Днес Европа и Русия са много различни, но в един глобален, все по-пъстър и непонятен свят техните различия се оказват продукт на една и съща културна, локална традиция. Докато и двете страни се преживяват като потенциални спасители на човечеството, това, което те правят, може да се окаже от периферно значение за бъдещето на останалите около седем милиарда от него.
Хектор срещу ноумените
На най-базово, идеологическо ниво Европа и Русия днес проиграват различни произведения от европейската класика. Русия се е върнала към Илиадата и етиката на героя (модерно интерпретирана през Ницше и понятието за свръхчовека). Русия днес се изживява като Хектор в обсадената Троя. Наоколо са враговете, дошли от Запад, които искат да грабнат хубавата Елена и всичко останало. Те са силни, хитри и подли, но си имат своя слабост: не са единни и Ахил, и Агамемнон, Аякс и Одисей лесно могат да бъдат скарани (разбирай САЩ и Европа, Германия и Англия, Меркел и Нюланд и т.н.). Ако не това, то поне някой Терсит под формата на Ципрас, Орбан, Сидеров и т.н. могат да бъдат намерени и подходящо мотивирани. Докато ахейският лагер на западняците е недисциплиран и плуралистичен, Хекторовата Русия пък е единна, патриотична и в нея либералстващите елементи са сведени под 12% с тенденция да бъдат изхвърлени извън стената като „чужди агенти”.
За Хекторова Русия решаващи са честта и геройството и затова тя се военизира като общество. Парадът на Червения площад в този смисъл не е панаир на военната промишленост, а показване на същността на държавния модел: щитът и копието на Хектор с всичките им декорации и символики са базата на легитимността на неговата власт. Те са основанието всички руснаци в обсадената Троя да му се подчиняват, да следват общата команда. Парадът за Деня на победата в обсадена Троя има и друг смисъл: най-висшата религия е култът към загиналите в битка предци, към мъртвите герои.
Европа обаче не преживява сама себе си като Ахил, а по-скоро като ноумен, като интелигибилно същество в кантиански смисъл. Европейците – според тази картина – са разумни, следват аргументи, водят се от правила и принципи, които могат да се превърнат във всеобщи „максими”. В крайна сметка, тяхната цел е вечният мир – те не искат повторение на братоубийствените войни от ХХ век, а мирно сътрудничество и зачитане на правата на всички народи. Затова Европа се демилитаризира: тя няма свой собствен военен потенциал (сравним с ресурсите й) и не иска да има такъв: в резултат решението от Уелс на НАТО за минимум 2% военни разходи увисна във въздуха и повечето от страните започнаха да търсят извинения, за да не го изпълнят. (Нашето е, че ще го изпълним, но по-нататък).
Европа не вижда в Русия Хектор, а някой с видими поведенчески отклонения, който се мисли за Хектор. В този смисъл отговорът на Европа на руската политика е терапевтичен – като към пациент. Според европейците необходима е първо строга диета, на която развилнялият се да бъде подложен. Ако ограничаването на храната не помага, дозата на санкциите може да бъде постепенно засилена, докато се получи „шокова терапия” и пациентът се върне към нормалното си състояние – т.е. започне отново да разбира, че сътрудничеството, търговията и компромисът са в основата на общуването. Че е изгодно и за Русия, и за Европа да следват едни и същи принципи, да се състезават, но само на икономическата плоскост.
От тази гледна точка се получава класически сблъсък между Хектор, от едната страна, и модерната медицина и теорията на рационалния избор, от другата.
Фантазмите на суверенитета
Европа и Русия виждат суверенитета по различен начин, но пак в рамките на общата си културна традиция. Русия се е фиксирала в абсолютиското понятие на Боден, според което властта е концентрирана, персонализирана и неделима. Европа следва традиция, тръгваща от Макс Вебер, според която в един все по-сложен свят властта по необходимост се разпръсва, децентрализира, парцелира. Проблемът на Русия е прекалената концентрация на власт (в Хектор) – проблемът на Европа е прекалената й дисперсия. По теория ЕС представлява „полицентрично управление” на „множество нива” (polycentric, multilevel governance). Европа е мрежа, хоризонтална организация от центрове на власт, разположени на местно, регионално, национално и над-национално ниво. Те споделят правомощия помежду си, а всички те заедно споделят суверенитет със САЩ по отношение на отбраната. НАТО е колективната система за сигурност на Европа и украинската криза само затвърди този факт, като де факто привлече и „неутралните” държави (Швеция и Финландия) под общата шапка.
Структурата на властта обяснява и различния характер на протестите срещу нея в Европа и Русия. През 2011-2012 г. руснаците масово протестираха (в Москва и големите градове) срещу единовластието или дирижираната „демокрация” на Путин – т.е. срещу концентрацията на власт в Хектор. Европейските протести са по-скоро срещу липсата на ясен център на власт, който да е демократично отговорен – т.е. те са срещу „оттичането” на властта в „задкулисни” центрове или в демократично неотговорни органи и структури, като ЕЦБ, корпорации и т.н.
Граници и агресия
И Европа, и Русия се страхуват, че границите им ще бъдат нарушени, че ще станат жертва на агресия от другия. И двете страни са прави да се страхуват, защото политическите проекти и на двете не са с фиксирани граници – т.е. те могат неограничено да се разширяват. Те го правят по различен начин, обаче. Русия влезе в модуса на класическа империя: вратата на цитаделата се отваря, от нея излиза тежката конница и завладява дадена територия (която винаги си е била „нейна”) – да речем Крим. Или пък през нощта зелени човечета се спускат от крепостната стена и навлизат потайно във вражеска територия, окупират я и на сутринта представят нещата като „бунт” на местното население. Известна е и шегата в този смисъл: Русия граничи с който си поиска.
Европейският проект също подлежи на експанзия. Всъщност, докато е жизненоспособен, той задължително ще се разширява. Това е проект, който е отворен за всеки, който спазва определени принципи, който може да живее при определени правила. Да, географски граници има (Европа), но всички в тези граници по принцип могат да се присъединят – като цяло е въпрос на време кога и при какви условия (има и специален идиосинкретичен термин за това – conditionality). Понякога се спекулира дори, че и неевропейски държави могат да се присъединят (Северна Африка, макар че след Арабската пролет тази тема се позабрави). Да не говорим за Турция, на която само 4% от територията е в Европа и т.н. Експанзията на Европа става, ако определен народ иска това и ако той е готов да се справи с условията, поставени от Брюксел. Цялата украинска драма с Майдана беше по съществото си израз на желанието на украинците да опитат присъединяване, което в техния случай би било дългосрочен проект. Хекторова Русия, обаче, параноично видя в това хитър и коварен план на Европа, подкокоросвана от САЩ, да се разшири, да промени границите, да извърши „агресия” срещу Русия. И Хектор реши да отговори с каквото той може – тежка конница и зелени човечета.
В шеговит тон, ЕС граничи с този, който не иска да е част от него. Т.е. по дефиниция Европа граничи със своето минало и в Украйна тя се сблъска с него под формата на руски отпор. Миналото, обаче, се изживява като нейно бъдеще и има основание за това. Големият проблем за ЕС днес не е Русия, а собствената й вътрешна некохерентност. Да, Европа е силна, докато проектът й е атрактивен и кара държави и народи да искат да се присъединят. Днес обаче има опасност и от такива, които искат да се оттеглят, да се върнат в един Хекторов, по своята същност, свят. Не става дума за Гърция, която плаши – все по-неправдоподобно – че ще се оттегли, но всъщност не го иска. Става дума за Великобритания, където впечатляващият успех на Камерън не може да не тревожи всеки загрижен за съдбата на ЕС. Едно евентуално излизане на Обединеното кралство (което може да стане – макар да е малко вероятно – на референдум през 2017 г.) би било катастрофа за европейския проект. То би показало, че той е неустойчив, че може да бъде дезинтегриран във всеки един момент. Най-лошото е, че то би показало, че това е проект, който не е атрактивен за народи, които искат да се развиват бързо и ефективно. Че той е рецепта за стагнация.
Накратко, съдбата на ЕС няма да се реши на неговата украинска граница, а на Ламанша и като цяло в сърцето на Европа като политически проект.
Доверие, идоли, страхове
Руснаците имат днес доверие в Путин в астрономически мащаби. Европейците – като цяло – нямат подобно доверие на своите лидери. Причината за това е, че Хектор успя да убеди „обсадена” Русия, че чрез властта тя ще си опази границите и – най-важното – че чрез нея могат да се получат блага за народа. Например: сдобиването с Крим, олимпиада, голяма лъскава войска, медийно внимание по света, статут на „велика нация”. Можем да сме иронични по отношение на тези „придобивки”, но Путиновата стратегия играе по тънките струни на руската душа, а най-тънката от тях е страхът, че никой не се интересува от теб, че могат да спрат да те забелязват. Е, днес тази струна трепти с огромна амплитуда и тя е, която вдига рейтинга на Путин въпреки спорните му управленски резултати.
Европейците – от друга страна – са обект на справедлива завист от останалата част от човечеството заради подредените си държави и фантастичния (в сравнителен план) стандарт на живот. Въпреки това политическите им лидери са мразени, неизвестни или и двете заедно. Една от причините за това е вече споменатото реално разпръсване (дисперсия) на властта, което прави тези лидери да изглеждат като „фасада”, зад която други сили дърпат конците. По-фундаменталната причина обаче е, че чрез властта средният европеец вече не се надява да получи допълнителни придобивки, блага. Напротив, поради вечно разширяващата се природа на европейския проект опасността е, че това, което средният европеец вече има, трябва да го споделя с нови, по-гладни и по-нуждаещи се от материална помощ съграждани. Било то от Източна Европа, имигранти, малцинства и пр. В този смисъл стандартният модус на европейска политика става защитен, консервативен – той желае да „ренационализира” властта, да я ограничи така, че тя да не може да променя благата, които дадена общност вече е добила.
В този контекст политиците стават враг, който може да бъде сразен с други политици, чиято единствена цел е да обезсилят, да омаскарят, да ограничат първите. И европейската политическа сцена затова се изпълва с фараджовци, льопеновци, сидеровци, ципровци, орбановци и т.н. Това, че Найджъл Фарадж остана извън парламента в Уестминстър, е добра новина – лошата е, че неговият дух шества доста победоносно из европейската политика като израз на масови страхове от загуба на статус.
Това е състоянието на нещата към момента. Сблъсъкът между Хектор и модерната, рационалистична медицина не е с предизвестен край, макар втората да е ресурсно много по-добре осигурена. За всеки, споделящ просвещенските идеали, настоящата ситуация е тревожна обаче. Европейският проект безспорно в съдържателно отношение е по-привлекателен, по-справедлив, по-демократичен. Но той страда от известна степен на утопичност, самоувереност, и непреодолян национален егоизъм, които могат да му навредят. Тези дефекти се разкриват най-вече при въпроса каква цена сте склонни да платите за запазването на европейския проект. Тук отговорите са тревожни: европейците масово вярват, че САЩ трябвада поемат цената за отбрана и сигурност, те все по-масово вярват, че не трябва да споделят финансова тежест с по-бедните си съграждани от България и Румъния, Гърция и т.н. Някои от тях пък хранят илюзии – като гърците, например – че ЕС е механизъм за прехвърляне на собствените дългове върху останалите. Ако тези тенденции се засилват, ако това стане доминантен модус на правене на политика, европейският проект ще бъде изобличен като Ахил, предрешен в бялата престилка на модерната медицина. И ако това стане, не се подвеждайте от нежеланието на европейците да воюват за родината си (измерено наскоро от Галъп) – може да сте сигурни, че ако просвещенската рамка се разгради, под нея ще лъсне геройската етика, позната ни в Европа още от Илиадата.
За щастие далеч не всичко е загубено и моето предвиждане е, че Европа в крайна сметка ще плати за отстояването на ценностите си, ще преодолее себичността и егоизма на потенциалните си ахиловци и агамемновци. Позицията на Германия по отношение на санкциите спрямо Русия е показателна – макар и губеща най-много, Германия днес е най-твърдият защитник на тази принципна позиция, което прави невъзможно за другите да „изклинчат”. Т.е., за да се избегне утопизмът на европейския проект, е необходимо сериозно лидерство – упование на настоящата институционална уредба няма да е достатъчно. Надеждата е, че въпреки дрязгите и противоречията в ахейския лагер на ЕС, в крайна сметка разумът ще надделее и всеки ще направи необходимото, ще поеме съответната тежест, за постигане на общите цели.
Това е локалният европейски дебат, който включва и Русия в себе си. Неговата същност е сблъсъкът на Европа със собственото й минало. Проблемът е, че докато сме ангажирани в този сблъсък, бъдещето се случва някъде другаде.
Няма коментари:
Публикуване на коментар