ВЛАСТ, ЕКСПЛОАТАЦИЯ И РЕВОЛЮЦИЯ (портал "Култура")

200 ГОДИНИ КАРЛ МАРКС

Даниел Смилов

Карл Маркс е съвременна икона на популярната култура. За едни той е Спасител, за други е Сатана, но за всички вече се е превърнал в  мит и легенда наред със Супермeн, Мики Mаус, капитализма, Шварценегер, демокрацията и Холивуд. Така както Омир Симпсън (от сериала „Семейство Симпсън”) „предвиди” избирането на Доналд Тръмп за президент десетилетие преди събитието, така и Маркс се счита, че е предвидил кризата на финансовите пазари от 2008 г. още през XIX век.

Тоест като на всеки мит, така и на Маркс му се приписват демонични пророчески способности, както и авторството на идеи, които трудно могат да бъдат счетени за негови собствени. По този начин днес той е профет на глобализацията, откривател на бизнес цикъла, пионер на анализа на кризите на капитализма… Да, в някакъв смисъл Маркс има приноси в тези сфери, но там той нито е уникален, нито е първопроходец, нито пък е най-важният автор.  

За сметка на това уникалните Марксови позиции – тези, които наистина го характеризират като мислител и революционер, много често биват неглижирани или направо пропускани като нещо отегчително и демоде. Три са основните тези, без които неговото учение няма особена „добавена стойност”: властта, експлоатацията и революцията.  

И трите са политически идеи, което е в някакъв смисъл иронично за мислител, който редуцира политиката до икономика – до „надстройка” на икономическата „база”.

ВЛАСТТА

Маркс е анархист – той отрича необходимостта от власт в едно добре уредено общество. В комунизма държавата с всички нейни органи за организирано насилие трябва просто да изчезне и обществото да премине към самоорганизация. От тази гледна точка днес Маркс би могъл да стане член на всяко либертарианско общество, което громи необходимостта от власт, авторитет и държава.

Това, което би скарало Маркс с либертарианците, е пътят до самоорганизацията на обществото. Той предлага да се мине напряко до това състояние чрез елиминирането на частната собственост върху средствата за производство. Като просвещенски мислител Маркс смята стремежа към свобода и автономия за двигател на историята – неговата философия е еманципаторска. За разлика от учителя си Хегел обаче, той вижда този стремеж и неговите ограничения основно в материални и обществени структури, а не в идеи. Тези структури са борещите се класи, и най-вече икономическата база, обслужвана от политическата надстройка. Или, ако използваме клишето, двигател на историята е диалектиката между производителни сили и производствени отношения.

През огромната част на тази история едни хора са притежавали и властвали над други хора. Властта и собствеността са били едно и също нещо и в робовладелството, и във феодализма. Едва капитализмът освобождава масите от това да бъдат буквално притежавани от господарите си – и затова, както и заради изумителната му производителност, Маркс му е сериозен „фен”. С капитализма всички стават формално и политически равни – масите получават граждански права. Но това не е достатъчно за Маркс заради втората му важна идея – експлоатацията.

ЕКСПЛОАТАЦИЯТА

Въпреки че капитализмът формално освобождава хората от това да са собственост на други, те отново попадат в робство по по-перфиден начин – биват ограбвани, без да го забелязват. За да проработи идеята за ограбването, Маркс използва така наречената трудова теория за стойността (открита преди него), според която ценността в дадена стока зависи от количеството вложен труд в нея. И наистина, ако направим социологическо проучване, ще видим, че зад всяка стока в съвременното общество стои някакво усреднено количество вложен труд.

Да кажем средно един стол се изработва за 1 час от един средно добър работник, което му дава средна стойност за обществото от 1 лев. Да кажем, че в същото това общество един средно добър работник може да бъде нает за 100 лева на месец, за да прави столове. Ако той работи 240 часа на месец (т.е. всеки ден по 8 часа без почивен ден), ще изработи 240 стола или 240 лева. От тях собственикът на предприятието ще му прибере 140 и ще му даде само 100. Ерго, работникът, който не притежава предприятието (т.е. средствата за производство), е ощетен и ограбен – т.е. експлоатиран.

РЕВОЛЮЦИЯТА

Нещата според Маркс не могат да се оправят по мирен, политически път. Политиката е просто инструмент за задълбочаване и укрепване на експлоатацията на класата на работниците – на пролетариата от класата на капиталистите. Затова единственият изход е чрез насилствено отхвърляне на политическия строй, който поддържа тази експлоатация – т.е. революция. Теорията на Маркс е теория на екзистенциален конфликт – или едните, или другите. В това тя си прилича с теорията на Карл Шмит за политиката – вечен конфликт между „приятели” и „врагове”.

Проблемът на Марксовото творчество е, че и трите му централни идеи са всъщност грешни, но за сметка на това са атрактивни и опасни.

ИЛЮЗИЯТА НА АНАРХИЗМА

Властта не е просто доминация и насилие. В един сложен свят тя е не само неизбежна, но всъщност може да е полезна. Властта компенсира за индивида липсата му на експертиза по много въпроси, така както докторът му помага да се излекува. Оставяйки се във властта на лекарите, ние не губим свободата си, а просто се грижим по разумен начин за здравето си. Всеки самолекувал се с „Гугъл“ ще разбере мъдростта на тази позиция.

Властта е също така правилникът за движение по пътищата. От гледна точка на разума е все едно дали тръгваме на зелено или синьо и дали караме от ляво или дясно на пътя. Но е добре да има едно единствено властово решение по този въпрос. И е добре да не се договаряме всеки ден наново по него.

Властта е също така необходима регулация. Всички имат интерес да строят по морето и в Банско, но ако всички го направят едновременно, ще бетонират и двете. Ако няма адекватна власт това ще се случви (и се е случвало).

Отхвърляйки изобщо идеята за легитимна власт, Маркс се позиционира в един маргинален лагер, в който компания му правят единствено философските анархисти и либертарианците. Огромното мнозинство от хората днес са с републикански нагласи, възникнали още от времето на политеята на Аристотел. Властта е легитимна тогава, когато се упражнява от мнозинството в интерес на обществото като цяло. Този по същество демократичен идеал е отхвърлен от Маркс в името на анархистка утопия, която той така и не развива достатъчно убедително.

ИЛЮЗИЯТА НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА И ПЪТЯТ КЪМ ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Много спорове са се водили за трудовата теория за стойността, която Маркс използва. Съвременната икономика определя цената на стоката, която е важен индикатор за стойност, като пресечната точка на търсене и предлагане (а не чрез вложения труд в нея). Търсенето и предлагането предполагат свобода на договаряне между индивидите и способност всеки да преценява стойността на стоката.

Но да приемем за момент, че Маркс е прав да обвързва стойността с труда – в крайна сметка, ако се направи регресионен анализ на стойността на всички стоки, най-вероятно ще се намери корелация с количеството труд, вложено в тях. Това е описателно вярно – въпросът е какво следва нормативно от едно подобно твърдение? С други думи, кой има правото да определя стойността на отделните стоки и кой носи отговорността за това определение?

На този политически въпрос Маркс и капитализмът дават различен отговор. В капиталистическата система индивидите – всеки един от тях – имат право да определят стойността като участници на пазара. Един с труда си, друг с предприемаческите си умения и т.н. Те могат да грешат в преценката както индивидуално, така и колективно – в първия случай се стига до индивидуална загуба, а във втория до мащабни кризи като през 2008 г.

Маркс не харесва тази индивидуална свобода, и за да я отмени, я представя в черните краски на „експлоатацията”. Да си представим обаче, че лош предприемач наема работник за производство на столове и му дава 100 лева заплата, срещу което работникът произвежда 240 стола. Те се оказват обаче неудобни за седене и грозни на вид и никой не ги купува. Работникът получава своите 100 лева заплата, а предприемачът генерира 150 лева загуба (заплатата плюс материали и пр.) Кой е ограбен и експлоатиран в този случай? Капитализмът твърди, че това е следствие на понасянето на отговорност за свободно решение – предприемачът е рискувал и е загубил. Никой не го е експлоатирал, нито обрал. Същото е и с работника, който се е цанил да произвежда столове при този работодател – и той е направил грешна преценка.

Да приемем за момент, че тази свобода на договаряне е наистина някакъв корен на злото и трябва да бъде изтръгната. Каква е Марксовата алтернатива? Тя е властова – стойността на стоките и това кой и колко произвежда от тях се определя командно от държавата. Тук пътят до командната икономика и тоталитарната държава е бърз и пряк. Има нужда от тотална власт, коята подменя пазара и задава цялостен план за производство на стоки и услуги – от космически кораби до тоалетна хартия. Свободата както на предприемачеството, така и на труда да избира работодател, се отменят и се стига до развития социализъм, където всеки има жителство в определен град и е назначен на някаква работа до живот. А тривиални решения като формата на вратата на „Трабанта” например, се вземат централно и направо от парламента.

С други думи, за да се бори с експлоатацията, Маркс прехвърля правомощието за определяне на стойността в ръцете на властта. Тази власт може – и исторически е била – партийната върхушка, авангард на пролетариата. Това следва от идеята на Маркс за пролетарска диктатура, която да унищожи класите и след това да се отмени самата, като се стигне до самоорганизация на обществото. Но дори решенията да не се вземат от партийна върхушка, а от мнозинството от хората, властта отново ще е тоталитарна – тя ще решава всеки въпрос за стойността за всяка стока, тя ще налага на индивидите унифицирана ценово-стойностна листа на света.  Тоест  ако хората нямат свободата да определят сами какво има стойност, какво трябва да се произвежда и купува, и ако не могат да носят отговорност за този избор – то тогава това ще го прави властта.

В този смисъл анархистът Маркс става профет на тоталната, тоталитарната власт, която се вмъква във всекидневните решения, дори в интимния свят на хората. В името на един илюзорен анархистичен идеал, той всъщност става адвокат на тоталитарима. Този тоталитаризъм не е измислица на Ленин, Сталин или Мао. Просто няма начин без мащабно, масово насилие да отнемеш свободата на хората да решават какво си струва и какво не си струва да правят, и да я замениш с гигантска командно-административна машина. 

РЕВОЛЮЦИЯТА ИЛИ НЕИЗБЕЖНОСТТА НА НАСИЛИЕТО

Поради споменатия проблем е ясно, че за Маркс революционното насилие е неизбежност – може би той не си е представял гигантската загуба на живот в СССР, Китай, Кампучия и т.н., но така или иначе е калкулирал, че определена загуба на живот си „струва” с цел постигане на идеала.

Цивилизованият свят тръгва по различен път обаче. Път на договаряне, на реформи, на еволюционни промени. Създава се социалната държава с придобивки като универсално социално осигуряване и здравеопазване, обществено образование и т.н. Правата на работниците се защитават от профсъюзи и регулация. Създават се държавни буфери и регулаторни и контролни органи в опит да се избегнат или смекчат кризи на пазарите. Това не са идеални решения и те имат нужда от постоянна фина настройка. Но те са далеч по-ефективни, хуманни и разумни от тоталитаризма, предлаган от Маркс. Най-важното, всички тези механизми запазват свободата на индивидите да определят стойностното в живота и не водят до командно-административна принуда на гигантско равнище.

В този смисъл е най-малкото некоректно на Маркс да му се приписва прогресът, който човечеството регистрира от „Новия курс“ на Рузвелт насам със създаването на държавата на благоденствието. Ако Маркс е имал роля за този прогрес, то тя е била ролята на плашилото, което е стимулирало по-разумни решения. Но тези решения определено не са Марксови или дори марксистки.

Рационалната критика сама по себе си не е отнела митичния статус на никого. Масовите икони на съвремието – от Маркс до Тръмп – поляризират: те са или мразени, или обичани. В крайна сметка митът е въпрос и на вяра, и на емоция. Но ако нещо важно може да бъде научено от Маркс, това е задължението да се опиташ да разбереш света си и (ако трябва) да го промениш. А ако сгрешиш в анализа и действията си, отговорността е твоя, а не на диалектиката на производителни сили и производствени отношения.