Бежанците ясно демонстрираха разклатената вяра на европейците в политическите им институции и на национално, и на наднационално ниво. На пръв поглед, проблемът не е нито нерешим, нито толкова тежък. Няколко стотици хиляди бежанци трябва да бъдат приети от европейските държави от хуманитарни, а и от чисто егоистични съображения. Хуманитарните са ясни – задължението да се помогне на хора в беда, което би трябвало само по себе си да е достатъчно като рационален аргумент. Особено за европейците, които се кълнат в идеалите на Просвещението и в християнското милосърдие. Егоистичните мотиви са, че струпването на огромни маси бежанци в съседни на ЕС страни – като Турция, както и в периферни държави членки – като Гърция и Италия, е бомба със закъснител, която в един момент ще избухне. А тогава от криза можем да преминем към катастрофа.
Решението също е ясно. Задължителна част от него – наред с възможни военни мерки – е обща схема за действие, която комбинира правила за контрол на границите, регистрация, отсяване на бежанци от икономически мигранти, задължителното им разпределение по страни и т.н. Германия, като разполагаща с най-много ресурси, се ангажира да поеме и най-голямата тежест. Това съобщениие обаче беше разчетено като знак за другите да отворят границите, за да могат бежанците да стигнат до Германия. Потоците от хора уплашиха първо транзитните държави, а после и самите германски власти признаха, че са били неподготвени. И започна верижно затваряне на граници, което вече достигна Хърватия. Унгария пък надмина всички с грозни спектакли със сълзотворен газ и водни оръдия. Проблемът е обаче, че Гърция не може да затвори границите си, защото има огромно крайбрежие. Ако Турция пък ги затвори, всички заедно ставаме съучастници в убийствата на Ислямска държава – ни повече, ни по-малко.
В този смисъл затварянето на границите и Орбановите стени и водни (засега) оръдия не са решение – те са отлагане на решението, което все пак – надявам се – ще бъде взето. Но подобно паникьорство, което има опасност да се превърне в сериозен колективен провал, се случва за втори път в рамките на годината (а тя още не е изтекла). Първият беше кризата в еврозоната с гръцкия дълг. Отново – по една или друга причина – до очевидното общоевропейско решение се стигна много трудно и направо болезнено. При кризата с бежанците истерията, която се раздухва, е още по-голяма. Медиите са пълни с катастрофични сцени от библейски характер, говори се за „преселение на народите“, очакват се „тълпи и орди“, които ще променят начина ни на живот и „идентичността“ на Европа. Размива се и границата между терористи и бежанци („защо са само млади мъже без жени и деца?“), правят се „изчисления“, че вълната ще достигне сто милиона (а защо да не ги закръглим на милиард направо?!) и пр. Всичко това е признак на паника и страх, на който, както знаем, очите са му големи.
Този страх може би е нормална обществена реакция в нова и непозната ситуация. Но проблемът е, че той издава и се храни от едно базово недоверие в политическите структури, с които разполагаме. А това недоверие е системно, структурно – не е продукт просто на сегашната ситуация. И то се отнася както до наднационалните институции на ЕС, така и до националните политически органи. И особено парламентите и политическите партии.
Европейците като че ли свикнаха да живеят с тези ниски нива на доверие в политическото. Тези нива започнаха са се приемат за черта на животa в „късната модерност“. Различни обяснения са давани за корените на това недоверие. Професор Хартмут Роза беше тази седмица в София, за да представи книгата си „Ускоряване“.[i] В нея той изследва социално-политическите последици от едно налагащо се усещане за „ускоряване“ на живота на хората, за непрестанна надпревара с времето с цел на постигане на все повече и повече. За да остане същият, за да се запази, модерният човек трябва да е все по-бърз и ефективен, да насища дните си с все повече и повече дейности. Изискванията към политиците са подобни – те трябва да гарантират един непрекъснат растеж и възход, който никога не е достатъчен. В този смисъл и базовото отношение към тях е перманентно разочарование и недоверие. И става така, че колкото българите, толкова и англичаните – да речем – са разочаровани от своя „политически елит“.
Доверие в партии/парламент, Евробарометър 76, 2011 г.
| Страна | Доверие | Недоверие | Не знам |
| ЕС | 14/27 | 81/66 | 5/7 |
| България | 14/25 | 76/66 | 10/9 |
| Естония | 20/40 | 75/57 | 5/3 |
| Румъния | 8/9 | 86/83 | 6/8 |
| Полша | 18/25 | 78/68 | 6/7 |
| Чехия | 9/11 | 88/87 | 3/2 |
| Словакия | 16/25 | 81/71 | 3/4 |
| Унгария | 15/28 | 80/66 | 5/6 |
| Гърция | 5/12 | 94/86 | 1/2 |
| Австрия | 30/46 | 64/47 | 6/7 |
| Германия | 15/42 | 78/51 | 7/7 |
| Великобритания | 11/24 | 86/70 | 3/6 |
Друг парадокс на тази нагласа за състезателност и конкуренция ни дават възприятията за собствените възможности на модерния човек. В САЩ, например, огромна част от населението смята, че има шанс да попадне сред най-богатите. 60% мислят, че ако работят здраво, ще се издигнат до тях. Като цяло, модерният човек надценява възможностите си за социална мобилност и шансовете си да се окаже по-способен и умен от останалите. Проучвания системно показват, че около една трета от интервюираните инженери (да речем) смятат, че са сред горните 5% в своята професия, 60% от хората смятат, че са по-добри от средния шофьор и т.н.[ii]
Тук идваме до темата със съвременния популизъм, който обслужва това самонадценяване на модерния човек. Популистът е този, който разпалва подобни грешни самооценки, който се носи на вълната на патологично обществено самочувствие и свързаните с него страхове. Посланието на популистът е: „Вие ще се справите, вие ще постигнете американската, европейската и т.н. мечта, но за целта трябва да се разтоварите от ангажименти към изоставащите, към тези, които ви дърпат назад“. Те може да са мигранти, бежанци, национални и религиозни малцинства, полски водопроводчици, българи и румънци, роми, просто мързеливи и неамбициозни и т.н. Популистката политика – в този смисъл – е политика на самоограничаване на политическото и на изключване на групи хора от калкулацията на „общия интерес“.
Кас Муде дефинира популизма като идеология, която противопоставя хората на корумпирания елит. Но тази дефиниция е непълна, защото тя изпуска „свиването“ на обхвата на публичните институции само до интересите на „конкурентната“ и „състезателната“ част от модерните общества, свиване, което е конститутивно за модерните форми на популизъм. Така стават възможни феномени като „Чаената партия“ и Доналд Тръмп в САЩ, за които популизмът няма никакви еманципаторски амбиции. Политиката не цели да „включва“ нови групи, а напротив, да „изключва“ – имигрантите – или да свива обхвата си до най-продуктивната и конкурентна група (като отрича универсалната здравна застраховка, например).
В Европа този вид популизъм има много и разнообразни форми. При кризата с бежанците ставаме свидетели на едно от най-грозните му лица. Но почвата за настоящата паника е подготвена отпреди. Европейците живеят в непрекъснат страх, че стават неконкурентно способни спрямо Китай , БРИК и т.н., или че се товарят с „непосилни“ разходи за изоставачи като тези от Балканите или Полша. Ето най-пресните примери само от тази година:
- Успехът на Камерън във Великобритания на вълната на тежък евроскептицизъм, базиран на страх, че ЕС „дърпа“ британците назад като ги товари с бюрокрация и социални проблеми;
- Дебатът за дълговете на „мързеливите“ гърци, които дърпат всички назад и без които ЕС „ще е по-добре“. Подобни аргументи за малко не срутиха еврозоната с непредвидими последици за всички;
- Аргументите на Сириза в Гърция, че публичният дълг на страната трябва да бъде опростен, защото друг носи вина за него – банки, ЕС, корумпиран елит и пр. Към тях трябва да се добавят и призивите Гърция да излезе от ЕС, за да се справи сама по-добре с кризата.
Общото зад всичко това е популистичната мантра, че хора и държави, оставени сами на себе си и разтоварени от ангажименти към „неконкурентни“ и „изоставащи“ партньори, ще се справят „по-добре“. Тази мантра подбива доверието в институциите, които са призвани да пазят общите интереси. Тя ефективно възпрепятства, забавя, а може и да направи невъзможни политически решения, които са жизнено важни за всички. В крайна сметка, съвременният популизъм обезсилва и отслабва държавността и управляемостта. Прави ги неподготвени, мудни и неадекватни във време на криза, защото поставя под съмнение всяко решение, изискващо общи усилия и участие на всички.
Кризата с бежанците най-вероятно ще намери адекватно разрешение – макар че със сигурност ще сме свидетели на още излишни и нелицеприятни сцени. Просто в ЕС има твърде много ресурси и демократична и просвещенска култура. Но популизмът – разбран като болест на доверието в общите решения и политики – подрива устоите на Европа и бавно я тласка към неуправляемост. Поуките, които би трябвало да извлечем от тази криза, са наистина фундаментални и дългосрочни. Аристотел все пак е прав – не може да има политика и управление в частен интерес, пък било това и интересът на най-конкурентните и напористите. А и да не забравяме и фактите – все пак само 1% от населението ще попаднат сред най-богатите 1%, въпреки че половината от хората могат да си мислят, че имат добър шанс да се присъединият към тях. На английски „мечта“ и „сън“ са една и съща дума – това придава особен смисъл на словосъчетанието „американска мечта“. С други думи, добре би било Европа да се събуди от популистките си сънища.
[i] Издателство „Критика и хуманизъм“, София, 2015 г.
[ii] http://www.scientificamerican.com/article/economic-inequality-it-s-far-worse-than-you-think/
Няма коментари:
Публикуване на коментар