Гордост и предразсъдъци по гръцки (портал "Култура" и "Дневник")

Алексис е хубав, вакъл и напорист младеж от южните провинции, който е свикнал да живее като част от обществото на богатите. В него е получил образованието си, приятелите и роднините му са повечето богаташи и аристократи. За нещастие баща му е пропилял огромно наследство и му е оставил значителен, някои дори казват непосилен дълг. Алексис е влюбен в красивата девойка Демокрация, която има зестра достатъчна, за да покрие неговите задължения. Лелята на Демокрация – Ангела – заедно с вуйчовците й Франсоа и Марио обаче искат Алексис да промени начина си на живот, преди да получи зестрата. Ангела и сие настояват той да намали разходите си, да увеличи приходите си и да се погрижи за професионалното си развитие. Лелята се бои годеникът да не тръгне по пътя на баща си, да изхарчи парите и отново да висне на ръцете на семейството. Нещо повече, други братовчеди от южните провинции – Педро и Джорджо, които имат сходни проблеми – следят внимателно какво ще се случи с Алексис и в бъдеще най-вероятно ще дойдат при леля Ангела с искане да бъдат третирани по същия начин. Това вече е изнервило нейните собствени деца – Конрад и Брунхилда – които я обвиняват, че обръща твърде много внимание на чуждите проблеми и разпилява ресурсите на най-тесния семеен кръг. В тази напрегната ситуация, Алексис поисква увеличение на зестрата и обвинява леля Ангела, че накърнява гордостта му с условията, които поставя. Той започва да се държи арогантно и заплашва, че ще избяга с Демокрация за резил на семейството…
***
С право ще бъда упрекнат, че тази аналогия опростява гръцката драма. Но тя показва и нещо от ключова важност. Както викторианското общество е функционирало на базата на неписани правила за достойнство, чест и социален ранг, така и в Европейския съюз такива правила съществуват, без които той не би могъл да просъществува. Основните неписани правила в ЕС са следните:
Първо правило: Европейската интеграция е обща ценност и тя не бива да се жертва в полза на тясно-партийни или национални интереси. Компромиси са необходими, но всеки компромис в бъдеще ще бъде възнаграден – никой няма да е ощетен;
Второ правило: Всички държави са суверенни и формално равни, но де факто по-големите държави имат (и трябва да имат) по-голяма тежест при вземането на решенията. В крайна сметка зад тях стоят и повече гласове, и по-голям ресурс;
Трето правило: За да работи ЕС, страните трябва да си имат доверие.
Опортюнизмът е бил стратегия, позната и на викторинците. Талантливата индустрия на Джейн Остин и сестрите Бронте е задвижвана от атрактивността на точно този опортюнизъм. В една йерархична социална система, тези, които са по-ниско, се опитват да получат повече от това, което им се „полага“: да се оженят над социалния си ранг, например. Това е ставало, без да се променят правилата, като са се правили деликатни и дискретни изключения.
Точно тук е проблемът на Гърция. Със Сириза тя заряза деликатността и дискретността и почна да се държи по начин, който предполага цялостна ревизия на правилата, на социалния ред. Може би такава ревизия е необходима, но тя няма да стане заради Гърция: няма как една малка страна да наложи разбиранията си на големите. Няма как заради партийните интереси на един политически субект – бил той популистки или не – да се жертва цялата европейска конструкция.
Зестрата
Парадоксалното в ситуацията е, че Алексис вече беше почти получил зестрата. Според Файненшъл Таймс различията между преговарящите са били в рамките на 60 млн. евро, когато Ципрас и Варуфакис са прекъснали преговорите. Едното обяснение на този странен ход е, че Сириза е създала такава политическа динамика вътре в Гърция, която прави невъзможно подписването на споразумение: в очите на своите избиратели те ще бъдат предатели. Според това обяснение, Ципрас спасява партията, като поставя на карта страната и застрашава Европа.
Втората версия е, че Сириза вижда възможност за редукция на дълга с нови преговори и затова прибягва до хода с референдума. Но тази версия също не отчита неписаните правила на ЕС. Според тях, подобна редукция много по-лесно би била постигната, ако сега Гърция се беше съгласила с условията, а по-късно бе повдигнала въпроса на базата на допълнителни анализи и т.н. С излизането от преговорите и референдума беше загубена симпатията и разбирането от страна на останалите правителства в ЕС, а и на по-голяма част от хората.
Не е случайно втвърдяването на тона от страна на Берлин: оттам ясно дадоха да се разбере, че по-добри условия не могат да се очакват, какъвто и да е резултатът от гръцкия референдум. Нещо повече, с хода си Ципрас засили най-големите страхове на немския избирател: че ЕС може да се превърне в механизъм, чрез който той да бъде изнудван да плати дълговете на страни от периферията. Досега Меркел майсторски успяваше да балансира между интересите на Гърция, еврозоната и политическия процес в Германия. Ако Сириза „излезе победител“ в тези преговори, обаче, позицията на Меркел във вътрешнополитически план би била почти незащитима. Затова тя няма да отстъпи.
Политиката в Европа вече е на две нива: националните дебати трябва да бъдат съобразени с европейските и обратното. Основната грешка на Сириза е в това, че те се водят изключително от тясно-партийна, вътрешно-политическа логика. Опортюнизмът им в този смисъл е обречен, защото не предлага никакво разбиране за ситуацията на другите, никаква деликатност. В поведението им липсва уважение към факта, че и зад другите стоят избиратели – много повече от тези в Гърция.
Девойката Демокрация
Разбира се, ще бъда упрекнат, че не разбирам мотивите на Сириза. Те, твърдят някои, са водени най-вече от любов към Демокрацията. Те искат Гърция да е в ЕС, но ЕС, който отговаря на техните разбирания за демокрация и солидарност. В този ЕС, богатите роднини имат задължение да помагат на изпадналите в беда, а не го правят на базата на извънредни компромиси и дискретни договорки.
Този идеал може и да е привлекателен, но в ЕС все още сме далеч от него и поведението на Сириза няма да ни доближи нито на сантиметър към него. Политическата атмосфера в ЕС сега не предполага скорошна ревизия на договорите със значително засилване на интеграцията. Въпросът е по-скоро да се запази сегашното положение на нещата, без да излезе Обединеното кралство, да речем. Пришпорвайки дебата за повече интеграция с подобни каубойски действия, Ципрас и Варуфакис й правят мечешка услуга.
Второ и още по-важно. Създаването на паневропейска демокрация с възможност за данъчни/бюджетни трансфери от център към периферия не значи автоматично, че в нея политическият дебат ще бъде спечелен от защитниците на подобни трансфери. Германия започна да изисква балансирани бюджети от собствените си федерални единици, което показва, че и в една пан-европейска демокрация дебатът може да бъде спечелен не от Ципрас и компания.
Доверието
Най-голямата грешка, която Сириза допусна, обаче, беше загубата на доверието на партньорите. От идването си на власт, Ципрас и Варуфакис успяха да обърнат слабите позитивни тенденции в гръцката икономика. Събираемостта на данъците спада, вероятността от големи дефицити нараства. На това отгоре дойдоха и прекъсването на преговорите, и фалитът. А черешката на тортата бяха референдумът и призивът на Сириза да се гласува с „не“.
Макар че сондажите показват разделено обществено мнение, най-вероятно гърците ще се вслушат в този призив и ще отхвърлят една (вече невалидна) оферта, която най-накрая сигурно пак ще бъде приета от тяхно правителство – каквото и да е то. Този тип безразсъдство започва да плаши партньорите на Гърция по нов начин: аргументът, че те може да са по-добре без такъв играч в отбора си, става все по-силен. В началото стратегията на „рационална лудост“ беше печеливша за Гърция – плашейки с излизане от ЕС, Сириза успяха да договорят нови отстъпки от МВФ и ЕС. Но с последните си ходове просто затрудняват преговорната си позиция. ЕС няма да искат да се покажат като податливи на подобни стратегии – това ще втвърди позициите им спрямо Гърция.
***
Опортюнизмът е рискова стратегия. Във викторианското общество опортюнистът е рискувал отпадане или трайна маргинализация. Гърция е в същата ситуация в момента. Тя или ще излезе от еврозоната с гръм и трясък, или ще заиграе по правилата 1, 2 и 3 на ЕС. Вторият вариант е по-добрият за всички: и за Алексис, и за Ангела, а дори и за по-бедните им роднини. Важното е да се разбере, че трети вариант няма.
В този смисъл, вотът в неделя не е толкова важен. Не е важно дори дали Ципрас (а по-вероятно) Варуфакис ще подадат оставка. Важното е дали Гърция ще избегне излизането от ЕС, в полза на което в момента се трупат инерционни сили. Разумът подсказва, че това трябва да стане. Но гордостта и предразсъдъците могат да диктуват друго.