Съвременната политика разчита на масовата подкрепа и мобилизация за една или друга кауза. Най-очевиден пример за това са изборите – за да се състоят те, хората трябва да направят усилие поне да отидат да гласуват. От гледна точка на тясно разбрана лична изгода, обаче, изобщо не е ясно, че отиването до избирателната секция е рационален акт. Антъни Даунс формулира т.нар. „парадокс на избирателя“ още през 60-те години на миналия век. Представете си, че очаквате да спечелите 10 000 лева от смяната на една политическа партия с друга (обещали са ви, да речем, че ще ви назначат за оператор на нов кабинков лифт за четири години). В една многомилионна демокрация вероятността точно вашият глас да е решаващ в изборите е малка: при 4 млн. избиратели, например, тази вероятност е 1/4000000. Общата лична изгода от гласоподаването ви, в такъв случай, е 10000 лв. X 1/4000000 или точно ¼ стотинка. Ако сте един ходещ рационален калкулатор – един истински homo economicus, сериозно бихте се замислили дали да изгубите час свободно време срещу такава нищожна печалба.
Хората, слава Богу, не са ходещи калкулатори и често действат емоционално. Но тук идва и друг проблем – ако ролята на емоцията в политиката стане твърде голяма, тя може да се изроди в масова психо-патология. През 1937 г. Карл Льовенщайн написва важната си статия „Войнствената демокрация“, в която анализира фашизма в Европа като форма на „емоционализъм“ в политиката. Манипулацията на емоциите, на която Хитлер е разчитал, е впечатляващо запечатана на документалната лента „Триумф на волята“ (1933 г.) на Лени Рифенщал, чиято цел е да покаже как самото появяване и речите на фюрера докарват масите до почти сексуален екстаз. И до ден днешен радикалните и националпопулистки партии могат да бъдат разглеждани като манипулатори на масови емоции: започвайки от персонализирането на нацията („клета майка България“), разделянето на света на „приятели и врагове“, заклеймяването на предателите и възхвалата на героите и пр., и пр. В умерени дози всичко това е приемливо и дори полезно, но когато подобна култивирана чувствителност стане заглушител на аргументи, дебати и трезва преценка на политиката, тя става контрапродуктивна и дори опасна.
В този смисъл съвременната политика се разполага между два полюса. От едната страна са идеалите на т.нар. делиберативна демокрация (по Хабермас), според която политическите решения трябва да бъдат плод на рационално, аргументирано съгласие и нищо друго. От другата страна е „емоционализмът“ на Карл Шмит, според който политиката е фундаментално деление на „приятел“ и „враг“. Тя е емоционален ангажимент като приятелството – изисква вярност към приятеля и безмилостност към врага: в нея няма морални, а дори и икономически агументи и калкулации. Тя е изначален сблъсък и борба.
За добро или зло, емоцията не може да бъде просто изхвърлена от съвременната политика, тъй като огромната маса от хората рядко се интересуват от нея, не разполагат с необходимата за рационална преценка информация, не разбират ценността на собственото си участие. При тези обстоятелства, емоциите представляват единственият начин големи маси хора да бъдат мобилизирани и мотивирани да се включат в политическите процеси – било като избиратели, било просто като зрители и слушатели. Емоцията се използва за „рамкиране“ на определени аргументи и позиции, за опаковането им в такава шарена обвивка, която би могла да привлече вниманието на публиката.
Демокрацията изисква сериозна култура на чувствителността, обаче. В противен случай тя лесно би се окарикатурила и самоотрекла – като в случая с Ваймарска Германия след Първата световна война. Политическите партии, медиите и образованието са основните „възпитатели на чувствата“, които би трябвало да възпрепятстват и блокират опасни манипулации, разпалване на омраза и пр. Ето един импровизиран и неизчерптелен каталог на емоционални манипулации и злоупотреби, които внимателно би трябвало да бъдат следени:
Невинни и допустими злоупотреби
Всяка политическа партия и идеология използва собствени емоционални пакети, с които да продава политика си. Десните, например, са измисли най-различни „трикове“, за да направят пропазарните си политики привлекателни. Най-базовата е разкрита от Джудит Шклар в книгата й „Либерализъм на страха“: идеята, е че либерализмът като цяло стъпва върху страха на хората от злоупотреба с държавна власт и затова настоява на ограничения за властта, разделението й, строга система от индивидуални права и пр. Либералите – в този смисъл – имат интерес от култивиране и засилване на страховете от държавата: те биха спечелили от това. В този стремеж се стига и до преиграване и манипулации обаче. Вземете например популярната идея (тръгнала от САЩ), че има ден в годината, до който човек „работи за държавата“, а след това вече „работи за себе си“. Елементарен размисъл би показал, че такова „опаковане“ на данъчната система е просто глупост – в крайна сметка данъците също се използват за публични блага (като образование, здравеопазване и пр.), от които всеки печели. „Хватката“ работи, защото съчетава егоистични нагласи със страхове от държавата и на всичкото отгоре ги увива в целофан от чувство за накърнени лични права (най-вече собственост).
Като цяло подобни хватки са допустими и дори полезни за дясното, ако с тях не се преиграва и ако хората, които ги използват, не вземат сами да повярват в тяхната истинност. Опасността от подобна самохипноза е голяма обаче, както го показва примерът с „Чаената партия“ в САЩ. Тази популистка формация стъпва на раздухани страхове от държавата по принцип, които стигат до абсурдни размери и заплашват да поставят под въпрос всяко смислено колективно действие, както и да блокират управлението на САЩ. (Помислете например за един от аргументите им срещу здравноосигурителното законодателство на Обама, според който Конгресът няма изобщо конституционно право да въвежда задължителни застраховки. Като оставим настрана оценката на конкретния план, подобни позиции на „Чаената партия“ рискуват да обезсилят трайно федералната власт.)
Левицата също има свои емоционални пакети, които в български контекст обикновено опират до комбинация от завист, андрешковщина, соцносталгия и сантиментализъм. Завистта и желанието да си гратисчия – да ползваш услуги, без да плащаш за тях – е много силен мотиватор. Антиелитарните настроения и естественото човешко съчувствие към изпадналите в беда са двигател на леви нагласи и по принцип левицата печели от тях. Но и тук преиграването с тях е контрапродуктивно и дори опасно. Например демонизацията на политическата класа и богатите като цяло в един момент прави невъзможно всяко едно управление: БСП – при Орешарски – всъщност падна жертва на антиелитистки нагласи, които сама безцеремонно раздухваше малко преди това. Но да вземем друг пример на съвременна андрешковщина – парното в София. Толерирането на неплащане на сметки поради смес от сантиментализъм и одобрение на гратисчийството води до натрупване на големи задължения за софийската топлофикация, които накрая националният бюджет покрива. Т.е. цялата страна субсидира със стотици милиони богатата София в името на криворазбрани чувства на солидарност. Бедата е в това, че подобни нагласи са станали толкова масови, че вече се споделят и от леви, и от десни.
Общата опасност за лявото е, че в емоционалните си пакети то може и често преиграва с представянето на държавата като всесилен магьосник, който разполага с ресурс, без да го взема от хората: т.е разпалва нереалистични очаквания, които могат да доведат до неуправляемост.
Игри с огъня
Освен допустимите и често срещани злоупотреби с емоциите политиката познава и опасни форми на мобилизация, които могат да имат съдбовни последици. В исторически план ние имаме примера с поне един вид „емоционализъм“ – конфронтацията между „русофили“ и „русофоби“. Признателността към освободителите е естествено човешко чувство, което се подсилва от културната и историческа близост с Русия. Защо това чувство е било толкова инструментализирано? Защото от Освобождението насам България рационално се е стремила да се модернизира чрез приобщаване към най-развитите европейски народи. На тази рационална и оправдана стратегия привържениците на сближаването с Русия са могли да противопоставят най-вече сантименти – емоционална „аргументация“, успявайки обаче да наложат делението между „фили“ и „фоби“. Като цяло, настояването да се позиционираш емоционално по отношение на чужда държава е изключителна странност, граничеща с перверзия. Когато основни партии започнат открито да спекулират с подобни нагласи, те не само че олекват, но и отключват процеси, които лесно могат да се изплъзнат от контрола им.
Към „филството“/„фобството“ се добавя емоционалната фигура на „обречеността“ на нацията. Търговците на апокалипсиса идват у нас под разнообразни форми – от интелектуални имперсонации на Савонарола до социалози, изживяващи се като погребални агенти. Посланието обаче е едно – нацията загива и затова са виновни демокрацията и Западът. Тъжно и опасно е, че сме развили подобна чувствителност, защото тя води единствено към два изхода – масова резигнация и отчаяние или някаква истерична, извънредна и неконтролеруема обществена мобилизация. И двете са крайно нежелателни – от отчаянието следва мизерия, а от истерията – страдания и кръв. Вярата в предстоящ апокалипсис, за съжаление, не е лечима. Разпалването й пък парадоксално засилва вероятността от подобен апокалипсис. Такъв няма да се случи, но все пак ако това стане, ще сме една от нациите, които сами са си го произвели (както например си произведохме срива на финансовата система през 1996-1997 г.) Останалите държави в нашето положение – цяла Централна Европа плюс Румъния като части от ЕС – въпреки регионално характерното мрънкане и оплакване, се развиват позитивно и през ум не им минава да разсъждават над темата за предстоящия апокалипсис.
А като стана дума за истерия, редно е да се спомене и друга емоция, годна за злоупотреба – радостта от страданието на „елита“. Току що споменатата в позитивен план Румъния по този параграф като че ли се проваля: антикорупционната вакханалия, която се разгръща отвъд Дунав, е необходимо да бъде внимателно следена. Ние имахме частичен негативен опит с показните акции на полицията по време на първия мандат на ГЕРБ. Независими агенции, произвеждащи индустриални количества обвинения, могат да се изродят в някакъв вид прокурорски терор, подкрепян от медии и публика. Грешката на Румъния е може би в институционално зададените обеми – тяхната независима прокуратура разполага с над 600 човека персонал (прокурори, следователи и т.н.), търсещи корупция само по високите етажи на властта. Ясно е, че едно такова предприятие трябва да бълва „продукция“ всекидневно. Говори се, че са зададени и норми по квоти, региони и т.н. Безспорно България има нужда от независима от главния прокурор институция, която да осъществява подобна дейност, но не по този начин и в тези мащаби. Добре е да си вземем поука от румънския опит и да го приложим с необходимата мяра, за да не се стига до антикорупционна истерия с всичките й съпътстващи възможности за злоупотреби. Преигравенето с емоции и тук е вредно и опасно.
Като цяло, емоцията е ключова за съвременната демокрация – без нея тя би била изоставена от избирателите и би била неразличима от всяко едно бюрократично управление. Емоцията може и да е опасна, а може и да забавлява. Тази седмица, например, имахме изблик на лактозно-напоителни чувства по темата за кърменето в моловете, които задържаха общественото внимание за рекордно дълъг срок в сравнителен план.
Няма коментари:
Публикуване на коментар