сряда, 30 септември 2015 г.

Интервю за дефицита на независимост на регулаторите (БНР)

Д. Смилов: Политическите играчи не трябва да инструментализират независимите експертни органи

 

Снимка: www.dnevnik.bg


Това са важни органи – има ги навсякъде по света, като от 80-те години започва един процес, при който част от правомощията на парламентите биват прехвърлени върху такива независими експертни органи, а целият проблем е как те да функционират добре. Това каза за "Хоризонт" в предаването "Преди всички" Даниел Смилов, програмен директор в Центъра за либерални стратегии, по чиято инициатива ще се проведе експертна дискусия в рамките на проекта "Проблеми на прехода. Насърчаване на независимостта и доверието в институциите на либералната демокрация". 
По време на дебата ще бъдат разгледани два аналитични доклада, посветени на темите за независимостта на регулаторите и други контролни органи, както и на недоверието и качеството на демократичните институции у нас.
Два проблема сме оценили, заяви Смилов и поясни:

Ключът към добрата работа се състои в две условия – въпреки факта, че правомощия на парламента биват предоставени на тях, връзката с него не трябва да се губи. Това означава, че парламентът не просто се разтоварва от отговорностите си, но той продължава да следи внимателно как тези органи функционират. Той не може да се намесва в тяхната ежедневна работа и не може да влияе на конкретни техни решения, но чрез своя надзор над цялостната им дейност, той трябва да зададе ясни критерии за ефективност, независимост и отчетност – да има смислени изслушвания в Народното събрание и да има реакция при провал на регулаторната дейност на даден такъв орган.

Според Смилов съществува известна слабост в българския модел, защото парламентът оставя често регулаторните органи да функционират в изолация или в "непрозрачна среда", както и че се намесва само в кризисни ситуации, като тази намеса е пожарна и често пъти силно политизирана.

Вторият елемент, над който се спираме, за да функционират добре тези органи – трябва да има негласно споразумение. В някои модели това се нарича "конвенция между политическите партии" – че политическите парии и различните политически играчи няма грубо да се намесват в дейността на тези органи и няма да поставят конкретни задачи. В това отношение нашият модел също се проваля, защото нямаме такава конвенция, допълни програмният директор в Центъра за либерални стратегии.
Анализът ни показва, че при смяна на правителство започва една промяна на законодателната рамка, която в един или друг момент води до промяна в състава на голяма част от тези комисии – това ясно показва, че разбиране в основните политически играчи, че няма да инструментализират тези органи, все още отсъства, подчерта още Смилов.

Цялото интервю на Силвия Великова със Даниел Смилов чуйте в звуковия файл.

Регулаторите са безразлични към недоверието на хората, показа изследване ("Дневник")



 Статия от "Дневник"

Недоволство от страна на обществото спрямо независимите регулаторни и контролни органи, въпреки подобрението на законодателна рамка, и цялостна липса на доверие в българските институции. Това са част от констатациите на Центъра за либерални стратегии, който днес представи предварителен доклад по изследване, което ще приключи до няколко месеца.

Само 16% от българите са напълно съгласни, че държавата управлява в техен интерес. Затова и хората са по-демотивирани и нямат желание за активно участие в гражданския живот. Това от своя  страна също задълбочава проблемите в работата на институциите, коментираха политолози и експерти.

За сметка на това българите са сред европейските граждани, които имат най­- високо доверие в международни институции като ООН и Европейският парламент.

Все пак анализаторите виждат възможност да бъдат преобърнати отрицателните тенденции. Основание им дават отделни действия на хора с висока обществена репутация, които да служат за пример.

Публичността, отчетността, високата репутация на членовете им и натискът на обществото са основните фактори за независимостта на регулативните и контролни органи.
Народното събрание е институцията, която според експертите има нужната легитимност, за да следи за отчетността на регулаторите. Персоналният състав на тези органи трябва да бъде от професионалисти и експерти, а не от партийни членове, за бъдат предпазени тези органи от политически вмешателства, препоръчват експертите. Необходима е обща конституционна уредба на материята, която засяга регулаторните органи, заявиха в своите презентации проф. Валери Димитров, бивш председател на Сметната палата и преповадателят в Софийския университет "Св.Климент Охридски" д- ­р Атанас Славов.




Политическият елит трябва да промени мисленето си за смисъла и начина на функциониране на независимите регулаторни органи, заяви политологът Даниел Смилов.

Не трябва да се стига до прехвърляне на функциите на изпълнителната власт към независими органи, тъй като това ще доведе до липса на политическа отговорност, коментираха от Института за пазарна икономика. Трябва да останат малък брой независими органи като Комисия за предотвратяване и установяване на конфликта на интереси (КПУКИ) и Сметната палата, които да се избират от Народното събрание с квалифицирано мнозинство и да имат еднолично упраление (в момента това не е така - бел. ред).

Изпълнителната власт трябва да осъществява само своите функции, а в случай на спор да се намесва съдът, а не орган като Комисията за защита на дискриминацията например, коментираха експерти от института.

За регулаторните институции не е от значение ниското доверие на хората към тях,

заяви социологът Боряна Димитрова. Според нея те трябва да бъдат свързани с политическата власт, за да може общественото мнение реално да влияе върху тяхното функциониране.

Усиленото участие на обществото в политическите процеси, включително професионалните организации и неправителствения сектор, са пътят към изграждането на по-демократично и успешно общество, заключиха участниците в срещата.

събота, 26 септември 2015 г.

Кои са лидерите на Европа: списък (портал "Култура", "Дневник")

Кои са лидерите на Европа: списък

Има ли Европа лидери и кои са те: това е въпрос, който бежанската криза поставя с много голяма сила. Този въпрос има и по-общ план: кои са лидерите на демократичния свят? На фона на агресивни регионални водачи като Путин и Ердоган, демокрациите в момента изглеждат неориентирани, тромави, неспособни да вземат адекватни и координирани решения. Защо се получава така?
По начало демокрацията е процедура, която би трябвало да работи независимо от това какви са конкретните изпълнители на публични роли. Тя разчита на колективния разум, а не толкова на персонални качества. Фактът, че демократичното управление може да „издържи“ странни личности, в чиито управленски (и не само) качества мнозина се съмняват, е атестат за устойчивостта на системата като цяло. Съединените щати, например, са „преживяли“ успешно президенти, които са били обект на сериозен и заслужен комедиен интерес: Джордж Буш втори е най-близкият ни по време пример. А и днес Сара Пейлин заема висок пост и е лидер на общественото мнение отвъд океана. Водачите в президентската надпревара на републиканската партия пък са Доналд Тръмп и човек, който, изглежда, смята, че Дарвин е бил повлиян от Сатаната.
Като се вгледаме в европейския политически пейзаж, картината не е по-обнадеждаваща. От Берлускони насам екстравагантността и поведението на ръба на общоприетото като че ли станаха желан плюс за политиците, за сметка на идеологическата последователност или моралния интегритет. Страните са различни, но дори и в по-пуритански северни общества се появиха одиозни фигури, като Фарадж, истинските финландци и пр. Този процес показва криза на политическия „авторитет“ – носителя на легитимна власт.
Авторитетът е проекция на фантазията на големи групи хора: в него те виждат себе си, виждат някого, който е способен да ги „представлява“. Фактът, че като цяло не харесваме лидерите, които излъчваме, – а за това има безброй емпирични изследвания – показва едно. Европейците не харесват самите себе си. В огледалото на политиката се отразява това, което те всъщност мислят за общността си и гледката не е лицеприятна. Да я разгледаме по-внимателно.
Първо, като цяло доверието в политическото представителство – партии и парламенти – е много ниско навсякъде. Това означава, че спрямо политиците има сериозна дистанция почти от момента на тяхното назначаване. Има пробиви тук и там, при които конкретни лидери се качват високо в класациите, но обикновено спадът след това е драматичен, както в случая със Симеон Сакскобургготски.
Второ, само малцинство от хората смятат, че, веднъж избрани, политиците се интересуват от тяхното мнение. Изследване на института Pew Research от 2009 г. показва, че тези малцинства са 14% от българите, 18% от чехите, 22% от словаците, 37% от поляци и германци, и 39% от британците. Тоест – политиците – в общественото въображение – не се водят от идеи за общата воля или общото благо, а от някакви свои, частни и пр. нелегитимни интереси. Неслучайно у нас по негативизъм на възприятията политиците като група са обикновно в най-долната категория заедно с престъпниците.
Този негативизъм може и да е здравословен, доколкото показва, че хората държат политиците „под око“, наблюдават внимателно техните действия, готови са да ги санкционират при нарушения. И наистина, съвременната демокрация е доста динамична и санкционираща: политиците все по-трудно и чрез все по-сложни коалиции могат да се задържат на поста си. В доскоро стабилни партийни системи – като Гърция и Испания – протичат радикални структурни промени. България на този фон е лидер по волатилност на електоралните нагласи. Партиите и лидерите им трудно стигат до втори управленски мандат: Борисов 2.0 изглежда като изключение, но и той е в достатъчно фрагментирана и флуидна парламентарна среда.
Този негативизъм има и проблематична страна обаче. Той демонстрира липсата на вяра във възможността за позитивна промяна на живота чрез публичната власт. Повечето от хората не се надяват на нещо по-добро, а просто не искат нещата да се влошат. Тоест мнозинството е станало консервативно, бои се, че всяка по-сериозна промяна е по-скоро в лоша посока. В този смисъл това мнозинство има интерес да излъчва лидери, които по-скоро лишават от възможност държавата да сменя политиката, които в крайна сметка „обезсилват“ публичната власт. И наистина, много политически сили в днешна Европа водят кампании за ограничаване на правомощията на демократично избраните органи, прехвърлянето на правомощията им на експертни институции „пазители“ – централни банки, независими регулаторни органи, съдилища, QUANGOs (квази-правителствени организации) и т.н.
И тук идваме до същността на проблема: много от „лидерите“, които европейците (а и американците) излъчват, са пратени – образно казано – с „подривна“ задача във властта. Тяхната цел е да „обезсилят“ републиканското, демократичното управление, като по този начин уталожат страховете от промяна на все по-консервативните мнозинства.
От тази гледна точка, политическата карта на лидерите в съвременна Европа добива следния вид:

Национал-спасители: Льо Пен, Фарадж, Вилдерс, Орбан…
Това са проекциите на най-параноичните страхове на залеза на нациите в Европа. Те обещават „ренационализация“ на политиката и виждат опасността в „прекалените“ правомощия на публичната власт да прехвърля права и привилегии на „чужди елементи“: бежанци, имигранти, мигранти, малцинства, мултинационалните компании и т.н. Ренационализацията не се търси с цел някаква драматична промяна, а по-скоро като защита срещу бъдещо влошаване на положението. Типичен е случаят на Фарадж в Обединеното кралство. Той няма алтернативен план за данъци, социални помощи, здравеопазване и т.н.: основното е, че не иска съществуващите системи да бъдат ползвани от „чуждите елементи“. Това разширяване на публичната власт според него става най-вече чрез ЕС и затова UKIP са за излизане на Великобритания от съюза. Това основно послание се примесва с различни степени на расизъм и ксенофобия в различните европейски държави, но то е идейната сърцевина на „националните спасители“ – то е и основата на техния „авторитет“.
Проблемът на „спасителите“ е в това, че проектират едно доста грозно и навяващо неприятни спомени лице на европейската политика. Бъдещето е запазването и възраждането на миналото, а в това минало има и доста тревожни обертонове. Та нали ЕС беше създаден, за да се избегнат катастрофичниtе конфликти на Стария континент. Никой не е оборил досега логиката на този аргумент и затова гласуването за „спасителите“ е по-скоро инструментално: „ние не ги харесваме, но те повдигат важни въпроси; те поставят теми, които са били табу“. С други думи, този вот е непрестижен – хората невинаги си признават, че биха гласували така – но това се оправдава като крайна необходимост. Като действие „под угроза“. Колкото по-голямо е раздухването на страхове, толкова по-голям е и този вот.
Виктор Орбан в Унгария е знаково изключение от общата тенденция в два аспекта. Първо, той единствен успя да се наложи като трайно управляващ от тази група. Тоест – той не е просто сигнал за определени страхове, а вече е самата система. Второ, докато е на власт, той се опитва да създаде алтернативна националистична програма, чийто най-пресен резултат беше скоростното ограждане на Унгария с бодлива тел. Опозицията на Орбан спрямо ЕС е все още от по-скоро реторичен характер, и в по-маргинални политики – той тества границите на възможното, без все още реално да мисли за излизане. Но така или иначе навлизането на такива политици има едно ясно последствие: то прави интеграцията на ЕС по посока на федерализация много трудна, ако не невъзможна.
В този смисъл, „националните спасители“ имат едно основно функционално предназначение: да са спирачка на евроинтеграцията, разбирана като разширение на способността на публичната власт да извършва политически промени.

Национал-опортюнисти: Камерън, Ципрас, Фицо, Борисов
„Спасителите“ имат имиджов проблем. Европа е свикнала да мисли себе си като континент на разума, Просвещението, ценностите, които включват толерантност спрямо етноси, раси и вероизповедания. Европа също така свикна и със своите свободи, които са много повече от четири и от които тя няма да се откаже. Затова „спасителите“ – макар и нарастваща сила – са все още извън политическия mainstream и доста по-слаби от него. Да, броят на евроскептиците в ЕП, да речем, се увеличава, но все още доминиращите партии в него са други. Сред тези други, обаче, има много, които, без да влизат в непрестижния образ на „спасители“, са готови при случай да предложат на публиката същата услуга в „по-умерена“ опаковка.
Тези партии – за разлика от Орбан или Льо Пен – нямат претенции за алтернативна на либералната демокрация идеология. Те не предлагат цялостна алтернативна визия и не искат да бъдат вкарани в групата на „националистите“. Но тези партии стават ad hoc опортюнистични защитници на заплашени национални групи, като на практика възприемат (част от) позициите и аргументите на „спасителите”. Типичен случай са консерваторите на Камерън , които взеха на въоръжение много от аргументите и реториката на Фарадж, вкарвайки известни нюанси в нея. Това е трудна еквилибристика. От една страна, Камерън използва тази позиция, за да се опита да наложи натиск върху ЕС за промяна, която би уталожила страховете на неговите избиратели. От друга страна, обаче, той задейства политическа динамика, която не е ясно дали може да управлява и която води към един изпълнен с неизвестности референдум през 2017 г. Този опортюнизъм в крайна сметка може да изведе Велкобритния от ЕС, което ще е с дългосрочни непредвидими последици – негативни и в национален, и в наднационален план.
Подобен национал-опортюнизъм видяхме и в поведението на Сириза, която твърдо обещаваше на гърците да прехвърли задълженията им върху други – германците. В крайна сметка тук разумът надделя и след извличането на определени дивиденти от радикализма си, Сириза започна да се „укротява“ във варианта Ципрас 2.0. Това поведение е и типичното за национал-опортюнистите: временен радикализъм с цел моментна изгода в изборен контекст.
В Източна Европа редица популистки партии в центъра имат този профил. Те принадлежат по принцип на mainstream-a, но са склонни на ad hoc коалиции с националисти или към националистически забежки. ГЕРБ, наред със SMER в Словакия или PiS в Полша (като вторите се приближават до Орбан), са добри примери за тази тенденция: удържане в рамките на mainstream-a с моментни забежки в посока „национал-спасителство“.

Лидерите на „гузната европейска съвест“: Корбин, Подемос, Оланд…
Представете си сега какво вижда средният европеец в политическото огледало дотук: спасители и опортюнисти. Този среден европеец е сравнително високо образован, има претенции неговият начин на живот да е пример за другите, да е универсализируем (по Кант, Хабермас) и т.н. Очакванията му са Европа да разполага с „мека сила“: нейните ценности и норми да са привлекателни за всички. Огледалото създава друг образ, обаче – на загрижен за себе си и най-близката си общност човек, параноик в непрекъснат страх, че губи състезанието, че ще бъде изместен, че той и общността му са се запътили към изхода на историята.
Това нелицеприятно откритие води до феномена „гласуване с отвращение“, познат не само у нас. Но той води и до компенсаторни механизми, които изтласкават напред лидери от друго естество, които са израз на гузната съвест на просветения европеец, чувстващ се виновен, че е отстъпил от идеалите си. Избирането на Джеръми Корбин за лидер на лейбъристите е последният най-ярък пример за подобен род лидерство. Корбин е живото отрицание на основните постижения на левицата във Великобритания от последните две десетилетия. Той е известен и с подкрепата си за политики, които почти никой на острова не приема сериозно – като излизането от НАТО, да речем. Основното му предимство е, че през всичките си години на задните скамейки в политиката, той е бил последователен – с думи и действия – по отношение на ценности като солидарност, еманципация, равенство, пацифизъм: т.е. основния пакет просвещенски принципи.
Залитането по такъв тип лидерство е очевидно компенсаторен психологизъм. То не означава, че Великобритания ще излезе от НАТО, ще изостави ядрените си оръжия, ще възстанови мините, затворени от Тачър и т.н. Смисълът му е, че чрез Корбин част от европейците дават израз за вината, която чувстват, от изоставянето на просвещенските егалитарни идеали.
Избирането на Оланд във Франция имаше също този смисъл: той получи мандат да експериментира с определени политики, но те бързо бяха отхвърлени. Това, което остана, бе че той е цивилизованато френско лице като отговор на плашещата физиономия на „национал-спасителите“. Испанците от „Подемос“ – партия, която има за лидери професори по политическа философия – е същият опит за компенсаторен психологизъм на просветената/просвещенска левица.

Меркел и свиващият се остатъчен mainstream
На този фон пространството, което остава за европейски mainstream, значително се стеснява. Политиците в този център трябва да поддържат баланс между различните тенденции, да решават все повече уравнения със все повече неизвестни в тях – спасители, опортюнисти, компенсаторни механизми и т.н. Като добавим и развлекателни феномени, като Бепе Грило в Италия, картината съвсем се усложнява. Всичко това прави Европа да изглежда слаба и нерешителна, да изкарва на преден план „лидери“, които всъщност или целят да я обезсилят, или са просто проекция на усещане за колективна вина.
Меркел успя да се наложи като лидер от друг тип в кризата с еврозоната. Тя предложи основните решения, убеди останалите, осигури най-голямата част от ресурсите за тях. Това бяха решения, които не се водиха от базовите страхове на немския избирател – ако тя бе тръгнала по този път, Гърция щеше да е извън еврозоната, а ЕС пред разпад.
В настоящата бежанска криза тя опита да направи същото – да е лидер чрез пример, тъй като решения в ЕС не могат да се налагат силово. Съпротивата, която срещна, очаквано дойде най-вече от „национал-спасителния“ лагер, начело с Орбан. Вярно е, че Меркел можеше да подготви по-добре партньорите си за решението си да поеме голяма част от бежанците. Но все пак и тя действаше под натиска на времето, а и надцени солидарността, която останалите бяха склонни да предложат. В средносрочен план обаче планът „Меркел“ е отново без алтернатива: общи правила за прием, регистрация и контрол, солидарност в приема, помощ за най-слабите звена, разграничение между бежанец и икономически имигрант. Въпреки това обаче бежанската криза е един от първите тестове, който ще покаже дали политици като Меркел ще удържат европейския mainstream. Това най-вероятно ще се случи, но важното е с какво доверие ще излезе този mainstream от битката, ще може ли да спре ерозията на своите позиции.
В заключение, тази картография обяснява защо Европа в момента изглежда без ясно лидерство. Най-просто казано, огромната част от „лидерите“ са изпратени в политиката с особени мандати. Едни да обезсилват публичната власт, за да не може тя да извършва промени, други са проекция на комплекси за вина от егоизма на все по-консервативния европеец, трети са опортюнисти, които циркулират между mainstream-a и национал-популизма.
Европа трябва да направи избор на своите „авторитети“ като по този начин избере себе си – каква тя иска да бъде. Популистката мантра – народът е добър, но елитът е калпав – е всъщност дълбоко лъжовна в една развита демокрация, каквато е европейската. Истината е по-неутешителна: народът се проектира в своите лидери. Това, че образът не му харесва, не означава непременно, че представителят е лош: представляваният също може, а и обикновено носи вина. Да, корупцията изкривява образа, замътва го и допълнително го загрозява. Но от това не следва, че първообразът е бил красавец.

четвъртък, 24 септември 2015 г.

За конституционната поправка (БНР)


Д. Смилов: Отстъпление от разделянето на ВСС ще означава провал на конституционната и съдебната реформа

Не бива да се стига до там прокуратурата да контролира сама себе си чрез мнозинството в прокурорската колегия на Съвета


Участието на "Атака" в разговора за конституционните реформи беше изненада, както и поведението на АБВ, която все пак участва в управленския формат и има министър в това правителство.
  В крайна сметка, резултатът е добър, защото мина на първо четене предложението за промяна на Конституцията.
Това каза за предаването "Преди всички" по "Хоризонт" политологът Даниел Смилов. Аргументът, с който "Атака" обясни поведението си, не издържа много задълбочен анализ, смята експертът, според когото партията, която се е маргинализирала в настоящия парламент, се опитва да покаже друго – по-конструктивно, лице.
Ясно е, че когато се тръгне на този вариант – максимално широко мнозинство, ще трябва да се правят компромиси към различни партии, особено в един парламент с 8. На практика, общо взето, всеки ще получи възможност да поставя определени свои искания. Важното е в този процес все пак да не "окапят" от централните идеи на реформата и да не се стига до компромиси, които я обезсмислят.
Очевидно е, че в този парламент не може да има конституционна реформа без участието на ДПС, заяви Смилов, който очаква партията да се опита да извлече максимална изгода за себе си от позицията си.
В международен план не съществуват изисквания за политическата квота в кадруващия орган за прокуратурата, отбеляза Смилов и изтъкна другата опасност:
Самата прокуратура е йерархичен орган и ако се окаже, че тя може да избира мнозинството от органа, който следи за законността на нейната работа и кадрува при нея, ще се окаже, че тя става безконтролна, защото самата прокуратура, най-вече в лицето на главния прокурор, ще се контролира от самата себе си. Това е разковничето.
Хората ясно разбраха, че разковничето на тази конституционна реформа е в разделянето на ВСС по определен начин, който дава възможност за по-голяма отчетност и отговорност на прокуратурата. Ако точно този принцип бъде разводнен, за мен това упражнение ще си бъде провал. И ми се струва, че Борисов го осъзнава. Ще се търси удържането на консенсуса от първото четене.
Интервюто на Борислава Борисова с Даниел Смилов можете да чуете от звуковия файл.

Reuters reporting on the constitutional reform

Bulgarian parliament passes judicial reforms to tackle graft


The Bulgarian parliament approved reforms on Wednesday aimed at tackling corruption and streamlining the Balkan country's judicial system, including by beefing up the powers of a watchdog overseeing the behavior of judges and prosecutors.
Bulgaria is one of the most corrupt countries in the European Union and, in contrast to its neighbor Romania, where a sweeping crackdown on graft is underway, has made scant progress in jailing senior officials and crime bosses.
Earlier in September, plans to set up a Romanian-style special agency to investigate high-level corruption were voted down by lawmakers, who said the agency could lead to a witch-hunt by prosecutors.
But parliament voted through the judicial reforms on Wednesday, despite the objections of a group of lawmakers mostly from the main opposition Socialist party. The changes were approved on a first reading and have to be voted on again.
"These changes are a good signal, they would help the judicial system to become independent and stronger. This is also a very important step because it is crucial to have a body to oversee the prosecution," said Daniel Smilov, a political analyst at the Center for Liberal Strategies.
The changes will reduce the term of the Supreme Judiciary Council (SJC) by one year to four, and the body will split into two specialist colleges - a 13-member college overseeing judges and a 12-member college overseeing prosecutors.
The parliament bill also scraps secret voting by magistrates in the council. It gives greater importance to the role of the judicial inspectorate, allowing it to make checks on possible conflicts of interests among judges, prosecutors and investigators.
"Mechanical constitutional amendments will not lead to better judiciary management," Socialist party leader Mihail Mikov said.
In July, the ambassadors of seven EU member states issued a joint statement, calling on the Bulgarian government to implement the judicial reforms.
"We believe these reforms are vital in order to ensure a real rule of law in Bulgaria and hence to tackle corruption and organized crime," the ambassadors said. "They are also necessary to create the right environment for increased investment in Bulgaria including from the countries that we represen

понеделник, 21 септември 2015 г.

СИРИЗА 2.0: укротяването на опърничавата (КлубZ)

Основният резултат от изборите е, че гърците приеха споразумението с ЕС и дадоха мандат на партията на Ципрас да го изпълнява

Снимка ЕПА/БГНЕС
Снимка ЕПА/БГНЕС
Даниел Смилов
Изборите в Гърция доведоха до парламент, който не се отличава съществено от предходния. СИРИЗА победи отново "Нова демокрация" и се приближи до абсолютното мнозинство. Социологическите прогнози за оспорвано състезание не се сбъднаха и левите се наложиха със сериозна преднина (35% на 28%). "Златна зора" – неофашистката партия – макар и трета по големина (7%), е изолирана и пренебрежима сила. Традиционната левица от ПАСОК затвърди своята маргинализация в рамките на около 6%. При това разпределение стана възможно съставянето отново на коалиция между СИРИЗА и "Независимите гърци" на Панос Каменос. В изявленията си след съобщаването на резултата лидерите на двете формации обявиха точно това решение. На пръв поглед изглежда, че изборите не промениха нищо. Изниква въпросът: "Бяха ли те необходими"?
Демокрацията не може да съществува, без известна непредвидимост и изненада. Ако всичко се знае преди изборите, много вероятно е да става дума за „управляема демокрация“ от пост-съветски тип. В гръцкия случай изненадата (и за социолозите) беше в това, че нямаше изненада - не се получи нещо ново и различно, въпреки голямата вътрешнополитическа и международна турболенция, която предхождаше и съпътстваше изборите.

От опърничава в партийна матрона

Още от един древен грък обаче знаем, че в същата река не може да се влезе два пъти. Основната разлика за днешна Гърция от преди и след изборите е превръщането на СИРИЗА от съюз на различни радикали в повече или по-малко mainstream партия, която се разполага по-трайно и устойчиво в центъра. С две думи, имаме случай на укротяване на опърничавата и превръщането й в партийна матрона. С този процес шансовете за вътрешносемейни гръцки скандали, както и за такива в разширеното европейско семейство намаляват. Или по-скоро, фокусът на евентуални напрежения се измества от екзистенциални проблеми като бъдещето на еврозоната към по-битови притеснения за пари и извънсемейни връзки.
По-конкретно, резултатите от изборите са следните:
  1. СИРИЗА получи одобрение за цялостната си политика дотук, макар и тя да позагуби част от привлекателността си – в крайна сметка избирателната активност на тези избори беше с около 5-6% по-ниска от тази на предходните. Одобрението за СИРИЗА включва два елемента. Първо и най-масово – борбата й като лъв (по думите и на Ципрас, и на приятелите му от „Подемос“) срещу лошите европейски кредитори. Второ и не по-малко важно: приемането на спаситителния за Гърция план, създаден и финансиран от същите лоши европейци. Докато първият елемент беше безпроблемен, съществуваха съмнения как привържениците на СИРИЗА ще се отнесат към втория. Те обаче доста разумно преглътнаха перформативните си противоречия в името на TINA (There Is No Alternative): липсата на реална политическа алтернатива. В този смисъл, основният резултат от изборите е приемането от страна на гърците на споразумението с ЕС и мандатът, който СИРИЗА получи да го изпълнява, въпреки лъвската си борба срещу него;
  2. Като страничен ефект от това решение на избирателите Ципрас разреши и вътрешнопартийните си проблеми. Отцепниците от неговата партия се провалиха и останаха под 3%-ния праг. Това ясно показа, че бунтът на радикалите в СИРИЗА бе неуспешен, което прави възможно и преместването на партията в политическия център.
  3. Коалицията с "Независимите гърци"Коалицията с "Независимите гърци" на пръв поглед в момента е ненужна. Има много други партии – от "Потами" до ПАСОК – които биха могли да играят ролята на коалиционен партньор или дори да подкрепят правителство на малцинството на СИРИЗА. Заявката за продължаването на коалиция с партия от радикалната десница най-вероятно има следното обяснение. Първо, това е minimal winning coalition (минимална печеливша коалиция). От теорията за рационалния избор е известно, че такива коалиции максимизират ползата за участващите в тях – от гледна точка на СИРИЗА, тя ще трябва да прави най-малко компромиси, ако се коалира с най-малката възможна партия. Второ – и по-важно – изборът на радикална партия от дясно е символно важен. СИРИЗА не иска да прелегитимира ПАСОК или други традиционно леви партии, нито пък от опърничава веднага да се превърне в примерна матрона като се коалира с центристи.
  4. СИРИЗА държи да запази радикалното си наследство и да приобщи наново неуспелите бунтовници. Затова посланието е: „Ние не сме нов ПАСОК, не сме центристка формация. Запазваме антиестаблишмънт реторика и профил. Запазваме претенцията си да не сме системата, а срещу нея.“ Ясно е, че всичко това са повече жестикулации; ясно е, че има и известна доза лицемерие в тях. Но все пак Ципрас правилно разбира, че една съвсем укротена матрона бързо ще бъде разлюбена. От тази гледна точка включването на "Независимите гърци" е удобно: то напомня на хората за радикалните корени на СИРИЗА, но реално не води до някакви тежки политически компромиси, които Ципрас да трябва да прави по посока на крайнодясното.
  5. Запазването – доколкото е възможно - на усещане за радикалност е важно и от друга гледна точка. Тази радикалност се оказа печеливша стратегия в преговорите с ЕС почти до последния момент, когато Варуфакис преигра и вбеси абсолютно всички. Но дотогава Гърция успя да извлече доста дивиденти в преговорния процес, да стигне до доста отстъпки (част от които бяха загубени в последния момент). Като изключим грешката на Варуфакис в края (за която той си понесе отговорността), гърците все пак останаха с впечатлението, че с радикален преговарящ стигаш до по-добър резултат. СИРИЗА – в този смисъл – няма интерес да изглежда напълно укротена.
  6. Макар че "Златна зора" се представи добре, за някаква особена фашизация на гръцкото общество не може да се говори. Това е впечатляващо на фона на трайното присъствие на големи маси бежанци в страната: в това отношение гърците дават пример и урок на повечето от останалите европейски държави и особено на тези от нашата черга. Решението на Ципрас да продължи коалицията с крайно десните "Независими гърци" може да издава и желание да се „обере“ малко подкрепа от наистина крайната, фашизирана десница (Златна зора). Тази игра на опити за опитомяване на (по-приемливи) радикали чрез приобщаването им в управлението се играе почти навсякъде в Европа. Интересното в Гърция е, че едни (бивши, леви) радикали се опитват да опитомят други (десни). По-сериозният въпрос е за дълготрайните ефекти от този процес. Мейнстриймингът на крайното (било то ляво или дясно) го укротява, но той трайно променя и политическия речник, и дневния ред на обществата. Европейският опит не е еднозначен. От подобно „укротяване“ Унгария изглежда залитна прекалено надясно с последици, които всички следят с тревога.
  7. Дилемите на левицата

    Процесите в Гърция показват и дилемите на левицата в Европа. Очевидно е, че тази левица губи физиономия и се нуждае от нова стратегия за освежаване. Свидетели сме на края на „третия път“, на синтеза между ляво и дясно, който донесе толкова успехи на Блеър и компания не само в Обединеното кралство, но и в Европа. Блеъровата левица – от лейбъристите, през ПАСОК, испанските и немските социалдемократи, френските социалисти, та чак до нашето БСП (с всичките му ДС и съветски примеси) – е в криза. Гръцкото решение е терминално: край на старата левица и изместването й от радикална, но „укротена“ нова левица. Дотук нещата вървят повече от успешно за Ципрас и компания. Във Великобритания изборът на Корбин маркира друга възможна стратегия – запазване на старата партия, но радикална смяна на лидера с аутсайдер, носител на по-радикална енергия. И в двата случая, обаче, прави впечатление липсата на някаква реална идеологическа алтернатива: и Ципрас, и Корбин преминават и ще преминават през процес на възприемане на много от политиките, наследени от омразната им левица от Блеъров тип. По този път Оланд беше първопроходец – той опита няколко радикални жеста в началото, след което загуби и скорост, и посока. Ако има някаква поука за Ципрас и Корбин, то тя изглежда е да не се „укротят“ твърде бързо, което би довело до загуба на електорална енергия и подкрепа.
Къде е нашата левица спрямо тези процеси? Назад и встрани от тях. БСП реши да запази структурата и лидерството си като завие (реално или по-скоро реторично) в проруска и по-лява икономическа посока. При проруския завой на социалистите им се получава по-естествено, докато при икономическите политики заявките са по-скоро на книга: управлението на Орешарски, например, следваше общите макрополитики на предходни управления.
В този смисъл, кризата на лявото може да е общоевропейска, но решенията са локални, а понякога и идеосинкретични.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.

неделя, 20 септември 2015 г.

Криза на доверието: бежанците и популизмът (портал "Култура")


Криза на доверието
Кризата в Европа е криза на доверието в политиката – убедеността, че чрез колективни действия животът на всички може да се подобри. А политиката умира без идея за общото благо, без вяра от страна на хората, че управлението работи не само в свой собствен интерес. Още Аристотел е дал тази дефиниция за политическото и тя е все още валидна: ако дадено управление не обслужва общия интерес, то то е фундаментално сбъркано, порочно. Днес бихме казали корумпирано.
Бежанците ясно демонстрираха разклатената вяра на европейците в политическите им институции и на национално, и на наднационално ниво. На пръв поглед, проблемът не е нито нерешим, нито толкова тежък. Няколко стотици хиляди бежанци трябва да бъдат приети от европейските държави от хуманитарни, а и от чисто егоистични съображения. Хуманитарните са ясни – задължението да се помогне на хора в беда, което би трябвало само по себе си да е достатъчно като рационален аргумент. Особено за европейците, които се кълнат в идеалите на Просвещението и в християнското милосърдие. Егоистичните мотиви са, че струпването на огромни маси бежанци в съседни на ЕС страни – като Турция, както и в периферни държави членки – като Гърция и Италия, е бомба със закъснител, която в един момент ще избухне. А тогава от криза можем да преминем към катастрофа.
Решението също е ясно. Задължителна част от него – наред с възможни военни мерки – е обща схема за действие, която комбинира правила за контрол на границите, регистрация, отсяване на бежанци от икономически мигранти, задължителното им разпределение по страни и т.н. Германия, като разполагаща с най-много ресурси, се ангажира да поеме и най-голямата тежест. Това съобщениие обаче беше разчетено като знак за другите да отворят границите, за да могат бежанците да стигнат до Германия. Потоците от хора уплашиха първо транзитните държави, а после и самите германски власти признаха, че са били неподготвени. И започна верижно затваряне на граници, което вече достигна Хърватия. Унгария пък надмина всички с грозни спектакли със сълзотворен газ и водни оръдия. Проблемът е обаче, че Гърция не може да затвори границите си, защото има огромно крайбрежие. Ако Турция пък ги затвори, всички заедно ставаме съучастници в убийствата на Ислямска държава – ни повече, ни по-малко.
В този смисъл затварянето на границите и Орбановите стени и водни (засега) оръдия не са решение – те са отлагане на решението, което все пак – надявам се – ще бъде взето. Но подобно паникьорство, което има опасност да се превърне в сериозен колективен провал, се случва за втори път в рамките на годината (а тя още не е изтекла). Първият беше кризата в еврозоната с гръцкия дълг. Отново – по една или друга причина – до очевидното общоевропейско решение се стигна много трудно и направо болезнено. При кризата с бежанците истерията, която се раздухва, е още по-голяма. Медиите са пълни с катастрофични сцени от библейски характер, говори се за „преселение на народите“, очакват се „тълпи и орди“, които ще променят начина ни на живот и „идентичността“ на Европа. Размива се и границата между терористи и бежанци („защо са само млади мъже без жени и деца?“), правят се „изчисления“, че вълната ще достигне сто милиона (а защо да не ги закръглим на милиард направо?!) и пр. Всичко това е признак на паника и страх, на който, както знаем, очите са му големи.
Този страх може би е нормална обществена реакция в нова и непозната ситуация. Но проблемът е, че той издава и се храни от едно базово недоверие в политическите структури, с които разполагаме. А това недоверие е системно, структурно – не е продукт просто на сегашната ситуация. И то се отнася както до наднационалните институции на ЕС, така и до националните политически органи. И особено парламентите и политическите партии.
Европейците като че ли свикнаха да живеят с тези ниски нива на доверие в политическото. Тези нива започнаха са се приемат за черта на животa в „късната модерност“. Различни обяснения са давани за корените на това недоверие. Професор Хартмут Роза беше тази седмица в София, за да представи книгата си „Ускоряване“.[i] В нея той изследва социално-политическите последици от едно налагащо се усещане за „ускоряване“ на живота на хората, за непрестанна надпревара с времето с цел на постигане на все повече и повече. За да остане същият, за да се запази, модерният човек трябва да е все по-бърз и ефективен, да насища дните си с все повече и повече дейности. Изискванията към политиците са подобни – те трябва да гарантират един непрекъснат растеж и възход, който никога не е достатъчен. В този смисъл и базовото отношение към тях е перманентно разочарование и недоверие. И става така, че колкото българите, толкова и англичаните – да речем – са разочаровани от своя „политически елит“.
Доверие в партии/парламент, Евробарометър 76, 2011 г.
Страна Доверие Недоверие Не знам
ЕС 14/27 81/66 5/7
България 14/25 76/66 10/9
Естония 20/40 75/57 5/3
Румъния 8/9 86/83 6/8
Полша 18/25 78/68 6/7
Чехия 9/11 88/87 3/2
Словакия 16/25 81/71 3/4
Унгария 15/28 80/66 5/6
Гърция 5/12 94/86 1/2
Австрия 30/46 64/47 6/7
Германия 15/42 78/51 7/7
Великобритания 11/24 86/70 3/6
„Ускорението“ може би наистина е заложено в модерността със самата идея за конкуренция. Ако допуснем, че егоистичното желание да си по-добре от другите може да се превърне в основа за добре функциониращо общество (както Адам Смит е смятал), надпреварата, непрекъснатото желание да си по-известен, по-успешен, по-богат се превръщат в универсален идеал. Този идеал стига до собствените си парадокси: ставаме свидетели как бежанци и мигранти не искат да са просто в Европа, а държат да са в най-богата й част, като Германия, Швеция и Норвегия. От тази гледна точка, те са толкова модерни, колкото и гражданите на самата Европа.
Друг парадокс на тази нагласа за състезателност и конкуренция ни дават възприятията за собствените възможности на модерния човек. В САЩ, например, огромна част от населението смята, че има шанс да попадне сред най-богатите. 60% мислят, че ако работят здраво, ще се издигнат до тях. Като цяло, модерният човек надценява възможностите си за социална мобилност и шансовете си да се окаже по-способен и умен от останалите. Проучвания системно показват, че около една трета от интервюираните инженери (да речем) смятат, че са сред горните 5% в своята професия, 60% от хората смятат, че са по-добри от средния шофьор и т.н.[ii]
Тук идваме до темата със съвременния популизъм, който обслужва това самонадценяване на модерния човек. Популистът е този, който разпалва подобни грешни самооценки, който се носи на вълната на патологично обществено самочувствие и свързаните с него страхове. Посланието на популистът е: „Вие ще се справите, вие ще постигнете американската, европейската и т.н. мечта, но за целта трябва да се разтоварите от ангажименти към изоставащите, към тези, които ви дърпат назад“. Те може да са мигранти, бежанци, национални и религиозни малцинства, полски водопроводчици, българи и румънци, роми, просто мързеливи и неамбициозни и т.н. Популистката политика – в този смисъл – е политика на самоограничаване на политическото и на изключване на групи хора от калкулацията на „общия интерес“.
Кас Муде дефинира популизма като идеология, която противопоставя хората на корумпирания елит. Но тази дефиниция е непълна, защото тя изпуска „свиването“ на обхвата на публичните институции само до интересите на „конкурентната“ и „състезателната“ част от модерните общества, свиване, което е конститутивно за модерните форми на популизъм. Така стават възможни феномени като „Чаената партия“ и Доналд Тръмп в САЩ, за които популизмът няма никакви еманципаторски амбиции. Политиката не цели да „включва“ нови групи, а напротив, да „изключва“ – имигрантите – или да свива обхвата си до най-продуктивната и конкурентна група (като отрича универсалната здравна застраховка, например).
В Европа този вид популизъм има много и разнообразни форми. При кризата с бежанците ставаме свидетели на едно от най-грозните му лица. Но почвата за настоящата паника е подготвена отпреди. Европейците живеят в непрекъснат страх, че стават неконкурентно способни спрямо Китай , БРИК и т.н., или че се товарят с „непосилни“ разходи за изоставачи като тези от Балканите или Полша. Ето най-пресните примери само от тази година:
-  Успехът на Камерън във Великобритания на вълната на тежък евроскептицизъм, базиран на страх, че ЕС „дърпа“ британците назад като ги товари с бюрокрация и социални проблеми;
- Дебатът за дълговете на „мързеливите“ гърци, които дърпат всички назад и без които ЕС „ще е по-добре“. Подобни аргументи за малко не срутиха еврозоната с непредвидими последици за всички;
- Аргументите на Сириза в Гърция, че публичният дълг на страната трябва да бъде опростен, защото друг носи вина за него – банки, ЕС, корумпиран елит и пр. Към тях трябва да се добавят и призивите Гърция да излезе от ЕС, за да се справи сама по-добре с кризата.
Общото зад всичко това е популистичната мантра, че хора и държави, оставени сами на себе си и разтоварени от ангажименти към „неконкурентни“ и „изоставащи“ партньори, ще се справят „по-добре“. Тази мантра подбива доверието в институциите, които са призвани да пазят общите интереси. Тя ефективно възпрепятства, забавя, а може и да направи невъзможни политически решения, които са жизнено важни за всички. В крайна сметка, съвременният популизъм обезсилва и отслабва държавността и управляемостта. Прави ги неподготвени, мудни и неадекватни във време на криза, защото поставя под съмнение всяко решение, изискващо общи усилия и участие на всички.
Кризата с бежанците най-вероятно ще намери адекватно разрешение – макар че със сигурност ще сме свидетели на още излишни и нелицеприятни сцени. Просто в ЕС има твърде много ресурси и демократична и просвещенска култура. Но популизмът – разбран като болест на доверието в общите решения и политики – подрива устоите на Европа и бавно я тласка към неуправляемост. Поуките, които би трябвало да извлечем от тази криза, са наистина фундаментални и дългосрочни. Аристотел все пак е прав – не може да има политика и управление в частен интерес, пък било това и интересът на най-конкурентните и напористите. А и да не забравяме и фактите – все пак само 1% от населението ще попаднат сред най-богатите 1%, въпреки че половината от хората могат да си мислят, че имат добър шанс да се присъединият към тях. На английски „мечта“ и „сън“ са една и съща дума – това придава особен смисъл на словосъчетанието „американска мечта“. С други думи, добре би било Европа да се събуди от популистките си сънища.

[i] Издателство „Критика и хуманизъм“, София, 2015 г.
[ii] http://www.scientificamerican.com/article/economic-inequality-it-s-far-worse-than-you-think/

четвъртък, 17 септември 2015 г.

Как да се реши бежанската криза? (Дарик)


На 15 септември говорихме с Боян Знеполски при Пролет Велкова за бежанската криза. Заглавието на Дарик. Звуковият файл е тук.

Без паника, моля!

Имаше едно време унгарски филм "Без паника, моля!". Ситуацията в днешна Европа изглежда паникьорска. Да, проблемите с бежанци и мигранти са много сериозни, но с паника те само биха се влошили. А и колкото да са сериозни, далеч не са нершими: необходими са ефективни и координирани действия и най-важното - правилно дефиниране на проблема.

Паниката се засилва от два фактора. ЕС не успя да постигне съгласие по обща политика. Стигна се до хаотично, верижно "затваряне" на граници, което доведе и до струпвания на хора, до безредици. Тази картина заля медиите и подсили страховете от "цунами" от хора, което "помита" Европа. Та първата опасност е от истеризирането и паниката. Страхове има навсякъде, но политиците нямат право да се водят и плъзгат по тях, за да печелят популярност.

Втората опасност е от грешно дефиниране на проблема. Европа не е заплашена от интегрирането на няколкостотин хиляди бежанци - пък били те и няколко милиона. Каквито и трудности и неудобства това да създаде, въпросът е по-скоро технологичен - как най-безболезнено да се организират нещата. Голямата опасност за Европа е от липсата на общо решение, което ще доведе до непосилен натиск върху периферията й. Ако всички верижно си затворят границите, Гърция, Италия, а след тях и ние ще сме тези, които ще трябва да поемат всички. Ако Гърция, да речем, рухне под напора на бежанци, това вече ще е краят на ЕС - пълна нефункционалност. А ако хиляди започнат да се стичат покрай нашата ограда - или пък с лодки по Черноморието - всеки може да си представи проблемите пред България.

Какви са пътищата напред? Стените са полезни, но само като инструмент за насочване и ограничване на потоците, проверка на бежанците, спиране на каналджиийство. Едва ли някой си представя, обаче, че е възможна ситуация, при която край стените ни с години мизерстват и гният хора, че ги отблъскваме със сълзотворен газ и водни оръдия, а и с оръжие и армия. А пък и колко време могат хора да живеят в палаткови лагери? В Турция има вече около два милиона сирийци. Тяхната бройка ще се увеличава. Турция няма да може да интегрира всичките по смислен начин. Останалите ще мизерстват, ще се радикализират, ще дестабилизират приелата ги страна. Ние имаме ли интерес от подобни процеси, които ще доведат или до репресивен режим, или до хаос в южната ни съседка? 

Всичко това може да се избегне, ако има разумен план за разселване на част от тези бежанци из Европа. Алтернативата за нас е ясна - или няколко хиляди по общ европейски план, или липса на гаранции, че непредвидими маси от хора ще стоят пред стената ни или по плажовете ни, без реална възможност за полезен ход.

И накрая, има известна опасност от фашизация на Европа. Виждаме го вече по говоренето. Криминализирането на всички бежанци като потенциални терористи или поне като лицемерни икономически имигранти, които не заслужават солидарност, е много опасно. Фашизмът започва точно с такова дехуманизиране на цели категории от хора, спрямо които вече всякакви мерки стават приемливи. Чухме вече и призиви армията да се използва, да стреля от стената по "човешкото цунами".

Засега това е по-скоро израз на паникьорство. Но когато страхът стане водещ, когато въпросът се постави - или "те", или "ние" - голямото бедствие става неизбежно. Какъвто й да е проблемът с бежанците, колкото й да е тежък, той не е от такъв екзистенциален характер и възможности за колективно, разумно решение има много. Въпросът е и политиците, но и медии и публичната сфера като цяло, да запазят самообладание и възможност за трезва преценка.

понеделник, 14 септември 2015 г.

The argument against compassion: Europe and the refugees (openDemocracy)

Syrian refugee in Voenna Rampa complex, Bulgaria, 2013.  
Syrian refugee in Voenna Rampa complex, Bulgaria, 2013. Demotix/Katya Yordanova.All rights reserved./


Europe faces choices of which future generations will be either proud or deeply ashamed. In 1943, Bulgarians – politicians, members of the clergy, intellectuals and other citizens – effectively stopped the deportation of the 50,000-strong Jewish community from the country. This is now a reason for justified national pride or, more appropriately, for a feeling of fulfilled moral duty.
At the same time, however, Bulgarians did not do anything (or not enough) to prevent the deportation of 11,000 Jews from territories in Greece and Macedonia occupied by the Bulgarian army (albeit under German overall command). The second episode – for which there is no moral justification – is a reason for shame and embarrassment. This is the moral tally of only one European nation from the 1940s, and nothing can be done now to erase it from history or national consciousness.
Similarly, when the dust from the current refugee crisis settles, the most pressing question will be - who were the nations that failed to live up to basic standards of humanity; who refused to offer help to people in extreme distress caused by raging war and violence. On top of that, there will be another issue: did Europe, as a political entity, manage to find a humane and efficient answer to a difficult situation? Indeed, the scale of the crisis is now so dramatic, that left on their own some of the smaller countries – such as Greece, Hungary or Bulgaria – could hardly cope with it.
Against this background, it is surprising that many such smaller nations from eastern Europe and elsewhere – such as the Visegrad Four, for instance – are positioning themselves against the European Commission’s proposed common response to the refugee situation, and especially to the ‘quota’ system of allocation of migrants. They seem to argue for a policy of ‘closure’ of borders through a system of walls, as measures stopping or redirecting the flow of refugees. In short, this position is a refusal of compassion, an attempt to shift the responsibility onto somebody else.

Below I review the most popular arguments used to ‘justify’ such a position. On closer inspection they all seem to be logically weak: the problem, however, is that they capture the imagination of large masses of people in Europe.

“Europe is becoming Muslim”
It is unclear how the intake of several million refugees from the war-torn areas of the Middle East (all amount to around ten million people at present) will noticeably alter the sociological outlook of over 500 million Europeans. This argument fails solely on the basis of simple mathematics. As Ivan Krastev has argued, the negative demographic trends in most of the European countries have contributed to a collective feeling of an impending “exit from history”, which is only exacerbated by the influx of foreigners.
But the twilight and decline of Europe has been around for more than a century, and the EU is still the most economically powerful political entity in the world. In this sense, Europeans are affluent enough to afford other forms of collective psychotherapy, which will tackle their fears of extinction. Most of which are anyhow imaginary, given the vast resources at the disposal of the people living in Europe.

“There will be huge Muslim enclaves in specific countries”
Yes, there will be such enclaves but only if there is no mandatory “quota” system of allocation of refugees among the different states. In its absence, people will be concentrated in the countries of entry – such as Greece and Italy. The quota system will actually allow for rational accommodation of refugees, taking into account the resources and capacities of each of the member states. The question is not whether the current proposal of the EC is perfect: details may be further adjusted. But some quota system is rational and justified as policy.

“Europe has no resources for the accommodation of refugees”
This is actually a rather shameful argument. If it carries the day, it would turn out that Europeans prefer a little bit more of pocket money to the respect for the basic moral duty to help people in serious trouble. Simply, Europe – in comparative terms – is very rich, and has more than sufficient resources to deal with this refugee crisis. The question is one of an effort in solidarity: that all nations do proportionately what is necessary. Chancellor Merkel, yet again, has shown leadership at the crucial moment and declared that Germany – the most powerful member state – will carry the biggest financial and logistical burden of accommodation. This much accomplished, the rest of the countries simply need to follow the good example (actually as some have already done).

“Europe is losing its (presumably Christian) identity”
This is the argument through which public discourse leaves the rather mundane calculations of costs and attains an almost metaphysical level of debt and abstraction. Leaving aside most of the nonsense often churned out in discussions of ‘identity’, it needs to be said that Europe will definitely not lose its Kantian and Enlightenment identity, if it fulfils its moral duty. Neither is it going to act in a non-Christian manner, if it helps people in dire circumstances and shows compassion. Other ‘identities’ – such as a putative totalitarian one based on Nazi and communist legacies – may be negatively affected, if Europe refrains from building camps under guard and barbed-wire walls. But this is not a cause for concern: actually, rather the opposite.

“The refugee crisis spells the end of liberal Europe”
This is a rather hypocritical argument used mostly by non-liberals ‘concerned’ for the fate of liberalism. It implies that the European project of free movement of people, goods, capital and services is untenable and doomed to failure. Moreover, sometimes this very model of the four freedoms is blamed for the current problems with the influx of refugees. The argument goes well with apocalyptic visions of the future of a united Europe. But it is very paradoxical in nature, since part of the success of the European project – the fact that it is attractive for people from other regions of the world – is used as an omen for the impending end of Europe. It would have been more logical to prophesy the doom of liberal Europe if its own people were fleeing the region.
Indeed, for management purposes some temporary restrictions on freedom of movement may be inevitable due to the refugee crisis. But this does not mean that such exceptions to the rules would undermine them beyond repair. Exceptions normally just confirm the basic rules.

“Europe needs a wall for its salvation”
Walls per se have never saved Europe historically. In 1453 Constantinople – the centre of the civilized world for a thousand years, the pride of Christianity – was conquered by its enemies, when it started to resort mostly to its walls for its defence. What could actually ‘save’ Europe, if it is in need of saving, is a dynamic economy and efficient coordination among the EU member states. Other factors are good education, research and innovation, the capacity to solve collective action problems. Compared to these, walls, as a strategy, are a little bit better than hiding one’s head in the sand.
This does not mean that certain walls cannot be useful, as a means of controlling and directing the flow of migrants and refugees. But walls are definitely not a substitute for a sound policy of acceptance and accommodation of refugees.

“The refugees are actually economic migrants searching for a better life”
The distinction between the two categories – refugees and migrants - is important: the moral and legal duty to help the former is much stronger and explicit. Therefore, the most pressing problem is to deal with the refugees coming from areas of violent conflict. Economic migration is a different type of challenge –albeit a very important one. But it could be dealt with by a different set of policies, which are more restrictive and more discriminative vis-à-vis respective applicants.
Some have argued that Syrians cease being refugees the moment they leave Turkey or Jordan for Europe: they become economic migrants, since their lives have already been saved by the first country of entry. Leaving aside the legal side of the issue, such a manipulation of labels has little moral or political merit. The truth is that countries in the Middle East cannot handle the refugee influx, even if they are helped financially by Europe and others. People cannot be kept in tent camps indefinitely, neither can the economies of Middle East countries absorb the newcomers meaningfully. In this sense, shifting the burden to Turkey or Jordan does not absolve Europe of its moral responsibility. True, Gulf states could themselves do much more to help the refugees. But their failure to live up to basic moral standards cannot be an excuse for Europe to do the same.

“Europe must close its doors to terrorists which have surely infiltrated the refugees”
The security challenge caused by large masses of people coming from the Middle East is definitely enormous. The security services of the EU member states must act very professionally and efficiently. Probably, incidents and security failures are inevitable. To reduce this probability even certain temporary restrictions of liberties, closer scrutiny of newcomers and other measures could be discussed. But none of this is a reason for rejecting all refugees on security grounds.

“Instead of accepting refugees, send troops to Syria to solve the problem”
This is a popular argument, especially among people whose states have nothing of substance to send to the Middle East in military terms. Generally, this is an appeal for action to the US and some of the EU member states – like the UK and France, which have military capabilities. In general, an armed response to the so-called Islamic State is necessary by whatever means. This response is not, however, a substitute for a common European policy for the acceptance of refugees. Indeed, if the US and Europe share the burden of the efforts – the US taking the military part, while the EU deal more with the refugee part of the problem – the overall result is bound to be more successful. What is important is to realize that a swift military solution to the refugee situation does not exist. After all, the US had a significant military presence in Iraq, and invested heavily in the creation of Iraqi armed forces, which disintegrated the moment American troops left. This example shows that a long term plan of intervention must be designed in which the local people take real ownership. Ready-made recipes in this direction do not seem to exist, however, and success is by no means guaranteed. Therefore, in the meantime the refugee situation must be alleviated in a humane manner, and Europe cannot neglect its moral and political responsibility for that.

It is not our responsibility! The Americans have to deal with the refugees!”
The question of moral responsibility for the refugee crisis has become a rallying point for pro-Russian and anti-American feelings, especially in eastern Europe. American foreign policy in the Middle East is commonly blamed for all evils: it allegedly opened a Pandora box with the intervention in Iraq after 2001. This argument starts from a salient point: the deposition of Saddam’s regime by the US (and the “coalition of the willing” in which many European states took part) was ultimately an unsuccessful operation, because it failed to create stable and sustainable government in post-war Iraq. But the other premise of the argument - that had the regimes of Saddam, Gaddafi and Assad stayed in power intact, the Middle East would have been a better, safer and more peaceful place – is highly questionable. After all, dictatorial regimes proved vulnerable to ‘Arab springs’ for which the US and its allies cannot be seriously blamed. All in all, this argument exaggerates the power of the US to influence developments in the Middle East, forgets about the European input in the alleged foreign policy failures, and neglects the power of other countries – such as Russia, Turkey, or Saudi Arabia – to frame politics in the region.
No matter what one thinks of US responsibilities and capacities, it is clear that Europe’s duty to help the refugees cannot be waived because of alleged failures of US foreign policy. When people are coming to Europe, they cannot be redirected across the Atlantic. What is more, Europe should not forget that in the eyes of much of the world there is hardly any difference between it and the US. And indeed, Europe has for more than half of century relied on the US for its own defence; it has benefited enormously from political stability and soundness of external boundaries due to the Americans. In such a situation, it is normal to share with them the responsibility for foreign policy failures.

“Accepting refugees will fuel nationalistic populism”
Slavoj Zizek has argued plausibly that a policy of open doors for refugees will lead to a populist revolt in Europe, or at least in some of the European states.  But if Europe closes itself up it would be taken over by the populist even without a revolt: after all, their agenda would have become mainstream politics. It is true that a common European refugee policy needs a strong defence by non-populist parties, accepting the basic tenets of liberal democracy. Probably in some countries these parties are going to lose ground to populists due to such policies. But it is really a paradoxical strategy to try to avert such a loss by accepting the main arguments advanced by politicians such as Viktor Orban or Robert Fico. Mainstreaming populism in order to defeat it does not sound really promising.
Moreover, if there are no sound other arguments in favour of the closure of European borders, why should the EU do it just to prevent certain developments in inter-party competition? The rise of populism is a process which has been with us for more than a decade now. To argue that this process will be stopped or reversed by a specific policy regarding several million refugees from the Middle East is not really persuasive.
***

These are the most popular general arguments of those who argue that Europe should refuse its help to refugees from the Middle East. There are interesting local variations of these themes. In the poorer countries of eastern Europe, it is also common to hear that the local population is in a similar position as the refugees and deserves the same amount of solidarity and help. This is simply not true, however.

Furthermore, some argue that countries like Bulgaria and Romania have not managed to integrate their own Roma people, which means that they cannot integrate refugees either. This is also a confused argument, since many Roma people have been actually integrated. For those remaining, the refugee crisis could actually be an opportunity: successful policies carried out with the help of the EU regarding refugees could be equally applied to some of the Roma people as well.

Finally, some have paradoxically argued that Germany and other rich countries are going to take the ‘cream’ of the refugees – the most educated and qualified – leaving the others for the poor states. This curious argument tries to portray even acts of solidarity and compassion as essentially egoistic. The problem, however, does not lie in the actions of the German government, which does not discriminate among refugees, but in the capacities of eastern European economies to attract and retain talent: the moment they become more competitive, their comparative disadvantage will disappear. But all this has little to do with the current refugee situation.

All in all, similarly to the Eurozone crisis, the EU is in a situation in which it has ample and by any stretch of the imagination sufficient resources to tackle a significant challenge - the influx of refugees. What is currently missing for a successful response is coordination, streamlined political action, and leadership.

The hope is that the EU and politicians, such as Merkel, are going to prevail over centrifugal and populist forces. Populism is becoming EU’s central problem, and it does present a serious hurdle to decisions from which all countries are going to benefit in the medium term. Whether the EU, despite raging nationalistic populism, will manage to establish itself as a successful political project is a very important question indeed. But it is an even more pressing question whether the union, and its member states, will fulfil their basic moral duty – to help people who desperately need such help. This duty should have absolute priority compared to other prudential, financial, identity or partisan arguments.

събота, 12 септември 2015 г.

ДПС, ангели и демони (портал "Култура")


ДПС, ангели <br/> и демони
 Даниел Смилов

Сценариите на българския политически живот изглежда са писани от Дан Браун. Миналият политически сезон премина в разчитането на шифъра на управленската коалиция. Този сезон интригата се заплита с нова конспирация. А именно – връщането на ДПС на власт чрез парламентарно-кулоарен преврат, при който реформаторите да бъдат изхвърлени от правителството, а техните знакови министри да намерят грозна политическа гибел по символно-натоварени места като съдебна система, антикорупция, образование и здравеопазване. Народното събрание вече се възприема от някои като конклав, дебатиращ непрекъснато „формулата на властта“. Други нетърпеливо тръпнат в очакване на черния пушек на провала на настоящата коалиция.

ДПС са едновременно основните евентуални печеливши от тази конспирация, нейни двигатели и най-горещи привърженици. Свободната преса, вакъфирана[i] в полза на движението, работи неуморно за осъществяването на плана. Тя громи „демонизирането“ на партията на Местан, като на моменти изпада чак и в нейното „ангелизиране“. Илюминатският привкус на мероприятието се засилва от липсата на яснота защо всичко това трябва да се случи. В крайна сметка, защо ДПС трябва да се връща във властта?

Отговорите на този въпрос имат предимно мистичен характер. Наскоро се появи сектата на нумеролозите, които предричат нова коалиция на базата на сложни изчисления на кметски места или общински съветници на предстоящите избори. Какъв е принципът тук, не е ясно, защото данните от проучвания на национално ниво не показват някакво драматично разместване в нагласите на хората за партиите. Нещо повече, местните избори са основното състезание на партийните машини за контролиран и купен вот. Ясно е, че ДПС, която все пак е регионална партия, ще се представи много добре на тях, тъй като освен това разполага и с най-богат арсенал в машинен план.

Другият отговор е фаталистичен – тъй е било, тъй ще бъде, и тъй трябва да бъде. При тази секта има известно вътрешно напрежение. Едни твърдят, че ДПС всъщност никога не е излизало от властта. Други пък страдат, че временното му излизане може да доведе до сериозно бедствие за страната, предсказано недвусмислено още от Ванга (в руския филм за нея).

По-аналитично настроени хора – социолози и анализатори – решиха тази седмица да сложат ред в неразборията от „аргументи“ в полза на връщането на ДПС на власт; да артикулират, тъй да се каже, неизказуемото. Резултатът, който се получи, за съжаление не е много по-добър от усилията на нумеролозите и фаталистите, но все пак нека да разгледаме твърденията по-детайлно:

ДПС – „шансът на България“
На познатата теза, че ДПС е „проклятието“ на България, беше противопоставена нейната огледална версия – „шанс и спасение“. Спор няма, че ДПС е играло, а и играе позитивна роля като представител на турците и други малцинства. Вярно е, че ДПС е светска партия, което допринася за запазването на светския характер – като цяло – на турската общност в България. Затова и движението има запазено място в политиката. Но това запазено място не означава непременно и участие във всяка управленска коалиция (или пък точно в настоящата). Трябва ли ДПС винаги да е във властта на национално ниво, за да изпълнява представителната си политическа функция? Едно подобно твърдение води до очевидно политическо изнудване: или сме във властта, или ставаме ислямисти. Сигурен съм, че ДПС няма да тръгнат по този път. Подобни аргументи всъщност им правят мечешка услуга.
Нещо повече, никой в момента (без представителите на политическата патология) не цели унищожаването на ДПС като политическа формация. В този смисъл заклинания от рода на „без ДПС ще стане страшно“ също са манипулативни. Ако се има предвид, че ДПС може да изчезне от самосебе си, ако остане в опозиция, това също не е вярно – движението е било в опозиция и нищо страшно не му се е случвало. Но дори и да си представим, че има подобна опасност, трябва ли, а и може ли да се поддържа изкуствено една формация, която няма сериозни корени в обществото, чрез непрекъснати нейни участия в правителства?

ДПС – „победителят на Ердоган“
Най-иновативният аргумент в полза на ДПС е, че то е „победило“ Ердоган. Доскоро Турция е била против движението (разбираемо, тъй като все пак насищането на ДС кадри в него е голямо), но отскоро те са съюзници. Каква е причината за това не е съвсем ясно – може Ердоган да се е отчаял от напразните си опити да го сломи. Или пък е видял потенциална изгода от сътрудничество – ДПС може да му осигури гласовете на българските преселници, като интернационализира употребата на политическата си машинария.
Този наратив е много интересен и заслужава да се включи в „Хиляда и една нощ“, но въпросът е защо това е аргумент в полза на участието на ДПС в настоящата правителствена гарнитура. Може би принципът е, че приятел на Ердоган е добре да бъде включен в правителството? Че това ще подсили позициите ни в региона? Или, че без такова включване трябва да очакваме ислямизация на българските турци? Явно нито един от тези аргументи не е верен, а проблемът е, че няма други.
Нещо повече, топлите отношения между ДПС и Ердоган значат ли, че турският лидер завива в светска посока (като победен)? Или пък обратно, че победителите завиват в ислямистка (не дай си боже)? Тук наративът става леко неясен и има нужда от гледане на турско кафе за изчистване на детайлите.

ДПС – „помощник на САЩ“
Освен сближаването с Ердоган чрез ДПС България получава шанс да оправи и отношенията със САЩ и Запада. Движението е спряло „Южен поток“ и така е „направило услуга“ на американците. С други думи, евроатлантическата преданост на движението не е под въпрос, въпреки че участваше във формата „Орешарски“, който беше (явно или по-прикрито) про-руски. Вярно  е, че ДПС – особено след евровота – се уплаши от слабостта на БСП и завиването й към про-руска позиция с оглед на сложната обстановка в Украйна. Вярно е също така, че ДПС предпочитат една европейска България, в която малцинствата са защитени от ред конституционни, над-национални и международни норми. В този смисъл, да, евентуално включване на ДПС във властта не би означавало геополитически скандал. Но и да се героизира движението като дясната ръка на САЩ и ЕС в България е доста комично. Най-важното – това, че някой спазва общата геополитическа ориентация на страната като член на ЕС и НАТО, не е достатъчен аргумент за участието му във всяко или настоящето правителство.

ДПС – „корумпирани, но не повече от другите“
Тук идваме до сърцевината на проблема. Този аргумент отново е парадоксален – той не настоява за някакво предимство на ДПС спрямо другите, а е по-скоро от рода на: защо да не участва във властта, като не е по-лошо от другите?
Първо, аргументът е фактически неверен. В крайна сметка, не всички партии могат да се похвалят с тесни връзки с бизнесимперии, прокуратурата и други регулаторни органи, в резултат на които се е срутила голяма банка и са били загубени милиарди левове народна пара. Постижението е голямо и подобни аргументи го омаловажават.
Очевидно е, че формации като РБ и ПФ не могат да бъдат сложени в същата категория, колкото и да се призовава призракът на Костов. Всъщност, може би се има предвид, че ГЕРБ, основната управленска партия, е не по-различна от ДПС от гледна точка на съпричастност и отговорност за драмата с КТБ и други проблеми от близкото минало. Да допуснем за момент, че това е вярно. Следва ли от това обаче, че точно тези две партии – ГЕРБ и ДПС – трябва да управляват заедно? По-скоро би трябвало да следва обратното – всеки формат, при който те са разделени, би бил по-добър от гледна точка на обща корумпираност.

ДПС – „незаобиколим“
Последно е пожеланието под формата на констанция: „ДПС е незаобиколим фактор!“ Като всяко корпулентно образувание, вярно е, че движението е трудно заобиколимо. Но все пак българското политическо пространство не е като Термопилите, та да се блокира от по-едър човек. Вярно е, че настоящата коалиция е трудна и пред опасност да се превърне в неработеща. Да, тя има вече сериозни постижения в здравеопазването и социалната сфера, но ако дейността й бъде блокирана в съдебната реформа и антикорупцията, тя би се обезсмислила. „Незаобиколимостта“ на ДПС всъщност е твърдение, че движението има ресурси да блокира тези реформи. Да допуснем, за момент, че това е вярно. Евентуалното обезсмисляне на „реформаторското мнозинство“ обаче няма как да означава, че коалиция ГЕРБ+ДПС става политически приемлива алтернатива. След края на настоящото мнозинство, единственото, което може да последва, са нови избори.

Това е така, защото няма позитивен дневен ред ГЕРБ+ДПС. Единственото, зад което движението е заставало, е саботирането на реформи, предлагани от РБ и други части на коалицията. Как да се размие съдебната, как да се блокира антикорупционната, как д-р Москов да се „закопае“ с една две поправки. Т.е. дневният ред на ДПС е просто запазване на едно статукво, което всички смятат за порочно и неприемливо. Няма как такъв дневен ред да стане основа за „включване във властта“, каквито и нумерологични и фаталистични незаобиколимости да бъдат откривани.

В заключение, политиката все пак не е конспиративен роман за съзаклятия от ангели и демони. Проблемът на ДПС не е нито неговото „сатанизиране“, нито в „шейтанизирането“ му. Като опитни в оперативно отношение политици, ДПС добре използват слабостите на другите, кроят стройни планове за „вмъкване“ в управленски формати. Но все пак важно е и съдържанието – защо това „вмъкване“ трябва да стане? А слабостта на движението е, че дневният му ред е негативен: защитата на едно неприемливо за гражданите статукво и в съдебната ситема, и в регулаторните органи, и в медиите, и в монополите; замитането на отговорността за грандиозни провали като КТБ; продължаването на практики на изключителна свързаност на бизнес и политически интереси. Тази слабост не може да бъде компенсирана с героични наративи от „Хиляда и една нощ“, повлияни от Дан Браун.


[i] Вакъфът в Османската империя е вид закрепостяване на селяни в полза на определена публична институция, най-често религиозна. Б.а.

петък, 11 септември 2015 г.

Интервю за БНР

Даниел Смилов: Има разбирателство между политическите сили в НС за конституционния съдия


Парламентът обсъжда днес правилата, по които ще бъде избран представителят на парламента в Конституционния съд. При предстоящата ротация трябва да бъдат назначени двама нови представители от президентската квота и един от съдебната.

От ГЕРБ вече обявиха, че ще номинират за конституционен съдия досегашния омбудсман Константин Пенчев.

Константин Пенчев е подходящ за конституционен съдия. През последните години той доказа, че може да отстоява обществено значими позиции,
коментира в предаването "Преди всички" Даниел Смилов, изпълнителен директор на Центъра за либерални стратегии.
Според него, ако има договорка между парламентарните сили за номинацията на Пенчев, то това не е проблем в самия Пенчев: 
Проблемът е, ако това е била цената Мая Манолова да стане омбудсман. За мен този избор беше неоправдан. 
Даниел Смилов смята, че вече са проведени консултации и има разбирателство между политическите сили кой ще бъде представителят на Народното събрание в Конституционния съд.

За да не се срамуваме след време: бежанците (ClubZ)

10 мита за кризата с мигрантите



Снимка ЕПА/БГНЕС
Снимка ЕПА/БГНЕС

Даниел Смилов
България като част от Европа е изправена пред решения, с които потомците ни или ще се гордеят, или ще се срамуват векове наред. Така както днес се гордеем със спасяването на 50 000 евреи и се срамуваме и мънкаме за изпращането в лагерите на смъртта на онези 11 000 от Беломорието и Македония. Когато на вратата ти са дошли хора, бягащи от ужасите на войната, има един единствен верен начин на действие: да им помогнеш.
С изминаването на времето това ще става все по-ясно. Днес, обаче, в суматохата на ежедневните бакалски сметки и дълбокомъдрия, ни засипват аргументи защо не бива да помагаме на бежанците - не само ние българите, но и Европа като цяло. Отговорността е на друг – американците, видите ли. Те да приемат бежанците, а Европа да се огради със стена. Меркел и Юнкер грешат в политиката на прием на хора, бягащи от регионите с военен конфликт. Прави са Орбан и Фицо, които искат да се затворим херметично от останалия свят. Е, по този начин милиони ще останат в лагери или ще гинат по пътя за Европа и около нейните стени, но пряка отговорност за това ние, европейците, няма да носим.
Нека разгледаме „аргументите“, които се привеждат в подкрепа на подобна позиция, която стряскащо напомня за едни други времена:

1. Европа ще се ислямизира

Европа има население от над 500 милиона. Бежанците от войната и Ислямска държава са общо няколко милиона – максимум около десет. Всички те да бъдат приети, етническият или религиозният състав на континента няма да се промени осезаемо.

2. Ще се получат големи анклави на друговерци

Такива ще се получат, ако не се прави нищо, а бежанците остават в държавите, в които пристигат по суша и вода. Затова е необходима политика на планомерен прием от всяка една държава в ЕС, което ще улесни интеграцията на тези хора.

3. Европа няма ресурси за такъв прием

Смешен аргумент, за който ще се бере много срам в историческа перспектива. Ако той надделее, ще се окаже, че сме предпочели да имаме малко повече джобни пари, отколкото да спасим от смърт и крайна бежанска мизерия милиони хора. Европа е МНОГО богата. България може да е най-бедната й част, но в сравнение с останалия свят и България е все пак от богатите. Затова просто е необходима политика, при която европейците солидарно и спрямо възможностите си поемат тежестта от интеграцията. Меркел даде пореден пример за лидерство: най-богатият ще поеме най-сериозната тежест. Всякакви приказки за липса на достатъчно ресурси – в този смисъл - са просто прах в собствените ни очи.

4. Европа трябва да пази същността си, която е заплашена

С този аргумент се преминава директно от бакалските сметки към дълбокомъдрието. Коя точно същност на Европа ще изчезне, ако тя изпълни моралния си дълг? Няма да е кантианската и просвещенската й същност със сигурност. Още по-абсурдно е да се твърди, че Европа ще предаде християнските си корени, ако прояви състрадание към унизените и оскърбените, към хората в голяма беда. Да, тоталитарната „същност“ на Европа ще пострада, ако тя не направи концентрационни лагери и не се огради с „добре охранявани“ телени мрежи и транспортни коридори. Но за кого точно това е драма?

5. Това, което става, е тежък провал за „либерална“ Европа

Още по-надълбоко в дълбокомъдрието ни водят разсъждения за това, как сме свидетели на края на свободното движение на хора, стоки и т. н., края на един „пазарен утопичен“ проект, за който Европа сама си е виновна. Апокалиптиците ще видят знамения на ужасен край във всичко - дори в успеха на един проект. Това че все някога в историята те може и да се окажат прави (все пак този свят може и да свърши), не означава, че трябва непрекъснато да им се обръща внимание. Но настоящият им аргумент си струва да бъде разгледан, заради неговата парадоксалност: успехът на Европа е, видите ли, знамение за нейния край. Нормалните хора биха казали, че краят на „либерална“ Европа ще настъпи, когато европейците се втурнат да бягат към други части на света, а не когато другите искат да дойдат тук. За апокалиптика, обаче, много добре не е на добре и е сигурен белег за приближаващо нещастие. С този аргумент не може да се спори: човек може само да си плюе в пазвата, да чука на дърво, да пали свещи или да вземе транквиланти.

6. Така или иначе Европа е заплашена и й трябва стена

Стената – сама по себе си - никога не е спасявала Европа. 1453 г. е показателна: Константинопол - гордостта на християнската цивилизация и хилядолетен център на света  - е паднал, когато е взел да разчита основно на стените си. Това, което защитава Европа, е динамичната й икономика, образованието, иновациите, способността й да се управлява разумно и да решава тежки проблеми на колективното действие. Координация, ефективно изразходване на ресурси, планиране, постигане на стратегически цели е пътят напред, който може да „спаси“ Европа. И този път съвсем не е непознат или невъзможен. Стената е малко по-добро средство единствено от заравянето на главата в пясъка.

7. Бежанците са всъщност мигранти, мотивирани от консумеризма на Европа 

Разграничението между мигрант и бежанец тук е важно. Моралният дълг да помогнеш на бедстващ човек е в пъти по-голям по отношение на бежанците. Затова и тук Меркел е права, когато настоява за прием на хора само от районите с военни действия. Икономическата миграция от Африка и други страни ще представлява безспорно предизвикателство за Европа десетилетия напред. Тук, обаче, има възможност за ограничителни политики и планиране на нуждите на икономиката на ЕС, чието застаряващо население така или иначе трябва да бъде „допълвано“. А „консумеризмът“ - като желание за по-добър живот тук и сега – не е откритие на САЩ или съвременна Европа, нито пък ще изчезне от заклинанията на добре-охранени апокалиптици от привилигированата част от човечеството.

8. Европа трябва да се затвори, защото иначе ще дойдат терористи

Опасността от инфилтриране на терористи с големи маси хора е реална. Изпитанието пред службите в европейските страни е сериозно. Ще се наложи строго наблюдение – поне в един първоначален период – на новодошлите. Сигурно ще има и пропуски на службите. Недай си боже, но може да има и фатални инциденти. За да се намали вероятността от такива, може дори да се наложи временно ограничаване на някои свободи, както стана с тежките проверки по летищата след 11-ти септември. Но всичко това – колкото и сериозно да е като проблем - не може да бъде използвано като оправдание за нарушаване на базово човешко задължение: да помогнеш на хора в беда.

9. Вместо прием на бежанци, да се пратят войски в Сирия, за да „решат“ проблема

Много „модерен“ аргумент, особено сред държави, които няма какво реално да пратят в Близкия Изток, нито пък са готови да дават пари за такива акции. Т.е. другите и най-вече американците да пратят войска там. Всъщност, този аргумент може да има някаква сила, ако Европа допринесе за справяне с бежанската ситуация, а САЩ – които имат капацитет за това – поведат коалиция за справяне с ИД. Наистина, военен отговор на главорезите е необходим. Но и проблемът не трябва да се опростява. В крайна сметка САЩ бяха в този регион, поддържаха огромна войска, опитаха се да изградят институции на иракската държава, включително нейната отбрана. В мига, в който се оттеглиха, всичко драматично се срути. Няма спор, че САЩ могат да изпратят отново експедиционен корпус, който да поразгони момчетата в джипките и да ги накара да се изпокрият. Но проблемът е, че те не изчезват, а просто изчакват, докато операцията стане твърде скъпа за американския данъкоплатец и той прецени, че има други, по-спешни проблеми. Същото се отнася за всеки друг потенциален член на една анти-ИД коалиция.
Нали някой не смята, че военната база на Русия в Сирия – с всичките и 1000 военни - ще реши въпроса. И десет такива бази да има Путин, основното, което ще постигне, е да стабилизира Асад и да си осигури стратегическа стъпка в Близкия изток. ИД ще е слабо впечатлена от въздушни удари по джипки: такива, както и техния екипаж, лесно могат да бъдат набавяни до безкрай. Като прибавим към това и двойната игра на Ердоган и други регионални сили, за съжаление лесно и спешно решение на проблема няма. В този смисъл, призиви да се пратят „тюлените да режат глави“, а междувременно ние да градим стена, са друг вариант на стратегията с главата в пясъка.

10. Не е наша отговорност – САЩ да си ги приберат

Въпросът за „моралната вина“ за ситуацията в Близкия изток стана любим отдушник на антиамерикански и про-руски настроения у нас. Универсалното обяснение, което се налага, е че САЩ свалили светските диктаторски режими и така отворили кутията на Пандора. Все едно хората в Близкия изток не са морални субекти и не носят отговорност, за това че те или техни съграждани и единоверци правят политика с рязане на глави и изнасилвания. Политика, която не САЩ все пак са измислили или подкрепят. Все едно че американците имат някакви копчета, с които управляват всичко и държат всичко под контрол и за това носят отговорност за престъпленията на всякакви ненормалници, които те са „изпуснали от лудницата“.
Вярно е, че действията на САЩ в Ирак след 2001 г. бяха политическа грешка – неподготвена акция, неуспешен опит да се възстанови държавността в тази ключова страна. Но предположението, че Близкият изток щеше да е мирно и спокойно място със
Саддам до днес, ако САЩ не се бяха намесили, е силно проблематично. Нима Западът трябваше да подкрепя или просто толерира мракобесни режими, да им дава ресурси и оправдание да тормозят населението си? Нима това щеше да предотврати „Арабски пролети“, възход на ислямизма, влиянието на Иран и т. н. Твърдата вяра в способността на диктатори от рода на Саддам, Асад и Кадафи да се държат на власт с насилие безкрайно време е точно толкова оправдана, колкото и вярата, че САЩ държат всичко под контрол и само от тях зависи дали някой дух ще изскочи от бутилката.
Всъщност, ако САЩ бяха подкрепяли Асад, Кадафи и Саддам, същите хора, които ги обвиняват днес като главен виновник за проблемите в Близкия изток, най –вероятно пак щяха да ги клеймят като такъв. Но каквито и възгледи да имаме по отношение на САЩ и техните отговорности, едно е ясно. Като най-голяма национална икономика те също трябва да поемат дял от бежанците. Но това не означава, че тези, които чукат на вратата на ЕС, трябва да бъдат упътвани отвъд океана. Ако тези хора се издавят в Атлантика, или гинат безконечно в палаткови лагери или по пътя към някаква обетована земя, отговорността няма да е на САЩ.
В крайна сметка, за останалия свят тънките разлики между САЩ и Европа не са толкова значителни: отговорностите – искаме или не - са общи и особена полза от прехвърлянето им през океана няма. А и като си разчитал над половин век (и продължаваш да разчиташ) на военната сила на някого за собствената си защита, трябва да си готов понякога да споделяш отговорността и за евентуални негови грешки.
***
Макар че много може да се каже като доуточнения, всички тези аргументи могат да бъдат приложени директно към нас просто като се замени думата „Европа“ с „България“. Две по-спешни уговорки са необходими. Някои биха оспорили, че ние сме част от Европа. Те биха предпочели да сме някаква междинна спирка между Европа и Русия (и повече към Русия). Надявам се те да са все по-малко и националната ни шизофрения по този въпрос да се уталожва: маргиналната позиция на БСП и Атака са добра новина в тази посока. Втората уговорка е, че ние си имаме вътрешен „бежански“ въпрос. Този с ромите, част от които стават гетоизирано малцинство, което не владее официалния език, няма адекватно образование и ресурси. Ако успеем да интегрираме няколкото хиляди сирийци в подобно положение (и от нашата „квота“) – с европейска помощ и черпейки know-how от другите държави в ЕС-  бихме могли да използваме модела и за нашите родни роми. Да се твърди, че те не подлежат на интеграция – след като повечето от тях са интегрирани така или иначе – също е слаб аргумент.
И двете уговорки, обаче, не ни правят някакъв особен случай, нито пък служат за допълнително и чрезвичайно извинение по отношение на базовите ни човешки задължения.
Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.