неделя, 20 октомври 2019 г.

Brexit: the new extension request


PM Boris Johnson is taking contempt of parliament (and the court) to new heights.
First, he put some lipstick on Theresa May's withdrawal deal, made it slightly worse, and branded it a "New Deal". Understandably, the Westminster Parliament was not thrilled by this antic and tried at least to ensure that the necessary legislation for an orderly withdrawal was in place. Hence the need for another extension of Brexit.
Secondly, and crucially, in defiance of Parliament Johnson sent a letter to the EU, explaining why they should reject the parliamentary request for an extension.
In a constitutional model based on the sovereignty of parliament, this is not a trivial matter: such an act of defiance is in essence a violation of foundational principles. On top of that this act embarrasses the UK in Europe and the world, because effectively the country does not speak with a single voice. One does not expect from the oldest constitutional parliamentary model such an institutional schizophrenia.
The developments raise a larger point: the relationship between the Sovereignty of Parliament v. the Sovereignty of the People in the UK. Boris Johnson wants to portray himself as a defender of the People v. the Parliament. This is highly combustible political stuff. On the one hand, it puts into question the British constitutional model and calls for its revision. On the other hand, the presupposition that the hard Brexiteers' views are "the will of the people" is wrong: many people voted with the "softest" Brexit in mind in the 2016 referendum. The hard Brexiteers' hijacking of this agenda is actually a deformation of the "will of the people".
So far Brexit had put strains mostly on the unity of the United Kingdom: Scotland was increasingly drifting apart from Westminster. With the latest escalation of the Brexit drama, the very parliamentary setup of the UK is put sharply into question.

петък, 27 септември 2019 г.

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Даниел Смилов: Избирателите на „Демократична България” ще изберат следващия кмет


Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Той е доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.  

На прага сме на местните избори. Очертава се битката в София да е най-интересна. Възможно ли е Мая Манолова да обедини всички кандидати срещу Йорданка Фандъкова? 

Аз не съм сигурен, че битката в София се свежда до тези две алтернативи. Много е важно какво ще стане на първия тур с кандидат като Борислав Игнатов, например. Много е важно какво ще стане с общинския съвет. Наистина върви се към балотаж и най-вероятният е между Фандъкова и Манолова, макар че, още не е минала кампанията, така че, не можем да правим категорични прогнози. Но това, което може да се каже е, че гласовете на „Демократична България” ще се окажат решаващи, защото нито Фандъкова, нито Манолова могат да се надяват да спечелят без тези гласове. Сега, за Мая Манолова ще е много трудно да убеди голяма част от избирателите на „Демократична България” да гласуват за нея. Някои ще гласуват тактически – чувал съм такива аргументи: за да се смени моделът на управление, трябва да има някакъв шок в системата и Мая Манолова изглежда като възможен шок за управлението на Борисов. Струва ми се, че това е аргумент, който няма да успее да убеди тези избиратели. Това обаче е аргумент, който може да ги разубеди да отидат да гласуват на втори тур, което също е важно. Мая Манолова не е кандидат, който да е очевидният избор за десният избирател. Политическата й биография е съвсем различна, свързана е с 2013г. и подкрепата за кабинета Орешарски, участие в една костинбродска афера, която остави най-различни съмнения в публиката. Тя каза, че намира поведението си тогава за грешка. Но първо, това е малко закъсняло. Второ – вярно е, че нейна евентуална победа ще е шок в управлението, но не знам дали това ще е позитивен шок. Мая Манолова е удобна и за голяма част от играчите, които стоят зад този модел. Все пак тя влиза в тази кампания като кандидат на левицата. Вярно е, че е гражданска кандидатура, но големият брой гласове, които ще дойдат на първи тур, са избирателите на БСП. В този смисъл, евентуален нейн успех ще е успех за БСП на Корнелия Нинова. Не знам дали десните избиратели биха били щастливи с един такъв резултат, тъй като Корнелия Нинова не води БСП в проевропейска посока. Десният избирател на първи тур има ясен кандидат – г-н Игнатов. Какво ще се случи на втория тур е малко по-проблематично. Там ще има разделение и не очаквам да има монолитно гласуване в едната или в другата посока. Проблемът на Йорданка Фандъкова е, че трябва да убеди десните да гласуват за нея. Един ключов момент в тази кампания е, че имаме партия Прокуратура, която е основен участник. Тази кампания, въпреки че е политическа, тя не само по време съвпада с процедурата по избиране на г-н Гешев за главен прокурор, но тя е и ключова в този избор. 

Няколко социологически проучвания отреждат на Борислав Игнатов третото място на първия тур. Но има ли шанс той да измести Мая Манолова? И какво ще направи „Демократична България” при евентуален балотаж между Фандъкова и Манолова? 

Кампания е. Поне от резултатите на европейските избори, за „Демократична България” в София бяха гласували около 14-15%. Ако можем да приемем това като ядро, от което се стартира кампания, очевидно е, че този кандидат има шансове. Много е важно как ще се развие кампанията и на Манолова, и на Фандъкова. По отношение на втория тур, вече описах дилемите на десния избирател. Някои представят това като проблем. Но всъщност, десните и „Демократична България” са в добра позиция в началото на кампанията. На практика, от тях зависи крайният развой. В този смисъл те могат да оказват влияние и върху позициите на големите партии и да се опитват да наложат своя интерес. Дали ще успеят и как, е отделен въпрос. Фактът, че и от двете страни се опитват да привлекат техния глас е от полза за „Демократична България” и е нещо, което те трябва да използват, за да наложат собствената си политическа марка и поне част от дневния си ред. 

Как ще раздробят вота т.нар. второстепенни кандидати като Волен Сидеров, Ангел Джамбазки и Десислава Иванчева, например? 

Ще има раздробяване на вота в София. Вече има много кандидати – Джамбазки, Волен Сидеров, Иванчева. Иванчева и на европейските избори успя да събере електорат. В нейния случай, сигурно ще дръпне гласове, които биха отишли и при „Демократична България”, и при ГЕРБ. Различен е този вот. Може би, част от хората, които имат протестен вот и биха наляли на Мая Манолова, могат да се реализират при Иванчева. Струва ми се, че там няма да има щета за една партия. Няма как да не Ви задам един въпрос, който и е, и не е свързан с кметските избори. Двама кандидати за кметове на София – Волен Сидеров и Ангел Джамбазки изграждат кампаниите си върху печално известния случай на Джок Полфрийман. 

Моля да коментирате уместно ли е политици да спекулират в кампаниите си със съдебни решения? 

Наистина тук имаме крайна политизация на едно съдебно решение. Напоследък стана практика да се взимат изолирани съдебни решения и на тяхна база да се правят предложения за промяна на Наказателния кодекс, без да се направи систематичен анализ – доколко има тенденции, доколко това не е изолиран случай и прочее. Очевидно е, че в случая с Полфрийман политизацията е много силна и тя тече по две линии. Едната е чисто патриотична – става дума за чужденец, който е убил българин и това се използва от определени политически сили.  Втората е с Калин Калпакчиев – той е знакова фигура в дебатите за Съдебната реформа, случило се, че той е взел решението за Полфрийман. Много се изприказва как това решение върви срещу очакванията на хората за възмездие и справедливост. В правовата държава, съдът не винаги трябва да върви след общественото мнение. Разбира се, трябва да отчита какво мислят хората системно, но не могат конкретни казуси да се решават от напора на обществения строй или на емоциите на едната страна. Съдът трябва да отчита цялостната картина, той трябва да вземе предвид най-различни съображения, закона  и  да се стреми да излезе с такова решение, което да отчита всички тези факти, не просто емоциите и политическите настроение на една или друга група в обществото. Струва ми се, че върви по тази линия. Тя съвпада и с този избор на главен прокурор. Очевидно и прокуратурата се опита да инстументализира срещу своите врагове тези нагласи в обществото. Помните преди време имаше случай, в който един иконописец беше убил човек. Убитият беше ром. Тогава обществените нагласи бяха изцяло в полза на убиеца. Имаше брожения за пускането му, за условна присъда и т.н. Сегашният случай е леко огледален. Обществените нагласи са различни. Ако се плъзнем по тази пътека – да решаваме конкретни казуси на база на обществени нагласи – правосъдието ще пострада. Политизацията на съдебната власт у нас е факт. За съжаление, не само у нас. Виждаме дори в съдебни системи, като английската, съдилищата се произнасяха по въпроси, които досега се считаха за политически. Нека се опитваме да запазваме уважение към независимостта на съда и да отчитаме правото на съдиите да взимат решения, които не винаги вървят с обществените настроения. 

На финала искам да Ви върна към кметските избори. Йорданка Фандъкова управлява София вече няколко мандата. Какво ще стане, ако на тези избори, тя загуби? 

Трябва да си изкривя душата, ако не кажа, че София не се е променила към добро през тези 10 години. Въпросът не е в това колко неща са направени. Въпросът е дали може по-добре. И тук е голямото състезание. Тези, които опонират на Йорданка Фандъкова трябва да убедят хората, че те могат да се справят по-добре. Както е вярно, че много неща са направени, така е вярно, че София може да се развива по-бързо. И като бюджет, и като доходи на хората, София вече е на средното за ЕС ниво и тя трябва да изглежда като един средностатистически европейски град. Тя трябва да има абсолютно целият пакет от удобства, естетика, който има един средностатистически град. Едно сравнение, дори с градове от Полша и Унгария, ще ни покаже, че има какво да се желае, има какво да се направи, има къде да се наваксва. От моя гледна точка тук е разковничето и тук трябва да е борбата. Тези, които искат да сменят Фандъкова, трябва да покажат какво повече може да се направи и как евентуално те биха го направили.

копирано от: https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-daniel-smilov-izbiratelite-na-demokratichna-balgaria-shte-izberat-sledvashtia-kmet/

събота, 7 септември 2019 г.

Септември


София реагира правилно на руската провокация. Но май има скрит замисъл (DW)

От Русия държат да ни кажат, че са ни спасили. Само дето след това "спасение" прекарахме 45 години в инвалидна количка. София реагира много правилно на тази провокация. Но май го прави със скрита цел.

    
Посолството на Русия в София
Коментар от Даниел Смилов:
Пешеходец пресича натоварено кръстовище. Към него отдясно застрашително лети кафяв Опел, но преди да го блъсне, отляво го помита червен Москвич, който потрошава и него, и Опела. Пешеходецът е тежко контузен и прекарва следващите 45 години в инвалидна количка. След още 30 години новият шофьор на Москвича прави изложба за инцидента под надслов “Как Москвичът спаси пешеходеца от Опела”.
Истината за "спасението"
Описаната ситуация е аналогична на “освобождението” на България и Източна Европа, извършено от Червената армия през 1944-1945 година. Вярно, едно тоталитарно зло е изтласкано - нацизмът е разгромен. Но за източноевропейския гражданин цената е много висока - в региона се настанява друго тоталитарно зло, което причинява много нещастия в следващите десетилетия: политически репресии и масови убийства, отнемане на базови свободи и собственост, сериозно икономическо изоставане спрямо свободния свят. Някои държави - като Полша например - са тежко блъснати и от Опела, и от Москвича. Но докато наследниците на Опела се извиняват за стореното, сегашните собственици на Москвича не само отказват да признаят каквато и да е вина на предшествениците си, а и все повече се придържат към тезата за “спасението”.
Един от важните аспекти на случващото се касае Русия. Как става така, че там Сталин и тоталитарният му терор все по-усилено се реабилитират и дори сe превръщат в централна опора на новия руски национализъм? Нима милионите загинали в лагери, скалъпените процеси, чистките и държавно произведеният масов глад са вече забравени? Нима имперското разрастване на една страна е достатъчно оправдание за всевъзможните безобразия, извършени в нея? Вероятно това е надеждата на днешния режим в Кремъл, който се стреми да “компенсира” очевидните си демократични недостатъци с имперски походи към Украйна. Мащабите може да са различни, но логиката е същата.
"Щиковете на Съветската армия донесоха половин век репресии"
По-интересен за нас е българският поглед към проблема: политическите реакции на руското тълкуване на историята, което изкристализира покрай заглавието на една още неоткрита изложба в Руския културно-информационен център в София.
В сравнително остра декларация министър Захариева - от името на правителството - обяви: "Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в централна и източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави. МВнР няма никакво отношение към тази проява и съветваме руското посолство да не заема позиция в подкрепа на съмнителна историческа теза ("освобождение"), която привилегирова само някои политически среди в България, тъй като е намеса във вътрешнополитическия дебат в страната ни”.
Това са силни думи, за които българското правителство трябва да бъде поздравено. Тук не става дума за патриотарско перчене и биене в гърдите, а за уважение към базови политически принципи. И към историческата истина. Вярно е, че и Западна Германия е окупирана от съюзниците и остава дълго време без суверенитет. Но след това става независима държава, образцова либерална демокрация и икономическа супер сила. Източна Европа нито възстановява суверенитета си (Унгария през 1956 и Чехия през 1968 са достатъчни доказателства, както и васалното положение на България, която за малко не става 16-та република на СССР), нито гражданите ѝ се сдобиват с политически свободи, нито регионът просперира - разликата между Източна и Западна Германия е показателна за икономическия потенциал на двата модела. Накратко: докато Западна Германия наистина е била наистина освободена от нацизма, в Източна Европа имаме изтласкване на един тоталитарен режим от друг.
Остротата на българската декларация се разминава с досегашния обтекаем език на Борисов по отношение на Русия. Само преди време ГЕРБ се бяха заиграли със злощастната фраза “Винаги с Германия, никога против Русия”. Много по-значимо бе обаче, че България подкрепи руската позиция в казуса “Скрипал”, което беше странна проява на сервилност и затваряне на очите за фактите. Тази сервилност може би се обясняваше със смътното, но силно желание на Борисов да прави газов и ядрен бизнес с руснаците.
На фона на тази предистория следва да се запитаме: какво обяснява втвърдяването на тона спрямо Русия - и то по повод на една малозначима изложба, която би могла да мине и незабелязано?
Догадки
Тук по необходимост изпадаме в догадки. Една от възможните посоки на размисъл е развитието на руските енергийни проекти. Може би идва времето, когато българската страна трябва да признае, че от “Белене” нямаме полза, въпреки вече купените реактори. Защото ако тя все пак бъде построена, има голям риск загубите от реакторите да ни се струват като сладко бонбоче: едно е да загубиш 3 милиарда, друго е да заровиш над 20.
По отношение на газовия “хъб” нещата също не изглеждат особено атрактивни. Последната руска оферта бе да инвестираме печалбата си от транзита за следващите десет години в построяване на нова тръба, паралелна на сегашната. Къде е българската полза в този сценарий - не е особено ясно.
Но тъй като няма официални промени в правителствената политика нито по “Белене”, нито по “хъба”, би трябвало да се търси друго обяснение за острата декларация на българското правителство. Това обяснение е вътрешнополитическо и е свързано с предстоящите избори в София. Борисов знае, че без гласовете на “Демократична България” и т.нар. градска десница, победа на Фандъкова в столицата е малко вероятна. Затова ГЕРБ започват да излъчват послания, които се харесват на тази десница. Фандъкова каза добри думи за кандидата на ДБ арх. Борислав Игнатов. А Захариева защити историческата истина. Това са правилни стъпки, дори и да имат ясна тактическа цел. Но ако каже “А”, Борисов би трябвало да каже и “Б” - тоест, да се откаже от назначението на главен прокурор с манталитет на бухалка. Но произнасянето на буквата “Б” се оказва много трудно. И то не заради някакъв логопедичен проблем.
Политическите употреби на историята
Тази година ще отбележим 30 години от падането на комунизма. Но в главите на мнозина комунистическите интерпретации на историята още не са паднали. Нещо повече: както ни показва случващото се в Русия, тези интерпретации дори могат да се радват на ренесанс. Все още се спори за очевидни неща - например за това, че Германия и Русия си поделят Полша като агресори в началото на Втората световна война. Защитници на Русия отбелязват, че тя е нахлула по-късно - след като полското правителство било напуснало страната. Все едно този факт отменя агресията или я оправдава…
Същото е и с “освобождението” на Източна Европа. Професионални историци сериозно защитават тезата, че Москвичът ни е спасил от Опела, като ни е помел от кръстовището на историята. Подобна професионална и човешка слепота се нуждае от обяснение. А то поне отчасти е поколенческо - хора са инвестирали живота си в защитата на подобни абсурдни тези и все още не могат да се разделят с тях. Смятат раздялата за лична обида.
Даниел Смилов
Даниел Смилов
Но и немалко млади хора, които не са живели по времето на комунизма, също са склонни да защитават подобни тези. Може би става дума за младежки бунт срещу “поколението на прехода”, което така и не успя да интернализира ценностите на западните либерални демокрации. Или пък е част от ренесанса на национализма и националпопулизма, който се случва както на Запад, така и на Изток.
Така или иначе, историята не е затворена страница. Интерпретациите продължават, споровете - също. В което всъщност няма нищо лошо. Но каквито и да са тези спорове, едно е ясно: масовите репресии, политическите убийства, отнемането на свободите и икономическото малоумие не бива да бъдат оправдавани. И в никакъв случай не бива да се превръщат в нещо хубаво. По това поне трябва да постигнем консенсус.

Август














сряда, 19 юни 2019 г.

"Байтошовска сценка". Коментарите за "некрасивата постъпка" на Корнелия Нинова (RFE/RL)


„С хода си Нинова затвори дебата в БСП. Защото с нейната оставка все пак в БСП имаше дебат дали партията трябва да върви в тази консервативна популистка посока. С оттеглянето на оставката обаче този разговор е затворен, за съжаление до следващите избори и дори в по-дългосрочен план“, коментира пред Свободна Европа политологът Даниел Смилов.
"Ще се задълбочи национал-популизмът"
„Това, което стори, никак не е елегантно. Повдига много въпроси и стана повод за насмешка в много от коментарите по този повод“, допълни политологът.
„Този ход има своята репутационна цена за нея. Тя е преценила, че е по-добре да изконсумира репутационната щета, отколкото да тръгне на избори вътре в партията“, коментира Смилов.
„Каквито и процедурни хватки да направи - има си доста привърженици, това се видя, защото самият конгрес я подкрепи. Но това е лошата новина в дългосрочен план. Защото линията Нинова е това, което можем да наречем национал-популизъм“, каза Смилов.
„Тя се опитва да го нарече консервативен социализъм, но в крайна сметка виждаме, че тя върви в Орбанова посока, но с български привкус. Българският привкус е доста силно изразена русофилска позиция“, допълва още политологът.