неделя, 30 октомври 2016 г.

ФАШИЗЪМ, UR-FASCISM И ОЛИЦЕТВОРЕНИЕТО НА НАЦИЯТА (портал "Култура")



Фашизмът е, разбира се, отживелица, която се развява из медиите, за да се очернят истинските патриоти и националисти. Той съществува в историята и книгите, но няма нищо общо с настоящето, камо ли пък с конкретната президентска кампания в България. Или поне това ще ви кажат точно тези „истински патриоти и националисти“, които в нея са вече твърде многобройни.

Фашизмът, както твърди Робърт Пакстън, е „форма на политическо поведение, характеризиращо се с обсесия от упадъка на общността, унижението й, превръщането й в жертва, както и със създаването на компенсиращи култове за единство, енергия и чистота, в които масова партия от войнствени националисти… изоставя демократичните свободи и се впуска в пречистващо насилие, без етически или правни ограничения, с цел етническо прочистване или външна експанзия.“

Почти всички автори са съгласни, че фашизмът е антилиберализъм по дефиниция и антикомунизъм по политически избор и вкус. Фашизмът и комунизмът са преки конкуренти за постигането на сходни цели – като построяването на тоталитарна държава, доминация над всеки аспект на обществения живот и световна експанзия (виж трудовете на Хана Аренд, Ернст Нолте, Желю Желев и др.).

Роджър Грифин дефинира фашизма чрез три компонента: мита за прераждането на нацията; ултра-националистическия популизъм; и мита за декадентския упадък на либералната демокрация.

Умберто Еко дава една доста всеобхватна дефиниция на явлението Ur-fascism – обобщаващ всички съществували форми на фашизъм. Дефиницията включва (освен изброените дотук елементи): отхвърляне на модернизма; вярата, че различието и разногласието са предателство; анти-интелектуализъм; мачизъм; новоговор; страх от различието; милитаризъм; омраза към слабия и уязвимия; култ към героя; избирателен популизъм.

Расизмът и стремежът към етническа чистота е всепризната характеристика на фашизма. Тя се допълва от вярата в нежизненоспособността на всякакви мултинационални или наднационални структури. Хитлер в „Моята борба“ например отделя голямо внимание на критиката на Хабсбургската империя. Предвидимо, според него, такива структури или са обречени, или могат да функционират само при ясно господство на „по-висшата нация“, тоест немската.

Фашизмът не е противник на насилието за политически цели, особено ако то е насочено към запазването на чистотата на нацията или за завоевание. И не на последно място, икономическият идеал на фашистите е автархията – състояние на самодостатъчност и независимост от останалия свят. За тази цел са допустими и всъщност задължителни държавната намеса в икономиката и протекционизмът.

В настоящата президентска кампания у нас никой не се е заявил като фашист, може би поради скромност и боязливост. Елементите на Ur-fascism-ът, обаче, могат лесно да бъдат разпознати в посланията на много кандидати. Без излишен коментар, по-долу ще приведа директни, емблематични цитати от медиите в тази кампания. Имената на кандидатите ще бъдат спестени и те не са толкова важни в случая (а и без друго са лесно разпознаваеми и откриваеми в епохата на Google). Това, което е истински тревожно, е, че този дискурс се превръща в доминиращ и той дефинира темите, по които дори основните играчи се състезават.

Упадък на нацията – необходимост от прераждане:
Непредубеденият историк с почуда ще установи, че и населението, и повечето от партиите живеят със съзнанието, че днешна България е в стремглав упадък и се развива по-зле, отколкото в периодите на социализма, а да не говорим за средновековното величие на страната. И това на фона на статистика и други факти, които изобщо не са в синхрон с подобни твърдения. Но „сухите“ цифри лесно се заобикалят в горещината на предизборната реторика. Например, въпреки рекордния за цялата ни 1300-годишна история туристически сезон, мнозина кандидати оплакаха горко загубата на до 400 000 руски потенциални туристи, които отишли другаде! Но това са дребни болежки на фона на други случили се и предстоящи катастрофи: „България и светът се намират пред опасни геополитически предизвикателства, имаме и тежки вътрешни проблеми. Национална сигурност днес не са само сигурността на границите, миграцията и бежанците, национална сигурност е и битовата престъпност, и най-вече смазващата бедност, които задушават хората в цялата страна. Наскоро една жена в монтанско село ми разказа, че след като няколко пъти й обирали къщата, наскоро й откраднали и синджира, с който си връзва телето.“ Опосканата страна губи не само добитък и стопански инвентар, но и най-ценното си: „По този път в момента заминават нашите сънародници – емигранти и студенти и малцина се завръщат. По този път у нас вече не пристигат нови инвестиции, а за една година те са спаднали драстично. Страната ни получава само еврофондове, които се усвояват от клиентелата на властта. Когато те секнат, България ще се окаже аварирала на пътя.” Но още по-тежка катастрофа от бедността и обезкървяването на нацията ни очаква. И това е унижението: „Не искаме начело на държавата да стоят хора, които ни унижават… Не искаме да ни управляват хора, които подменят историческата ни памет и културна идентичност. Не искаме да ни управляват хора, които обезличават българската нация. Това се случи, когато се взе решение да се заселват бежанци в общините ни. Не искаме хора, които убиват българското земеделие, подкрепяйки санкциите срещу Русия”.

Упадък и декадентство на либералната демокрация: 
Много от кандидатите безпогрешно разпознават основната „причина“ за този повсеместен упадък – плурализмът, партиите и парламентарната демокрация: „…за 25 години и леви, и десни със своята политика са обезлюдили цели региони в страната.“ Фасадността на цялата тази управленска структура е добре позната за кандидатите,но те знаят кой наистина управлява: „Зад преследването на макрорамката и интересите на олигархията, забравиха обикновените хора и интересът на България.“ А либералната демокрация удря хората не само по джоба, но отново по най-скъпото – достойнството: „Може да сме бедни, но когато ни отнемат и достойнството, това вече е прекалено!…Искаме като българи да се чувстваме горди, че живеем в държава със славни традиции.“ Да не забравим и другата причина за всеобщия упадък – продажността на партиите към чужди, небългарски интереси. За да се противопоставят на това зло, всички кандидати в изборите са българофили, а някои в допълнение са и русофили. По-просто казано: „Като президент ще работя така, че нашата външна политика да се разработва в България и да отстоява нашият национален интерес.“ Но някои достигат и философско-историческа висота: „Българската нация трябва да се обедини, да имаме общи цели и кауза. Не можем да позволим на политиката на Турция да разединява българите мюсюлмани от българите-християни. Не можем да позволяваме на нашите съграждани от цигански произход да смятат, че могат да правят всичко безнаказано и никой да не им търси сметка. Не може да продължава тази социална политика, която унищожава нормалните хора и стимулира безконтролната раждаемост в гетата.“

Страх от различието, другия: 
Българските кандидат президенти са много смели и мъжествени, но почти всички споделят един дълъг списък от сериозни потенциални опасности за страната: „нашествениците“, „предателите“, Сорос и соросоидите, НПО-тата, САЩ, Русия, диктаторът Ердоган и други по-малки опасности. Сексуалните малцинства, трябва да подчертаем, в тази кампания до голяма степен са пожалени, може би поради интензитета на другите страхове.

Допустимост на нарушаването на правата на индивида: 
По отношение на този критерий за Ur-fascism един кандидат достигна до определена риторическа висота с лаконичното твърдение, че: „Преди всичко е националният интерес на държавата пред защитата на отделни права.” Останалите кандидати останаха поразени от смелостта и директността на тази формулировка и в речите си само привеждат илюстрации на изведения принцип. Затова и спестявам цитирането им.

Защита на чистотата на нацията: 
Разбира се, никой не обвинява кандидатите в расизъм. Дума да не става. Има голяма разлика между това да искаш да унищожиш някого, от това само да искаш да го изгониш или да не го допуснеш. Но все пак и в двата случая опираме до разбирания за хигиена: „Тези хора водят със себе си и своите роднини – по 2-3 жени, по десетина деца. Това означава демографската криза да се задълбочи. Това означава да направим грешката, която направиха и германците, и французите, и белгийците, които десетилетия допускаха подобни нелегални имигранти-мюсюлмани, които сега са милиони и с бомби и оръжия се опитват да променят светския характер на тези държави, които навремето миролюбиво ги приеха. Ние няма да допуснем това”. А и как човек да не се съмнява в расовите намерения на мигрантите: „В страната ни влизат млaди мигранти, без семействa. По време на обиколката ми в София има места, на които хората се притеснявaт да замръкнат, заради присъствието на мигрантите.” За да се избегне контаминация на генетичния материал в тъмните часове на денонощието: „Нужна е промяна в политикaта по отношение на бежанците. Трябва тяхното присъствие тук да се ограничи до минимум. Нужно е центровете да бъдат изведени извън градовете.” А за да се избегнат метафори, свързани с расова чистота, винаги могат да се използват гарово-логистични такива (макар че по-запознатите с темата може да се сетят и за Айхман): „Зaплaшени сме дa стaнем буфернa зона нa Европa“.

Нежизнеспособност на наднационални-мултинационални структури: 
Страховете за опазването на единството, числеността и чистотата на нацията се допълват от сериозни опасения за липсата на жизнеспособност на наднационалните структури, в които България участва. Америка се стреми да ни отслаби и да ни вземе реакторите – Европа я обслужва. Ако сравним ЕС и НАТО с жизнеността на национал-авторитарни режими, изобилстващи около нас, общата картина не е окуражаваща: „Това е поредната стъпка, която показва абсолютната неадекватност на европейските лидери. Кризата не е бежанска, това не е криза на нелегалната имиграция. Това е европейска криза и тя не съществува от вчера и от днес, тя е от няколко години. Видя се, че лидери в Европа няма.” Вавилонска, мултинационална, мултикултурна Европа е коренът на злото в световен мащаб, но пък тя бездруго е обречена: „Европа има вина за създаването на проблемите в Близкия Изток, които доведоха до терора на нейна територия. Липсват европейски лидери, Брюксел е една машина на добре платени чиновници. Европейски ценности няма, има християнски и човешки ценности. Всички тези клишета ми напомнят за Съветския съюз. Ако ги вземем предвид, ясно можем да предвидим съдбата на Европа.“

Оправданост на насилието за защита чистотата на нацията: 
Кандидат-президентите като цяло са хуманисти и са против насилието, освен ако не е срещу нелегални имигранти. А и в други конкретни случаи се появяват интересни нюанси в позицията им, особено ако става дума за насилие срещу „вредни“ за нацията елементи: “Аз също съм против саморазправата, макар че съм сигурен, че много хора в България са доволни, че един човек, който 20 години хули и плюе България… Не, не съм доволен, когато някой е пребит… Бих бил доволен, ако се приеме закон за забрана на дейността на подобни антибългарски организации като БХК…”

 ***

 Не всички елементи от списъка на Умберто Еко (или от другите автори) могат да бъдат открити в речта на кандидат-президентите. И, разбира се, между тях има и изключения. Аз, може би пристрастно, се сещам поне за две-три. Сигурно има и други и дано да са повече. Но този начин на говорене, който е описан по-горе, вече е толкова разпространен в медиите, че той ще остане, който и от кандидатите да спечели. Изводите може всеки да си направи.

А ето и един въпрос за самостоятелна подготовка: Ако някой споделя възгледите от приведените цитати, как бихте го определили: А) Социалист (член на ПЕС); Б) Десен консерватор (член на ЕНП); В) Ur-fascist Г) Обикновен фашист Д) Патриот-националист Е) Ненормален Ж) Всички изброени

неделя, 23 октомври 2016 г.

Партията Борисов-Пеевски

Делян Пеевски и Бойко Борисов играли партия според съдия Янева. Българската федерация по шахмат (БФШ) уточнява, че става дума за особено остър вариант на атака "Берлин" с продължение контрагамбит "Банкя". Този вариант създава възможности и за двете страни чудесно да разгърнат всичките си фигури, да окопаят позициите си и да издържат до и след времевата контрола.
За да изнерви противника, гросмайстор Пеевски ту влиза, ту излиза от залата като дори плаши, че ще напусне страната. На 316-тия ход дори Борисов обяви, че Пеевски си е заминал окончателно, но гросмайсторът се върна с две пешки и един офицер (библиотекар, по новата номенклатура на БФШ) повече.
Партията продължава и навлиза в пореден псевдо-ендшпил. Гросмайстор Борисов се е засилил да произведе една от пешките си в царица, но за да се стигне дотам трябва да бъдат преодоляни множество капани. Пеевски е избрал да съсредоточи множество бити фигури по дъската, за да спре похода на пешката. Пръв ще бъде жертван един конник, който в началото господстваше като министър председател над централните полета на дъската. След това Пеевски може да заложи на един летящ офицер от левия сектор, който по принцип е безполезен, но може да бъде сменен за две пешки или да се капитализира по друг начин.
Очаквайте подробен анализ на всеки нов ход!

понеделник, 17 октомври 2016 г.

"Ден разделен" (портал "Култура" и "Дневник")

"Ден разделен", или провалът на балансирането


От Даниел Смилов
"Дневник" публикува анализа на Даниел Смилов от портал "Култура".

Бойко Борисов е видимо разбалансиран. Както коректно съобщиха "Не!новините", вчера той влетя в парламента и се скара на чужди депутати затова, че неговите не бяха в залата. След това – на извънредно правителствено-коалиционно заседание – Борисов заплаши министрите на РБ, че ще ги изгони и три часа им три сол на главите по неизвестна причина, свързана с някакво Пиле Шарено, Лукарски и парите за учителите от Кунева. Накрая всички споменати излязоха успокоени, че остават в управлението, като препотвърдиха лоялността си към правителството и лично към Борисов. От името на РБ Найден Зеленогорски каза, че те не са хора, които биха се подложили на другарски съд, но всички изглеждаха доволни от присъдата.

Сценката можеше да мине като упражнение в посока "стягане на редиците и коалиционната дисциплина". Също така можеше да бъде и "контролиране на щетата" от гафа в изборното законодателство с противоконституционния начин на броене на резултата на кандидатите за президент на първи тур.

Между другото тази тема също стана повод за бараж от абсурдни изказвания. РБ твърдяха, че са внесли въпросното предложение в суматохата и без да го разбират, а водещият аргумент на ГЕРБ беше, че е по-важно кой го е внесъл, а не кой го е гласувал. За да направи този аргумент още по-убедителен, Борисов разви парламентаризма в неочаквана посока. Той заяви, че ГЕРБ ще приемат всички предложения, внесени от опозицията на следващото заседание. (Дано опозиционерите не се сетят да внесат искане за оставка на правителството!)

На пръв поглед – каша като каша. С нищо по-различна от всичко, на което сме се нагледнали. "Избиването на балансите" на премиера, обаче, има и по-дълбок смисъл. Свидетели сме на провала на една цялостна политика на "балансиране", която той беше превърнал в своя запазена марка и която му позволяваше да е постоянен любимец на средния избирател.

В непрекъснатия стремеж да "балансира" обаче той стана жертва на трагедията на всеки жонгльор и въжеиграч: създаде търсене за все по-екстремни номера, отиващи отвъд границите на човешките възможности и политическата логика. Изглежда идва времето, когато нашият премиер/Худини/Дейвид Копърфийлд ще стане жертва на някой от коронните си номера.

Номер 1: Салто на геополитическото въже

В началото този номер беше прост. Опъва се едно въже между Европа/САЩ и Русия и премиерът се разхожда елегантно по него. Публиката ръкопляска ентусиазирано. Въжето беше на ниско – и да падне Борисов, ще се отупа и ще се изправи. Ако се заклати към Русия, ще изтича до Брюксел за демонстрация на мускулна маса. Ако се заклати много към Вашингтон – ще се обади по телефона на Путин.

На публиката този номер и омръзна, обаче: появиха се други, които закачиха въжето по-високо и почнаха да се разхождат и те важно-важно по него. БСП не само много вдигна височината, но и започна да балансира с голям прът, на единият край на който закачи Троянския кон, а на другия – Станишев, под формата на председател на ПЕС. Вярно е, че БСП паднаха лошо от въжето през 2014 г., но гладът за все по-екстремни номера остана. След тях "патриотите" също опитаха високо-рисков номер: на едната страна на пръта им виси европейското и натовското членство на България, а на другата страна – ракети насочени към Истанбул, бодлива тел и етическите правила на Чингиз хан по отношение бежанци и мигранти. БСП поизлекуваха фрактурите си от падането и предложиха нов номер с генерал без парашут. Всякакви други аматьори – от Велизар Енчев, през Марешки, та до Митьо Пищова – в момента предлагат собствени жонгльорски номера (кой от кой по-екстравагантни) върху геополитическото въже.

Затова Борисов реши да удари всички веднъж завинаги в земята с коронен супер номер. Горе, близко до купола на цирка, той смята да мине по геополитическото въже с "патриотите" на гръб, като от време на време прави салта напред и назад.

Номер 2: Антикорупционно жонглиране

Още през 2009 г. Борисов разбра, че публиката харесва жонглирането с антикорупционни топки. Въпросът е във въздуха винаги да има някое дело срещу средна по големина риба (да речем ректор на медицински университет или шеф на фонд), някой антикорупционен законопроект (като да речем този на г-жа Кунева) и няколко медии, които да раздухват обществения натиск за борба с корупцията. Това се харесваше, но до време. Популярността на номера пострада заради пожълтяването на медиите и постоянните напомняния от мониторинга на ЕК, че всъщност нищо не се случва. За да обнови репертоара след срутването на КТБ Борисов реши да предложи на публиката супер номер. Над финансовата пропаст, която фалитът на банката създаде, Борисов просна Цветан Василев като мост и започна да се разхожда по него. Заслуженото наказание за пишман банкера беше гарнирано и със сложен допънителен баланс. На едното рамо на премиера бяха разположени Г-н Пеевски и г-н Цацаров, а на другото – г-н Радан Кънев и Европейската комисия. И през цялото време антикорупционните топки се въртяха из въздуха без да падат. Поне до декември миналата година, когато Радан Кънев скочи и оттогава Борисов стои силно килнат към Пеевски и Цацаров. Докога ще издържи, не е много ясно.

Номер 3: Съдебно-реформен ескапизъм

Г-н Цацаров участва и в третия коронен номер на премиера. Завесата се вдига и на сцената излизат Борисов, Христо Иванов и Радан Кънев. Борисов обещава, че ще се обвърже с веригите на тежка съдебна реформа. Иванов и Кънев му помагат с обвързването, заключват веригите с конституционен катинар и Борисов гълта ключа. След това премиерът е сложен в черна парламентарна кутия, над която се спуска пердето на преговорен процес с ДПС и АБВ. След време Кънев и Иванов дърпат пердето и от кутията изскачат Цацаров и хората на Пеевски от ВСС – освободени от всякакви форми на контрол.

Вярно е, че този номер не може да бъде броен за напълно успешен. Най-малкото двамата първоначални асистенти бяха поразени от резултата и се оттеглиха и сега Борисов трябва да разчита на инцидентни гастрольори. Също така след финала публиката остава озадачена за съдбата на премиера – освободил ли се е той от веригите, как му е стомахът заради глътнатия ключ и т.н. Но въпреки това ефектът върху хората е поразителен и те все още не могат да разберат какво точно се случва.

На фона на все по-екстремните номера, които Борисов предлага, разбираемо е, че изпълнителят е изнервен.
И вие да трябва да ги направите, и вие ще се изнервите, а може да ви избият и балансите.

неделя, 16 октомври 2016 г.

2016 Civic Forum “In Search of Lost Universalism”

Berlin, 17-18 October 2016
The Association of Schools of Political Studies is happy to announce the second Berlin Forum: “In Search of Lost Universalism”, which will take place in Berlin on 17-18 October 2016.
The Berlin Forum starts from the presumption that there are many cultures, but only one civilisation founded on Freedom, Human Rights, the Rule of Law and Democracy. This unique and unifying civilisation needs to be constantly reinvigorated.
The Forum will bring together leading cultural figures, experts, representatives of European think tanks, international journalists and alumni of the Schools to address key democratic challenges facing Europe today and to suggest ways of promoting solidarity among young people to combat the current crisis.
Many discussions in different formats will cover, among others, topics such as Security vs. Freedom, Politics of Memory and History, Nationalism and Migration, War and Peace. Keynote addresses will be made by the President of the Association of Schools of Political Studies and former Secretary General of the Council of Europe Catherine Lalumière, German politician and former foreign minister Joschka Fischer, the first Commissioner for Human Rights of the Council of Europe Alvaro Gil-Robles, the Founder of the School of Civic Education in Moscow Yuri Senokosov, and other prominent speakers. 
For more information on the event, please visit the Forum's website

My panel:

October 17

16.30–18.30 Panel: Morals and ethics: the second life of nationalism and migration​
Nikolay Epple (Russia)
Daniel Smilov (Bulgaria)
Diana Cosmina Trifu (Romania)
Mikhail Minakov (Ukraine)
Moderation Olga Gulina (Germany)


събота, 8 октомври 2016 г.

Europe without Momentum (Internazionale a Ferrara)

Europa senza slancio

4th October 2016

Il tema dell’Europa e della crisi delle sue prospettive, uno dei principali affrontati da questo Festival, è argomento anche di “Senza slancio”, un incontro che mette uno di fronte all’altro Will Hutton, giornalista dell’ObserverBeatrice Covassi, rappresentate alla Commissione Europea, Natalie Nougayrède, giornalista francese del Guardian e Daniel Smilov, ricercatore presso il Cls Sofia. Conduce il dibattito la giornalista Adriana Cerretelli, editorialista del Sole 24 ore.
Cerretelli apre il panel facendo una cupa introduzione sui rischi che si trova ad affrontare oggi l’Unione, un organo «tentato dal suicidio», sull’orlo della disintegrazione, a cui continuano a mancare politiche comunitarie forti per quanto riguarda immigrazione, sicurezza, difesa ed economia. Come è possibile essere arrivati fino a questo punto?
Risponde Natalie Nougayrède, che si dice in disaccordo per quanto riguarda il tono pessimistico che solitamente si usa quando si parla di Europa. «Sarà un ragionamento contro-intuitivo, forse, ma l’Europa non è in un brutto momento se si considera che, dopo tutto quello che è successo, i sondaggi ci dicono che i cittadini che hanno un’immagine positiva dell’EU sono più di quelli che ne hanno un’immagine negativa», argomenta.
Smilov parla dell’esperienza europea del suo paese, la Bulgaria, che - dice - come la maggior parte dei paesi dell’est è sempre stata europeista; la tendenza sembra però essersi invertita recentemente, da quando la corrente euroscettica ha portato, ad esempio, all’imminente referendum in Ungheria. Questo perché, secondo Smilov, «è in atto una sorta di rivoluzione contro la solidarietà: i popoli credono che la solidarietà possa essere raggiunta soltanto all’interno dei confini nazionali», e questa è un’idea pericolosa.
Will Hutton collega la crisi dell’Europa alla crescente paura del terrorismo e all’ascesa delle destre - come nel caso di Brexit, che per lui è un progetto messo in piedi da pochi partiti di estrema destra coadiuvati da alcuni organi di stampa complici. «L’Europa è un progetto nobile, e noi siamo immobilizzati dall’incapacità di prendere delle decisioni comuni», commenta.
Un terzo fattore di crisi viene individuato nell’incapacità di andare incontro al nuovo: «pensate alla Silicon Valley, alla continua evoluzione tecnologica che va avanti lì: loro hanno il futuro in mano. Perché qui non c’è niente di simile?».
L’ultima ad intervenire è Beatrice Covassi, che spiega la crisi attraverso due concetti. Il primo è quello di appeasement: quella sensazione di impotenza, nata tra le due guerre, che anestetizzava la percezione del disastro imminente. «Adesso è lo stesso», commenta, «e fino a che siamo dentro la storia è difficile vederla con prospettiva»; la congiuntura storica però è particolarmente complessa, perché «se siamo arrivati fino a questo punto è perché le sfide della globalizzazione si sono palesate come mai prima d’ora».
Per affrontarle è necessaria una massiccia dose di resilience - la resilienza, capacità di adattarsi e sopravvivere alle difficoltà: «all’indomani della crisi, rinomati think tanks dicevano che l’Unione non sarebbe durata oltre il 2012; siamo nel 2016, e siamo sempre qua».
Cerretelli passa dunque ad interrogarsi sulle possibili soluzioni, e chiede agli ospiti come secondo loro si può uscire dalla crisi. Covassi spiega che l’obiettivo di Juncker è «rimanere coi piedi per terra» e passa in rassegna alcune delle cose che la Commissione Europea sta attualmente facendo («l’istituzione di una guardia frontaliera e costiera comune, un fondo di difesa unico, progetti di solidarietà ai giovani, il lancio della seconda tranche di investimenti strategici»). Conclude con un appello a domandarsi, «è l’Europa che non ci piace, o è questa Europa?».
Will Hutton, da cittadino britannico, si augura che l’Europa non faccia lo stesso errore del suo paese. «Presto vedrete con i vostri occhi le conseguenze catastrofiche di Brexit nel Regno Unito, e spero che di fronte a quel tracollo vi potrete ricredere». La Brexit comunque non è solo una questione economica, ma anche - e soprattutto - una questione culturale e sociale. «Le generazioni sono divise, la gente sta smettendo di parlarsi, e se nel Regno Unito sta crescendo un sentimento anti-immigrati nel resto d’Europa sta crescendo un sentimento anti-Regno Unito. Ci saranno momenti cupi», conclude.
Nougayrède, alla domanda se i francesi fossero contenti della Brexit, risponde che nessuno può esserne felice eccetto Marine Le Pen: «la prossima battaglia dell’Europa si combatte in Francia. Il Front National andrà sicuramente al secondo turno: è improbabile che poi vinca, ma qualche anno fa era improbabile anche che passasse il turno», e poi: «con difficoltà, ma l’Europa può sopravvivere senza il Regno Unito; non può farlo però senza la Francia».
L’ultima domanda è per Daniel Smilov, e riguarda l’idea di “Europa delle nazioni”, molto popolare nell’Europa dell’est. Smilov fa notare che, se l’UE può sopravvivere senza Bulgaria o Ungheria, non si può certo dire il contrario, e questo rende il referendum in Ungheria ancora più pericoloso. Tre cose da fare secondo Smilov per superare questa crisi sono: non farsi prendere dal panico, evitare le grandi riforme su larga scala e, soprattutto, riportare il focus sulla questione etica, un’etica della solidarietà: «il ragionamento di base dovrebbe essere, “questa soluzione può funzionare per tutti?”; se funziona solo per qualcuno, allora dobbiamo cambiare strada».
Alice Marsili

Our panel at the Internazionale Fest in Ferrara

L’Europa teme l’effetto domino di Brexit

Internazionale. Per la stampa estera è “lo shock della storia contemporanea del Vecchio Continente”

di Giuseppe Malatesta
unnamed
Senza slancio. Ancora l’Europa sotto la lente di ingrandimento di Internazionale, nel corso dell’incontro al Teatro Nuovo “Come reagire alla crisi del progetto europeo”. Un dibattito che ha raccolto le opinioni di Beatrice Covassi, Will Hutton, Natalie Nougayrede e Daniel Smilov, rispettivamente in rappresentanza della Commissione Ue, docente di scienze politiche all’università di Sofia, penna di ‘The Observer’ e firma di ‘The Guardian’.
Brexit inevitabilmente al centro dell’attenzione della tavola rotonda, con “lo shock della storia contemporanea europea” che stimola le posizioni forti di Hutton, il quale prevede un “periodo durissimo preceduto da uno ancora peggiore che non ha portato i vantaggi sperati, anzi – fa notare – ha posto una distanza apparentemente pericolosa tra la Gran Bretagna e gli stati ancora in Europa. Ci odiamo a vicenda, tra sentimenti xenofobici e antibritannici in continua collisione”.
All’orizzonte un futuro per niente sereno, visione che trova d’accordo anche la collega francese. “Credo che presto la battaglia si sposterà in Francia, vedo una nube nerissima”, ha commentato Nougayrede. “Doveva essere garantito un futuro migliore del passato: non doveva finire in questo modo – riprende Hutton – ma spero almeno che il percorso britannico convinca tanti euroscettici a non fare lo stesso errore. Tra l’altro molti conservatori inglesi stanno aprendo gli occhi su quella che, aldilà di crisi politica, sembra essere il preambolo di una guerra civile nei partiti della destra”.
‘No Exit’. E’ il messaggio che lancia Hutton, “malgrado tutte le imperfezioni che possono apparentemente dividere gli Stati Ue, concentratevi sui valori condivisi e lavorate insieme, non fate quello che hanno fatto gli inglesi”.
Sollecitata da Adriana Cerretelli (Il Sole 24 ore), moderatrice del forum, anche Covassi formula il suo messaggio, istituzionale e volto a evidenziare quanto ancora l’Ue possa dare ai suoi stati membri. “Cerchiamo di prenderla in modo realistico, intervenendo su questi temi impegnativi convinti che si possa e si debba fare qualcosa” riporta, ed elenca misure comunitarie concrete di imminente attuazione, tra cui la guardia costiera e frontaliera (“approvata in tempi record, soli 9 mesi che sono per noi un tempo sconvolgente”), i primi passi verso un fondo di difesa comune, le proposte sul ‘Corpo europeo di solidarietà’ destinato agli under 30.
Covassi sottolinea anche il “buon traguardo dei fondi comunitari per gli investimenti strategici, che stanno dando i frutti anche in Italia, con 13 miliardi già sbloccati e numerosi accordi quadro per le piccole e medie imprese, che potranno finalmente respirare. Quello che possiamo fare come Commissione lo mettiamo sul tavolo, anche sollecitando Parlamento e Consiglio”.
La finestra resta aperta sul buio, l’effetto domino di Brexit non è affatto scongiurabile e l’Europa, trascinandosi in mezzo ad una politica di austerità diventa essa stessa euroscettica e impopolare – è il quadro di cui resta convinta Cerretelli, ricordando che “i prossimi appuntamenti cruciali sono le tornate elettorali di due grandi Paesi come la Francia e la Germania”.
Pane per la satira, verrebbe da dire alla fine del dibattito che passa la staffetta alle premiazioni di “Una vignetta per l’Europa”, concorso indetto dalla ‘Rappresentanza in Italia della commissione europea’ per applaudire le migliori vignette satiriche dell’anno. Tra i vincitori Niels Bo Bojesen, neanche a dirlo con una produzione a tema Brexit, seguito da Marco Tonus e da Tjeerd Royaards (con Terror Machin). Premiati inoltre Fabio Magnasciutti con Whishlist (premio speciale), Giuseppe la Micela (Le Thraison) con il premio del pubblico, Agim Sulaj (menzione speciale per una Senza Titolo) e Walter Leoni (menzione speciale per il lavoro con la vignetta Trompe l’oeil).

неделя, 2 октомври 2016 г.

ИЗБОРИ 2016: КОЙ КЪДЕ СТОИ (портал "Култура")

Избори 2016: кой къде стои

И без ГЕРБ да е отрязал лентата на своята кандидатура, ситуацията вече е пределно ясна. Нестандартното изчакване с оповестяването на номинацията се оказа резултат на слабост, а не  тактическа хитрост – просто най-голямата партия не успя да излъчи безспорен кандидат. Г-жа Цачева стои достатъчно генералски (по модата на деня) и ще мобилизира твърдия електорат на ГЕРБ, но нищо повече. Димитър Николов бе потенциално силна кандидатура, но се нуждаеше от време за национална кампания. Томислав Дончев е от трезво-мислещото крило в ГЕРБ (и това не е малко достойнство), но и той не е градил политическата си кариера с оглед на президентската институция. Дори Йорданка Фандъкова да се окаже скритото оръжие, пак усещането за непохватно и неохотно запълване на кадрова дупка ще остане.
Затова първият въпрос, който тази кампания повдига, е защо ГЕРБ просто не подкрепи естествения си кандидат – Росен Плевнелиев. Без да има по-силна алтернатива, Борисов се лиши от възможността да обедини десните избиратели, като предпочете да лови риба в мътна вода и да се надява на заблуден ляв вот или на споразумение с ДПС. Това е негов стратегически избор, който едва ли е изненадващ, но към момента изглежда все по-малко логичен или печеливш.
Изборите ще доведат до сериозно разпръсване на вота на първия тур – както в ляво, така и в дясно. ГЕРБ сигурно ще излязат с едни гърди напред поради законите на човешката (конформистка) природа и на партийната гравитация. Но няма да са толкова напред, че да са сигурни в крайния успех. И Трайчо Трайков, а и патриотите получават реален шанс да се борят за периферията на Борисовата (или по-скоро Цветановата) партия, която няма да се ентусиазира прекомерно от нито един от четиримата си вероятни кандидати.
В ляво битката е още по-отворена, като там реално няма ясен фаворит. Вече разбрахме, че генерал Радев е генерал. Това сигурно е решаващо за избирателите с генералски фетиш, но те едва ли са толкова много. Калфин и Дончева са рейтингови политици, които на униформено-казармен фон бляскат с индивидуалност.
Така че нищо чудно след първия тур политическата ни система да заприлича на Снежанка и седемте джуджета, колкото и трудно е да си представим г-жа Цачева в ролята на точно тази приказна героиня.
Кой къде стои
Въпреки разпръскването на подкрепа и идеологическия безпорядък, столчетата и пейките на Снежанка и джуджетата са подредени по собствена, строга логика. Разделителните линии са следните:
Бъдеще v. минало
Най-тъжното в задаващата се надпревара е, че само един и половина кандидати са сложили столчетата си на страната на бъдещето. Това са Трайчо Трайков (с всички крака) и Татяна Дончева – с повечето. Трайков вече си е избрал добър лозунг за кампанията, но и заслужава още един – „България има бъдеще!“. Колкото и да е парадоксално, другите основни кандидати ще ни убеждават, че „България има минало“ и че всъщност то е нейното бъдеще. С други думи, реабилитацията на миналото е основата на програмите на повечето от кандидатите освен двамата споменати, които единствени вярват, че с реформи, борба с корупцията и модернизация България ще стане нормална европейска държава. Тоест добре уредена и (прилично) богата.
Останалите или се прехласват по загубените прелести на соца и в носталията по него търсят мобилизационен ресурс, или пък искат да ни върнат във времената на средновековния ни блясък, но не в реалния, а по описания, реконструкции и възстановки на Божидар Димитров&co и списание „Дъга“ от 80-те години.
Големият въпрос е кое столче ще си избере Снежанка и дали тя няма да падне между бъдещето и миналото в опит за „балансиране“.
Европа v. Русия
Тази разделителна линия за мнозина е най-важната, макар че нещата тук са по-сложни и по-малко екзистенциални, отколкото изглеждат. Ако спрете погледа си върху кандидатите за миг, сигурно ще останете с впечатлението, че само Трайчо Трайков си стои еднозначно в европейския лагер. Но ако премигнете, ще видите че всички останали са примъкнали столчетата си там. Потъркайте очи в невяра и отново ще видите само Трайков. Потъркайте ги пак – всички са около него.
Как става този фокус?
Левицата и ГЕРБ произвеждат този квантов ефект на онтологическа неопределеност. Левите традиционно капитализират на изборите своето „русофилство“. Но какво означава това в конкретни политически термини? Те много добре знаят, че цената на България за Русия – както и тяхната собствена цена от руска гледна точка – е голяма основно, доколкото България е член на НАТО и ЕС. Така Москва може да демонстрира влияние не само в София, но и в основен геополитически опонент – ЕС. Ако България излезе от двете организации, стойността й за Москва ще се изравни с тази на Абхазия, Македония или Чувашката автономна република. И разбира се, в подобен контекст няма да е необходим генерал Радев, а генерал Каулбарс. Нито пък би имало нужда от Георги Първанов, а по-скоро от Георги Димитров. А разликите между двамата все пак са големи и не могат да бъдат компенсирани с инцидентни участия на конгреси на „Единна Русия”.
Разбирайки много добре това, левицата мести с огромна скорост столчетата си през граничната бразда Европа-Русия, така че никой да не може да ги обвини в еднозначно заета позиция. Така и русофилите са доволни, и самите политици са спокойни, че голяма беля няма да направят и винаги ще могат да се върнат в европейските предели, ако се наложи. В този смисъл българската левица е проевропейска като екзистенциален интерес (тоест не иска да бъде заменена от Каулбарс или Георги Димитров), но по чувства и въображение хвърчи със столчето си из „широка страна, моя родная“.
Бойко Борисов разбира добре подобни тънки игри и очевидно е решил да се възползва от тях. За целта неговата оферта към президента Путин е следната: „Не си губете, Владимир Владимирович, времето с нашата левица, защото тях никой в Брюксел не ги взема насериозно (доказано от времето на Орешарски). Аз имам влияние и можем да се разберем. Хем плащанията ни по проектите от шлема ще си вървят (а Белене може и по-напред да се развие), хем ГЕРБ ще си изиграе русофилския коз на изборите, че нещата са се позатегнали електорално.“ Ясно е, че с тази политика и столчето на Снежанка ще е на колелца и ще се носи с голяма скорост между Брюксел и Москва, макар и завързано за Брюксел.
Има едно столче, което е здраво забито на граничната бразда, обаче – патриотическото трикрако такова. Краката на Каракачанов и Симеонов са от европейската страна, заедно с две трети от седалището, но Воленовите части са от руската.
Клинтън v. Тръмп
Нормално е изборите в най-голямата икономика в световен мащаб да влияят и на нашите политически деления. Коалицията от столчета и табуретки в лагера „Тръмп“ у нас е повече от любопитна обаче. Гореспоменатата трикрака патриотична формация вижда в Тръмп отрицание на омразния й либерализъм и връщане към Realpolitik, мисленето от XIX и началото на ХХ век. По някаква причина това се смята за много патриотично, макар че точно в тези времена България е брояла основно национални катастрофи. Но принципът тук явно е този на футболната агитка – „и да паднем, и да бием, пак ще се…“.
И соцносталгиците виждат в Тръмп грозния край на омразната им либерална демокрация и тайно се надяват на реванш. „Казвахме ли ви, че тази работа няма да свърши добре. Ние се провалихме исторически, но и тези ще свършат така, ще видите.“
Русофилите се радват, че Тръмп хвали Путин. Но по-важното е, че всичко, което е зле за ЕС и НАТО, е добре за тях. А Тръмп определено е зле и за двете.
За почитателите на крайното дясно Тръмп е лъч на надежда в бастиона на либералната коректност. Не трябва да си чак фашист, за да се зарадваш на някои от по-пиперлиите изпускания на човека с рижия перчем по отношение на малцинствата и жените да кажем.
За дълбинните апокалиптици от Победоносцев тип Тръмп е една от последните тръби преди окончателния и безвъзвратен залез на Запада. Как този залез ще доведе до възраждане на православието не е много ясно, обаче, освен по-логиката, че в пълната тъмнина и вощеницата е нещо.
Накрая и за професор Мишо Константинов Тръмп е по-приемлив, макар без да я ясно защо. Най-вероятно Снежанка ще си сложи столчето точно в това кюше.
Турция v. Русия
Това ще са първите избори, на които ще се тества новоразвитото русофилство на българските турци. Доган и Пеевски плашат Борисов, че ще разположат миндерлъка си в проруския лагер. Това изглежда логично и по лични причини – в крайна сметка злите езици говорят, че в Турция двамата (а и други от ДПС) изобщо не ги допускат и даже ги издирват международно. Дали заплахата на Доган ще се материализира или едно примъкване на миндера в по-неутрална територия ще бъде изтъргувано от ГЕРБ, ще видим на втория тур.
В тази ситуация на протурска територия (но не в посолството) е разположена само алтернативната отоманка на Лютви Местан.
Антикорупция v. Антитероризъм
Съдържателно най-важното деление на изборите ще е между тези, които виждат несвършената ни домашна работа със съдебната система и борбата с корупцията като най-сериозен проблем и тези, които ще се фокусират върху световния тероризъм, войната в Сирия, бежанците и бурките като най-голяма заплаха. Само столчетата на Трайков и Дончева са в първата група, което прави атмосферата във втората направо спарена. Това няма да попречи на Снежанка да седне там обаче, защото присъствието й в антикорупционната група би било леко нелепо след провалите в търсенето на отговорност за КТБ и реакторите за Белене.
***
Актьорите са ясни, столчетата и останалата част от декора са вече разположени, приказката е с познати мотиви: нека шоуто започне сега!