в ръцете на двойката Василев-Пеевски.
Старата любов ръжда не хваща, обаче, и взаимните призиви за сдобряване между Борисов и Пеевски започнаха да се чуват все по-настоятелно след създаването на новото правителство. Отначало се започна със злепоставяне на новите партньори на ГЕРБ – те били ниски, грозни и не достатъчно тежки. Като очебиен техен контраст медийно-гръмогласният г-н Пеевски композира и изпълни арията на „стабилността“, според която без ДПС управление не може да има. Като бек вокал се включи и басът Борисов, припявайки „без ДПС сега щях да съм в оставка“...  Хоровата партия в телевизии и вестници пък музикално нагнети очакването за съдбовен резултат на местните избори, а като съдържание се впусна в чудновати прогнози за ефекта му върху правителството.
Общото внушение: резултатът от местния вот ще е всенародно разрешение младите отново да се вземат.
Всичко това очевидно разпали ревността у г-н Василев – третият, към момента излишен елемент в уравнението, който реши да се намеси и да възстанови някаква връзка с Борисов. За целта в нарочно интервю той излезе със следните твърдения:
Пеевски бе „необходимото зло“ и не е неук, макар да е необразован;
Борисов е феномен; 
Политици по най-високите етажи притежават огромна собственост, но не могат да я разкрият;
Кръгове около Борисов и Пеевски са брокери на остатъчните активи на КТБ;
КТБ е била умишлено фалирана, въпреки големите си активи в компании като БТК;
Но БТК си е още собственост на Василев и затова Борисов трябва да преговаря с него;
Василев знае много за назначенията на Пеевски (Цацаров и много други), както и за връзките между тримата, за което е депозирал компрометиращи материали при нотариуси като крайна форма на защита.
Тази история може да се разгледа и като сапунена опера. Ще е тъжно, обаче, ако останем на това ниво. Това би означавало пълна нефункционалност на държавата. Вярно е, че думите на Василев не могат да бъдат взети за чиста монета. Но каквато и монета да са те, колкото лицемерие и двуличие да има в тях, като все пак потенциални свидетелства на очевидец те повдигат сериозни въпроси.
Ще свикнем ли да живеем в отсъствието на отговорите на тези въпроси? А именно:
Вярно ли е, че един бизнесмен е имал свои кандидати за главен прокурор и в крайна сметка е повлиял на крайното решение, дори го е наложил?
Вярно ли е, че политици на най-високото държавно ниво осребряват властта с дялове в компании под чужди имена;
Вярно ли е, че много от политиците – включително министри - са зависими и „държани“ с компромати и други методи от необразовани, но не неуки кръгове и кръжоци;
Вярно ли е, че държавни органи – прокуратура, регулатори и т. н. – са били използвани в семейните войни на Василев-Пеевски.

Всички подобни съмнения и предположения може и да са просто градски фолклор. Само дето, уви, изглеждат ужасно правдоподобно. За да не остане този градски фолклор в устите на хората за вечни времена е необходим авторитетен, ИНСТИТУЦИОНАЛЕН отговор на тези въпроси. След съответните проверки и разследвания. Във всяка една нормална демокрация след повдигането на такъв тип съмнения и обвинения би имало поне парламентарна комисия, която да разследва назначаването на прокурори, както и собствеността в ключови компании като БТК и Булгартабак. ВСС би трябвало да се е вече самосезирал, за да провери дали съд или прокуратура са „подпирали“ този или онзи политически субект. Дори и до никъде да не достигнат, поне от кумува срама такива стъпки би трябвало да се предприемат почти автоматично. Оглушителната тишина от тези институции е всъщност най-тревожна в ситуацията.
За да престане фолклорът за тройката, необходимо е също така Борисов да има ясна и еднозначна коалиционна политика като намали до минимум необяснимите с нормална политическа логика сдушавания и иширети към една или друга „опозиционна“ партия. Докато и това не се случва, въпросната тройка – на ниво обществени възприятия - трудно ще се разпадне. Макар и неустойчива, и с променлива геометрия, тя ще си съществува под формата на „двама са малко, трима са много“.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.

неделя, 4 октомври 2015 г.

Путин и новият стар световен ред (портал "Култура" и "Дневник")



Путин и новият стар световен ред
Апетитът идва с яденето, увереността идва с успеха, властта има нужда да бъде демонстрирана. А най-добрата нейна демонстрация е чрез употребата на сила: в случая самолети и съвременни оръжейни системи. Всички тези поговорки и народни мъдрости са верни, както е вярно и напомнянето: „три пъти със стомна за вода и на третия път стомната се чупи“. А ако първият път беше в Грузия, вторият – в Украйна, третият очевидно е Сирия.
Операцията на Путин в Сирия има два вида цели. От една страна, тя представлява намеса на Русия в близкоизточния конфликт с претенцията да предложи по-добро негово решение. От друга страна, тази операция има сериозно символно и принципно значение – тя е образец на представата на Путин за нов и по-справедлив – или поне по-работещ – световен ред. И двата вида заявени цели трябва да бъдат внимателно разгледани.

Първото, което е необходимо да се каже обаче, е, че Путин продължава да изпреварва Запада със своите ходове и да го поставя пред свършени факти. Това е безспорен и реален нов тактически елемент в световната уредба, който – от Украйна насам – вкарва сериозна степен на непредвидимост в нея. Второто, което също е безспорно, е, че Путин е готов да поема рискове, които изглеждат неоправдани в конкретните ситуации. Потенциалната печалба за Русия от конфронтацията със Запада и в случая с Украйна, и в Сирия едва ли оправдават риска от евентуален провал, както и цената, която Русия ще плаща в по-дългосрочен план – военна, икономическа, дипломатическа и т.н. Ако това е така, логично е да се приеме, че и в двата случая по-важно за Путин е символното значение на тези операции, посланието, което той изпраща за „новия световен ред“ чрез тях. Но все пак, нека да вървим от по-конкретните цели към по-глобалните.

Кой е виновен и кой ще спаси Сирия?
Путиновата операция в Сирия се случва в изключително благоприятна за нея световна медийна среда. Това е така, защото стратегията на западните съюзници – най-вече САЩ – за справяне с кризата в Близкия изток в момента буксува. В по-оперативен план тази стратегия включва два елемента: подбор на местен партньор  (т.нар. „умерена опозиция“ на Асад) и сериозна военна помощ за него, която включва оръжие, обучение, както и военно-въздушна подкрепа. Стратегията буксува, защото местните партньори не са достатъчно ефективни и силни (а може би и лоялни), за да се наложат на цялата територия на Сирия: те успяха да се установят в определени анклави, което не спря разпространяването на Ислямска държава. Всъщност, основните им успехи напоследък бяха срещу силите на Асад, което постави под опасност териториите, където се намират руските бази. Това е и една от конкретните причини за намесата на Русия в конфликта. Като цяло обаче стратегията на Запада не доведе до деескалация на конфликта, намаляване на бежанския натиск, а още по-малко – до перспектива за трайно и стабилно негово решение.
На фона на тази ситуация Путин се опитва и до голяма степен успява да наложи две тези, които са само частично верни, но „хващат“ въображението на големи маси хора. Първо, според него, Западът е основният виновен за ситуацията в Сирия (въпреки дългогодишното насилие, упражнявано от Асад) и, второ, че този Запад не може да се справи без Русия. Вярното в тезите е по-скоро, че Западът не може просто да се оттегли и да каже „оправяйте се“, тъй като безспорно носи отговорности. Също така е вярно, че Русия има право да посочи решение и да участва в него, което не означава, че това решение непременно ще е работещо, да не говорим за спасително.
И наистина това, което виждаме дотук, е, че Русия просто репликира западната стратегия с малки модификации. Отново става дума за подбор на местен партньор – в руския случай това е Башар ал Асад, както и за логистична, оръжейна и военно-въздушна подкрепа за неговите войски. Тази стратегия страда от същите дефекти като западната. Местният партньор е и слаб, и компрометиран. Той не може да стане решение за една цялостна Сирия в бъдеще, защото вече – с действията си – е генерирал толкова омраза и съпротива, че тя би могла да се елиминира само с ново огромно насилие. А насилието най-вероятно ще роди още повече насилие и т.н. Разбира се, реалистично е Асад да бъде стабилизиран в неговите анклави (които включват руските бази) и неговият режим да бъде оставен начело на една етнически прочистена част от Сирия. Но е ясно, че това не е решение на проблема, а е по-скоро увековечаването му. Какво ще стане в другите части? Какво ще стане с Ислямска държава, която всички правилно описват като най-голямото зло? Създаването на тази остатъчна Сирия няма ли да е де факто легитимиране на Ислямска държава в другите територии (пък било то и малко редуцирани от кампанията на Путин-Асад)?
С две думи, Путиновата операция в Сирия поне засега не дава дългосрочни отговори на проблемите. Тя не включва възможност за масирана сухопътна офанзива срещу Ислямска държава – Русия заяви, че няма да участва в такава операция, а и Иран се отказа от нещо подобно. А дори и такава да бъде предвидена, не е ясно какво ще се случи, когато войските на намесващите се държави се оттеглят. Американският опит от Афганистан и Ирак показва, че след като си тръгнат войските, ситуацията бързо и драматично отново се влошава. Путин знае това, той помни и съветския опит в Афганистан, затова още в началото залага доста сериозни ограничения на руското участие. Но точно тези ограничения пък показват, че сирийската операция на Русия не може да предложи трайно и цялостно решение на конфликта, а по-скоро цели да защити специфични руски интереси: средиземноморската база, лоялния местен партньор Асад, както и възможността Русия да участва на масата за преговори в региона.
Всичко това не означава непременно, че намесата на Русия е обречена на неуспех или контрапродуктивна. Тя може да се окаже позитивна стъпка напред, ако доведе до консолидация на местни сили, които искат да формират светска република или поне република на умерен ислям, която да стане основа за трайно решение на конфликта в Сирия. Но това би означавало Русия постепенно да договори смяната на режима на Асад, включването в управлението на „умерената опозиция“, координирането на действията срещу Ислямска държава със западните партньори. Всичко това би могло да се случи, но поне засега изглежда малко вероятно.

Новият световен ред?
Като оставим настрана конкретната ситуация в Сирия, Путиновата глобална стратегия включва три „нови“ елемента, които се пропагандират с новата военна интервенция: нов баланс на силите, теория за легитимния суверенитет и забрана на „износа на демокрация“.

Нов баланс на силите?
Основна глобална теза на Путин е, че Русия е била „маргинализирана“ в световните отношения, към нея са се отнасяли „нечестно и несправедливо“ след 1989 г. и всичко това сега трябва да бъде „поправено“ чрез нов баланс. Тази теза обикновено се гарнира с очевидни твърдения от рода на това, че светът е „мултиполярен“. Като се орежат популярният жаргон и псевдонаучните претенции, от тези твърдения остава много малко вярно или нетривиално. Първо, никой не е упражнявал сила или заплаха от сила срещу Русия след Студената война. В нито един момент тя не е била подлагана на диктат като победена държава, от когото й да било. Разпадът на Варшавския договор или на Съветския съюз си дойде по естествени вътрешни процеси, които до голяма степен изненадаха всички на Запад. Отделянето на републики от Съветския съюз стана – в крайна сметка – със съгласието на Русия: в случая с Украйна дори тя пое ангажимент да гарантира нейните граници. Ако Русия се е „оттеглила“ от Източна Европа, това е било резултат от нейна преценка. Косовската криза и разширяването на НАТО в Прибалтика бяха единствените по-сериозни точки на напрежение със Запада и частични изключения от този принцип.
Но като цяло ако Русия се е „оттеглила“ от определени сфери, това са били неин суверенен избор и нейна преценка, че една евентуална конфронтация със Запада би била по-неизгодна за нея. В този смисъл, днес нямаме някакъв нов принцип на световния ред за „нов баланс“. Това, което имаме, е нова преценка на Путин, че конфронтация със Запада в случаи като Грузия, но особено Украйна и Сирия е вече изгоден за Русия. Че тя може да си позволи тази конфронтация, че това е цена, която си струва да се плати.
Какво печели Путин и Русия от тази нова преценка? Основната печалба е във вътрешно-политически план: популярността на Путин расте стремглаво. Рисковете са пък, че Русия всъщност не може да си позволи дългосрочно подобна конфронтация, която би имала негативен ефект върху икономиката й. И наистина, с ниската цена на петрола и западните санкции сигналите са, че руската икономика – която е с големината на тази на Италия, да речем, – сериозно се задъхва. В този смисъл Путин безспорно ще инкасира краткосрочни дивиденти като популярност, но рискува да предизвика прекомерно натоварване на страната си. Това е драмата на всяка една империя – в един момент тя надскача възможностите си. В крайна сметка, претенциите за по-голямо влияние трябва да бъдат подплатени и със сериозен ресурс – въпросът е има ли го Русия, ако не мислим този ресурс само като самолети и оръжейни системи? Путин смята, че го има, но числата показват друго.

Нова теория за легитимен суверенитет?
В изказването си пред ООН Путин правилно настоя за зачитане на законните власти в една държава. Но в международното право има и друг принцип – при преврат всички страни имат суверенно право да признаят или не едно ново правителство. Без такъв принцип международното право ефективно не може да функционира – в крайна сметка, ако го нямаше, днес никой не трябваше да признава за легитимни всички руски и съветски правителства след революцията от 1917 г. Да вземем ситуацията в Египет или Сирия, да речем. Свален е диктатор или избухва гражданска война срещу него: трябва ли всички да подкрепят тези диктатори и да се опитат да ги върнат/задържат на власт? Това е въпрос на политическа преценка на отделните суверенни държави – едни могат да смятат, че това е разумното действие, други – че не е. Но да се твърди, че всички са длъжни да ги подкрепят, не следва нито от международното право, нито от политическия разум и морал. В този смисъл, ако това е новият Путинов принцип за „суверенитет“, то той е очевидно погрешен.
Нещо повече, Русия очевидно иска да каже, че докато новият режим в Украйна е нелегитимен (след „преврат“), Асад в Сирия е легитимен („преди напълно успешен преврат“). Алогичността на тези аргументи също е видима. В Украйна бяха проведени множество избори, които „санираха“ всяко съмнение за нелегитимност на управлението: добро или лошо, това е управлението на украинците и спор по това няма. Абсурдно е – и практически, и като принцип – да се твърди, че Янукович трябва да се върне, за да се възстанови „легитимната“ власт. Още по-абсурдно е да се настоява на легитимността на Асад, срещу когото воюва 2/3 от страната му и който не се свени да използва химическо оръжие срещу опонентите си.
И накрая, съществува съмнението, че теорията за „суверенитет“ на Путин е всъщност не универсална, а теория за изключителността на руския суверенитет. Това е така, защото тя не изключва възможността Москва да създава зони на „замразен конфликт“ на територията на суверенни държави, когато това е в неин интерес. Това се случва в Молдова, Грузия, Украйна, а сега може би и Сирия. Поддържането на такива зони едва ли е съвместимо с особен респект към чуждия суверенитет.
Като цяло, зад новата стратегия на Путин не стои ново кохерентно понятие за суверенитет или такова, което да може да твърди, че е с нещо по-добро от старото и познатото.

Забрана на „износ на демокрация“
Това е най-проблематичният елемент от „новата визия“ за международни отношения. По принцип, излъчването на управление е изключително правомощие на държавите и други държави не бива да се месят в този процес. От това следва, че чужди държави не могат да се месят в избори, да спонсорират партии, да водят кампании; да не говорим пък да се опитват да свалят правителства чрез преврати.
Но извън този кръг от пряка политическа намеса има много възможности за влияние, които не са забранени нито от международното право, нито от политическата логика. Първо, държавите могат да дават мнения и оценки за политически процеси в други държави. Това е особено валидно за политически субекти като ЕС, в които има споделяне на суверенни правомощия между равноправни партньори. На този принцип се крепят и мониторинговите процеси, и така нареченият Open Method of Coordination, който включва възможности за peer review (оценка от равнопоставените) и т.н. Но дори и извън ЕС, когато става дума за държави, които са партньори, или дори такива, които просто имат някакви отношения, редно и нормално е те да могат да заявяват позиция по процеси, които намират за тревожни или окуражителни в другата страна.
Второ, ако страните са поемали ангажименти да преследват заедно определени цели – като защита на правата на човека, демокрацията, правовата държава – те могат, а и трябва да дават възможност за проверка на изпълнението на тези ангажименти, както и да позволяват чужда подкрепа за местни организации, които работят за постигането на тези цели. На подобни принципи се крепи редът в Европа и той включва не само ЕС, но и Съвета на Европа, ОССЕ и редица други международни организации, чиято цел е да гарантират спазването на общи ангажименти и укрепването на местната подкрепа за тези ангажименти. Практически казано, това включва подкрепа и за неправителствения сектор, образователни програми, кампании за информиране и т.н. Путин отрича всичко това като обяви всички, финансирани по този път, за „чуждестранни агенти“. В крайна сметка, това просто ограничава демокрацията в страната и е друг начин за авторитарно окопаване.
Грешката в Путиновата глобална програма е, че тръгвайки от едно по принцип вярно твърдение – демокрацията не може да се налага със сила – той стига до идея за забрана на всеки опит за подпомагане на демократичните процеси в съвременния свят. Истината е, че демокрацията е привлекателна по много места по света и почти навсякъде изникват групи, които са готови да се борят за нея. Опитът с Ирак ясно показва, че просто налагането на демократичен ред със сила не работи – демократичните правила сами по себе си не са гаранция, че нещата ще се подобрят. Но от тази правилна поука Путин изглежда вади заключението, че всяка подкрепа – било то с вербална оценки, или материална помощ за обучение, организации и т.н. – по принцип трябва да бъде забранена. В контекста на Европа – която е пространство на споделен суверенитет – това, така или иначе, е абсурдно. Но е погрешно и за контекста извън ЕС, защото тази забрана може да създаде един международен интернационал на диктаторите; една презумпция в полза на установените диктатури, а дори и на такива, срещу които има сериозна вътрешна съпротива.
Този аргумент Путин проиграва и в Близкия изток: едва ли не всички трябва да повярват, че решението на конфликта е в укрепването на местните диктатори – от Асад до Саудитска Арабия. За мнозина обаче това решение всъщност е сърцевината на проблема.

В заключение, Путиновата кампания в Сирия повдига много локални и глобални проблеми. Докато в локален план от нея могат да бъдат извлечени позитиви, макар това да изглежда малко вероятно в момента, глобалните й импликации са далеч по-проблематични. Просто казано, претенциите за „нов световен ред“ са преувеличени и не стъпват върху кохерентна понятийна система. Новият ред е добре познатият стар ред, в който един играч влиза с остър и опасен гамбит. Въпросът е дали дързостта и комбинативността му ще компенсират очевидната липса на материал, от която той страда. И тук идваме до ролята на Запада като опонент и партньор в тази глобална игра. Ако Западът не е координиран, не се ориентира правилно в ситуацията – като подцени или преувеличи потенциала на Путин – опортюнизмът на Русия може да доведе до моментни изгоди за нейния лидер. Но шахът, включително международният, е игра на строги логически правила, в която стратегии, неподплатени с достатъчен ресурс, в крайна сметка не водят до нищо добро.

Участие в "Панорама": кризата в Сирия

Светът пред изпитание – коментар на Димитър Йончев и Даниел Смилов

 
Цялото предаване - Светът пред изпитание
Проф. Димитър Йончев, експерт по национална сигурност, не смята, че светът върви към тотална конфронтация. „Студената война беше свръх стабилен период, след това около 15 години имахме монополярен свят. Русия просто не беше в играта, Китай също излизаше бавно. Сега нещата се промениха“, заяви той в предаването “Панорама”. В момента Русия търси мястото си в нов баланс, има определени ресурси да го търси. Съединените щати не са склонни да преразпределят света. Зад ъгъла надничат големи сили. Новият баланс на света ми се струва сравнително отдалечен, каза проф. Йончев. Той смята, че следващото десетилетие ще бъде доста изнервящо и няма да е монополярно.
Според политолога Даниел Смилов Русия прилага в Сирия стратегия, сходна с тази, използвана от Запада – въздушни удари, избор на съюзник. Ударите са по по-различни цели и съюзниците са малко по-различни. Русия избра Асад, а Западът – това, което се нарича умерена опозиция срещу него, посочи той. „Това, което мен ме притеснява, е, че нито един от тези двама съюзници не е нито достатъчно ефективен, нито достатъчно лоялен към някакви ценности, за да може чрез него да бъде установен някакъв стабилен ред“, каза политологът. Другото, което ме притеснява, е какво ще се случи след 4, след 10 месеца.