неделя, 27 ноември 2016 г.

Gerrymandering: манипулацията на едномандатни райони ("Капитал")


Даниел Смилов

Мажоритарните избори зависят от географията на едномандатните райони и броя на избирателите в тях. В САЩ, където системата е такава, проблемите са обобщени под името gerrymandering - манипулация на границите на избирателния район с цел една партия да получи по-голямо представителство за сметка на друга.

Те могат да са от следните видове:

1. Неравен брой избиратели в районите (malapportionment):Например, ако в селските има по-малко избиратели, отколкото в градските, партиите, които печелят в селските, ще са по-добре представени и ще имат повече депутатски места със същия брой гласове.

След поредица от дела в САЩ Върховният съд въвежда принципа "един човек - един глас". Впоследствие съдилищата обявяват за незаконен изборен район, който се отклонява с 1-2% от математическото равенство на федерално ниво и с повече от +/–5% на щатско ниво (формулата за изчисление е по-сложна и отклоненията са само приблизителни).

Тъй като абсолютно математическо равенство на районите е невъзможно, законодателството трябва да определя допустимото отклонение. Колкото е по-голямо то, толкова повече възможност за манипулации има;

2. Партиите се стремят да се сдобият с максимален брой едномандатни райони, в които техните избиратели са около 60% от всички. Тези райони се считат за safe – безопасни или гарантирани. Ако вие чертаете районите, задачата е да направите максимален брой safe райони за вашата партия, а опозицията да я "пакетирате" в райони, в които нейните избиратели са 90 - 100% от всички.

По този начин опозицията ще спечели минимален брой места в парламента, а вашата партия – максимален. Пакетирането (packing) е стандартна манипулация, която намалява представителството на групи или партии, като концентрира избирателите им само в районите, където те са огромното мнозинство;

3. В САЩ и до днес двете основни партии заедно така моделират районите, че никой друг не е в състояние да спечели (bipartisan gerrymandering). Така те си създават максимален брой "безопасни райони" (safe seats). Затова, веднъж избрани, повечето от конгресмените остават почти доживот на работното си място. За периода от 1974 г. до 2002 г. например от 453 места в долната камара на Конгреса средно хората на 375 от тях са били винаги преизбирани. Този проблем е много труден за разрешаване юридически и Върховният съд не е успял да наложи ясни стандарти;



4. Освен да бъде "пакетирана", опозицията може да се отслаби и чрез разделяне на гласоподавателите й така, че в повечето райони да са малцинство. Нарича се "разцепване" (cracking).Представете си, че партия (управляващата) има 55% подкрепа, а другата 45%.

Ако всички райони са направени така, че избирателите да са 55% за управляващите и 45% за опозицията, тогава опозицията ще вземе точно 0 места или близко до тази цифра. При тази практика много от тези райони имат изключително странна форма, очертана от границите им;

5. И накрая – stacking ("нагласяване"). Като "смесите" в един район силно мотивирано да гласува малцинство и мнозинство от маргинализирани и необразовани избиратели, които по принцип не гласуват, малцинството всъщност печели.

Тази практика обръща внимание, че е важен не само броят на избирателите, но и мотивацията им да гласуват. При достатъчно данни един електорален инженер лесно може да конструира най-печелившата комбинация.

Всички тези неща ще ни се случват при мажоритарна система. За да се справи с тези предизвикателства, държавата трябва да има или безпристрастна изборна администрация (Великобритания), или независима съдебна система (САЩ), а най-добре и двете.

Без тях изкушението ще е твърде голямо за управляващата партия така да си начертае районите, че да спечели служебна победа в тях. Като прибавим и неяснотите в избирателните списъци, които ще направят невъзможно равномерното разпределение на гласоподавателите, въпросът е - защо ще си причиняваме всичко това?



сряда, 23 ноември 2016 г.

Радев, НАТО и пътят към Евразия (Клуб Z)


Румен Радев може би не е по-различен от Борисов в желанието си да „балансира“ между евроатлантизма и Путин. Генералът летец наистина е видял достатъчно от системата на НАТО, за да разбира истинската ѝ стойност и да не е готов да я пожертва с лека ръка. Също така е вероятно при престоя си в САЩ, а и в работата си по-късно, да е заслужил доверието и на американските ни партньори. Т. е. и Борисов, и Радев съзнават, че българският екзистенциален интерес е свързан с НАТО и ЕС, но и двамата нямат нищо против да спечелят гласовете на русофилски групи от населението и да се заиграват с тях.
И все пак, победата на Радев е по-сериозна крaчка в посока на Евразия, въпреки личните разбирания и намерения на „натовския“ генерал. Това е така поради следното:
  1. Едно са личните качества и намерения, друго е публичният образ, който се изгражда и който оттеква в обществото. Образът на Радев в кампанията беше определено амбивалентен, за да се харесва и на най-крайните русофили – на тези, които искат да вкарат България в Евразия. Например, Николай Малинов от сдружение „Русофили“, изглежда вижда в избирането на Радев просто първа стъпка към изваждането на страната от НАТО (както стана ясно от негово интервю пред руска телевизия). Нито Радев, нито БСП са се разграничили от такива групи искрено и сериозно: ако са го правили, е било под сурдинка, с намигване и с кръстосани под масата пръсти.
  2. Радев съзнателно капитализира двусмислеността на собствения си образ, за да обединява различните крила на левицата. Затова за едни той е повече „натовски“ генерал, а за други просто Щирлиц в тила на врага, който цели да разсипе НАТО. Без значение какъв е в душата си Радев, самото съществуване на тези публични образи е проблем за страната, който ерозира прозападните нагласи и създава вредни очаквания;
  3.  Заменяйки Борисов като балансьор, Радев вече ще търси новата „среда“ между една поотслабена проевропейска позиция и едно все по-шумно евразийство. В този смисъл става ясна основната грешка на Борисов с „балансирането“ по тези теми: позиционирайки се като арбитър, той успя да легитимира все по-крайни и по-крайни позиции. Не бих се учудил, ако в мандата на Радев видим и опити за референдум за членството ни в НАТО, а защо не и ЕС. Доскоро тези теми – съвсем справедливо – бяха считани за налудничави. И сега е така, но защитниците им вече надигат гласове българската политика да е „баланс“ между разумното и подобни щуротии. Ето защо, „балансирането“ вместо да стабилизира ситуацията, да води до траен курс и предвидими действия причинява все по-голяма и по-голяма радикализация. Самото „балансиране“ става опасно и всеки нов „балансьор“ е все по-далече от разумния център. Както и Радев ще е по-далеч от него от Борисов;
  4. Русия бързо се възползва от ситуацията и „маркира“ Радев еднозначно като свой. Медиите на Москва, „аналитици“ и разузнавачи направиха руската гледна точка изключително ясна – да не говорим за огромния брой сайтове, сайтчета и активности в социалните мрежи. Това може би е просто опортюнизъм – желание на руската страна да се възползва от ситуацията. Дори и да не допуснем, че Нинова не е обсъждала номинацията на Радев с Путин и членове на разузнавателната общност на Москва (за което изтече информация в руските медии), самият факт на „брандиране“ на Радев от руснаците като „свой“ е достатъчно показателен. Дотук той не е направил нищо в посока дистанциране от това „брандиране“. За да противодейства на него едва ли ще е достатъчно обаче да каже просто, че той е български патриот или някоя подобна станала вече клиширана фраза. Така или иначе, това брандиране става част от образа на Радев и то влияе на българското общество, ерозирайки допълнително проевропейските нагласи в него;
  5. БСП като цяло играят опасна игра – те отприщват страсти, които след това няма да могат да контролират. Истерията спрямо бежанци и мигранти по време на кампанията – истерия, за която и Радев активно съдействаше – поражда настроения и възможности за политически радикализъм, които ще ни преследват години напред. Шествия, качулки, озлобление срещу няколкото хиляди злощастници, които съдбата е довела у нас – всичко това не е белег за цивилизована политика. И тъжното е, че представителят на уж европейската левица нито за миг не се е противопоставил на подобни тенденции, а напротив, опитвал се е да ги впрегне за изборния си успех.
Обединението на нацията не означава безкритичност и липса на позиция или пък движение по посока най-малкото съпротивление. Президентската позиция у нас е важна с това, че задава посока, задава стандарт на поведение. Радев тепърва предстои да изчисти публичния си образ – амбивалентността, която му помогна по време на кампанията - ще става все по-проблематична за реалното упражняване на президентските пълномощия. Той би могъл да се плъзне по инерцията, зададена му от БСП, но би могъл и да опита да засили проевропейските елементи в левицата, да я тласне в посока на европейска социал-демократическа партия. Второто за момента изглежда по-малко вероятно, колкото и да е необходимо от гледна точка на страната.
Анализът на Даниел Смилов е написан за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Предизборното надхитряне и евреите (портал "Култура")


България за пръв път е в ситуация, в която правителството подава оставка основно, за да увеличи шансовете на водещата в него партия за по-добро представяне на предсрочните избори. Дали ще излезе вярна сметката на Борисов?
Неговата стратегия е комбинация от превантивен удар и минимизация на загубите. Ясно беше, че запазването на правителството след президентските избори би могло да се случи само с много тежки компромиси от страна на ГЕРБ към ПФ, които определено не си струват. Затова ГЕРБ действаха първи, като предизвикаха по този начин предсрочни парламентарни избори.
Другият елемент от Борисовия план явно е спешното въвеждане на мажоритарната система. Той хем е против нея по принцип, хем негово било решението референдумът да съвпадне с президентските избори, хем сега не може да пренебрегне вота на 2,7 млн. българи. Защо пък да не може? Вярно е, че това са много хора, но също така е вярно, че правно-задължителният праг не беше достигнат от народното допитване. Все пак сме правова държава, нали? На всичкото отгоре много повече от 2,7 млн. българи НЕ СА гласували за избирателната система „Шоуто на Слави“ – много от тях напълно съзнателно с цел да бойкотират неразумните промени. Техните гласове защо да нямат значение за Борисов? Изводът е, че загърнат в демократично перде, той едва е поприкрил истинските си щения: да разгони малките партии и да остане сам с ДПС и най-много БСП на политическата сцена.
Този „благороден“ план сега ни се представя като някаква демократическа неизбежност. С тъжно лице премиерът в оставка обяснява колко не иска тази система, но ще я въведе, защото: „глас народен, глас Божи!“. (Незнайно защо този израз продължава да се повтаря като мантра в една държава пълна с безбожници. Никой явно не си дава сметка, че неговото следствие просто е: колкото са християни, толкова са и демократи. Тоест не чак толкова много.)
Отвъд тези културологични наблюдения, много мастило се изля в полза на чудесата, произвеждани от мажоритарната система навсякъде по света. Тъй като не може да се намери квалифициран политолог, който да застане с името си под такъв тип детско-юношеска литература, на преден план излязоха полуобразовани експерти по всичко и специализирали в университета на живота огнедишащи журналисти. Един такъв например обяви, че фашизмът не завладял Великобритания, а се развихрил в Германия, заради разликата в техните изборни системи – имало даже една-две книги по въпроса. А пък българите „спасили“ евреите, защото тогава ползвали системата „Шоуто на Слави“. Чудно защо обаче системата успяла да спаси само евреите от старите територии, а не проработила и за останалите 11 000. Навярно още не са били разчертани едномандатните райони в Македония. Черният хумор е лош вкус в случая, но подобни разсъждения показват как недостигът на системни познания и излишъкът на огън и жупел може да доведе до всякакви причудливи теории и публикации.
Връзката между пропорционалната система и проблемите на парламентаризма през 30-те години в Европа е сериозна тема, която отдавна е занимавала учените. Общопризнато е, че провалът на Ваймарската демокрация отчасти се дължи на чистата пропорционална система без никакъв праг, която води до сериозна фрагментация на парламента и чести кризи. Но този дефект бива сравнително лесно отстранен и Германия след Втората световна война не изоставя пропорционалната система, а просто въвежда праг от 5% за влизане в парламента. Този праг, заедно с доктрината за „защитна“ демокрация (такава, която забранява екстремистки партии), се оказва напълно достатъчна гаранция за денацификацията на държавата и превръщането й в пример за демокрация. Та дори и да допуснем, че избирателната система е имала чак толкова основно значение, отново няма аргумент в полза на мажоритарна система тип „Шоуто на Слави“ – немският казус подкрепя основно персонализираната PR система. Да не говорим, че подобни спекулации „забравят“ за всички други фактори, влияещи върху стабилността на демокрацията, както и за другите промени, настъпили в Германия след 1949 г.: балансираният федерализъм, рационализираният вот на недоверие, премахването на изключителните дискреционни правомощия на президента (чрез които всъщност Хитлер става канцлер за първи път) и т.н.
Тези исторически разсъждения обаче могат да наведат на една изкусителна мисъл. Защо да не се използва мажоритарната система като една потенциална преграда срещу войнстващия популизъм по света? Ето, Льо Пен и Фарадж имат огромна подкрепа за партиите си (първата – приближаваща 30%, а вторият – 13%), но заради мажоритарната система те имат от един до няколко депутати в съответните парламенти. Не може ли чрез подобна мажоритарна система елегантно да се отървем и от нашите пишман-патриоти, които набъбнаха до 15% на последните президентски избори?
По принцип, всяка идея, която претендира, че може да спре разпростирането на националпопулистката инфламация из Европа (от детокс-пулверизатори до конституционни промени) си струва да се обсъжда. Но проблемът точно с тази – за мажоритарната система – е, че е подвеждащо опасна. Погледнете Унгария, която ползва вариант на смесена система с много силен мажоритарен елемент. При тази система с 52-53% от народния вот Фидес, партията на Орбан, има конституционно мнозинство от 117 депутати в парламент от 199 депутати общо. С около 20% всяка – социалистическата партия и ултранационалистите от Йобик имат съответно 29 и 23 места. Въпреки потиснатото й представителство, Йобик набира сили и вече е втората сила в страната и особено извън Будапеща. По същия начин Льо Пен във Франция далеч не изчезва, а в момента има претенция да е дори първа сила. И кошмарът би се случил, ако един ден точно тези партии успеят наистина да станат по-мощни от другите им основни опоненти – тогава системата ще облагодетелства точно тях! Предчувствие за подобно развитие е все още възможната победа на националпопулистите в Австрия.
Т.е. избирателната система не може да е „гаранция“, че крайно-десните и фашизоидите ще останат извън властта. Тя просто дискриминира срещу малки партии. Ако фашизоидни организации се развиват успешно извън националните парламенти – било в Европейския, било в президентски избори и т.н. – един ден те биха могли да превземат и легислатурата. Ако някой е истински загрижен за възхода на радикализма и антисистемното мислене, нека не се надява на магически и илюзорни решения през избирателната система. Тя нито спря Тръмп, нито ни предпази от Брекзит – напротив, беше поразително лесно уж центристски партии да бъдат взети на абордаж от доста радикални фигури и идеи. Борбата срещу радикализма минава през преосмисляне на коалиционната политика на центристките партии, внимателен фокус върху склонността на медиите да подпомагат радикалите и като цяло отстояване на основните принципи на либералната демокрация. А част от парадокса на настоящия дебат е, че тези, които най-много се радват на „патриотичната“ вълна и „смъртта“ на мултикултурализма, сега са се загрижили да „стабилизират“ либералната демокрация с електорално-инженерни мерки.
За капак цялата тази дискусия доби още един нюанс, когато Андрей Райчев се изказа срещу мажоритарната система, защото тя щяла да остави патриотите и Марешки извън парламента. За народа загуба велика, както би казал Иванчо Йотата в случая.
Хубавото е, че разгърналата се дискусия е все пак по реалните последици от приемането на една или друга избирателна система. Тези последици не бяха обаче основанието на хората да гласуват за нея – просто Слави им обеща, че така ще „накаже партиите“ и вече ще се гласува за „личности“.
Борисов, в ролята на „наказан“, реши бързо да се възползва от създалата се ситуация и да опита да окопае ГЕРБ във или близо до властта поне за следващите десет години. Всъщност за това става дума, а не толкова за евреи, фашисти, националпопулисти и „патриоти“.

събота, 5 ноември 2016 г.

КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ И СИРЕНИТЕ МЪЛЧАТ (портал "Култура")


04.11.2016 22:17


В политологичната литература няма доказателство за абсолютното предимство на една или друга избирателна система.
***
Един аргумент в полза на мажоритарната система е, че тя намалява фрагментацията в парламента, като дава изкуствено предимство на две основни партии. С тази цел в Петата френска република е въведена мажоритарна система с два тура. Същата цел, обаче – избягване на прекалена фрагментация на парламента – е постигната в Германия през 1948 г. с въвеждането на „персонализиран“ вариант на пропорционалната избирателна система с праг за влизане в парламента от 5%.[i]
***
През 80-те и 90-те години Лайпхарт провежда мащабни изследвания, чието основно твърдение е, че парламентарните модели от консенсусен тип, които използват пропорционални избирателни системи, водят до по-успешна, по-развита демокрация от „Уестминстърските модели”, използващи варианти на мажоритарната система.[ii]
***
Други изследователи обаче не откриват някакво особено предимство на едната или другата система сама по-себе си. Пипа Норис например тества емпирично основните аргументи в полза на мажоритарната система – че създава по-близка връзка с избирателя, по-голямо удовлетворение от демокрацията и други – и не открива някакви абсолютно ясни и еднозначни корелации.[iii] Мажоритарната система не води до по-високи нива на доверие в партии и парламенти: доверието в партиите в България и Великобритания например е на съвсем сходни нива. През 2011 г. 14% от хората в България вярват на партиите, а в Обединеното кралство 11%. През 2015 г. съответните стойности са 12% у нас и 19% в OK. С нетърпение чакаме Евробарометър да каже какъв е ефектът от референдума за Брекзит върху тези стойности.
***
Твърди се, че мажоритарните избирателни системи правят по-трудно влизането на популистки и радикални партии в парламента. Обаче ефектът от този „буфер“ е същият като от 4 или 5% бариера за представителство в парламента при пропорционална система. В Унгария, която използва смесена система със силен мажоритарен елемент, крайната партия Йобик се превърна във втора парламентарна сила. Това показва, че мажоритарната система не пречи особено на национал-популизма или на расизма.
Нещо повече, при мажоритарна система крайните възгледи по-бързо „заразяват“ основните партии: така идеите на Фарадж станаха бързо идеи на консерваторите, Тръмп взе на абордаж Републиканската партия, а пък Виктор Орбан възприе много от позициите на Йобик.
***
Смяната на избирателната система е винаги свързана с високи „транзакционни разходи“ – и като време, и като цена (особено при два тура) и като политическа суматоха. На немците е отнело около десет години да свикнат със сложната изборна реформа след войната. Първите избори във Франция след 1958 г. отново водят до раздробен парламент със седем партии, получили над 5%. Тоест обикновено е необходимо поне време – около десет години – изборната реформа да започва да дава каквито и да е „системни“ резултати – добри или лоши.
***
Мажоритарната избирателна система изкривява резултата силно в полза на първите две политически сили. Те получават „изкуствен“ бонус от места в парламента – много над реалната им тежест като подкрепа в обществото. Изкривяването е най-видимо в чистите мажоритарни системи като Великобритания или САЩ (First Past the Post), което е накарало автори като Дюверже да стигнат до заключението, че те водят до двупартийност. В САЩ това е очевидно и окопаването на републиканци и демократи във властта е факт. За да се смекчи частично ефекта от този изкуствен бонус, щатите въвеждат задължителни първични избори – така се гарантира поне вътрешнопартийно състезание в двете големи партии.
***
Нито една развита демокрация не използва за парламентарни избори мажоритарна система на два тура, при която на втори тур отиват първите двама.
***
Във Великобритания кандидатът, спечелил най-много гласове, печели мястото в парламента (победителят взема всичко и няма втори тур). При тази система първата партия с едва около 37% от гласовете може да има абсолютно мнозинство в парламента. Консерваторите на Тереза Мей например разполагат с 331 места от 650 в Камарата на общините, имайки 36.9% от националния вот. С 30,4% лейбъристите имат 230 места. С 12,6% партията на Фарадж има… 1 място! А с 7,9 % либералните демократи имат само 8!
Иначе в британския парламент има общо поне седем партии, но след втората всички останали националнипартии имат заедно 13 места. Разбира се, регионалните партии се представят по-добре, защото са географски концентрирани. Шотландските националисти имат 54 места, юнионистите от Северна Ирландия – 8, Шин Фейн – 4. Някои биха казали, че представителство получават много партии. Да, но ако не са регионални, всички след втората имат само символично присъствие.
***
Френската парламентарна избирателна система е с два тура и допуска до втори тур всички партии, събрали повече от 12,5% вот. Тази система води до изкривявания в полза на първите две партии, които са сходни или дори по-големи от избирателната система на Великобритания. На базата на резултатите от всички избори след 1958 г., двама автори[iv] извеждат следната зависимост, която показва при какъв процент от националния вот какъв процент от местата в парламента получават френските партии:
5%-вот = 0.5% депутати
10%-вот=5% депутати
15%- вот= 11% депутати
20%-вот= 18,4% депутати
25%-вот= 27,2% депутати
30%-вот= 37,5% депутати
35%-вот= 49% депутати
40%-вот= 60% депутати
45%-вот= 76,5% депутати
50%-вот= 92,4% депутати
От формулата е видно, че както в Обединеното кралство с около 36% от вота абсолютното мнозинство в парламента е почти гарантирано, а партиите около или под 10% не получават почти нищо. За сметка на тях големите партии получават сериозен бонус от места. В следствие, макар че в Националното събрание на Франция са представени множество партии, от 577 места две партии вземат лъвския пай – 474.
***
Мажоритарната избирателна система има една голяма слабост: определянето на избирателните райони може да реши изхода на изборите. Този, който чертае границите на изборните райони, може да не даде никакъв шанс на опозицията. Проблемът се нарича джеримандъринг (Gerrymandering) и се състои в манипулации с бройката избиратели или границите на избирателните райони. Заради миграцията на населението или други демографски промени тези граници трябва периодично да се променят и това винаги води до политически скандали. САЩ имат най-дългата история на подобни скандали и най-сложна съдебна юриспруденция по въпроса. Десетилетия наред манипулациите са били използвани, за да се отслаби гласа на цветнокожото население и да му се даде минимално представителство. Едва през 80-те години на ХХ век този проблем получава адекватно решение с промени в Акта за изборните права и съдебен активизъм.
И до днес обаче двете основни партии така моделират избирателните райони, че никой друг освен тях не е в състояние да спечели (bipartisan gerrymandering). В резултат двете партии си създават максимален брой „безопасни райони“ (safe seats), които те винаги печелят. Веднъж избрани, повечето от конгресмените остават почти до живот на работното си място: само ограничен брой от местата са наистина състезателни и сменят партийната си окраска от избор на избор. За периода от 1974 г. до 2002 г. например от 453 места в долната камара на Конгреса, средно 375 са били винаги преизбирани, 21 конгресмени са си губели местата в избори и 37 са се оттегляли сами поради напреднала възраст или друга причина.[v]
***
За да се предотвратят или намалят подобни манипулации с границите на изборните райони е необходимо да има или безпристрастни, независими регулаторни органи – като избирателната комисия във Великобритания – или силен и независим съд като в САЩ. Дори в напреднали  демокрации като САЩ и Франция обаче очертаването на изборните райони продължава да бъде проблематично и редовно води до скандали. В една по-неукрепнала демокрация като Унгария мажоритарната система и чертаенето на границите в нея даде допълнителни възможности на Виктор Орбан да се окопае във властта и с около 50% подкрепа да успее да се сдобие с конституционно мнозинство от 2/3-ти и да промени конституцията на страната.
***
Финансирането на политическите партии от държавата се приема, за да не бъдат те зависими изцяло от корпоративни интереси. В Европа почти всички държави подпомагат партиите финансово или индиректно. Във Великобритания директната субсидия е скромна и е само за опозицията в парламента, но за сметка на това партиите получават безплатно телевизионно време и има забрана за купуване на реклами в електронните медии. Повечето други държави дават и значителна финансова помощ, като традиционно тя е най-щедра в Австрия, Германия и скандинавските страни.
***
В Германия (по сегашния модел) всяка година политическите партии получават 150,8 милиона евро, които се разпределят според гласовете, получени от тях в последните парламентарни избори на европейско, федерално и регионално ниво и като съфинансиране за набрани дарения и членски внос.[vi] Отделно партийните фондации получават финансиране от държавата, което е много значително. Макар и институционално независими от партиите, тези фондации използват средствата за обучения, семинари на активисти, стипендии, чуждестранна помощ – дейности, които са с партийна политическа окраска. По време на кампании партиите получават безплатно медийно време във всички публично лицензирани електронни медии (а не само в държавните). И не на последно място: партиите могат да набират неограничени корпоративни дарения.
***
Според доклада на GRECO, в Австрия партиите получават годишно:
- 16,1 млн. евро за парламентарно представени партии;
- Допълнителни 10-12 млн. в години с парламентарни или европейски избори;
- 11,5 млн. за партийни фондации и образователни програми;
- 18,7 млн. като субсидии за парламентарни групи;
- Всички федерални единици имат и допълнителни субсидии за партиите на регионално ниво, които по пера са сходни с тези на федералното ниво.[vii]
***
В България партиите получават годишна субсидия от около 35 млн. лева (18 млн. евро). Ако се намали 11 пъти тази субсидия ще стане около милион и половина евро. Корпоративните дарения са забранени.
***
Сирените били най-рейтинговите поп-певици на античността. Одисей бил любител на тяхната музика, но знаел, че ако се заслуша в нея, те ще привлекат с нездрави намерения него и екипажа му на злощастния си остров. Затова той запушил ушите на моряците си с восък и им наредил да го вържат на мачтата, за да избегне всяко изкушение. Така хем чул концерта на сирените, хем запазил здравия си разум.
***
Вържете се за фактите и слушайте каквито песни искате.



[i] Макар и смесена, немската избирателна система дава резултат идентичен с чиста пропорционална система.
[ii] Arend Lijphart, Patterns of Democracy, 1999, New Haven.
[iii] Pippa Norris, “The Twilight of Westminster? Electoral Reform and Its Consequences,” Political Studies, 2001, Vol. 49. 877-900.
[iv] Andre Blais and Peter John Loewen, “The French Electoral System and Its Effects”, West European Politics, Vol. 32, No. 2, 345-359, March 2009.
[v] Richard H. Pildes, “The Supreme Court 2003 Term. Foreward: The Constitutionalization of Democratic Politics”, Harvard Law Review, Vol. 118:23, 2004 g. p. 62.
[vi] Схемата е по 0.7 евро на глас за трите вида избори (т.е. 2.1 евро на глас общо) + 0.38 евро за всяко евро набрано като малко дарение или членски внос.
[vii] GRECO, Third Evaluation Round, Evaluation Report on Austria: Transparency of Party Funding (Theme II) December 2011.