петък, 24 ноември 2017 г.

Son nata a lagrimar


България и ЕС: първите 10 години и след това (DW)


БЪЛГАРИЯ

България е стабилна страна в ЕС, която има ресурс да се справи с европредседателството, макар че то идва в много труден момент. Така може да се обобщи първата част от голяма конференция в Берлин, посветена на България.
Proteste in Bulgarien (BGNES)
В Берлин се провежда голяма политическа конференция под надслов "България 10 години след приемането в ЕС и в навечерието на европредседателството през 2018 година". Тя е организирана съвместно от германското дружество за Югоизточна Европа, фондация "Конрад Аденауер", Германо-българския форум и Източния съвет на германската икономика. За първия ден от конференцията информира Александър Андреев:
Ханс-Герт Пьотеринг
Ханс-Герт Пьотеринг
Конференцията беше открита от двама политици, които имат сериозна тежест в Германия: социладемократа Гернот Ерлер, бивш заместник-министър на външните работи, а сега председател на Германо-българския форум, и християндемократа Ханс-Герт Пьотеринг, бивш председател на Европарламента и президент на фондация "Конрад Аденауер". Говорейки за политическата ситуация в България, Гернот Ерлер остроумно прехвърли паралел към сегашната политическа криза в Берлин. В България се смениха три правителства, имаше и парламентарна криза през последните години, каза той, но в момента ние като германци като че ли нямаме право да го правим на въпрос. Ханс-Герт Пьотеринг пък недвусмислено похвали праволинейния проевропейски курс на сегашнато българско правителство на фона на противоположните тенденции, които се наблюдават в други страни от бившия Варшавски договор. Той каза, че преди седмица е бил в София и е обсъдил с премиера Бойко Борисов бъдещото българско европредседателство. "Ключовата дума е доверие", подчерта Пьотеринг, говорейки за европейската политика на България и нелеките въпроси, с които тя ще се сблъска по време на европредседателството.
България и Западните Балкани
По време на последвалата дискусия бързо изкристализира една основна тема: европейската перспектива на Западните Блакани и ролята на България в това взаимно сближване. Пьотеринг припомни, че Европейският парламент е бил много благоразположен към приемането на България и Румъния преди повече от 10 години, но намекна, че само едната благоразположеност не е достатъчна, тоест – че приемането на западните съседки на България трябва да се извърши при строго спазване на критериите.
Участниците в дискусията бяха единодушни по два въпроса. Първо - за България е добре държавите от Западните Балкани да влязат относително бързо в ЕС, макар че други страни-членки са далеч по-скептични. И второ - България притежава ноу-хау за тези държави, познава ги географски, исторически, културно и манталитетно и може да бъде добър посредник (макар и не решаващ фактор) за тяхното присъединяване.
Точно това подчерта и първият оратор на конференцията, заместник-министърът на външните работи Георги Георгиев. Той припомни освен това, че българите са сред европейците, даващи най-голяма подкрепа на ЕС, както и че страната им се намира на кръстопът на различни европейски проекти - енергийни, инфраструктурни и политически.
Някои от участниците в конференцията: Даниел Смилов, Георги Георгиев, Гернот Ерлер, Меглена Кунева
Някои от участниците в конференцията: Даниел Смилов, Георги Георгиев, Гернот Ерлер, Меглена Кунева
"Четете български писатели!"
По повод европейската перспектива на Западните Балкани политологът Даниел Смилов припомни, че ЕС като "мека сила" може да упражнява много силно влияние върху кандидатките за членство и даде пример с България, която е постигнала най-големите си успехи именно преди присъединяването си към ЕС. А бившата еврокомисарка и вицепремиер Меглена Кунева призова към сближаване и кохезия в такива области като науката и образованието и емоционално пледира за културен обмен. "Трябва да четете българските писатели, да слушате българските оперни певци и певици и да гледате българските филми, за да ни видите, чуете, разберете и обикнете", каза Меглена Кунева.
Днес голямата конференция в Берлин продължава с дискусии за резултатите от присъединяването на България към ЕС, за съдебната реформа, за икономическите отношения между Германия и Блъгария, за участието на България в общата външна политика и сигурността, както и за българското европредседателство.

понеделник, 30 октомври 2017 г.

!!!!


„ЕВРОПА НА ОТЕЧЕСТВАТА“ И КАТАЛУНЯ

Казусът „Каталуня” е полезен – той ни дава възможност да видим нагледно какво представлява алтернативната визия за ЕС – т.нар. „Европа на отечествата”. Евроскептиците измислиха този термин, за да не изглеждат просто деструктивни, а да имат и те „позитивна” визия за нещата. Каталонският експеримент е нейно онагледяване.
Аргументът за тази алтернативна визия е прост – хората имат доверие най-вече на своите близки. Затова всеки разчита първо на себе си, после на семейството, рода и нацията. Когато има криза, родово-националното взема превес. Така е било, така и ще бъде.
Бъдещето е репетиция на миналото.
„Европа на отечествата” в този смисъл е политическата реабилитация на рода. Тя най-вероятно би изглеждала по един от следните начини:

ВАРИАНТ 1

Каталуня и държавата на баските ще са независими. Това ще доведе до определени териториални претенции към Франция, както и до пререкания дали новите държави да бъдат приети за членове на ЕС. Съгласие по този въпрос няма да има.
Великобритания ще възстанови пълния си суверенитет и ще се превърне в успешна офшорна дестинация за (китайски, но не само) капитали.
Ирландия ще се обедини, което ще доведе до възраждане на конфликтите между републиканци и юнионисти, като тези конфликти могат да бъдат и въоръжени.
Шотландия ще е следващата потенциална плочка от доминото. Макар шотландците да са дали на света здравия разум и политическата икономия, та могат все пак да размислят. Но натискът да не останат назад в една Европа на отечествата ще е голям.
Италия ще се раздели на Северна и Южна, като помежду им ще се опъне телена ограда (макар и с далеч по-елегантен дизайн), за да бъдат спрени мигрантите от Африка. Неапол и Папската държава ще си оспорват върховенството върху Южна Италия, а Флоренция ще се обяви за независима република, която ще минава ту на страната на Рим, ту на страната на Милано. Сиена ще я последва, но ще оспорва върховенството на Флоренция в Тоскана. Болоня ще се обяви за комуна…
Белгия най-после ще се разпадне на Фландрия и Валония, като Брюксел ще остане независим град (от рода на Данциг/Гданск) с гарантиран статут от ЕС и НАТО. В Централна Европа ще се утвърди моделът на чистата национална държава: Австрия, Чехия, Унгария, Словения и Полша вече са де факто държави без малцинства. За да запазят този си статут, те ще се оградят и със стандартни телени огради, особено по посока на Балканите, Украйна и Русия. Унгария ще се огради отвсякъде, освен откъм Словакия, където има значително унгарско малцинство. Словакия ще е временно и нестабилно изключение от модела.
Трансилвания ще провежда безнадеждни референдуми за независимост, с които румънските власти лесно ще се разправят. Това обаче ще нагнетява напрежение между Букурещ и Будапеща.
Картината е ясна дори без да си развихряме въображението на Балканите. Тук границите, които засега са в сърцата на вождовете, могат да започнат да се появяват и на политическата карта. Като цяло Източна Европа ще заприлича на тарелка с апетитни хапки, с които ще закусват „регионалните сили” – Германия, Русия и Турция. Дори Виена ще минава от едни ръце в други.
Поради тази опасност малките държави ще започнат да мислят за военни съюзи и тайни договорки с „великите сили”. Балканските държави ще търсят обединение срещу мощта на Турция. Вишеградци ще гонят баланс между Русия и Германия, като се кланят последователно на изток и на запад и припомнят как са спасили Европа от турците през XVII век…
Външната политика ще е само част от промяната в Европа на отечествата обаче. Вътрешната политика също ще е коренно различна. Родовият принцип ще се наложи и разглезености като политическа коректност и забрана на словото на омразата няма да има. Напротив, ще е необходимо вътрешни предатели и външни врагове публично да се разтерзават и громят. С една дума, не само вицепремиерите, но и премиерите и президентите ще могат свободно и неограничено да леят омраза към цигани, хомосексуални и каквито и да е било малцинства, различни от етническото мнозинство.
Някои държави ще са по-добре от други в това отношение и ще запазят по-голяма степен на цивилизованост. Други ще се сринат до неподозирани дълбини. Колкото по на изток, толкова по-надолу.
И така ще е в добрите времена преди Войната…

ВАРИАНТ 2 

Това е апокалиптична гледка, която макар и вероятна, не е единствената възможна. Уил Кимлика – канадският философ на мултикултурализма – отделя голямо внимание на демократичната сецесия и твърди, че по принцип в нея няма нищо лошо. Общностите трябва да са свободни да решават дали да останат заедно, или да са суверенни. А има и примери на „кадифени разводи” като този между Чехия и Словакия. В този смисъл „Европа на отечествата” не е антидемократичен идеал – напротив, той е толкова демократичен, колкото и сегашното статукво, а и колкото една бъдеща интегрирана, федерална Европа.
Възможно е да си представим също така как всички „отечества” в Европа, успели да се обособят в историческите си граници – реални или въображаеми, започват да си сътрудничат по-добре, отколкото го правят сега. Започнат да дават по-ефективни решения на проблеми като глобална конкурентоспособност, миграция, регионални дисбаланси и т.н.
Възможно е, но е малко вероятно – а и липсват исторически прецеденти в подкрепа на подобна теза. Необходимата ефективност и сътрудничество биха били много по-трудни и непостижими, отколкото при сегашното състояние на нещата. Защото в „Европа на отечествата” досега изгражданите общи институции – ЕС, НАТО, Съвет на Европа – ще останат изпразнени от съдържание черупки. На тяхно място тепърва ще трябва да се гради – било то нови институции или двустранни споразумения. Като ще трябва тепърва да се търси съгласие не между 28, а може би между 35. Дори еврозоната да се запази като някакво ядро на ЕС около Германия, то няма да е нищо повече от проекция на икономическата мощ на тази държава, ако не е подплатено с общи политически институции и форми на съвместно вземане на решения.
Често пъти защитниците на „Европа на отечествата” заемат позата на „реалисти”. Ако вярват в позитивите на вариант 2 обаче, те могат да повярват в абсолютно всичко.

ВАРИАНТ 3 

Може би пък става дума просто за маневра, чрез която определени патриотично-консервативни елити искат да дойдат на власт, без да променят нищо съществено. От тази гледна точка „Европа на отечествата” е просто риторика, която позволява на хора като Ангел Джамбазки, Валери Симеонов и Волен Сидеров да влязат в правителството и властта. Моделът „Курц” в Австрия е може би същото в по-мек вариант. След влизането във властта, подобен тип политици всъщност играят проевропейска или неутрална игра и спазват като цяло общата линия. Те внасят някои реторически, а може би дори и политически промени, но повече козметични, отколкото съществени: някоя и друга стена, например.
В новата си книга „След Европа” Иван Кръстев дори намеква, че понякога либералната демокрация може да бъде спасена от неочаквани коалиции – както комунисти и бивши франкисти са предотвратили военен преврат в Испания по време на прехода ѝ към демокрация. По аналогия и евроскептиците могат да се окажат неочаквани спасители на обединена Европа и един ден Сидеров и Джамбазки да бъдат тачени сред нейните отци-основатели.
От гледната точка на вариант 3 Каталуня е негативен пример – вместо да използват реториката за „Европа на отечествата” само инструментално, за да дойдат на власт, каталонските елити отидоха твърде далеч и започнаха да я възприемат като реалност. Така станаха по-малко лицемерни, но много по-опасни.
***
Историята обича да си прави шеги и има странно чувство за хумор. Едно е безспорно – Каталуня не може да бъде мислена извън по-общата идеология на „Европа на отечествата”.