Обида и памет (КлубZ)

Защо не можем да спорим дори по второстепенни теми като паметника на цар Самуил спокойно и аргументирано, без излишен патос и персонални обиди? Снимка Веселин Боришев

Даниел Смилов

Вече е известен резултатът от наскоро проведеното всенародно състезание „Може ли да спорим, без да се обиждаме.“ В него взеха участие огромен брой хора. Като цяло, обществено одобрение от 73% получиха „национал-тъпанарите“ заедно с „новите консерватори простаци“ срещу 27% за „безродните либерали“ в съдружие със „соросоидните задници“. Честито на победителите!
Освен отборното състезание, персонални отличия за най-ефектно попадение би трябвало да получи и професор Божидар Димитров (за „задник“). Би трябвало да има и много поощрителни награди под формата на фосфорисциращи пластмасови статуетки на Самуил, чийто паметник бе основният фокус на състезанието.
Въпросът, който оставя горчив привкус на фона на цялата забава, обаче, е защо експериментът даде негативен резултат: защо се оказа, че не можем да спорим дори по второстепенни теми спокойно и аргументирано, без излишен патос и персонални обиди. Вярно е, че въпросният паметник породи у мнозина чисто спонтанна и разбираема негативна реакция от естетическа гледна точка. Като изпитал подобни чувства си признавам, че ми се струва крайно нелепа цялата конструкция под унгарската корона: доста младолик за възрастта си (според източниците към седемдесет годишен) старец, изразяващ с лицевата си мускулатура странен коктейл от емоции в страховития край на спектъра. (Да не забравим и светещите очи, разбира се). Но това, че дадена статуя не се е получила, не означава, че човек автоматично трябва да губи уважение към автора й. Или пък още по-малко към хората, събрали пари за статуята. А най-малко пък към тези, на които тя харесва, въпреки всичко.
Иронизирането на спорна статуя в едно нормално общество би трябвало да се приема като критика към нейните качества: критика, която може да е оправдана или не. Спонтанни реакции срещу паметника имаше много – включително позакъснял опит за подписка за отлагане на откриването му. На тези реакции беше обаче веднага отговорено с персонални обиди. Тук се появиха въпросните „задници“, „соросоиди“, „номенклатурни чеда“, тук се развихриха обвинения в заговор срещу националната памет от страна на „интелектуалстващи безродници“ и пр. и пр. На това пък бяха извадени контра-обиди, с което се стигна и до крайния резултат от състезанието.
Ако това беше изолиран случай, цялата история би могла да се подмине просто с насмешка: какво пък толкова, поокаляхме се малко – отръскваме се и продължаваме напред! Проблемът е, че неспособността да се водят смислени дебати, става хронична. Налага се персонализирането, личната обида, като цели издания се занимават точно с тази задача.“Скандал“, „бомба“, „шок“ са червените лампи, които подсказват на читателите къде ще видят поредното омаскаряване. И за съжаление хора, които са уважавани за свои качества, хора с професорски, докторски и всякакъв друг вид титли, с радост обслужват подобни издания. Примери:„Христо Иванов е професионално такъв“, „Плевнелиев е емоционално и идеологически онакъв“ и пр. и пр. Все изказвания, които нямат друг смисъл, освен персоналната обида. В тях няма аргумент – те са подмяна на аргумента и покана за ответно заяждане.
Всъщност, разбира се, тези персонални атаки винаги имат и други, политически функции. Днес основната окаляща индустрия е впрегната – заедно със случайните гастрольори – да саботира политическите идеи на два субекта: Реформаторския блок и Протестна мрежа. Заданието е просто – да се развенчае опонента така, че каквото и да предлага, да не се приема сериозно. Някои го вършат съвсем съзнателно и целенасочено. Други, обаче, и за съжаление тук влизат и като цяло уважавани хора, почват да изпълняват тази функция спонтанно, водени от егото си или просто от грешна преценка.
Слава Богу, често машината за персонални обиди изпада в тежки перформативни противоречия, т.е. с действията си се самооборва. Например, в казуса със злополучния паметник тя се оказа служебно на страната на „националната памет“, докато в средносрочна перспектива единственото й спасение е в националното безпаметство. Защото ако днес плюеш срещу един, а утре срещу друг, ако днес назначаваш едного, а утре се отричаш от него, ако днес си от едната страна, а утре от другата – единственото ти личностно спасение остава забравата. И надеждата, че и другите ще забравят. Най-изгодно е за теб да живееш в безпаметна общност.
Това е сериозна настояща българска драма: най-големите борци за национална памет и свяст често са тези, които биха били уважавани само в една безпаметна и несвястна общност. Затова те са се самоназначили за стражари на обществената памет, зер някой да не си спомни какви са ги приказвали и вършили преди три месеца, три години или три десетилетия.
А най-перфидният аргумент е, че, видите ли, в страната зрее някакъв голям разлом между „либерали“, от едната страна, и „консерватори“ и „националисти“, от другата, като точно разчитащите на безпаметството са задължително за традиционното, консервативното и националното. Голямата „хитрина“ на тези разсъждения е да приравнят „либералното“ с „безродното“. Т.е. пак става дума за опит за обида. На тази импровизирана „политическа теория“ няма нужда да й се отговаря много задълбочено – просто изповядващите я да преминат някакъв базов курс по политически идеи, за да се поограмотят. Междувременно, обаче, хубаво е да се позамислят върху някои очевидности, за които голяма наука не е необходима:

• - Този, който не харесва статуя, която счита за калпава, не е задължително или поради този факт либерал. Нито пък е против националната си общност, ако въпросната статуя би трябвало да изобразява цар;
• - Тези, които харесват статуя само защото е на национална тема, не са поради този факт консерватори или националисти. Те просто бъркат естетическата преценка с политическа позиция;
• - Ако 70% от хората харесват една статуя, това не означава задължително, че тя е хубава, или че и останалите трябва да я харесват. По тази логика всички трябва да си подсвиркваме „Бяла роза“, а може би и „Радка пиратка“;
• - Добре е в едно общество да има разлика между висока и популярна култура. Интелектуалците, хората на изкуството, интелигенцията като цяло е призвана да удържа тази разлика. Тя не го прави заради либерално-гейски прищевки, а поради съзнание за обществена роля и дълг. А и поради физическата си непоносимост към определени естетически злоупотреби. Може човек да не е съгласен с дадени интелектуалци, може да спори с тях, но да ги обижда заради това, че са се осмелили да си кажат мнението точно по такива въпроси, е неуместно (да не кажа направо „идиотско“, макар че не ми се ще да свършвам текста с обида).

Все пак, тъй като е годишнина от юнските протести от 2013 г. е редно да си припомним, че персоналната обида не е необходима за воденето на принципен спор. Да, много се изприказва за г-н Пеевски от 2013 г. насам, но като цяло протестиращите успяха да се концентрират върху обществените му функциите, ролята му в управленския модел, проблематичните му връзки с политици и банкери и т. н. Личният му живот, душевно-психологическата му характеристики не е била обект на критика или атаки - поне на такива, каквито познаваме от медии, асоциирани със самия него. Тази способност да се разграничава личното от обществено значимото, според мен, е важно наследство на юнския протест и тези, които искат да съхранят това наследство, би трябвало да са особено взискателни към себе си и особено към езика си.