Когато един достоен, заслужил огромно уважение човек си
отиде, са необходими и добри думи и знаци на признателност. Това е още
по-вярно, когато става дума за човек, който до голяма степен символизира
трансформацията на България от една брънка на разпадащата се Съветска империя
до държава – пълноправен член на семейството на най-развитите демокрации в
света. Много са нещата, с които Желев ще остане в съвременната българска история
като „пръв“. Пръв лидер на демократичните сили в страната, пръв демократично-избран
президент, пръв заклеймил про-съветския пуч в Москва срещу Горбачов, пръв
признал Македония и т.н. Някои от заслугите му днес трудно ще бъдат дори
разбрани от младите поколения – като отмяната на софийското жителство, например.
Но самият факт, че сега мнозина дори не могат и да си представят такива
крепостно-командни политики е свидетелство за успеха на усилията на Желев.
Пак от днешна гледна точка невероятното е, че той изпълни
своите задачи, без да се превръща в обсесия на медиите, без да става
политическо „celebrity”.
Вярно е – България беше друга и свободните медии едва прохождаха. Но истината
е, че и Желев беше друг човек, чужд на суетата, показността и желанието да
натрапиш огромното си его, да го вкараш във всеки дом още на закуска със
сутрешните блокове. Може би това се е дължало на особен темперамент, може би е
било осмисляне на порочността на тоталитарното проникване на властта във всяко
едно ъгълче на обществото. Осмисляне, което той направи още в книгата си
„Фашизмът“. Така или иначе, Желев беше политик, чието разбиране е, че е
служител на хората: не водач, не медийна звезда и атракция, не хитрец и играч,
за който коридорите на властта са нещо като бащиния. Всъщност, в една
демокрация разбирането на Желев би трябвало да е нормалната, традиционната
визия за политика, но трябва да си признаем, че не са много тези, които днес се
вписват в нея.
През 1989 г. България влезе в своя преход с малцина
дисиденти, които имаха визия за предстоящото. Желев беше един от тях и неговата
политическа преценка стана важен фактор страната да не се отклони фатално от
своя път. И тогава, а и днес ще има хора, които оспорват едно или друго решение
на президента: факт е, че не винаги избирахме най-правия път до постигането на
дадена цел. Но демокрацията не е гаранция, че винаги най-добрите решения ще
бъдат взети: тя е право на свободен избор, а дали изборът ще се окаже добър
зависи много и от опита, подготовката, общественото постоянство и кураж, а
понякога дори и от доза късмет. Това, което Желев безспорно успя да направи,
обаче, е да покаже на хората, че от тях зависи собственото им бъдеще. Че има
различни визии в обществото и то може свободно и без страх да избира между тях.
Това е здрава основа, на която може да се гради.
За един политик не е важно само как се качва на сцената, но
и как слиза от нея. Често се чува оплакването, че у нас никой сам не се оттегля
от публична длъжност. Това е така, защото дори и нещо подобно да се случи, то
остава незабелязано и неоценено, както беше в случая с Желев. Въпреки че имаше
право да участва в избори за втори президентски мандат, той спази думата си да
отстъпи, ако загуби предварителни избори в рамките на обединяващата се опозиция.
Това джентълменско поведение маркира неговото илизане от „голямата политика“ по
един необичаен, но изключително достоен начин. То даде възможност и за
консолидиране на демократичните сили, които в последствие изведоха страната от
финансовия крах през 1996-1997 г.
„Строител на съвременна България“ днес се е превърнало вече
в малко значещо и често иронично използвано клише. Ако ги нямаше тези
натрупвания, Желев би бил сред най-заслужилите за подобна почетна титла. Но
макар и доктор, Желев не беше човек на титлите. Затова е достатъчно да се каже,
че когато правим равносметка за изминатия път на България през последните
десетилетия, за страната е било чест да има такъв президент.
Нека почива в мир и светла му памет!
Няма коментари:
Публикуване на коментар