Даниел Смилов
Внимание: има голяма опасност основният ни съдържателен приоритет при председателството на Съвета на ЕС да бъде Македония да признае цар Самуил за българин! Историческата истина трябва да се уважава, разбира се, но ако се заглавичкваме със защитата й, просто ще изпуснем златен шанс да проведем смислена и национална, и наднационална политика.
Всички вече знаят, че ЕС се намира в съдбовен момент. Всъщност той се намира в подобен момент от десетилетия – почти от създаването си като опит на следвоенна Европа да премине от конфедерация към някаква по-интегрирана и ефективна форма на федерално управление. След сдобиването с независимост САЩ са били в подобно положение само десетина години, докато през 1787 г. във Филаделфия бащите-основатели приемат федералната конституция. Този акт е главният виновник днес Америка да е световна суперсила, а не колекция от 50 дълбоки, презокеански провинции – държавици, запазили своя „суверенитет”.
Историята понякога си прави шеги. Кой би предположил, че сред бащите-основатели на Европейската федерация може да се мъдри и Бойко Борисов. Но неговият шанс е напълно реален. Нещо повече, той може да избере и историческата си роля. Едната опция е на участник във фамилното фото, попаднал в кадрото, само за да продължи да си управлява у дома, както си знае – тоест да е властелин на местните договорки. Другата роля е на премиер на неголяма, но интелигентна държава, който е проявил неочаквано завидна визия за бъдещето и е подпомогнал с позицията си постигането на широко европейско съгласие по ключови въпроси.
За да изпълни първата роля, на Борисов му е достатъчно да завърши естакадата, да постегне НДК и да отрича енергично, че (освен някои други министерства) г-н Пеевски контролира и министерството на пропагандата в кабинета.
За втората роля са необходими съвсем други неща.
Списъкът на визионера Борисов 3
– България трябва да предприеме реални стъпки към членство в еврозоната. Целта трябва да е скоростно влизане в т.нар. „чакалня” и приемане на общата валута в съответните срокове. Еврозоната ще е сърцето на федеративните процеси и ние не бива да оставаме изолирани от нея. Тази цел ще служи и за мотивация за необходими вътрешни реформи на неефективни сектори, оптимизация на публичните разходи и т.н.;
-България има тежък репутационен проблем с корупцията и реформата на съдебната система. „ЦУМ”-гейт преля чашата и е нещо, което не може да бъде заметено дори от сметосъбиращата медийна машина на г-н Пеевски. ВСС е безконтролен; оказва се тормоз над Лозан Панов, включително и с чисто мафиотски прийоми; главният прокурор официално е над закона и пр., и пр. За да се „справи” с този репутационен проблем, правителството иска да отпадне мониторинга на ЕС. Това е същото като домакинът да каже на гостите си: “”место аз да се къпя, по-добре вие си запушете носа”. Понамирисващ председател на Съвета на ЕС няма как да е особено успешен, дори ако иначе е сварил да си ошета одаята;
– След като мине през банята и се приведе в приличен вид, домакинът може да започне да се занимава с общите европейски проблеми. Разбира се, с тези, които са от особено важно значение за него. А за нас на първо място е общата охрана на външните граници. Тук трябва да използваме първите шест месеца от членството си в тройката, за да проучим готовността на другите за общи действия, така че заедно с Комисията да способстваме за издигането на смислени инициативи. Разбира се бюджетът за обща охрана трябва да се повиши, както и координацията между националните служби. Ясен график за влизането ни в Шенген също трябва да е част от програмата (но този график зависи и от т. 2 – баня). Дяволът е в детайлите и вече трябва да сме много наясно с точно тези детайли, за да има председателството ни шанс да постигне някакви резултати;
– Освен пряко конюнктурни въпроси като миграция и граници, от изключителен български интерес са общи политики като енергиен съюз (който ще гарантира както нашата независимост от доставчици, така и по-ниски цени); военен съюз, който би могъл да започне с общ бюджет и общи поръчки на въоръжение (което пък ще ни гарантира високо качество на достъпни цени); банков съюз – който би бил допълнителна гаранция за стабилността на нашата банкова система. Това са специализирани области и във всяка една от тях принципът на екипност не е задължително да бъде „трима патриоти и един гербаджия” (или обратно), а да се търси най-добрата национална експертиза. По тези въпроси ще има движение, тъй като и Макрон, и Меркел (а дори и Шойбле) са решени да вървят напред. Сигурно ще има и държави, които първоначално искат да изчакат. България не трябва да е сред тях и по принцип трябва да се стреми техният брой да е минимален;
– Най-трудният въпрос пред ЕС е придвижването на фискалната интеграция напред. Тук България не може много да помогне, но поне може да демонстрира познание на тематиката. Спорът между Франция и Германия вече не е дали трябва да се върви напред в тази област, а по-скоро „как” да се върви напред. Френският вариант е със създаването на общ финансов министър, управляващ сериозен бюджет на ЕС (сега общият бюджет е само 1% от БВП на съюза). Този вариант има редица слабости. Първо, изисква тежка промяна на договорите. Ако все пак тази интеграция мине под графата на „засилено сътрудничество”, може да се избегне блокирането на споразуменията в ратификационния процес. На второ място, прехвърлянето на сериозни фискални правомощия на наднационално ниво може да изисква и конституционни промени в държавите-членки – особено в Германия. Това също може да доведе до блокиране на процесите. Немският вариант на фискална интеграция преминава през превръщането на Европейския стабилизационен механизъм в нещо като европейски МВФ, който може да подпомага страни от периферията (в криза) с много по-големи заеми, отколкото досега (този механизъм беше създаден в обем около 1 трилион евро, но само италианският дълг е около 2 трилиона евро). В скорошно интервю Шойбле признава, че в един валутен съюз страни като Германия (която в момента има излишък по текущата сметка от 8% от БВП) трябва да подпомагат страни в затруднение.[i] Но това трябва да става внимателно и без да се създават стимули за фискална безотговорност. По този дебат България трябва да формира позиция, за да може да има смислено участие като председател;
– Брекзит ще е горещ картоф, с който ще трябва да се справяме по време на председателството. Интересите на българските граждани в Обединеното кралство са безспорен приоритет, както и солидарността между 27-те в отстояването на обща позиция спрямо Великобритания. Никой няма интерес да „наказва” англичаните за странното им решение, но също така няма причина и те да бъдат поощрявани за него. ЕС има нужда от много тесни отношения с Великобритания, особено във външната политика и отбраната. В тези параметри българското председателство трябва да организира смислени и продуктивни дебати и преговори;
– Западните Балкани, разбира се, не трябва да губят европейска перспектива. В рамките на нашето председателство едва ли ще успеем да постигнем нещо повече като конкретни стъпки, но този проблем определено трябва да е сложен на масата. Ще е грешка обаче, ако го изведем като основен наш приоритет – това е все пак тематика, която не вълнува абсолютно всички в ЕС, за разлика от федеративните процеси.
Това са големите теми на нашата „подготовка”. Тя трябва да включва широк кръг експерти от академичната общност, специализираните НПО и мозъчни центрове, медиите и т.н. Цялата публична сфера на България трябва да се пренастрои на тези теми. Борисов 3 има късмет, че е правителство на проевропейска държава в момент, в който проинтеграционните сили се консолидират и набират скорост. Лошото е, че това е кабинет с голям антиевропейски баласт.
Имаме шанс – дано да се възползваме от него.
Текстът е публикуван в портал "Култура" ( http://kultura.bg/web/ес-и-българските-приоритети/)
