Нова година, нов късмет или path dependency? (от КлубZ)

                    

Смисленият път е между наивния оптимизъм и черногледия фатализъм

Нова година, нов късмет?

                      
Краят на календарната година винаги носи нови надежди: да оставим лошото при старата и да започнем начисто е естествено човешко желание. Аз, например, тази година отново се заричам да отслабна и да спортувам повече, точно както направих и миналата, и най-вероятно със същите (ниски) шансове за успех.
Защо се получава така, че добрите намерения често си остават само това - намерения? За да обясни този феномен, новият институционализъм използва едно доста неясно понятие – path dependence - което буквално означава „зависимост от избраната пътека“. Хората правят в живота си избори, които никак не е лесно да „поправиш“ с едно махване на ръката, защото те са пуснали корени и разклонения на най-неочаквани места. Например, по-честото спортуване е свързано с намаляването на времето за други любими занимания – висенето в интернет, играенето на шах и пр. - а аз все още не съм взел някакви строго обвързващи решения по отношения на тях. В този смисъл, шансовете на спорта и тази година не са особено големи.
С други думи, както при индивидите, така и в обществото процесите са силно инерционни и взаимнопреплетени. Новият институционализъм е измислил и друго претенциозно понятие, за да обозначи познатия феномен „де го чукаш, де се пука“ – unintended consequences. Тези „непреднамерени последици“, често объркват и най-добрите намерения: например, по-честото спортуване води до травми, както стана при мен, когато си счупих ръката, бързайки с колелото за тенис по артистично подредените павета на „Джеймс Баучър“. Което, от друга страна, ми даде чудесна възможност да обвиня общината за краха на индивидуалните ми планове по отношение на спорта.
Ако пренесем тази дискусия на обществено ниво, редно е да се запитаме кои са инерционните процеси, кои са пътеките от които трудно ще се отклоним през 2015 г.? Ето един импровизиран списък, който е добре всеки „управляващ“ да има предвид:

• Демографската картина: страната е устойчиво застаряваща и това няма да се промени през 2015 г. Населението намалява и помъдрява (поне на хартия). При повишаването на жизнения стандарт част от емигриралите българи най-вероятно ще се върнат в страната – това е един потенциален ресурс. Друг ресурс е привличането на имигранти по планиран начин, с програми „зелена карта“ и пр. Много се приказва за демографската ситуация, но нищо смислено не се прави. Привличането на имигранти е на практика тема табу, освен ако не става дума за такива с „български корени“ – но това са показни акции, чийто единствен смисъл е македонците да пътуват с български паспорти из ЕС. Програми за привличане на талант от чужбина в България няма. Дори точно обратното, има програми за изгонването на местните таланти в чужбина (ниските заплати в науката и качественото образование, например). Това са инерционни процеси, които трудно ще бъдат променени със заричания или късмет;
•  
• Ниските доходи: Обемът на българската икономика е обидно малък – около 40 млрд. евро. Словакия, която е страна с 5 млн. население има два пъти по-голям БВП от нас. На фона на 17-18 трилиона евро БВП на ЕС, ние очевидно сме някакви икономически джуджета. Как може да се промени всичко това? Едни се надяват на златните залежи на страната (налудно), други на газовите залежи в Черно море (много спекулативно), трети, на това, че ще станем президентска република начело с Бойко Борисов (без коментар). Реалистичният шанс на страната е в следното: отварянето й към развитите държави от ЕС, пълната интеграция в общия европейски пазар, привличането на бизнес у нас не само с ниските заплати и данъци (за това бизнесът се изнася в Китай, Танганайка и пр.), а с добро образование, инфраструктура, ефективна администрация. Възползваме ли се, обаче, от реалистичните шансове, които нашето еврочленство – сравнителното ни предимство – ни дава? Не. Ето още един силно инерционен процес, с който трябва да се справим. Електронно управление, въвеждане на английски като втори език на обучение в университетите, добри връзки и комуникации в страната – това са областите, които реално могат да доведат до по-бърза конвергенция с европейските нива на доходи;
•  
• Скрит протекционизъм: Българската съдебна система и част от разследващите органи действат като скрит протекционистки инструмент за местния бизнес. Не целия бизнес, обаче, а избрани части от него, които условно могат да бъдат наречени „олигархия“. По същия начин работят банковият надзор, финансовият надзор, комисиите за защита на конкуренцията и пр., и пр. „независими регулаторни органи“. Формално страната трябва да е отворена към света, да дава чудесни възможности за всеки, който пожелае да прави бизнес. Реално, страната е капан за будали, които - подмамени от ниски данъци - вкарват капитал, само за да им бъде отнет по законодателно-административен път. Скритият протекционизъм не е насочен само срещу чужд капитал – негови жертви могат да бъдат и родни, неудобни бизнесмени. Но ефектът от този механизъм е, че страната става рай за малцина избрани и ад за огромното множество потиснати и недоволни. Такава обществена уредба е неефективна и затова изоставаме спрямо останалите в ЕС;
•  
• Слаба управляемост: В последните десетина години политическите партии в страната бяха създавани предимно, за да предотвратяват промяната в определени политики. Идеята бе да се сменят лицата, но основните управленски приоритети да се запазят същите. В резултат партиите са силни на пиар, медийно присъствие, шумен персонаж, но слаби като генератори на нови, сложни, обосновани политики. След финансовата криза от 2008 г. стана ясно, че не можем да разчитаме на бърз растеж без решителни управленски действия. Боя се, че и досега няма ясна политическа визия за такива;
•  
• Пеевски&co: Слабостта на партиите е свързана и с медийно-корпоративните им зависимости. Стана традиция политически партии да бъдат създавани от медийни групировки, за да обслужват корпоративните им патрони. Параламентът ни е населен с подобни формации, както и с индивидуални политици от други партии, които изпълняват същите функции. Този багаж – на замърсена публична сфера - отнасяме в 2015 г.;
•  
• Корупция & репутация на корумпирани: Колкото реалната корупция, толкова и репутацията на България като корумпирано и престъпно място вредят на страната и я дърпат надолу. Това не са дефицити, които просто ще отшумят с времето. Страната трябва да започне да излъчва позитивни новини, да отделя специално внимание на образа си в чужбина. Не, не е необходимо да се наема отново Хохегер и половината от парите за реклама да се връщат до близки до властта дами (или господа). По-скоро е необходимо управляващите сериозно да рефлектират върху факта, че с андрешковщина не сме успяли особено дотук. Трябва да си дадат реална сметка за проблемите и да почнат да правят нещо по тях. Например, да почнат да крадат по-малко. Ако не от приличие или заради Брюксел, то поне от чувство за самосъхранение.

Path dependence не е същото като фатализмът – мрачната увереност, че нищо не може да се направи, че нещата са си такива, каквито са. Фаталисти у нас дал Господ: по медиите често ще ги чуете да тръбят, че страната вече е загинала, но още не го е узнала. Смисленият път е между наивния оптимизъм и черногледия фатализъм. Този път изисква добро познаване на инерционните процеси и разбирането, че са необходими много усилия за промяна на тяхната посока. Ползата от заричане, заклинания, тържествени обещания в края на годината не е голяма. Нужен е сериозен анализ на всички взаимосвързани процеси, както и постоянство, неотклонна воля при преследването на целта. И така до година, до амина!