Икономика на знанието
или икономисване от знание?
Даниел Смилов
Висшето образование може да има най-разнообразни употреби:
от център на една икономика на знанието, до заместител на програми за заетост
на младите хора. През последните 25 години ние като че ли все се колебаем за
какво и доколко ни е нужна добра система от висши училища. Резултатът от това
колебание е, че сме далеч от икономиката на знанието, въпреки че изразходваме
значителни средства в негово име. Къде бъркаме?
Недофинансиране
Като процент от БВП отделяме за образование най-малко в ЕС,
като сме една от четирите държави, които са отбелязали сериозен спад след 2007
г. Още по-важно е как публичният ресурс се разпределя между учебните заведения.
Сега това става на брой студент, без да се отчита качеството на образованието.
Въпреки че има рейтингова система, която дава доста показателна картина за
състоянието на нещата, тя не се използва достатъчно при разпределението на
ресурсите. Обикновено става така, че поради недостиг на средства водещите
университети – или поне тези с най-добри връзки с дадено правителство -
инцидентно получават „бонуси“. Но тези бонуси изцяло зависят от доброто
разположение на министър или премиер и не са сигнал за принципност в
политиката, а по-скоро за желание да се „закърпи положението“. Те са и стимул
за политическа сервилност и беззъбост на ректорските ръководства.
Публично финансиране за
висше образование като процент от БВП (Евростат)
|
|
България
|
Великобритания
|
Франция
|
Германия
|
Белгия
|
Хърватия
|
|
2004
|
0,78%
|
0,95%
|
1,21%
|
1,17%
|
1,29%
|
0,70%
|
|
2005
|
0,72%
|
1,14%
|
1,20%
|
1,15%
|
1,28%
|
0,75%
|
|
2006
|
0,70%
|
1,04%
|
1,20%
|
1,11%
|
1,32%
|
0,86%
|
|
2007
|
0,64%
|
0,88%
|
1,23%
|
1,14%
|
1,30%
|
0,80%
|
|
2008
|
0,86%
|
0,81%
|
1,25%
|
1,22%
|
1,37%
|
0,95%
|
|
2009
|
0,95%
|
0,82%
|
1,34%
|
1,34%
|
1,47%
|
0,85%
|
|
2010
|
0,61%
|
0,97%
|
1,33%
|
1,38%
|
1,46%
|
0,80%
|
Тук реформа е изключително необходима: налага се държавното
финансиране да се съсредоточи във водещите университети, а останалите на
разчитат на далеч по-скромни субсидии и на финансиране от други източници.
Брой висши училища
Бройката на университетите в страната, която е над 50, често
е била коментирана. Има различни възгледи по този въпрос – има държави в Европа
със сходен на брой ВУЗ-ове. Нещо повече, ние изоставаме доста сериозно по брой висшисти
на глава на населението – в този смисъл масовизацията на образованието не е
нещо, което само по себе си е лошо. Но при нас комбинацията на негативни
фактори е драматична – голям брой висши училища, голям брой места за студенти,
негативен демографски тренд и държавно финансиране „на калпак“. Коктейлът, който
се получава, обезценява сериозно висшето образование. Всеки с диплома „среден
3“ от гимназията влиза в университет и най-вероятно ще го завърши.
Има две възможни стратегии за справяне с този проблем.
Първата е държавата да ограничи достъпа до висше образование чрез намаляване
бройката на ВУЗ-овете или студентите, които те образоват. Втората стратегия –
която считам за по-добра – е да се преосмисли публичното финансиране, като то се концентрира в
най-добрите университети (съобразно рейтинговата система).
Качество на обучение
Дотук изброените характеристики на висшето образование
предопределят като цяло ниското му качество. Много преподаватели пътуват между
два или три университета, за да си докарат допълнително заплащане, а и за да
осигурят заветната бройка хабилитирани лица за акредитация. Поради ниските
основни заплати мнозина имат втора и трета работа извън университетите или пък
се нагърбват с астрономически хорариуми, които и Херкулес не може да изпълни.
Студентите по правило работят, особено в магистърските програми, което също
води до по-малък ангажимент.
Основната реформа, която трябва да се направи тук, е да се
въведе истинска система за оценяване на преподаватели на базата на международни
бази за цитиране на техните научни публикации, на изследователската им дейност.
В Румъния, например, такава система – макар и несъвършена – беше въведена и
вече дава своите резултати. Тази система, обаче, трябва да се използва и при
атестациите на преподавателите, и при придобиването на степени, и при
определяне на заплатата им. Съществуващите в момента системи за оценка са
уравновиловъчни и служат основно за извинение за запазването на преподаватели,
които не отговарят на академичните стандарти. Веднъж след като изискванията към
преподавателите – както и тяхното възнаграждение – се завишат, това автоматично
ще вдигне и техните изисквания към студентите. По този начин негласното споразумение
за минимални изисквания от страна на преподавателите срещу ниски очаквания от
студентите – което е пагубно за образованието - ще бъде нарушено.
Обучение на английски
Необходимо е да се въведе масово обучение и на английски
език. България ще спечели неимоверно от отварянето си към останалата част на
Европа. Английският е lingua
franca -общият език на континента. Затова той трябва да е втори език след българския в програмите.
Двуезични програми на други езици също трябва да се окуражават, разбира се, но
отварянето на системата към чужди студенти и преподаватели най-ефективно може
да стане чрез английския език. Това е от ключова важност, защото така по
естествен начин ще се хармонизират програмите ни с останалите държави от ЕС, а
освен това в един средносрочен период бихме могли да станем и конкурентни в
привличането на студенти както от ЕС, така и извън него. Колкото по-бързо
вземем като общество решението да преследваме подобна цел, толкова по-голямо
конкурентно предимство ще имаме спрямо останалите държави. Ресурс за целта
имаме – помислете само за огромното количество българи с дипломи от
най-престижни световни университети, които са тук или с радост биха се върнали
в една перспективна образователна
система. Положителните ефекти ще са многобройни – по-добро качество, по-добра
интегрираност в ЕС, привличане и на човешки, а и на финансов ресурс в
системата.
Управлението на
университетите
За съжаление, водещи университети в страната като цяло не са
управлявани добре. Администрацията е тромава, сайтовете са с аматьорски вид и
още по-ниска функционалност. Управлението на университетите се сведе най-вече
до смяна на дограма и плочки, докато стратегическите решения – като обучението
на английски или оценката на преподавателите – систематично се блокират. И тук
вина имат не само ректорските ръководства. Самата академична общност е инертна,
консервативна, вкопчила се в статуквото.
Това е може би и най-голямата пречка пред реформите, защото какъвто и
закон да бъде приет, той ще се сблъска с тази инертност.
Какво може да се направи? Необходима е смелост и амбиция.
Както и ясно приоритезиране. Държавата има неизпълнени ангажименти за
финансиране. Похвално е, че новото правителство иска да обвърже финансирането с
качеството. Ако направи и другата важна стъпка – повишаване на финансирането -
то вече ще може да изисква и по-сериозни реформи от ВУЗ-овете. Като въвеждане
на дву-езиково образование, електронно обучение и обслужване, завишени
изисквания за оценка на преподаватели и т.н. Дали ще стигнат силите както на
управляващите, така и на академичната общност за тези логични стъпки - предстои
да видим.
Даниел Смилов е доцент
по политология в СУ и програмен директор на Център за либерални стратегии.
Докторските му степени са от CEU, Budapest (1999) и University of Oxford (2003). Специализирал
е в University of California, Berkeley и EUI, Firenze.
Няма коментари:
Публикуване на коментар