Дано споразумението от Минск да спре кръвопролитието – поне временно. В този смисъл то бе необходимо, но не решава нищо съществено в Украйна. То е по-скоро стъпка към превръщането на конфликта в хронична язва, в продължително противопоставяне и напрежение в отношенията между Запада и Русия. Дали това ще е нова, мащабна Студена война или по-локална конфронтация, предстои да видим, като второто е по-вероятно. Но така или иначе ситуацията е достигнала такава фаза, че отстъпки и взаимно-приемлив компромис по посока признаване на статуквото са невъзможни. ЕС и САЩ няма как да оправдаят анексиране на територии от Русия – Крим официално и Източна Украйна de facto. Москва пък вече не може да върне суверенитета на Украйна върху цялата й територия, без да се признае за победена. Едната от двете страни ще загуби – това е единственото възможно решение.
На какво разчита Путин тогава, когато времето изглежда, че играе срещу него? Икономически силите в тази конфронтация са несравними: БВП на ЕС е около 17 трилиона долара, на САЩ – малко по-малко, а на Русия – около 2,5 трилиона. В средносрочен план ресурсите безспорно ще си кажат думата. След подписването на споразумението в Минск, например, МВФ веднага отпусна 40 милиарден заем на Украйна, като отделно САЩ обеща също значителна сума хуманитарна, а дори и (ограничена) военна помощ. Стратегията тук е ясна – финансова подкрепа за украинците, докато цената на конфликта не стане прекалено висока за Русия. Путин е направил разчети за една-две години напред – дори при неблагоприятна ситуация с цената на горивата, Русия ще стиска зъби и няма да отстъпва в това, което вече тя изживява като нова Отечествена война. Но след тези две години? Ясно е, че Путиновата икономическа стратегия има сравнително кратка времева рамка.
Москва – като рационален калкулатор – си прави други сметки, обаче. Има един аспект, в който времето може да играе в нейна полза, и той е чисто политически. Т. нар. „Запад“ е медийно удобна конструкция, но не представлява единен политически субект. Слабото звено – от руска гледна точка – е ЕС. Ако Русия успее да засили националистическите, суверенистки тенденции в ЕС, ако успее да предотврати действието му като кохерентно цяло, политическият мач може да се обърне: санкциите срещу Русия да се вдигнат, НАТО да се разпадне или да стане неефективен, икономически проекти да се договарят на парче с малки и слаби правителства и т.н. Това всъщност е и единственият реален шанс Путиновата стратегия да проработи и страната му да излезе с някаква печалба от конфликта. Така че, или ще видим колабирането на режима в Москва, или ЕС ще стане жертва на вътрешните си противоречия при изостряне на кризата. Путин се надява и играе за второто. Макар че има шансове, все пак гамбитът му е обречен.
Какво е ЕС?
Европа е в процес на незавършена, блокирана федерализация. Важни суверенни правомощия вече са прехвърлени на наднационално ниво в Брюксел: валутната политика, общият пазар със свободното движение на хора, стоки и услуги; създадена е „федерална“ правна система с върховенство на европейското право спрямо националното законодателство. Но същевременно, в два ключови аспекта ЕС остава просто съюз на национални, суверенни държави: външни работи и отбрана, както и бюджет и данъци. Федерализацията тук е блокирана и в средносрочен план не може да се очаква сериозно придвижване напред, което със сигурност е калкулирано от Путин. Провалът на референдумите за Конституция на ЕС във Франция и Холандия преди десетина години беше първият ясен сигнал, че по-нататъшна федерализация ще е политически изключително трудна. По модела на политолога Фриц Шарпф, ЕС изпадна в „капана на съвместното вземане на решения“, според който при гласуване с единодушие от множество играчи най-вероятно се стига до консервация на статуквото.[i] Това е ситуацията в момента и това статукво – което по същество оставя ключови решения в ръцете на цели 28 национални правителства – е надеждата на Путин.
Въпреки институционалния импас, и на отбранителния, и на фискалния „фронт“ ЕС е изработил вече достатъчно ефективни механизми за вземане на решение, които обаче ще изненадат Москва. И в двете области това, което става, е de facto прехвърляне на правомощия към лидерите на основните държави – Меркел, Оланд, Камерън, с подчертан акцент върху немския канцлер – в комбинация с придобиването на правомощия на някои „федерални“ институции – особено ЕЦБ. Тези процеси ще се окажат най-вероятно достатъчни, за да предотвратят подривния ефект на центробежните сили – вътрешни за ЕС или инспирирани отвън.
Отбрана и външни работи
В отбранително отношение ЕС зависи изцяло от НАТО, т.е. от САЩ. Това е решение, което се е наложило след Втората световна война и което – досега – е допринесло страшно много за икономическия разцвет на Европа. Това е всъщност и огромна финансова инжекция от страна на САЩ, несравнима по обем с плана Маршъл или поствоенните заеми за възстановяване на Стария континент. Този механизъм има и свои недостатъци, обаче – военните и отбранителните решения се вземат с решаващо участие на Вашингтон. Тук стратегията на Путин е разбираема – да вбие клин между Германия – поела върху себе си лидерството – и САЩ. Да се отслаби НАТО, да се постави под въпрос чл. 5 – ангажиментът за защита на всяка една страна на алианса. Днес провокации в тази посока могат да се правят лесно: в едни страни ще се организират референдуми за излизане от НАТО, други – като Латвия, чието небе в момента се охранява от Полша, могат да бъдат заплашвани с интервенция за защита на национални малцинства и т.н. В Украйна могат да се „открият“ полски или украински военни и т.н.
Като че ли Москва има известни „успехи“ във вклиняването между основните партньори. САЩ и Меркел се разминаха по въпроса за военната помощ за Украйна, в „четворката“ от Минск нямаше американски представители и пр. Нещо повече, много режими в ЕС – като този на Орбан в Унгария – например, даваха ясни проруски сигнали в своето поведение (и по отношение на санкциите, и по отношение на руски икономически проекти). Да не говорим и за огромното количество популистки формации – от Фарадж, през Льо Пен до Сириза – които също се наредиха на проруската опашка.
Въпреки това бълбукане на повърхността, мощните течения в ЕС вървят срещу режима на Путин обаче и ще отнесат подводниците му на неочаквани за тях места. Първо, всъщност някакво особено разминаване между САЩ и ЕС няма. Стратегията е Украйна да се подкрепя, за да издържи тя на интервенцията. Нужното към момента е финансов ресурс, който бе осигурен, – военната помощ е по-скоро сигнал за трайност на намеренията, който също беше даден. Играта на доброто ченге (Меркел) и лошото (Нюланд, Маккейн), също не бива да подвежда – това са нормални преговорни тактики. Ако имаше голяма новина от Минск, то тя е, че ЕС вече има ясно политическо лидерство – Меркел и Оланд – по този въпрос и на тези лидери са делегирани основните решения.
Особено показателна в това отношение беше визитата на Меркел в Унгария. На Орбан му се скараха, дадоха му поощрения (завод на Мерцедес), обясниха му докъде може да стигне в заиграванията си с национал-патриотарските чувства. Самият той също разбира тези граници и е внимателен с тях: неговата игра е да извлече максимални дивиденти в електорален план от суверенистко перчене, което може да обнадеждава Путин, но той не трябва да разчита на такива театрални ефекти. Същият анализ – дословно – е приложим и към други периферни национал-суверенистки партии като Сириза, например.
Фискална политика и финансова стабилност
Друга надежда за Москва е кризата в еврозоната. Но тя също вече de facto е решена, като Германия определя основната политика. Беше създаден постоянен стабилизационен механизъм, ЕЦБ си „присвои“ правото да става „кредитор от последна инстанция“ дотогава, докато Германия е склонна да стои в еврозоната. Това прехвърляне на тежести към германския данъкоплатец беше оправдано от Меркел с поставянето на строги условия към страните, получаващи помощ. Също така бяха взети мерки подобни проблеми да се случват по-рядко в бъдеще – за целта беше подписан (по немско настояване) Фискалният договор. Без да влизаме в технически детайли, ситуацията може да бъде описана така: Германия се съгласява да поеме финансови гаранции за спасяване на еврозоната, но в замяна трябва да получи и глас при формиране на икономическата политика на правителствата в периферията. Дали това ще става чрез заемна политика, „тройка“, решения на ЕЦБ и т.н., е въпрос на технология.
В този смисъл, държавите от периферията, които са приели – явно или с мълчаливо съгласие – този „контракт“, с право преориентират политиката си по остта национална столица-ЕС (Брюксел, Берлин). Сириза в Гърция е такъв феномен на преориентация, Подемос в Испания и т.н. Нормално е периферните, финансово натоварени нации да искат по-леки условия за заеми и по-голямо прехвърляне на тежестите към центъра. Също толкова нормално е обаче държавите кредиторки да развиват собствен тип популистки движения срещу солидарността – като „Истинските финландци“, Британската партия за независимостта и пр. Меркел заедно с другите национални лидери имат нелеката задача да балансират всички тези тежнения и процеси.
Но тази задача далеч не е нерешима. Както ситуацията около Сириза показва, в крайна сметка става дума за стратегии на договаряне на условия. Тук има място за много решения, при които всички страни да са доволни. Истината е, че de facto решението с прехвърляне на правомощия към Меркел и Германия работи и всички съзнават, че е от взаимен интерес. В този смисъл съпротивата срещу него може да е шумна и енергична, но Путин подценява неговата устойчивост.
А демокрацията?
Юрген Хабермас е един от тези, които се притесняват от течащата неформална „федерализация“ на ЕС с прехвърляне на правомощия към Германия. Той нарича този процес „екзекутивен федерализъм“ – ad hoc решения, които нямат демократична санкция и които се вземат от административни органи като правителства и централни банки. За да избегне институционалния си импас, Европа всъщност концентрира власт и правомощия по начин, излизащ извън стандартната процедура на поправка на основните договори.
Това, разбира се, е проблем, но левицата като цяло прекалено го драматизира. Не става дума за някаква Европа на Меркел, в която канцлерът на Германия еднолично решава политически и фискални проблеми за континента – това е груба карикатура. По-скоро става дума за наместване на реалните политически тежести в една ригидна и нефункционална институционална рамка, каквато е ЕС, попаднал в „капана на съвместното вземане на решения“. Безспорно това наместване ще трябва да бъде постепенно облечено в нови договори, приети по каналния ред. Но ако се окаже успешно, това ще стане отвъд периода на близките една-две години, които ще са решаващи за изхода на украинската криза.
Успехът на Европа зависи от спазването на политическата мяра. Ако Меркел – като политически лидер – злоупотреби с новите си de facto правомощия, ЕС ще стане жертва на бунт в собствената си периферия. Ако пък е твърде мека, този бунт може да се случи в центъра, който да се откаже от „прекалена“ солидарност. Но всичко, което се иска, е мяра и баланс – неща, в които европейските политици са експерти. Така че г-н Путин – който пък е специалист в по-екстремни игри – да не храни големи надежди.
Къде сме ние?
България е фронтова държава в това противопоставяне – не в горещия, а в политико-икономическия му смисъл. Обезсмислянето на членството ни в НАТО и финансовата дестабилизация ще са добре дошли за Москва. Ще има също така и огромни възможности местни политици да станат за резил, възможности, от които вече мнозина се възползват. С малко разум, обаче, всичко това може да бъде преодоляно както у нас, така и в останалите държави на ЕС. Фундаментите са в полза на Европа и тя просто трябва да си изиграе добре картите. А и да не забравяме, не ЕС избра военен път да налага собствената си визия и интереси – нещо, което заплашва да ни върне в доста варварски времена, ако не бъде спряно.
http://kultura.bg/web/%d1%87%d0%b8%d1%8f-%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%be%d0%bf%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b5%d1%80%d0%ba%d0%b5%d0%bb-%d0%be%d1%80%d0%b1%d0%b0%d0%bd-%d0%b8%d0%bb%d0%b8-%d0%bf%d1%83%d1%82%d0%b8%d0%bd/
[i] The Joint-Decision Trap: Lessons from German Federalism and European Integration, Fritz W. Scharpf (Public Administration, vol. 66/3, 1988)
Няма коментари:
Публикуване на коментар