По повод деня на будителите: Стойчо Кьосев и философията от Бургас до Куба

Искам да разкажа една история, която за мен е най-ярък символ на будителството – поемането на ангажимент да просвещаваш, образоваш, да отваряш очите на хората за неща, за които те остават слепи. През далечната вече 1986 г. имах щастието да срещна Стойчо Кьосев – забележителна личност, която те шокира от пръв поглед, а след това успява да усили впечатлението. Виктория – любимата ми приятелка и съученичка от английската гимназия – ме заведе на неформален кръжок по философия, воден от учител от един от бургаските техникуми. Думата „неформален“ днес е лепкава баналност, но в униформения свят на соца тя означаваше чар, свобода и обаяние.

Беше в някакво училище извън центъра – когато влязохме, залата беше препълнена с хора, които не познавах. Не си спомням как Стойчо е изглеждал точно в този ден, но няма да сбъркам много, ако кажа, че е бил огромен, с рошава черна коса, голям мустак и още по-огромен, раздърпан син пуловер. Човек лесно се абстрахираше от тези детайли, обаче, когато той почнеше да говори. Дори ми се струва, че контрастът между хандбалния му външен вид (беше вратар на Нефтохимик) и вдъхновяващото му слово беше съзнателно търсен ефект. Но може и да греша.

На първата среща не знаех, че той е аспирант в Софийския университет. Дисертацията му беше върху диалога като философски проблем и Стойчо наистина се беше вживял в Сократовия начин на философстване: ирония, провокация, дори на моменти подигравка на събеседника, който не може да формулира ясно мисълта си. Майевтика – сладостно и мъчително раждане на истината, при което той ту даваше кураж, ту вземаше дъха, грубовато натискане и се караше на притеснените „родилки“. Това беше нещо страшно различно от всичко, което бях виждал в образователната система дотогава. А това си беше система, основана на разбирането за абсолютната истина на марксизма-ленинизма. За да се оттласнем от нея, основна тема на Стойчовите сбирки беше съмнението като начало на философията. Той целенасочено се опитваше да провокира и разклати идеологически представи и предрасъдъци, които ние – ученици в 9-10 клас - си имахме в изобилие. На първата среща, например, обясняваше идеята за „абсолютната субстанция“ - тази съдържателна основа на света, която би му придала устойчив и универсален смисъл. Първият ми шок дойде, когато той доста аргументирано изложи тезата, че такава субстанция може и да не съществува. На възражението, че без нещо такова светът би се самоунищожил, Стойчо повдигна рамене, подсмихвайки се под мустак.

След тази среща аз ходих на „кръжока“ през следващите четири години – първите две-три най-редовно, после не чак толкова. Стойчо имаше особено романтично отношение към философията – нея той откриваше в романи, музика, филми, житейски сцени. Като цяло, преживяването беше електрическо, магнетично. Да, може да е имало и суета, и усещане за различност и пр. – но важното е, че разпалваше и истинска и трайна жажда за четене, говорене, писане.

Към 88 г. в кръжока започнаха да се появяват политически теми далеч по-открито – беше времето на „Гласността“. От името на кръжока, помня, че Стойчо изпрати открито писмо до „Огонек“ – руското списание-флагман на перестройката. Вече не си спомням за какво беше писмото - най-вероятно в подкрепа на нечие несъгласие с официалната позиция. В крайна сметка, важен беше самият акт, както и дебатите, преди изпращането на писмото. През 89 г. на срещи на кръжока започнаха да идват и да говорят представители на дисидентски групи, като тази за отмяната на смъртното наказание. Някой би казал, че сигурно сме усещали края на режима, но не – не беше така и 10-ти ноември дойде като изненада.

На 19 ноември Стойчо основа своя партия и стана първият председател на СДС в Бургас. Благодарение на него беше създаден Бургаския свободен университет в сградата на бившия партиен дом (която той почти собственоръчно окупира). В следващите години аз вече бях  студент в София и нямам преки спомени от политическата и академична му кариера – и двете неуспешни. Това беше като цяло време на ентусиазъм, но и време на разочарование. Един ден разбрах от приятели, че той е напуснал България, пътува като моряк по корабите. По-късно стана ясно, че живее в Куба, оженил се е за красива кубинка...

За мен, където и да е, Стойчо ще си остане учител – сигурен съм, че е успял да запали и много кубинци за философия, различна от тази, която учат в училище. А когато основе свободен университет в Хавана и създаде тяхното СДС, надявам се, че ще се върне в Бургас.

Честит празник, Будителю!

 

Ето едно интервю на Стойчо Кьосев от 2011 г. (с Румяна Емануилиду):

 

 

http://factor-bs.com/news-18133.html

 

Стойчо Кьосев: До гуша ми дойде от ревящи хора

13.01.2011

Преди около 20 години - дни след падането на режима, на 19 ноември 1989 година, десетки хиляди се събират на площада пред храм-паметник „Кирил и Методий” в Бургас, на първия демократичен митинг в града. Същата вечер е учредена и една от първите опозиционни организации извън столицата – Клуб „19 ноември”. Един от участниците, включил се спонтанно в събитията, е бившият учител Стойчо Кьосев.  Две от най-големите придобивки на този клуб са – предаването на бившата Партийна школа за Психодиспансер и на бившия Партиен дом – за Университет.

20 години по-късно Кьосев си дава сметка, че от чистите пориви на хората са се възползвали политиците, но и признава, че част от промяната все пак се е случила.     


– Каква е твоята лична равносметка за изминалите 20 години – времето на промени?

– Преди 20 години аз съм преследвал един чист романтичен сантимент. В голяма степен – сантимент към Бургас и то не в някакъв социално-икономически смисъл, а по-скоро в контекста на романтичната ми представа за моя град. Ако човек е честен към себе си, той трябва да е готов да си плаща за този сантимент... E, аз мисля, че си платих.

– Имаш ли отговор на въпроса – кой направи сценария на българската перестройка?

– Сценарият предполага съзнателна планировка и някой явно я е направил. Но на тогавашната (през 1985-86 г., когато започна съветската перестройка и беше времето на „Факел” и „Огонек”) мнима интелигенция не й беше нужно да й пишат сценарий. Тя бе готова малко да се размрази и да започне разни лигавщини и пози. Ама все така, безплатно, заради позата. Моята сантименталност е свързана с Бургас и ако има нещо, което би концентрирало желанията ми по отношение на този сантимент, бих го нарекъл непровинциализъм – да не затъне Бургас в блатото на провинциализма.

– С тази цел ли създадохте Клуб 19 ноември?

– Не, не, това е друга история. На самия ден 19 ноември 1989 година Здравко Ангелов спонтанно грабнал плаката и тръгнал от квартал „Славейков” до центъра, където към него се присъединили още двама-трима – Росен Петров, Гочо Добрев, после още няколко и така двайсетина души ходехме нагоре-надолу и май никои не смееше да ни подкрепи. Ама накрая се получи, направихме митинг пред дома на бившия секретар на ОК на БКП Николай Жишев. После дойде истинският, най-големият митинг в Бургас. Събрахме над 4 000 подписани членове. Андрей Балашов направи и отпечата Програма и Устав на Клуб 19 ноември, от които не се срамувам и 20 години по-късно.

Мисля, че най-красивият, най-смислен момент от битието на „19 Ноември“ беше битката за Бургаски университет. Защото има ли нещо, което да прави един град по-малко провинциален от това, да има университет. В Бургас по това време имаше само ВХТИ – един ПУЦ към Нефтозавода.

С партийното имущество по това време се разпореждаше фирма „Универс”. Един ден бях в СДС, когато пристигна Калина Калоянова и показа обява, че партийната фирма „Универс” набира камериерки, рецепционисти и други служители за бъдещия си хотел на мястото на бившата Партийна школа край морето. Набрахме номера за справка и ни потвърдиха, че набират персонал и че сградата ще става хотел.

По това време до жп гарата срещу Транспортна болница в центъра на града, на най-шумното, най-видното място се помещаваше Психодиспансерът. Вместо да настанят хората с психически проблеми на спокойствие сред зеленина в края на Морската градина, партийците искаха да направят хотел, за да печелят от него. Е, това е един типичен пример за комунистическата наглост и неморалност, които истински ме вбесяваха.

Направихме окупационна стачка, спахме пред Партийния им дом, докато не подписахме споразумение – Партийната школа се дава за Психодиспансер, Партийният дом – за Университет. Истинската битка обаче започна след това.

Беше 1990 година. Временната общинска управа, начело със СДС, трябваше да даде сградите, но това не ставаше, правеха се разни сметки за Бизнесцентър и такива глупости. Тогава започна истинската патаклама, излязоха и студенти, ама много студенти, усещаха децата, че се борят за свята кауза. Обградиха Партийния дом, скандираха, викаха. Едно момче – Иван Карагитлиев, се покатери  по решетките и успя да влезе в сградата до втория етаж. Когато видяха, че има младежи, отвориха вратите.

Повече от месец студентите не излязоха от сградата, там спяха. С тях бяхме „19 ноември“, Зелената партия, „Никола Петков“ – другите се криеха като мишоци. И всички бяхме млади, вдъхновени, храбри. Студенти, преподаватели, даже патриарсите от „Никола Петков“ изглеждаха чудесни. Валентин Касабов беше различен тогава – светеше, направо светеше. Ами Уляна Фотева, Емо Байрактаров, Краско Кацаров, Фани Черноглазова, Юлия Маринова. Диана Адамова беше като една Жана д`Арк. Някои обявихме гладни стачки. На 24-ия ден от моята гладна стачка тогавашният заместник-областен управител юристът Атанас Чорбаджиев дръпна една реч в моя защита и управата кандиса.

А бе, беше си свято дело. Ей го, Атанас Чорбаджиев – уважаван, стар бургазлия, седесар, ама седесар. И в същото рало – Дора Мурджева, Донка Салакова, червени, ама червени. Директорите на Машиностроителния, Учителския, Медицинския институт – хора с кариера, уважавани – и те сложиха главите в торбата. И – работата стана…

След това дойде ред за одобрение от Народното събрание. Проектът за Бургаски свободен университет беше изработен от проф. Доко Доков от София. Иван Анастасов от Русе – тогава юрисконсулт на Министерство на образованието, го дооформи и Гиньо Ганев го внесе в парламента.

Предварителната работа отдавна беше свьршена. Имахме Бургаска академична асоциация, в която участваха около 17 юридически лица, все солидни, респектабилни институции – Нефтозавода, ВХТИ, Регионална библиотека, Кабелснаб, Институт по рибна промишленост, Институт по лозята в Поморие, Учителски, Медицински, Мащиностроителен институти и други.
Започнаха да се събират преподаватели. Създаде се Академичен съвет, на който и аз бях член. Обаче... обаче разни софийски измекяри, измислени учени надушиха, че има келепир в тая работа, намериха си едно-две местни мекерета и с помощта на тогавашната Пьрва частна милиция и пазачите на затвора, да-да, така беше – насметоха учредители, академици и т.н. и пред смьлчаната бургаска общественост си спретнаха образцов преврат и гльтнаха Университета.
Две години по-късно излезе Закон за висшето образование, в който много ясно се регламентираха частните университети – обществени сдружения с идеална цел поемат ангажимента да създадат и организират университет, като се създава Академичен съвет и друг финансов орган, който да се занимава с управлението и издръжката ама кои ти гледа закона. Тогавашният министьр на образованието Илчо Димитров смутолеви, че ако се спазел закона, щяло да направи лошо впечатление в „академичните среди“. Комунистическа му работа!...

– След това се построи специална сграда за университет, с какви средства, как продължиха нещата?

– На мен не ми е ясно какъв точно е произходът на парите, с които е построена сградата. Дай Боже, да са университетски. Чувам обаче, че БСУ е регистриран вече по Търговския закон и че тази сграда е собственост на това юридическо лице, а не на регистрираното по Закона за лицата и семействата Сдружение с идеална цел. Не знам как точно е, както и не знам откъде са акумулирани парите за строежа на сградата. За това трябва да попита бургаската общественост! Ама, тя кьде е?...

– Какво, според теб, се случва в обществено-политически план през последните 20 години?

– Мога да кажа само за себе си и то в стила на Любен Каравелов за дядо Либен от „Българи от старо време” –  „При всичките си дивотии дядо Либен имаше една малка слабост, той обичаше Отечеството си. Само че не всичкото, ами Копривщица!” И аз така – обичам Бургас.
Иначе не искам да съм пророк, нито прогнозист, защото съм се лъгал много пъти. Но промените са очевидни. Дори в здравеопазването, за което сега много се пише. Май забравихме колко време социализмьт строи т.нар. Хирургически корпус.

А и нека всеки да вземе да направи нещо. На мен до гуша ми дойде от ревящи хора. Ако нищо не могат да направят, да си затворят устата. 

Ако бургаската общественост има някакво самосъзнание, някакво чувство за отговорност към града си, тя трябва да проконтролира какво точно става и с университета, и с останалите неща.

Защото, в интерес на истината, ако нещата са чисти, Бургаският свободен университет е една великолепна придобивка. Виждайки накъде вървят университети в България обаче, аз имам подозрения за това, което реално ще стане – ще закрее, ще намали факултетите и ще го закрият.

И тогава ще дойде часът на истината за собствеността на сградата! Нищо чудно като собственик да излезе фирма, регистрирана по Търговския закон. Ако сградата е публична собственост на Бургаска академична асоциация, тогава е едно, но ако е на частна фирма – тогава е съвсем друго...
Дай Боже, да съм лош пророк!