Наскоро публикуван доклад на британската благотворителна организация Oxfam направи прогнозата, че богатството на най-заможния 1% от човечеството ще се изравни с това на останалите 99% в следващите няколко години.[i] Най-богатите 80 души ще притежават толкова, колкото най-бедните 50% от глобалното население. Вярно е, че в някакъв смисъл нашата епоха е отбелязала и сериозни успехи в настигането в материално отношение на т.нар. първи от третия свят: възходът на Китай, Индия, Бразилия и т.н. означава, че привилегированите богати градски общности не са концентрирани единствено в САЩ и Западна Европа. Нещо повече, общият брой на бедните по света намалява почти повсеместно – (с малки изключения за части от Африка). Но от изследването на Oxfam става пределно ясно, че вътре в отделните държави – дори тези от Запада – „ножицата” между най-богатите и средната класа се разтваря и днес средната класа има по-голям шанс да „изпадне” в бедност, отколкото да настигне най-богатите.
Какво е политическото значение на тези факти? Те станаха за момент обект на внимание, но – в глобалната медийна среда – всяко чудо е за три дни, че и по-малко. Още повече, че и Oxfam малко хитруват с данните – след две години всъщност ще се върнем там, където вече сме били през 2000-2001 г. – парадоксално, икономичеката криза от 2008 г. явно е имала някакъв изравняващ ефект.
В този текст аз ще се спра основно на един политически аргумент, който често ще се чуе при анализа на подобни данни: че те просто нямат значение. Първо, важно е дали световното богатство („баницата като цяло”) нараства. Второ, важно е дали и тези, които са най-зле – бедните, подобряват материалното си състояние (по Джон Ролс).[ii] Трето, ако първите две условия са налице, всякакво неравенство би било оправдано и политически приемливо. Тези аргументи обикновено идват от застъпници на либерални възгледи. Дали по дефиниция обаче либерализмът е слабо чувствителен към неравенството като социален проблем?
Роналд Дуоркин – един просветен, егалитарен пазарчик
Дуоркин е едно от най-важните имена в англоезичната политическа и конституционна теория. Той беше дълги години преподавател по юриспруденция и политически науки в Оксфорд, където наследи катедрата на Х.Л.А. Харт. До смъртта си през 2013 г. Дуоркин беше магнетичен преподавател, оратор и дебатьор. Освен множество ценни академичните трудове, той остави и огромно наследство от публицистични текстове – най-вече в New York Review of Books – в които с голям жар и умение защитаваше ключови либерални позиции: от правото на аборт до Obamacare (задължителната здравна застраховка в САЩ). Аз имах шанса да участвам в семинарите му през последните няколко години от неговата преподавателска дейност в Оксфорд и напълно споделям общото мнение – рядко (да не кажа никога) се намираше опонент, който да може да излезе победител в спор с Дуоркин.
Една от идеите, на която той изключително държеше, беше, че свободата и равенството са съвместими идеали и трябва да се преследват едновременно. Няма концептуално противоречие между тях, от което следва, че не е необходимо да жертваме равенството за повече свобода – или пък обратното. Основното е човек да има свободата сам да избира как да води живота си и да е отговорен за последствията от този избор. Ако тази отговорност е водещото в обществената уредба – ако се намалят ефектите от наследени различия и прост късмет – принципът на равенството (разбрано като равенство на възможностите) би бил защитен, без да са необходими ограничения на свободата на избор.
За да стане идеята по-ясна, представете си една изчистена ситуация: изхвърлени сте от морето на изпаднал от картите самотен остров заедно с група други пасажери и решавате да разпределите ресурсите, които новата родина ви предлага. Какво е решението, което най-добре защитава и равенството, и свободата? Отговорът е пазарът. Вместо всеки да заграби каквото може, би трябвало всеки да получи равен първоначален капитал под формата на мидени черупки, с които да участва в публични търгове за козите, банановите дръвчета и всичко друго, което на някого му изглежда като ресурс на злощастния остров.
Дотук всичко прилича на масова приватизация, но не бързайте със скептичните усмивки. Следва втора стъпка (много подходяща за нашите условия), която икономистите наричат „тест на завистта”. Като провери колко кози, дървета, ниви и т.н. всеки е получил след търговете и като се огледа наоколо, всеки има право да обяви, че не е доволен от резултата, тъй като му се вижда, че други са получили по-ценни ресурси. Търговете се повтарят, докато никой вече не желае пакета на някой друг – това е моментът, в който тестът на завистта е преминат. От тази точка нататък започва свободният алъш-вериш и резултатът му може да доведе до всякакво социално неравенство. Тъй като оттук нататък възникналите неравенства ще са най-вече резултат на индивидуален свободен избор, те биха били политически легитимни и приемливи.
Нещата са по-сложни, разбира се. Най-малкото, хората имат различни таланти, а и различен късмет. Някои ще се окажат по-надарени за отглеждане на кози и банани от други, които може би са прекрасни компютърджии. Поради намокряне на хардуейъра обаче, да речем, че за таланта на вторите няма пазар на злощастния остров. При такива драматични ситуации Дуоркин предвижда нещо като вторичен пазар на застраховки. Всеки разумен компютърджия вместо да си купува само кози, би могъл да си закупи с известна част от мидените черупки дългосрочна застраховка срещу провал на животинската му ферма. Въвеждането на една такава схема, която да бъде финансирана с мидени черупки и периодични вноски от бъдещия доход на всеки застрахован, би допринесла още повече за примиряването на пазара с принципите на равенство на възможностите и максимално разширен достъп до него.
Твърдението на Дуоркин е, че след разпределението на ресурсите и създаването на необходимите пазари по този начин, на пустинния остров свободата и равенството няма да бъдат в конфликт. Всички ще могат свободно да разгърнат своите възможности, без да се тревожат от това, че участват в игра, в която по принцип нямат равни шансове. В този смисъл имаме основание да говорим за пазарен егалитаризъм.
От теория към практика
Може ли от историята с мидените черупки да бъдат извлечени някакви конкретни политики? Поуката е, че има смисъл да се разширява прилагането на пазарните принципи, които да динамизират икономиката, но по начин, който да не води до изключването на групи от хора от възможности за забогатяване и просперитет. Обикновено това става чрез схеми с ваучъри, бонове, със създаването на начална равнопоставеност на участниците в пазарните процеси, с включването на маргинализирани прослойки. За тази цел обаче ще е необходима и адекватна данъчна система, която да гарантира ваучъри, застраховки и т.н.
Нека да вземем един пример от нашите актуални дебати. Принципът „парите следват ученика”, както и идеята за ваучъри за образование са по принцип добри и те могат да съчетаят свободния избор и равенството по един ефективен начин. Тези механизми правят хората по-отговорни за собствения им избор, а и им дават равен начален шанс.
Но когато се прилагат, не бива да се забравя фундаменталната им логика. Например, сега е популярна идеята държавата да дава „на ученик/калпак” и в частните училища толкова, колкото и в държавните. Ефектът от една такава политика ще е просто допълнително субсидиране на средните класи, които искат по-ексклузивно обучение за децата си. Това е легитимно искане, но когато става дума за разпределяне на ограничен обществен ресурс, той трябва строго да се приоритезира. У нас основният проблем не е липсата на възможности за по-качествено образование на по-заможните – имаме разгърната система от елитни държавни и частни гимназии, която така или иначе те ползват. Това, което е проблематично, е отпадането на големи групи от образованието и ниското масово ниво в държавните училища. Това са реалните проблемни области, където ресурс трябва да се насочи, и този факт не трябва да се прикрива с криворазбрани аргументи за „дискриминация” – и по сегашната система всеки има право да прати детето си в държавно училище при равни за всички условия.
Лицемерие и популизъм
Средните класи, средният избирател е стожерът на либералното общество. Този избирател днес е раздвоен. От една страна, „стандартната” политическа теория му казва, че всичко е наред, че неравенствата са нормален ефект на една либерална икономика. От друга страна, тяхното нарастване го плаши, приближава го по-скоро до бедността и го отдалечава от свръхбогатите. Този феномен се описва с понятието squeezed middle class – притиснатата средна класа, страхуваща се от загубата на статус, страхуваща се, че нейните деца няма да запазят привилегированото си положение.
Този страх е фундаментална причина за „популизма”, който засегна най-либералните общества в последно време. Популизмът е самозащитна реакция на средната класа: той е отказ да се носи финансово бреме, особено когато става дума за преразпределяне към по-злощастни групи. Той е и вяра в чудодейни решения, които ще прехвърлят цената за запазване на твоя статус на някой друг. Този феномен има най-разнообразни проявления: гръцката Сириза убеди гражданите, че немците ще им платят дълга; Фарадж не иска да плаща за бедни европейски роднини във Великобритания, по подобие на Льо Пен във Франция и Вилдерс в Холандия. Виктор Орбан пък налага избирателно ретроактивни данъци върху конкретни компании, които или са „чужди”, или не работят за общото благо (според него). В най-чист вид феноменът се наблюдава в Чаената партия в САЩ: никакво ново преразпределение към маргинализирани групи (бедни, имигранти и т.н.), запазване на статуквото, колкото се може повече, връщане към laissez faire държавата на XIX в., но с всичките привилегии за средната класа, които XX век й е донесъл.
И тук идваме до политическия проблем, който растящото неравенство ражда за либерализма в развитите държави: неговата социална опора – средният избирател и средната класа – от прогресивна става реакционна, консервативна и егоистична. От двигател на обществото, тя се превръща в негова спирачка, от еманципатор – тя става защитник на привилегии и ексклузивност. Парадоксално, тя става всичко това, което сме свикнали да свързваме с илиберализма – с отрицанието на либерализма.
Битката все още не е загубена. Теорията на Дуоркин и много други автори ни дават достатъчна възможност за адекватна оценка на ситуацията, която да избегне подценяването на политическите ефекти на растящото неравенство. Либерализмът – като политическа идеология – има вътрешни ресурси да се преосмисли, да коригира залитанията си. Както стана ясно, има механизми, които едновременно да създадат и по-свободен, и по-равен свят. За да се въведат ефективно и масово, е необходим сериозен технически и принципен дебат за данъчната система, за отстраняването на ефектите на наследени привилегии или прост късмет. Дали това ще става с данъци за потребление, наследство, ваучъри и пр., е въпрос отчасти и на технология. Но оставайки извън тези дебати, либерализмът рискува да се превърне в лицемерна идеология на една средна класа, която го използва като знаме, но която се води най-вече от егоистичните си страхове и стратегии за запазване на привилегирован статус.
Нещо повече, оттегляйки се от дебатите за еманципаторска, прогресивна политика, която да изравнява шансове и да приобщава, либерализмът отваря огромно пространство за „революционни” теории – от леви и десни екстремизми до Ислямска държава – които не вещаят нищо добро.
[i] http://www.theguardian.com/business/2015/jan/19/global-wealth-oxfam-inequality-davos-economic-summit-switzerland
[ii] Виж текста ми за Джон Ролс: http://kultura.bg/web/%d0%b8%d0%b7%d0%b3%d1%83%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b2-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b2%d0%be%d0%b4%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bb%d0%b8%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%bc%d0%b0-i/
Няма коментари:
Публикуване на коментар