За властта, доверието и капитализма

В сряда се проведе интересен дебат между Иван Кръстев и Деян Деянов за връзката между доверие и политика. Дебатът бързо загуби фокус, защото докато Деян излагаше възгледите си за обречеността на капитализма и либералната демокрация, Иван представяше анализ на трансформацията на съвременната демокрация, породена от смяната на отношението към представителството. Тъй като двете тези нито се изключват, нито се предполагат взаимно, нито следват една от друга, те просто се разминаха в пространството. Аз не присъствах на целия дебат, но от това, което чух, впечатление ми направи един аргумент на Деян, който е особено подвеждащ. Накратко:

1)      Има ниско доверие в политическите партии, парламенти, което се изразява и в нежелание за участие в избори;

2)      От това следва и ниско доверие във властта по принцип;

3)      Недоверието във властта по принцип се основава на (чувството за) несправедливост на икономическите/капиталистически отношения. Доверието в партиите няма как да се възвърне, защото както и те да се променят, докато има свободен пазар, частна собственост и т.н. реформите ще са само козметични;

4)      Следователно, необходима е или цялостна революция, или радикална трансформация на капитализма, за да се възстанови легитимността на властта.

От четирите точки, първата е безспорна: доверието в представителните органи на демокрацията, както и участието в изборите е ниско и спада на много места. Около 10% от хората имат доверие на политическите партии в много от държавите на ЕС, например. Нивата на доверие във Великобритания и България са едни и същи, което показва, че тенденциите са общи.

От 1 не следва 2, обаче. Швейцария има едни от най-ниските нива на участие в избори, а от това особено не страда демокрацията й. Митко Вацов посочи правилно (по време на дебата), че демокрацията съдържа институционализирано недоверие, разделение на властта, механизми на взаимен контрол, контрадемокрация (по Розанвалон) и т.н. В този смисъл, недоверието в партии и парламенти не може да бъде третирано като отхвърляне на легитимността на демократичната власт изобщо. И наистина, въпреки недоверието в партии, хората в утвърдените демокрации, а и у нас, не искат да се разгради демокрацията като цяло и да се замени с нещо друго. Тя е the only game in town. Протестите днес също показват подобна тенденция – има значително недоверие, фрустрация, понякога гняв – но няма политическа алтернатива на демокрацията, която да вдъхнови значителни социални групи. В този смисъл, т. 2 е просто погрешна.

Т.3 е може би основната за аргумента. Корените на недоверието във властта, според Деян, са в несправедливостта на икономическата база на обществените отношения. Тъй като либералната демокрация не отхвърля нито частната собственост, нито свободния пазар – а това е, което наистина притеснява хората – политиката е просто пазител на едно порочно статукво и в този смисъл е неспасяема без революция (или нещо подобно). Този аргумент е фактически сгрешен. У нас, докато 10% заявяват доверие в партиите, 90% твърдят, че подкрепят пазарната икономика (по данни на Алфа Рисърч в предаването Референдум). Оставям настрана нормативния дебат за това, дали капитализмът може да е морално оправдан и при какви условия. Деян (по Маркс) явно смята, че не може, аз (по Дуоркин и Роулз) смятам обратното. Но тъй като 90% от хората в страната имат определено мнение по въпроса, революционният потенциал, който Деян търси, просто отсъства.

Има и друг, по-дълбок проблем с т. 3. Недоверието в политически партии не се разпростира автоматично върху всички форми на власт (authority), нито пък обратната зависимост се наблюдава (недоверие в икономическия модел да води задължително до отхвърляне на политическия). Лоялността и доверието не могат просто да изчезнат от едно общество – те просто сменят носителите си. Така например, в европейските общества огромни мнозинства вярват на телевизията – у нас над 70%. Ето защо много партии в стремежa си да мобилизират подкрепа подражават на телевизиите, сдружават се с тях, или възникват от тях – примери да давам едва ли е нужно.

Накрая, много беше изговорено за нежеланието на хората да гласуват. Вярно е, че ние започнахме прехода с нива на участие в избори над 80%. Днес реално то е около 60% (официално 50 %). Какво означава това? Падане на лоялност към демокрацията и подготовка за революция? Едва ли. Хората виждат, че политиката – такава, каквато е – не води до сериозна, радикална промяна в много развити демокрации. По-скоро политиката води до тактически промени, малки подобрения, еволюционни двжения и пр. В такава ситуация интензивно мобилизирани са радикални – популистки, националистически, анархистки, комунистически и пр. – формации, докато средният избирател често е неангажиран, реагиращ само на сериозни опасности за статуквото и собствената си ситуация. В този смисъл в утвърдените демокрации имаме все повече консервативни мнозинства, които нямат някакъв еманципационен проект, а просто искат да се защитят – правата си и привилегиите си – от малцинства, имигранти, европейска солидарност и пр. В този смисъл, съвременната политика не е особено възвишена или дори лицеприятна, но е далеч от революционната ситуация, която т. 3 и т. 4 предполагат.


ANNEX от 18.11

По долу, по негова молба, прилагам и самия текст на Деян Деянов, по който той е говорил. Към него Деянов е добавил някакви обяснения, които, доколкото разбирам, трябва да са обидни за мен. Тях оставям без коментар - те достатъчно говорят за автора си.

По същество: стоя зад всяка дума в поста по-горе. Мисля, че той привнася повече порядък отколкото имаше както в изложението на Деянов, така и в писмения му текст. В този смисъл отговаря на the principle of charity.

Дали дълбоката реформа на капитализма ще стане чрез насилие и революция или чрез някаква псевдо-религиозна реформация – която остава дълбоко неясна в текста Деянов, въпреки нахвърляните имена – е без значение за мен. Важното е, че докато това не се случи, доверието няма да се върне и причината са – грубо казано – капиталистическите отношения, изкристализирали във „Вашингтонския консенсус“. Обърнете внимание, че дори някой да вярва в някакъв капитализъм с „човешко лице“, сменил природата на хората в изцяло алтруистична и не-консумативна – аргументите ми си остават валидни – нищо не се променя.

ПОЛИТИКАТА КАТО ИЗКУСТВО НА НЕВЪЗМОЖНОТО

 

Деян Деянов, ИКСИ

 

(Тезиси за дебата с Иван Кръстев, ЦЛС, посветен на проблема за загубата на доверието в демократческите институции - „Червената къща”, 12.10.2014.)

 

От нас, доколкото разбрах, се иска равносметка – след 25 години – за това как се случи загубата на доверието в демократическите институции; това, което ме съблазни в поканата на Червената къща (искам за им благодаря), е че проблемът, както го поставя Иван Кръстев, не е проблем за доверието в нашите махленски демократични институции, че той е проблем и на метрополията (и че той е наш проблем, доколкото е проблем на метрополията); това значи, че ми е спестено да обсъждам политическото бреме, наследено ог Живков, къде са отишли куфарчетата на Андрей Луканов, дали Иван Костов е "капо ди тути капи", как Царят е реституирал Рила и дали Бойко Борисов е балкански харизматик или нечия политическа маша. Тук сме – не се обиждайте – в Кърджали на Европа и проблемът за загубата на доверието в демократическите институции по своята същност е същият, макар и да се проявява по нашенски деформирано. И за всички нас е може би задължително – като разговаряме въодушевено за срутването на Берлинската стена – да не забравяме за Ващингтонската стена, за предложените от политическия дизайнер Джон Уилямсън 10 препоръки за икономическа политика, инститтуционално закрепени в същия този град. Стена, зад която бяхме въдворени през същата тази 1989 г. И така:

 

1.

Преди около година Иван Кръстев издаде "Ние вярваме в недоверието. Може ли демокрацията да оцелее, когато не вярваме в нашите лидери?"[1] – блестяща книга, по-скоро джазова импровизация (както казва съм Иван), отколкото наръчник за решаване на всекидневни политически главоблъсканици; блестяща книга, която по-скоро поставя проблеми и само внушава решения; но в която Иван още в началото заявява, че не иска решението да бъде търсено в един обърнат наопаки Бентъмов (или ако искате Фукоански) паноптикум, в който политическата класа ще бъде в кулата, ще бъде всеподнадзорна; ако съм разбрал добре, за Иван проблемът не е в този мониторинг, който дава шанс на демокрацията да функционира, така да се каже, чрез менидижмънт на недоверието; за него доверието е същностно за демокрацията, и той не би искал да живее в общество, в което гражданинът е лишен от свободата да избира, да участва в избора на икономическите политики (напр. спрямо бюджетния дефицит). Тъй като демокрацията е политическата форма, която – благодарение на силата на избирателите – може да се подлага на самокорекции. Още тук държа да кажа, че аз в много отношения съм единомишленик с Иван Кръстев: демокрацията не умира, на нея по-скоро й предстоят дълбоки метаморфози; но не е едно и също това, което мислим за това какви са те и как ще се стигне до тях.

 

2.

(Една скоба: Иван Кръстев тръгва от проблема за това на какво се дължи загубата на доверието в демократичните институции – мисля, че оттук бих тръгнал и аз; но – минавайки през много от неговите мисли – бих стигнал до изводи, които не са същите.  И така, проблемът на Иван Кръстев беше: "Може ли демокрацията да оживее без доверие?"; за да го реши Иван се обръща към знаменитите си "пет революции", избрани може би малко произволно (откъде накъде ги няма нанотехнологиите? или пък технологиите за земеоформянето на Марс?). Проблемът обаче не е в това, а в това, че Иван мисли през идеологемата "постигнахме това и това", но за съжаление "се стигна и до някои лоши следствия". Само че – малка подробност – тези лоши следствия са условия за възможност постигнатото от обществото, което след малко ще нарека "свръхмодерен капитализъм"; ще го кажа ентимематично: тези, да кажем пет, революции, по необходимост убиха доверието в демократичните институции на модернияк апитализъм; и тя няма кък да бъде съживена.)

 

3.

Тези пет революции са функции на дългосрочните политики на флексибилността на либералната демокрация, диктуващи дневния ред на свръхмодерния капитализъм: 1. "социалната революция от 60-те години" на миналия век, убила – в името на свободите на личността, "свободите на всеки от нас", общите ни свободи, "свободите на всички нас": очевидно това е същността на биополитиката му; 2. "пазарната революция на 80-те", убила – в името на Милтън Фридмановия икономически рай – общия икономически и социален интерес и хвърлила излишните в казаните на ада;  3. революцията от 89-та, убила – в името на диктатурата на настоящето над бъдещето (в болшевишкия експеримент било обратното) – бъдещето, убила го дотам, че да извличаме принадена стойност от неговата експлоатация; 4. революцията в комуникацията, интернет, убила – в името на интернет кьошетата – самото политическо; 5. революцията в невронауките, която – в името на разрешаването на загадките на мозъка – обвнови технологиите на промиване на мозъците. Иван Кръстев има мисловната почтеност да си даде сметка за всички тези амбивалентности, да ги критикува (макар и доста добронамерено); но Иван се самозалъгва, че неговата идеализация за демокрация има как да оживее след всичко това.  

 

4.

И така: за мен лично книгата на Иван, въпреки левичарското ми недоверие в идеологическото клише на либерализма (който от десетилетия вече неуспешно търси да се самообнови, без да се отърси от обещанията за Фридманов икономически рай), ми дава шанс да обмисля проблема като критически теоритик; а, както многократно съм заявявал за не един политически проблем, и тук решимостта му е в това "дали можем да мислим свъхмодерния капитализъм през исторически граници"; и – за съжаление – и тук скандалното е, че дори критическите теоретици (каквото и да значи това в ХХI век) не могат да мислят тези граници. Съвсем накратко – и огрубенно – може би по-добре е да го кажа предварително – недоверието в демократичните институции е функция от недоверието в икономическите институции на този свръхмодерен капитализъм (ср. Световна банка, Международен валутен фонд и т. н.).

 

5.

Това свидетелства и Жозе Сарамагу, в любимата на Иван "политическа фантастика" от книгата му "Виждане" за 83%-те процента бели бюлетини (към тях ще се върна нататък; но за мен те съвсем не са "филм на ужасите", а само едно силно, при това далече не най-силното политическо оръжие на една бъдеща демокрация – ср. статията ми за изборния кодекс и "неевклидовата политическа геометрия", за откровено отрицателните вотове, за изборите как да се избира – не са ли те форма на самокорекция? и т. н.). Изводът на Иван Кръстев от мисловния експеримент на Сарамагу е следният: "Капитализмът на ХХI век създава общество, в което консуматорът всеки ден е изправен пред хиляди избори, но в което гражданинът практически е лишен от избор." Според мен не е така: тези 83% са избрали – избрали са да не живеят в капитализма на ХХI век, те са се отказали от това да бъдат "златния милиард" на консуматорите; или са склонни да се откажат: давайки си сметка за това или не, те – които не са критически теоретици като мен – вече практически мислят свръхмодерния капитализъм през исторически граници.

 

6.

(Тук за малко ще се отклоня: "връщането на доверието в демократическите институции" ми звучи също като това, което в урока по история за 1878 г. се нарича "възстановяване на държавността ни". Коя държавност – на Иван Шишман и неговите боляри? Може ли тя да се завърне? Коя демокрация? – на Солон, на Линкълн, на Ленин или на Джон Кенеди? Какво значи "демокрацията"? И какво значи "доверието"? – въодушевеното доверие от началото на модерната демокрация; или овсекидневеното, улегнало доверие в една вече не предизвикваща въодушевление демокрация, която Чърчил мисли като най-малкото зло; или умореното доверие, желаещо да се върне назад – към традицията, била тя религиозна или не, или към общностите – били те симйни или не? Очевидно за мен няма такова животно като "демократичните институции", "доверието в тях"; и очевидно връщането на това доверие е либерална идеологема; проблемът за мен е: имаме ли в себе си доверието, че можем да институираме такива демократични институции, чрез които да преминем колкото се може по-безболезнено през границите на свръхмодерния капитализъм? И, оттук: възможна ли е и – ако да – то как една следмодерна и следкапиталистическа демокрация? Според Иван Кръстев след 1989-та и провала на болшевишкия експеримент бъдещето е вече политически изконсумирано, то не може политически да ни мотивира (всъщност кои сме тези "ние"?); ами ако не е така? ами ако тъкмо бъдещето предлага залозите, заради които си заслужава да се живее или да се умре? ами ако бъдещето е било само изтласкано (по Фройд) и се завръща – вече не като обещание и съблазън, а като предупреждение и тревога (ако ни стигне времето, ще се върна към това)?  Може би тогава добрата политика вече е не е бисмарковата, може би политиката вече е изкуство на невъзможното?)

 

7.

Очевидно все пак съм длъжен да кажа какво имам предвид под "свръхмодерен капитализъм". Макс Вебер, този който преди около век нарече капитализма "най-съдбовна сила на нашия модерен живот", е откривателят на никога неизказаната идеализация на модерния човек, че стига само да поиска, той може да предвиди, да изчисли и дори "да управлява" всичко в своя живот (вследствие на експанзията на т. нар. формална рационалност, а оттук на това, което той нарича "всеобщо рационализиране на живота"). Проблемът е в това: вече живеем в едно невеберово време, а идеализацията, открита от Макс Вебер не е практически истинна – живеем в общество на връхлитащи ни отвсякъде рискове; надали тук трябва да се обръщаме към Улрих Бек, надали трябва да се занимаваме с проблема за неизчислимите рискове: това е очевидно за всеки от нас, то е очевидност на самия живот; на всеки – бил той капиталистически собственик, лишен от капиталистическа собственост или излишен. Критическият теоретик може да добави само, че този капитализъм е достигнал границите, при които е заставен да убива условията на собствената си възможност: ойкоса, който обитаваме, живата земя. (Лично аз съм обсъдил проблема в статиите си "Историческата съдба на модерния капитализъм" и "Еколапс", тук няма да ви досаждам).

 

8.

Връщам се – обобщено – към проблема на Иван Кръстев. Съвсем накратко и отново съвсем огрубено: недоверието в демократичните институции не може да бъде възвърнато в границите на свръхмодерния капитализъм, тъй като то е – така или иначе – функция на неговата неизчислима рисковост, на това, че политиката вече не може да функционира по свои собствени закони (както в модерния капитализъм), че изборът на икономическа политика не може да се върне в политическото, колкото и да ни се иска това. То може да бъде придобито, само ако успеем да превъзмогнем тези граници. И макар и реторически да не е благоразумно, ще забегна доста напред, връщайки се към Макс Вебер, но вече към неговата социология на религията: доверието в демократичните институции изисква една нова религиозна етика, един нов икономически, а следователно и политически етос. Това, мисля си, е възможно само чрез една аскеза, обръщаща мотивите на протестентската, аскеза не на потрелението, а на производството. Как да я неречем? – кой идиолект предпочитате, на Вебер или на Маркс? – ако искате нека да е аскеза спрямо рентабилността като "постоянно възобновяваща се печалба", ако искате - аскеза спрямо капиталидстически производителния труд.

 

9.

(Може би този религиозен обрат в критическата теория ви учудва с някакво, пак ще го кажа по Вебер, "родство по избор" между веруюто на старомодния католически свещения и следмодерния левичар (като мен). Но държа отново да го кажа: религиозното обръщане, което аз имам предвид и обговарям от около 20 години (но не от амвона) е обърнато към бъдещето, а не към миналото; и е мотивирано от един заложен в стволовата клетка класов расизъм на немедицинското човешко усилване (human enhansement), на лошо разбраното "свръхчовешко" на Ницше (следхуманистите го наричат "метачовешко"); да се замислим за Петер Слотердайк и Жером Гофет; и от тази бомба с няколкодесетилетен закъснител, която може да предизвика еколапса на живата земя; тук пък да се сетим за "теориите Гея" на Джеймс Лавлок и Лин Маргулис. Затова казах за обновяващата се критическата теория: на нейния тезгях предлагаме тревога, а не съблазън; предупреждения, а не обещания; един нов баланс между – извинявайте – между алетични и деонтични модалности: не всичко, което е технологически възможно, е разрешено; и не малко от онова, което е необходимо за икономиката на свръхмодерния капитализъм, е забранено. В този обновен религиозен политически етос са шансовете на едни демократични институции, в които ще имаме дългосрочно доверие. По това се различавам и от старомодния католическия свещеник, и от не по-малко старомодното левичарството на ХХ век, и от обърналите лицето си към миналото либерали.)

 

10.

(Оше едни скоби: Иван Кръстев някъде казваше, че социалната държава умира, е умряла, тъй като тя може да предложи автомобили и перални според потребностите на консуматорите, но не и според техните желания, според изкушенията на дистинкцията и т. н. Преди всичко очевидно проблемът не е в автомобилите и в пералните, а в това, че вече няма само класово обусловена противоположност между богати и бедни, а и расова – между смъртни и практически безсмъртни (оттук: класовият расизъм). След това: тъкмо тук са капаните на съблазанта, заложени от свръхмодерното потребление: в това ти изненадващо да разбереш, че си бил лишен от стоки, за които не си и сънувал; удивително: снемането (един доста нехегелово "снемане") на лишеността ти ненадейно те осведомява, за това че си бил лишен напр. от уикенд на Марс, че си бил мъж, лишен от шанса да забременееш, или че си бил човек, лишен от шанса да живе в тялото на акула; лишен си бил от това виртуалното да се окаже действително).

 

Съвсем кратък завършек: блестящата, наистина блестящата книга на Иван Кръстев, според мен има проблем с идеологическата реторика. Като оставим тази склонност на Иван към платонисткото хипостазиране на демокрацията, доверието в нея и т.н. и към това нераздбираемо за мен неразличаване на ккванторите всеки от всички, на "свободата за всеки от нас" от "свободата за всички нас" (за не забравяме, че всеки може да бъде свободен без да са свободни всички), има още един проблем. Иван Кръстев, също като Фуко, с неимоверна лекота се позовава на едно "ние", което ние – останалите – можем и да не приемем. То ни връща към неговите – според мен – идеологически квантори; баба ми преди години ми казваше, че "едно време всички жени са имали слугини"; това май не се отнася до слугините. Така и Иван – като казва "ние" – има сякаш предвид "всички ние освен онези, които не са от нас". Вън от шегата обаче, аз отново държа да кажа, че книгата на Иван върна в мен доверието в проблема за доверието в демократичните институции и ме застави да се замисля по проблеми, на които обръщах гръб, но към които критическият теоретик е длъжен да се обърне и да ги обсъди с останалите лице в лице. Дори да си мисли, че политиката вече е изкуство на невъзможното.

 

Приложение

         Това, което следва, не е политологически размисъл на 86-годишната ми леля – въпреки учудващите следи от клишета, сякаш идващи от сталинските учебници, по които тя е учила пред 50-те години на миналия век. То е размисъл на политолога Даниел Смилов от ЦЛС, постнат на 15 ноември, събота, в 9 ч. и 15 мин.

         В него аз не открих нито научна недобросъвестност, нито политическо самонавиване (както ми внушаваха някои, които търсят под вола теле). Това, което открих беше по-тревожно – толкова бе разбрал от критическия ни диалог с Иван Кръстев самият политолог, за когото бях чувал, че има широко скроена мисъл; е, няма.

         За да се докаже това ми твърдение, не са необходими теоретични усилия; стига самоговорещата емпирия, която прилагам.

                                                                                     Деян Деянов, ИКСИ

---

[1] Krastev, I., IN MISTRUST WE TRUST. Can democracy survive when we don’t trust our leaders?, TED, 2013.