Непостижимото съединение и олигархията (портал "Култура"; "Дневник")

Даниел Смилов

България 2015

Националните празници са повод за равносметка на постигнатото, а в случая на България то никак не е малко. Една забравена провинция на Османската империя за около век и половина се е превърнала в развита страна, член на най-престижните политически съюзи в съвременния свят. Най-бедният член, някой веднага ще каже, но подобни дребнави подмятания не омаловажават сериозната крачка напред. Крачка, която сравнително малко други държави са успели да направят за толкова къс период.
В този смисъл традиционната българска национална гордост е разбираема – тя не стъпва само на историята на средновековни царе и техните истински и митологизирани битки, но на реални, модерни постижения. Това, което е почти неразбираемо обаче, е липсата на уважение и доверие от страна на хората в държавните и публичните институции. Това не е само български феномен – доверието в партии и парламенти навсякъде в развития свят е ниско: в добрата стара Англия, например, около 14% вярват на политическите партии. При нас това недоверие се разпростира и върху другите институции на държавността – съдебната власт, независимите регулаторни органи и разбира се – правителствата. Другото, което е тревожно, е наслагващото се чувство – оправдано или не, че всички тези институции са „захванати“, овладени от някой друг. В България днес това не е чуждестранен нашественик, а собствената „олигархия‘“ или „продажният елит“, който се грижи за своите собствени интереси и загърбва „народа“.
В политическата наука диагнозата за това състояние е „популизъм“ – идеология, която разделя „елит“ от „народ“ и представя елитът като корумпиран и егоистичен. Тържеството на тази идеология у нас е сигнал, че идеалът за „чиста и свята република“ не е постигнат или поне не се възприема като постигнат. България може и да е „съединена“ териториално (в границите на исторически възможното), но вътрешно се налага едно много сериозно разделение и противопоставяне между народ и неговите представители, неговите институции. А доколкото тези представители и институции са колективният разум на нацията, инструментът, чрез който тя се самоуправлява, става разбираемо защо българите са песимисти и обезверени. Няма вяра в собствения потенциал за самоуправление.
Как сме стигнали дотук? Как е станало така, че една модерна нация, заредена с енергия и оптимизъм, се е превърнала в хленчеща и оплакваща се група от индивиди, които все пак принадлежат към далеч по-привилегированата част от човечеството? Откъде идва това усещане за безнадеждност, че нищо не може да се направи, когато историята ни показва, че все пак доста вече е било сторено?
Факторите за насаждането на това неверие са и глобални, и местни. България е интересна с това, че местните фактори усилват неимоверно влиянието на по-общите, които са видни и в най-развитите демокрации. Вземете възхода на кандидатурата на Доналд Тръмп за президент на САЩ, например. Тя е симптом за голяма бездна между „народ“ и „елит“, бездна, която само титанични юнаци от калибъра на Берлускони могат да преодолеят. Тръмп е всъщност един американски Берлускони. В български вариант тези юнаци са се явявали под формата на бивш цар, харизматичния му бодигард, а дори и в по-скромни персонификации откъм ръст и биография. Общото е, че всички те твърдят, че останалият елит е корумпиран, че само те могат някак да представляват реалните интереси на народа. Нуждата от подобни герои се обуславя от следните фактори:
Представителната демокрация има вградени олигархични тенденции (глобален фактор)
Древните гърци са знаели, че изборите за представители водят или до аристокрация, или до олигархия (и двете са управления на елита). Това е така, защото хората избират най-доброто като качества, а обикновено тези качества се откриват сред най-богатите и най-образованите, сред елита на обществото. В този смисъл изборите по естествен начин изкопават ров между „народ“ и „елит“. В Конгреса на САЩ, например, няма (или са изключително малко) не-милионерите. Това не е поради правна забрана за тяхно участие в надпреварата, а е ефект на избирателната (мажоритарна) система, плюс правилата за финансиране на кампании. За да избегнат подобен ефект, древните гърци са разчитали на назначения чрез жребий (лотария), при който всеки има еднакъв шанс да попадне във властта.
Контра-демокрацията (глобален фактор)
Френският теоретик Розанвалон въвежда един странен термин – контра-демокрация – с който описва инструментите на съвременната демокрация как да се справи или поне да смекчи олигархичните си тенденции. Контра-демократичните институции са такива, които помагат на гражданите да държат под контрол своите представители. Това са и съдилищата, и гражданските мониторингови организации, и свободните медии, и независимите регулаторни агенции и органи. Всички те имат за задача да следят „представители“, да дадат възможност на гражданите да реагират при отклонение и патологии в олигархична посока.
Проблемът е, че органите на контра-демокрацията са колкото решение, толкова и проблем, сами по себе си. Защото те също могат да бъдат „захванати“ от елита, от образованата, богатата част на обществото. И наистина и у нас, и в чужбина сме свидетели на критики към съдебните органи (че са защитници на привилегированата част на обществото), или към гражданските организации – че обслужват не „народни“, а олигархични или чужди интереси. В този смисъл, Розанвалоновата „контра-демокрация“ е пример за „решение“ на един проблем, което е в състояние да го задълбочи още повече.
Българската ситуация (местни фактори)
У нас изпробвахме достатъчно с варианта „Доналд Тръмп“ – политик с извънредни качества, който по уникален начин може да управлява народа. Сакскобургготски беше израз на надеждата, че един потомствен аристократ и бивш български цар не може да се подаде на дребнави олигархични изкушения за управление в лична изгода. Борисов бе въплъщение на надеждата в народния талант, човекът от народа, който добре познава хората и говори техния език. Джобен формат „харизматици“ пък дойдоха на вълната на вярата в непогрешимостта на „патриота“, отдаден на служба на хората. Здравословното в сегашната ситуация е, че повечето от хората са разочаровани от подобни аргументи и не биха се подали масово на тях. Тревожното обаче е, че няма друга позитивна платформа, която да привлича гласове. В резултат имаме силно раздробен парламент, пълен основно с провалени „харизматици“ – кой по-убедителен, кой съвсем пропаднал. Разбираемо е подобен парламент да не ражда ентусиазъм, а по-скоро насмешка и резигнация.
Всъщност има две институции – и двете извън парламента, които все още се ползват с по-високо доверие. На първо място това е ЕС (макар че за седем години одобрението му спадна от над 70% до около 50%) и телевизиите (колективно). България е странно общество, в което около 70% заявяват доверие в телевизиите – това е единственият показател, по който се доближаваме до скандинавски държави като Финландия например. И ЕС, и телевизиите изпълняват сходни функции – те осъществяват „мониторинг“ на българския елит и са (единствени) в състояние да го санкционират при констатирани нарушения. В този смисъл България демонстрира елементи от описаната от Джон Кийн „мониторингова демокрация“, която стъпва на идеята, че гражданите постоянно следят какво прави елита.
Какво липсва?
Картината дотук показва, че институциите на съвременната демокрация сами по себе си не решават проблема с разлома между „елит“ и „народ“, а могат дори да го задълбочат. Има и илюзорни „решения“ – като Тръмп например – които са по-скоро симптом на болестта. При по-успешните демокрации, обаче, има нещо отвъд институциите, което ги спасява от олигархизация. Това е нещо много крехко и същевременно достатъчно устойчиво, за да се превърне във фундамент на една истинска res publica – обществено дело. Този допълнителен, екстра-фактор е банален. Той се нарича мислещ и активен гражданин, който създава критична и бързо реагираща публична среда. Ако този гражданин отсъства, и представителните, и мониторинговите, и контра-демократичните институции се изпразват от съдържание и заживяват свой, собствен живот.
България през 2015 г. се намира на вододел. От 1878 г. насам нашата основна стратегия е била да внасяме институции от развития свят и с тези институции да опитаме да „издърпаме“ едно като цяло инертно и зле образовано общество в модерността. Тази стратегия е работила, но днес вече виждаме нейните граници. За да функционират по-добре институциите, е необходим активен, отговорен гражданин, който да оказва нужния натиск върху тях, който да изисква определен етос и да го демонстрира в собственото си поведение.
Тоест разликата между България и скандинавските държави не е в това, че техните институции са по-различни или по-модерни. Разликата е по-скоро в гражданите, в публичната среда на двете общества. Институциите не заменят гражданина – те просто са инструмент, който му спестява усилия, но не отменя неговите отговорности.
Затова, когато БНБ и КФН – да речем – са се провалили като регулатори в банковия сектор, когато НС се е провалило като висш орган в контрола над подобни регулатори, в крайна сметка отговорни са гражданите. Те не са показали на обитателите на въпросните институции, че такова поведение е неприемливо. Гражданите имат хиляди начини да го сторят – не само като направят една разходка пред парламента с подходящи плакати и вувузели. Но ако реакция няма, ако институционалните провали потъват в обществено блато на мълчание, няма какво да спаси демокрацията от олигархизация.
За мен тази картина е по-скоро оптимистична, но разбирам и хората, които биха се стреснали от изискванията за една добре функционираща демокрация. Така или иначе, колкото по-бързо тези условия се разбират, толкова повече вероятността да ги покрием се увеличава. Дано това да не отнеме още 150 г.