Бъдещето е вече тук (портал "Култура")

Даниел Смилов
13.05.2018 г.

То е трансхуманно бъдеще, в което хората и машините ще се слеят и част от биологичните граници на живота ще бъдат преодолени. В него машините ще са „изкуствено“ свръхинтелигентни: знанието им ще бъде многократно по-голямо и по-сигурно от цялото знание на човечеството до този момент. Материалните ограничения няма да изчезнат, но те ще са много по-различни от сегашните ни представи – нашите богаташи ще изглеждат като бедняците на бъдещето по „стандарт на живот“. И това е може би най-малко изненадващата страна на предстоящото – в крайна сметка, ако Маркс бе жив днес, навярно би си помислил, че комунизмът е победил поне частично, тъй като всички получават гарантирано образование и здравеопазване в много по-висока степен, от възможната през XIX век.

Какви ще са политическите последици на бъдещето обаче? Какво ще се случи с демокрацията, капитализма, правата и свободите и другите основни политически идеали? Ясно е, че те ще се променят, но ако всичко от постигнатото дотук бъде просто отхвърлено и подменено, трансхуманизмът може да се окаже не утопия, а кошмарна, антихуманна реалност. 

ПРОБЛЕМ 1: РАВЕНСТВОТО

Сливането между човека и машината[1], с което ще се преодолеят част от биологичните ни ограничения, е и ще бъде скъпа процедура. Както сега е скъпо да се имплантира зъб, така ще бъде скъпо имплантирането на допълнителна памет или директна връзка с мрежи от суперкомпютри, даващи в реално време информация, практическо знание, професионална квалификация и т.н. Ако подобни операции са достъпни само за едни и недостъпни за други, формалното равенство пред закона и най-вече равенството на човешкото достойнство не могат да бъдат удържани.

Първият основен „клийвидж“ на бъдещите партийни системи (ако демокрацията оцелее), ще бъде точно по този въпрос: какви са етическите граници на трансхуманизма? Ясно е, че това бъдеще не може да бъде избегнато, но въпросът е кой, кога и по какви принципи на справедливостта ще получи достъп до него.

Левицата на бъдещето сигурно ще твърди, че никой не може да се възползва от него, докато всички – и най-бедният – не могат да го направят. Десницата пък може да се поблазни от идеи за пазарен достъп до трансхуманните подобрения. Компромисът между тези две позиции очевидно няма да е нито логичен, нито лесен.

ПРОБЛЕМ 2: ТРУДЪТ

От Джон Лок насам се смята, че човешкият труд е в основата на създаването на стойност. С изкуствения интелект това до известна степен ще се промени. Машините ще вземат много самостоятелни решения, ще се самообразоват и ще проявяват творчество. Например част от кодовете, които днес трябва да се пишат от програмисти, ще се пишат от машини. Днес се правят прогнози, според които голяма част от познатите ни професии ще изчезнат в близко бъдеще. Така както парната машина прави екстензивното земеделие все по-излишно, така и изкуственият интелект ще направи много от днешните работници и свободни професии (лекари, учители, адвокати) непотребни. Най-вероятно нови форми на човешки труд ще се окажат отново ценни, но поне ще има преходен период на „излишни“ хора, които не могат да се адаптират или не искат да го направят.

Изкушението да се ограничат правата на излишните – да гласуват, да се изразяват, да се сдружават – ще бъдат много силни. Демократичните партии ще се борят за запазването на целия пакет от права за всички, докато елитарните (аристократични, олигархични, меритократични) ще допускат определени изключения. Опасностите както от манипулативен популизъм, така и от автократичен елитизъм ще са изключително големи.

ПРОБЛЕМ 3: ХЛЯБ И ВИРТУАЛНИ ЗРЕЛИЩА

Древен Рим е управлявал плебса чрез хляб и зрелища. Плебсът е бил необходим като източник на воини и граждани – т.е. за запазване и легитимиране на властта. Но плебсът е бил излишен като материален производител (тази работа са я вършили робите). Затова плебсът е трябвало да бъде хранен и забавляван – за да се възпроизвежда, да е доволен и зает. В бъдещето, за което говорим, хлябът едва ли ще бъде проблем (макар че винаги ще има скъпи гастрономически предпочитания, които няма да могат да бъдат удоволетворени).

Виртуалната реалност ще създаде евтина и много продуктивна възможност за развлечения и зрелища, които дори римляните не са можели да си позволят. Огромно количество хора днес могат да бъдат (и са) зарибявани в електронни игри и забавления: от по-стандартни и невинни като шахмат и мрежи за запознанства, до виртуалната реалност на сексуални, милитаристични или всякакъв друг вид фантазии, пред които римляните биха се изчервили.

Общото между всички тях е, че виртуалната реалност е евтин заместител на реалната реалност (ако в това съчетание има смисъл). Скъпо е да се изпрати мисия до Марс, но е далеч по-евтино да се направи реалистичен симулатор на подобна мисия, чрез който милиони да могат да „покорят“ Червената планета.
Вярно е, че не е същото. Но с напредъка на науката мозъкът ни няма да може да прави разликата: стимулите, които ще получава, ще са същите като от реалността.

Политическият въпрос, който това развитие поставя, е въпросът на Великия Инквизитор от „Братя Карамазови“: искате да бъдете щастливи или свободни? Виртуалната реалност отнема свободата и приковава човека към някакъв симулатор. Както във филма „Матрицата“, хората могат да бъдат сведени до мозък във вана, закачен с жици към машина. Същевременно по този начин те биха могли да реализират и най-смелите си фантазии (виртуално).

Партията на Великия Инквизитор ще убеждава хората, че електронната дрога е добра за тях. Партията на Нео ще се бори с Матрицата и ще настоява за реално, а не виртуално качество на живот.

ПРОБЛЕМ 4: ИДЕНТИЧНОСТ И ИНДИВИДУАЛНОСТ

Ако човек има пълен достъп до знанието на цялото човечество, ако има и пълен достъп до професионални умения, които би могъл да усвои просто като ги „свали“ на своята разширена външна памет от някаква обща мрежа, тогава какво определя неговата идентичност и индивидуалност? Биологически индивидуалността ни е заложена в ДНК-то, ретината, пръстовите отпечатъци и т.н. Но на този биологичен носител ще може да се „качи“ всякакво социално съдържание – от ловец и рибар, до философ и учен. И ако човек реши често да се променя – ту да е рибар, ту да е философ или нещо друго – кой ще е маркерът на неговата идентичност? Биологичният хардуер или социалният „софтуер“, който е натоварен на него?

Нещо повече, индивидът може да запази правото си да избира между програми „рибар“, „философ“, „йога“ и т.н., но тези програми ще са заготовки, приготвени от някой друг. Този, който произвежда заготовките, ще може да манипулира и дори да предопределя избора на индивидите. А и ако индивид „свободно“ е избрал да си натовари най-новата версия на програмата „рибар“, в какъв смисъл той е свободен, докато рибарства? И в какъв смисъл „той“ е той – т.е. самият себе си?

Политическият проблем тук не е за „Големия брат“, който винаги те гледа, а за „Големия Супер брат“, който знае кой си по-добре от самия теб, който е написал кода, програмата на твоето собствено „Аз“. Идентичността, както и частната сфера стават почти невъзможни в радикалните варианти на нашето бъдеще.

В него Партията на личността ще брани частните пространства отчаяно, докато Партията на публичността ще се бори за пълна прозрачност. В крайна сметка правото на анонимност ще бъде в основата на тази борба: едните ще твърдят, че анонимността е единственият начин да се гарантира индивидуалност, докато другите ще настояват, че публичната идентификация е необходима с цел гарантиране на сигурност и борба с корупцията.

ПРОБЛЕМ 5: БИОМЕТРИЧНИ ДАННИ И КАПИТАЛИЗЪМ

Хайек и Мизес правилно са критикували централизираното планиране като несъвършен метод за агрегиране на информация за цените на стоките и стойността в едно общество. И наистина, командната икономика на социализма се оказва жалка в сравнение с капиталистическата система, така както трабантът и волгата бяха жалки (и оскъдни) в сравнение с опела и мерцедеса.

С развитието на супер мощни компютри и изкуствен интелект плановото стопанство може да преживее неочакван ренесанс обаче. Особено ако те се съчетаят с подробни бази данни на населението, които с биометрични и други индикатори могат да дадат изключително подробна картина на предпочитанията на хората.

И днес на базата на двадесетина лайка във Фейсбук може да бъде изграден профил на всеки, който предвижда по-добре от родителите му негови основни решения. На базата на петдесетина лайка изградените профили предвиждат много предпочитания на човека по-добре, отколкото той сам може да го направи. Представете си до какво може да доведе натрупването на гигантска социална и биометрична информация за всеки. Отговор: до изключително точни предвиждания на неговите решения и предпочитания.

Китайското правителство не случайно е започнало да прави такива бази данни, които засега са доброволни, но в бъдеще ще станат задължителни и ще се обвържат с идентификацията на личността.[2]Така във всеки един момент правителството ще знае кой какво предпочита, но също така дали е лоялен и дали на него може да се разчита. Всеки ще има пазарен и политически рейтинг – кредитен и властови (за назначаване на длъжности например).

Въпросът е кой ще притежава и ще има достъп до тази информация? Ако е частна компания, тя ще има изключително пазарно предимство. Например ще може да отгатва с най-голяма точност движението на борсите и винаги ще печели. Ако пък е държавата, то от частна инициатива ще преминем към централизирано планиране (със или без симулация на конкуренция, в зависимост от предпочитанията).

Ако мислим в традиционни категории, необходимо ще бъде антимонополно законодателство при набирането и генерирането на такива бази данни, както и при контрола върху свръхмощните компютри. Ако има само един такъв компютър, дали системата ще е капиталистическа или социалистическа, няма да има никакво значение – цялата власт ще е концентрирана в ръцете или на една фирма, или на правителството.

От тази гледна точка партиите на бъдещето ще се сблъскват основно за характера на необходимото антимонополно законодателство – парадоксално, комунистите и ултра-либертарианците (тези, които не искат никаква държава) могат да се съюзят в борбата срещу него.

ПРОБЛЕМ 6: ДЕМОКРАЦИЯ И МАНИПУЛАЦИЯ

И днес хората трудно разбират логиката на политическия си избор. Както идването на Тръмп на власт, така и Брекзит показаха, че може лесно да се конструират случайни мнозинства от разнородни елементи. Любителите на ниските данъци, на пушките, на човешките зародиши, на протекционизма, на изкопаемите горива, на правата на средната класа и на консервативните ценности нямат много общо по между си. Ако трябва да се търси една личност, която да обобщава в себе си всички тези предпочитания, то тя ще е изключително вътрешно противоречива. И това е качеството, с което Тръмп спечели (както спечелиха и фигури като Борис Джонсън, например).

„Кембридж аналитика“ бяха обвинени, че те са конструирали емоционалните профили, чрез които и Тръмп, и Брекзит успяха да конструират неочаквани и вътрешно противоречиви мнозинства. Ролята на тази компания е силно преувеличена, но тя ни показва как биха могли да изглеждат политическите кампании на бъдещето. При наличието на подробни профили на гласоподавателите, кампаниите ще се превърнат в съревнование между мощността на компютрите. Това, което ще е някаква гаранция срещу злоупотреби, ще е самата конкуренция между партиите. Но представете си, че двете основни партии се договорят и образуват картел? Тези картели все по-трудно ще се разпознават, защото след края на големите идеологии мнозинствата са все по-случайни и вътрешно некохерентни. Дали едно случайно мнозинство е плод на съзнателна манипулация или не, ще е все по-трудно да се установява.

В една такава среда доверието в партиите ще е изключително ниско, екстрапарламентарните играчи ще обвиняват в картелизация, ще възникват нови (популистки) формации с претенция да изчистят корумпирания елит. Ще се множат и конспиративните теории за властта.

Бъдещето е вече тук.

(Следва)

[1] Виж Sapiens: A Brief History of Humankind от Yuval Noah Harari.
[2] “Супер Биг Брадър” в Китай:https://www.facebook.com/playgroundenglish/videos/656564178010249/.