Кант в стих (портал "Култура")

Необичаен поглед към творчеството на големия немски философ Имануел Кант, от чието рождение днес се навършват 291 години.



1. Критика на чистия разум

Наглед
За да те видя сред тълпата хора
грижовната природа ме дари
със времената и простора,
на чийто фон изпъкваш ти.
За да е вечно образа ти ясен
и непокътнат в паметта,
направи те създателя прекрасна,
а след това направи и света.

Логически категории и трансцендентална аперцепция
Понякога живота се разпада
на късове, парченца, ситна дреб.
От нищото способна да ме вади
е само мисълта за теб.
Ти връщаш моето единство,
лицето ми със длани очертаваш,
възможността ми, при поискване,
в действителност превъплъщаваш.

Паралогизъм
От хората, населени във мене,
избра един – на него ме обрече.
Изгоних другите без съжаление,
като че точно този бил съм вечно.
И ако все пак някой се завърне,
не се плаши, ще го отпратиш,
щом, тъжна, леко го прегърнеш
и го погалиш по ръката.

Антиномии
Не се кълна в любов безкрайна –
човек съм и не ми подхожда.
И все пак се надявам тайно,
че двама с теб сме непреходни.
Макар да е от пръст направен
тъй крайния, изменчив свят,
от вечността не е забравен,
чрез тебе с нея запознат.

Идеал
Уви, това е богохулно,
но толкова необоримо –
за да те има, моя чудна,
вълшебство е необходимо. [1]

2. Критика на практическия разум

Детето
“Дългата разходка из градината…
Вятърът полъхващ от морето…
Бързичко и този ден отмина!
Времето отлита неусетно…
Писането ми потръгна вчера…
За разума, закона, свободата…
Толкова вълнуваща материя,
толкова възбуждаща душата!”

Пиян от мисли, но със бистър ум,
той крачеше забързан към дома си,
когато, сепнат от внезапен шум,
озърна се и затаи дъха си.
Бе мръкнало и голото небе
придърпа звездното си наметало.
До кофите бе сгушено дете
на мръсно и протрито одеяло.

Ах, старият проскубан котарак
се бореше със мазна тенекия!
Детето, бащински, го сръга с крак
и с пръст посочи пукната чиния,
в която бляскаха, като луни,
студени, хилави стотинки…

Лицето му за миг се промени,
но бързо пак в безличие застина.
Той крачките си някак ускори
и дъх пое едва като отмина.

Жената
“Тъй тъжни и безлюдни улици…
Ох, трябваше да съм зад бюрото.
Свят, пълен с мъка и безумие –
порочна, сбъркана гравюра!
Сакати, болни, скитащи деца:
толкова ужасна отговорност!
В практическия разум е ключа,
а не във съдната способност!”

Мърморейки си нещо под носа,
той вече беше стигнал до дома си.
Тя сякаш че изплува от нощта –
приказна, сюблимна и прекрасна.
Той гледаше, скован и онемял,
как тя без думи моли за пари;
как себе си в замяна обещава,
и кара мрака да се изчерви.

Ръката му сама се плъзна в джоба…
Поразрови за едра банкнота.
Подаде я. Поразен и безсловен,
към дома си пое неохотно.
И реши се назад да погледне
едва щом вратата отключи.
Тя бе отдавна изчезнала –
незабравима и беззвучна.
***
И нямаше нищо мистично.
Той прекара нощта си във бдение
и зае се – строго критично –
със способността за съждение.[2]

3. Критика на способността за съждение
Сцена 1: Оптическата илюзия
Бях си полегнал с книга[3] в ръка,
предъвквайки нечии мисли:
внезапно в стаята призрак влетя.
(Не, не сънувах – бе истински!)
Книгата тупна. Мойта ръка
висна комично във въздуха.
Призракът бях познал веднага
и нямаше как да се лъжа.
“Връща ме тук моралният дълг:
навярно и сам се досещаш.
Искам да питам дали бих могъл
на теб да разчитам за нещо?”
Аз ли, – о, Боже! – бях поразен –
моля Ви, иска ли питане!
Той ме погледна леко смутен
и заговори заплетено:
“Защо ли не спрях! Двете – добре,
но с третата сам се прецаках.
Съдна способност – как ли пък не!
Жената… изплува от мрака.
Как да започна? Книгата, да!
Съждението критикувах…
Чел си я?! Браво, благодаря!
Но всъщност май не си струва!
Защо ли?… Твърде скептична е.
С ясно централно твърдение:
прекрасното (в единичното)
убягва определение!
Изсилено, сантиментално –
(да прощават романтиците!)
Няма нищо, не е фатално –
ще оправим някакси всичко!
Слушай, вече опитах веднъж,
но стана страшно объркване!
С помощ малка от възрастен мъж
чудо направих. И сбърках!”

Сцена 2: Помощта на Дионисий Ареопагит в периода 1920 -1980 г.
“С него в рая карти играем –
винаги в бриджа сме заедно.
(Той на всички картите знае
без да са още раздадени!)
Щом разбра за моята грешка,
двамата план разработихме
(той е тъй добър и човечен –
като приятел страхотен е!)
И всички с хипноза подтикна:
наместо… хм… естетически
да четат третата критика
морално и… политически!
Мислех си – туй е достатъчно.
Моралът е ясен и стриктен:
ще разберат обезателно –
с разум светът е проникнат!
(Целият! Да, и “прекрасното”!
Само че трудно и сложно е
да го изкажем в понятия.
Повярвай, не е невъзможно!) [4]
Уви, разбраха обратното –
морала на огън подложиха!
Неясен бил! Не-ве-ро-ят-но!
Разумът тънел в нищожество!?
Превърнат навсякъде в норма,
сам Ницше дори се обиди
и с мене спря да говори,
(той норми нали ненавижда!)
С партньора ми бридж не играем!
Изпадна в дълбок мистицизъм…
Изобщо на ад стана рая
от моя рационализъм!
А хората спрях да разбирам –
затънаха в противоречия!
Главата ми взе да завира…
Дай аналгин от аптечката!

Сцена 3: Планът
Дълга сцена, в която призракът и героят си шушукат нещо и усилено ръкомахат. От време на време се чуват откъслечни фрази от рода на: “Трябва ми чиста победа, не искам пак с шашма!” или “Добре е всеки да може сам да го осъзнае, нали все за личностна автономия приказвах!”. Призракът гълта няколко аналгина – героят също си взема един. Пак се чува говор: “Ех, чак пък танкова бригада, но базука може да свърши работа…”, “Трябва да мислим мащабно!” Нова порция аналгин за призрака и идва момент на прозрение – той се пляска по челото, ядосва се, че не се чува звук, което мълниеносно ражда плана в главата на героя. Той го споделя шепнешком с призрака – двамата подскачат от радост и героят натрошава изпопадалите по пода аналгини. Призракът излиза през вратата – героят през гардероба. Чува се шум от падащи закачалки.  

Сцена 4: Победата над Ролан Барт (или монолог на един разкаял се логотет) [5]
Колко отдавна не бяхме се виждали!
Ти си все същата, както във спомена.
И чашата с вино в очакване ближеш,
сякаш съм в блюдото – затоплен, разголен.
Неспирно приказвам, пресилено весел,
прикрит с най-оскъдно листо-остроумие.
На себе си скучен, изглеждам ти секси –
в очите ти плуват петна от възбуда…
В смях се заливаш при всяка история –
претрупа се масата – случки, чинии…
Не бива да спирам мойто говорене,
защото възбудата тъй ще размия.
Ето сценария: първо забравяме
за тази нощ само че (все пак) сме други.
Пиеса за двама сега ще поставим –
никаква публика, мъже и съпруги!
Есенна вечер – любов към изкуството,
виното меко пулсира във вените.
И с поизтръпнал език от предчувствие
целуват се думите, влажно солени.
Светът е завършен, сам във вселената.
Нали е прекрасен, макар и безумен…
Нека да пием за туй упоение,
което в сърцето артиста събуди…
С кафето приключихме, идва таксито.
Усещам дъха ти на педя от мене
и той ме замайва – така изкусителен –
замитайки всяка следа от съмнение…
Домът ти се вижда… пиесата свършва,
(отдавна го знаем) и ти се усмихваш:
тя беше красива, защото бе къса –
навреме останала недоразвита.
И свят такъв няма – сам във вселената –
нали е прекрасно, макар и разумно?
От всяко стъкло във неон осветено,
гледа ни Кант, възхитено и влюбено. [6]

Сцена 5: Grand Finale
Призракът и героят се сбогуват. Тупат се доволно по рамената, но не се чува звук. Само от редингота на призрака се вдигат облачета прах. Разменят няколко реплики от рода на: “Бъдещето на човечеството е спасено!”, “Дадохме му да се разбере!” – “Е, има и други, но и за тях важи същото…” – “Дано Дионисий да е схванал най-после идеите за конвенция и договор – ненужни му били, защото ми знаел картите!”… “Казвах ли ти – всичко прекрасно е разумно”… “Да, ама Георг пак ще сбърка с обратното…”.
Призракът взема копие на третата критика от масата, драсва един автограф в нея, после дава писалката си на героя и му казва: “Сядай и пиши! Искам да ти оставя малък подарък, с който да зарадваш жена си. Нещо като извинение за нашия… хм… план.”

Започва да диктува. Гласът му леко трепери:
“1. Наглед
За да те видя сред тълпата хора
грижовната природа ме дари…”

---

Бележки:
[1] Немската класическа философия става емблематична за “модерността”. Основната амбиция на тази школа (усмивана със Заратустров смях от постмодернистите) е да осмисли мисълта, да я обхване в понятийна мрежа: в саморефлексията огледало и отражение трябва да станат едно. Това обхващане би превърнало философията в систематична наука. Кантовата “Критика на чистия разум” прави това с познавателния разум. С изследването на нагледите, Кант показва как е възможно да имаме мисловна представа за пространство и време. Категориите ни разкриват възможността на разсъдъчното мислене. Трансценденталната аперцепция осигурява единството на съзнанието. Различните разсъдъчни вериги от съждения се вплитат в единна картина на аз-а, света и бога, чрез регулативите: паралогизъм – идея за  душата; антиномии – идеи за целостта на света; идеал – идея за всемогъщо същество.
Цялото познание попада под схемите и понятията на разума – дотук всичко е обхванато и няма пукнатини в монолитната сграда на мисълта. Нещо повече – Кант довежда до съвършенство една метафора, която е производна на огледалото: метафората на правилото, нормата или закона. Огледалото, както правилото, няма собствено съдържание – същността му е чиста форма, която е способна да обхване различни съдържания. Както огледалото ни показва във всеки образ само една комбинация от възможни съдържания, така и правилото отсява една възможност като “правилна”: и отражението и правилото отсяват, отхвърлят определени възможни комбинации от съдържания, а показват други. И накрая, огледалото, както правилото, осигурява пред-видимост. Законът, нормите и правилата са огледалата, с които мисълта отразява съдържанието на света – всяко съдържание, за да стане видимо, трябва да се отрази в правила. Трансценденталният анализ на Кант е всъщност разкриването на основните правила-огледала, правещи мисленето възможно. Някои от тях, съвсем приличат на обикновени, отразителни огледала: например, правилото, че нещата от опита са ни дадени в нагледите. Други са много по-абстрактни форми: такива са логическите категории или регулативите. В крайна сметка мисълта ни се представя от Кант като сложна оптическа система, която се “фокусира” в малко странен акт, наречен (объркващо) трансцендентална аперцепция. При този акт образите от различните огледала се налагат едно върху друго, за да се получи завършена мисловна картина – единството на опита.
Архитектоничната структура на мисълта – сложната й схема от огледала-правила – е била позната и преди Кант. Декарт, например, е показал как мисловните образи на геометрията са всъщност система от правила: това той прави чрез аналитичната геометрия, която свежда геометричните фигури до алгебрични, числови функции. Основната цел на рефлексивната философия е да открие най-формалните, най-абстрактните, най-дълбинните правила на разума и мисълта. Защото най-добрите огледала са чистите огледала, тези, които не са зацапани със съдържанието на нещо различно от отразявания образ.

[2] Втората Кантова критика подчинява морала на практическия разум: той е този, който трябва да определи (общи) закони за индивидуалното и социалното битие. Втората критика показва как е възможна свободата на човека в свят изграден от правила и норми. Кант свързва свободата с автономното задаване на закони, валидни за всяко разумно същество.
В третата си критика, Кант обосновава автономността на една друга съзнателна способност – съдната. Той изглежда е смятал, че актът, в който съдържанието на света среща огледалото на мисълта, трябва да се изучи по-дълбоко. Съдната способност осъществява този акт на “налагане” на конкретен, съдържателен образ (наглед) върху разумното огледало: тя подвежда единичното и особеното под общото, прилага абстрактното правило, закона в конкретни случаи. И тук сградата на мисълта, построена от Кант, се разклаща: фокусът на гигантския му телескоп се изгубва. Той смята, че има два вида съдна способност: “определяща” и “рефлексивна”. При първата за всеки наглед от опита се намира мисловно понятие (правило) – той се определя понятийно, фокусира се. При втората, рефлексивната, обаче, единични, особени нагледи успяват да избягнат категориите и понятията на разума. Рефлексивната съдна способност е в основата на възприятията ни за прекрасно и възвишено – тя е в основата на възприятието на изкуството. Прекрасното попада в огледалото на мисълта, но тя не може да се фокусира в него, да го изкаже понятийно, да го определи изчерпателно, да го формализира. То се мярва в рефлектора, но не може да се разложи чрез абстрактни правила, да се сведе до формула. Удоволствието при възприятието на прекрасното идва от съзнанието за неговото съвършенство, което обаче не бихме могли да обхванем чрез категориите.
Това е може би моментът на раждането на постмодерната философия, момент на замъгляване на огледалото. Замъгляването става чрез естетизация, чрез преследване на прекрасното: програмата на постмодернистите е да естетизират философията, да я превърнат в литература. В завършен вид, тази програма радикализира тезата на Кант за автономията на рефлексивната съдна способност, като я прехвърля от царството на изкуството в прозаиката на естествените науки, политическото и моралното. Целият човешки опит се насища от постмодернистите с предмети и създания, убягващи огледалото на мисълта – демонични и прекрасни.

[3] Имануел Кант, Критика на способността за съждение.

[4] За съжаление призракът не разви в детайли програмата си за радикално-рационална естетика.

[5] Барт въвежда термина logothetes в книгата си Sade, Fourier, Loyola, 1971. Логотетите са основатели на езици, на нови езикови светове. Идеята се вписва в големия идеен проект на Барт, целящ да покаже случайността на връзката между езика и “реалността”, да я разобличи и да “освободи” хората от нея. В крайна сметка, това, което езикът и литературата трябва да правят е да “произвеждат чувственост” (Le Plaisir du Texte, 1973) – това е техният смисъл според Барт. Езикът е най-вече физическо удоволствие, не комуникация. Котвата, забита в “реалността”, трябва да бъде вдигната. Също така основаването на нов език изисква “театрализация”, което води до “падането на границите”, до освобождаването на езика.

[6] Кант е смятал, че априорната структура и правила на разума се отнасят за всички възможни светове – т.е. универсални, вселенски са.