Гузно мълчание, хор на оплаквачки на „проваления преход“,
равносметки кой спечелил и кой загубил, признание, че имало свобода, последвани
от ехидни въпроси „а има ли хляб?“…
Ако марсиански социолог ни посети, ще заключи, че сме
направили преход към режима на Великия Инквизитор. Жадни за щастие, готови да
жертват свободата си за него. Поради липсата на ощастливител, обаче, обзети от
дълбоко чувство за колективно нещастие и сирота. Толкова дълбоко, че е
по-голямо от нещастието на хората в Либерия, Бангладеш и други поразени от
природни бедствия места. Най-голямото нещастие на света.
Ако не друго, 10-ти ноември позволи на българина да бъде колективно
нещастен и той се оказа шампион в тази област. Ако не беше 89 г., вместо да се
чувстваме нещастни, сега щяхме вкупом жизнерадостно да отбелязваме годишнината
от ВОСР с щастливи манифестации и бодри гимнастически упражнения на стадион „Васил
Левски“. По време на соца и колективното нещастие беше ако не с купони, то поне
строго регламентирано: основно се раздаваше при смъртта на поредния съветски
лидер. През останалото време никой не можеше да е нещастен по отношение на
колективната съдба.
Интересно, но по отношение на индивидуалното щастие нещата
стояха точно обратното. Физиономиите бяха по дефиниция мрачни, защото
интелигентният човек трябваше да покаже, че бутафорността и насилеността на
колективното щастие му е известна. Интелигенцията създаваше тази бутафория и
тайничко се дистанцираше от нея, четейки абсурдистки автори, екзистенциалисти,
Достоевски и всичко, което можеше да мине за коренно различното от официалната
идеология. В този смисъл, дълбоко преживяното, но достатъчно видимо
индивидуално нещастие и екзистенциалната тревога в очите бяха белега на
социалистическия интелигент – белег, който още се наблюдава по физиономиите на
мнозина.
Като си мисля тези неща, носталгията ми се стопява.
Предпочитам днешното колективно мрънкане, което все пак е балансирано от много
по-голяма индивидуалната увереност, от липса на страх в очите на хората, от свободата
им да изкрещят, че са колективно нещастни. Да го изкрещят, а да не го намекват
в гримаси и завоалирани дисидентски прояви, които са толкова завоалирани, че
дори авторите им трудно ги разбират. В крайна сметка, ако някога напишем нашата
декларация на независимостта, ще трябва да споменем и правото на всеки да
преследва своето щастие. Да го преследва, а не да го възпява с гимнастически
упражнения или да го получава по право с купони.
Честит 10-ти ноември!
Няма коментари:
Публикуване на коментар