оригинален линк
Хората, родени между 1965-а и 1980-а година, са днес в най-активната възраст на живота си. Те насищат публичната сфера, влизат в политиката и заемат важни позиции в ключови частни и държавни институции. По естествен природен закон те изместват поколението преди тях, както след време сами ще бъдат изместени от по-младите. Има ли нещо характерно за това поколение, което условно може да наречем „поколение на прехода“? С риск от известна спекулативност, може да се твърди, че то носи следните родилни белези:
- За него 1989 г. – падането на комунистическия режим – ще остане най-важното формиращо събитие. За предходните поколения това не е така. Те са били свидетели и имат свой съзнателен опит и от други значими събития – от края на Втората световна война, през смъртта на Сталин и известната либерализация на режима през 60-те години, Перестройката и т.н. За следващите поколения 1989 г. също може би бледнее по важност в сравнение с дигиталната революция и интернет, без които те едва ли могат да си представят света;
- Това поколение е последното, което има съзнателен опит от времето на комунизма: то носи спомен както за идеологията, така и за неговата обществена организация през всекидневната рутина на училището и университета. То си спомня бригадите, дефицитите на тоалетна хартия и олио, радостта от наличието на портокали и банани, даже и тъпотата на комсомолските или поне пионерски събрания. И всичко това – видяно през оптиката на неговата най-жизнена и незабравима младост ;
- То не е поколението, предизвикало или отговорно за падането на комунистическия режим. С много малки изключения тази промяна го заварва прекалено младо, все още в „преддверието на живота“, за да има реално влияние върху обществените процеси. Но същевременно то е и първото поколение, което като цяло не носи отговорност за комунистическия режим – отново по същата причина;
- Макар че те са последните, имали немалък съзнателен живот преди 1989 г., те са първите, които не е трябвало да сменят или да запазват, да се борят с идентичността си „преди“ и „след“ вододелната дата. Пред това поколение не са стояли (като цяло) дилеми от рода на това от партиен секретар да станеш демократ, от комунист – социалист, от сътрудник на ДС – общественик и т.н. Най-общо казано, това поколение е първото, което не е трябвало да се преизмисля от редови член на развитото социалистическо общество в гражданин на една либерална демокрация (което не е никак лесна задача);
- Това е и първото поколение, което още с минаването на зрелостните изпити – т.е. на една много млада възраст – можеше да избира дали да остане в малкия град, или да отиде в столицата; да остане в страната, или да замине в чужбина; да се образова тук или на Запад; да се възползва от „отварянето“ на България към света чрез правене на бизнес, пътуване, гурбетчийство и т.н., или да остане по родните си места и да води живота на своите родители;
- И накрая, това е последното поколение, което знае от някакъв опит какво е пишеща машина „Марица“ и първото, което е изживяло еволюцията на компютъра от „Правец“ до смартфоните. То още може да пише на ръка, но е и достатъчно грамотно по отношение на новите технологии – поне толкова, че да не изпадне социално по технически причини, както някои представители на предходните поколения.
Какво ни казва всичко това за политиката на това поколение? Какво може да очакваме от тези хора? Тук рискът от юнашки обобщения е още по-голям, но една разлика с предходното поколение е очевидна. Както стана дума, екзистенциалната дилема на предходното беше „преизмислянето“ на тяхната идентичност на вододела от 1989 г. Затова през 90-те години сблъсъкът в политиката беше между „демократи“ и „комунисти“, между защитници на бърз преход към „новото“ и почитатели на „плавен“ преход без „шокова терапия“. Този сблъсък определяше българската политика до 2001 г., а негови остатъци бяха значими и през първото десетилетие на новия век.
С „идването на власт“ на поколението на прехода, обаче, тази екзистенциална дилема отстъпва на втори план – тя просто не е валидна за огромно множество хора в най-активната част от живота им. Не случайно партиите, създадени на базата на тази дилема – най-вече СДС и БСП – или са изчезнали, или са на път да изчезнат и да се маргинализират. При БСП затварянето в групата на пенсионерите, свиването до 10% не са плод само на грешките на нейното ръководство през последните години, а и на описваната тук генерационна динамика.
Екзистенциалната дилема, която разделя поколението на прехода, е друга и тя е основно по отношение на ползите от отварянето на България – както във вътрешен план, така и към света. Най-грубо казано, поколението на прехода се дели по следните линии:
- Живеещи, мигрирали в столицата и големи, динамични градове – „останали“ в малки, неразвити населени места;
- Натрупали опит, образование в чужбина – хора с преобладаващ „местен“ опит;
- Включени в международни бизнес, образователни, нестопански и т.н. мрежи – невключени в подобни мрежи;
- Такива, за които отварянето на страната е възможност и ценност – такива, за които то е травма и неудобство;
- Свободно придвижващи се из Европа – неволни емигранти, нелегални работещи в западни страни;
- Успешно конкуриращи се с останалите в ЕС – загубили от тази конкуренция.
Тези разделителни линии могат да бъдат продължени и в други сфери, но важното е какво е общото между тях: това е позиционирането на „поколението на прехода“ по отношение на нещо, което е до голяма степен неизбежно – глобализирането на света, падането на границите, засилената конкуренция от страна на хора, с които не си мислил, че ще бъдеш някога в контакт. Това позициониране се превръща и в основен „клийвидж“ (cleavage) на новата партийна система, която се появява и която измества остатъците от СДС и БСП.
В тази нова система ще има (и вече има) следните групи от политически формации:
В заключение, може да се каже, че поколенческата перспектива има обяснителен потенциал – не всичко в политиката се диктува от генерационната динамика, но поне някои важни процеси се влияят от нея. Според предложения анализ, страната не е разделена на две, както често пъти се твърди – на една богата и успешна, и една бедна и несретна България. Разделителните линии са множество, както и политическата надпревара е по-диверсифицирана: тези, които се надяват, че имат запазени ниши и територии, могат да бъдат неприятно изненадани.
Основният тест за поколението на прехода обаче всъщност е друг: дали то ще успее да преодолее вроденото си чувство за дистанцираност от обществените дела, заложено още в отвратата на младия човек от безмозъчната бюрократичност и аморалност на соцвластта. Да, както стана дума, това поколение не е отговорно за комунизма, преходът също започна, преди то да е всъпило в силата си. То имаше избора да остане или да напусне, но мнозина от него като че ли никога не го направиха – застинаха във висящото положение на вътрешни имигранти или номинално живеещи в чужбина, но вълнуващи се основно от драмите на България в интернет и социалните мрежи. Биологически времето на поколението на прехода идва или е вече дошло. Но времето тече бързо и това поколение може да падне от власт, преди да е осъзнало напълно, че я притежава, преди да поеме реална отговорност за нея.
Хората, родени между 1965-а и 1980-а година, са днес в най-активната възраст на живота си. Те насищат публичната сфера, влизат в политиката и заемат важни позиции в ключови частни и държавни институции. По естествен природен закон те изместват поколението преди тях, както след време сами ще бъдат изместени от по-младите. Има ли нещо характерно за това поколение, което условно може да наречем „поколение на прехода“? С риск от известна спекулативност, може да се твърди, че то носи следните родилни белези:
- За него 1989 г. – падането на комунистическия режим – ще остане най-важното формиращо събитие. За предходните поколения това не е така. Те са били свидетели и имат свой съзнателен опит и от други значими събития – от края на Втората световна война, през смъртта на Сталин и известната либерализация на режима през 60-те години, Перестройката и т.н. За следващите поколения 1989 г. също може би бледнее по важност в сравнение с дигиталната революция и интернет, без които те едва ли могат да си представят света;
- Това поколение е последното, което има съзнателен опит от времето на комунизма: то носи спомен както за идеологията, така и за неговата обществена организация през всекидневната рутина на училището и университета. То си спомня бригадите, дефицитите на тоалетна хартия и олио, радостта от наличието на портокали и банани, даже и тъпотата на комсомолските или поне пионерски събрания. И всичко това – видяно през оптиката на неговата най-жизнена и незабравима младост ;
- То не е поколението, предизвикало или отговорно за падането на комунистическия режим. С много малки изключения тази промяна го заварва прекалено младо, все още в „преддверието на живота“, за да има реално влияние върху обществените процеси. Но същевременно то е и първото поколение, което като цяло не носи отговорност за комунистическия режим – отново по същата причина;
- Макар че те са последните, имали немалък съзнателен живот преди 1989 г., те са първите, които не е трябвало да сменят или да запазват, да се борят с идентичността си „преди“ и „след“ вододелната дата. Пред това поколение не са стояли (като цяло) дилеми от рода на това от партиен секретар да станеш демократ, от комунист – социалист, от сътрудник на ДС – общественик и т.н. Най-общо казано, това поколение е първото, което не е трябвало да се преизмисля от редови член на развитото социалистическо общество в гражданин на една либерална демокрация (което не е никак лесна задача);
- Това е и първото поколение, което още с минаването на зрелостните изпити – т.е. на една много млада възраст – можеше да избира дали да остане в малкия град, или да отиде в столицата; да остане в страната, или да замине в чужбина; да се образова тук или на Запад; да се възползва от „отварянето“ на България към света чрез правене на бизнес, пътуване, гурбетчийство и т.н., или да остане по родните си места и да води живота на своите родители;
- И накрая, това е последното поколение, което знае от някакъв опит какво е пишеща машина „Марица“ и първото, което е изживяло еволюцията на компютъра от „Правец“ до смартфоните. То още може да пише на ръка, но е и достатъчно грамотно по отношение на новите технологии – поне толкова, че да не изпадне социално по технически причини, както някои представители на предходните поколения.
Какво ни казва всичко това за политиката на това поколение? Какво може да очакваме от тези хора? Тук рискът от юнашки обобщения е още по-голям, но една разлика с предходното поколение е очевидна. Както стана дума, екзистенциалната дилема на предходното беше „преизмислянето“ на тяхната идентичност на вододела от 1989 г. Затова през 90-те години сблъсъкът в политиката беше между „демократи“ и „комунисти“, между защитници на бърз преход към „новото“ и почитатели на „плавен“ преход без „шокова терапия“. Този сблъсък определяше българската политика до 2001 г., а негови остатъци бяха значими и през първото десетилетие на новия век.
С „идването на власт“ на поколението на прехода, обаче, тази екзистенциална дилема отстъпва на втори план – тя просто не е валидна за огромно множество хора в най-активната част от живота им. Не случайно партиите, създадени на базата на тази дилема – най-вече СДС и БСП – или са изчезнали, или са на път да изчезнат и да се маргинализират. При БСП затварянето в групата на пенсионерите, свиването до 10% не са плод само на грешките на нейното ръководство през последните години, а и на описваната тук генерационна динамика.
Екзистенциалната дилема, която разделя поколението на прехода, е друга и тя е основно по отношение на ползите от отварянето на България – както във вътрешен план, така и към света. Най-грубо казано, поколението на прехода се дели по следните линии:
- Живеещи, мигрирали в столицата и големи, динамични градове – „останали“ в малки, неразвити населени места;
- Натрупали опит, образование в чужбина – хора с преобладаващ „местен“ опит;
- Включени в международни бизнес, образователни, нестопански и т.н. мрежи – невключени в подобни мрежи;
- Такива, за които отварянето на страната е възможност и ценност – такива, за които то е травма и неудобство;
- Свободно придвижващи се из Европа – неволни емигранти, нелегални работещи в западни страни;
- Успешно конкуриращи се с останалите в ЕС – загубили от тази конкуренция.
Тези разделителни линии могат да бъдат продължени и в други сфери, но важното е какво е общото между тях: това е позиционирането на „поколението на прехода“ по отношение на нещо, което е до голяма степен неизбежно – глобализирането на света, падането на границите, засилената конкуренция от страна на хора, с които не си мислил, че ще бъдеш някога в контакт. Това позициониране се превръща и в основен „клийвидж“ (cleavage) на новата партийна система, която се появява и която измества остатъците от СДС и БСП.
В тази нова система ще има (и вече има) следните групи от политически формации:
- 1. Про-европейци, интегратори, глобализатори
- 2. Мек дефанзивен, консервативен популизъм
- 3. Турбо националистически популизъм
- 4.Нишови партии на по-възрастните поколения
В заключение, може да се каже, че поколенческата перспектива има обяснителен потенциал – не всичко в политиката се диктува от генерационната динамика, но поне някои важни процеси се влияят от нея. Според предложения анализ, страната не е разделена на две, както често пъти се твърди – на една богата и успешна, и една бедна и несретна България. Разделителните линии са множество, както и политическата надпревара е по-диверсифицирана: тези, които се надяват, че имат запазени ниши и територии, могат да бъдат неприятно изненадани.
Основният тест за поколението на прехода обаче всъщност е друг: дали то ще успее да преодолее вроденото си чувство за дистанцираност от обществените дела, заложено още в отвратата на младия човек от безмозъчната бюрократичност и аморалност на соцвластта. Да, както стана дума, това поколение не е отговорно за комунизма, преходът също започна, преди то да е всъпило в силата си. То имаше избора да остане или да напусне, но мнозина от него като че ли никога не го направиха – застинаха във висящото положение на вътрешни имигранти или номинално живеещи в чужбина, но вълнуващи се основно от драмите на България в интернет и социалните мрежи. Биологически времето на поколението на прехода идва или е вече дошло. Но времето тече бързо и това поколение може да падне от власт, преди да е осъзнало напълно, че я притежава, преди да поеме реална отговорност за нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар