Плевнелиев - три години по-късно (Клуб Z)

Най-голямата слабост на държавния глава е неговата вицепрезидентка, която играе ролята на "черна станция"

Снимка Веселин Боришев

Даниел Смилов

Kратък опит за равносметка по най-важните области на президентска дейност на Росен Плевнелиев: 

1. Външна политика

Плевнелиев беше избран с ясен проевропейски мандат и дотук той решително отговаря на очакванията на своите избиратели. Президентът не може да определя външната политика, но може да играе роля на коректив при опасни отклонения. С тази роля той се справи по времето на мандата на Орешарски, когато България беше възприемана в Брюксел като троянски кон на Русия.
С изявления по ключови въпроси – като войната в Украйна, например – президентът често ни измиваше лицето пред евроатлантическите партньори. Също така, служебното правителство на Близнашки прати ясни сигнали, че България е отговорен и лоялен член на ЕС и НАТО. Президентът последователно отстояваше позицията "Южен поток" да се строи само при спазване на съответното европейско законодателство. Тук не става дума за търсене на конфронтация с Русия – ясно е, че това е държава, с която сме имали и ще имаме интензивни взаимоотношения и занапред. Но Плевнелиев правилно прецени, че тези отношения трябва да се развиват при категорично отчитане на факта, че България е интегрална част от ЕС.
В този смисъл външната му политика е определено по-добра от създаваната от президента Георги Първанов илюзия, че може да сме едновременно в ЕС и в някакъв разтегнат икономически евразийски съюз, в който България е тотално зависима от руски енергийни и инфраструктурни проекти. Кризата в Украйна сложи край на тази илюзия и доказа правотата на позицията на Плевнелиев.

2. Отношения с правителство и парламент

Въпреки изнервените времена Плевнелиев стриктно се придържаше към конституционните правомощия и успя да заеме ясни политически позиции, без да навлиза в сферата на другите власти. Политиката на президента по отношение на правителството е най-видима, когато той „ко-хабитира“ с кабинет от друга политическа сила. Спомнете си, например, опитите на Първанов да създаде своя партия, докато е още в президентството и да води кампания в нейна полза с инструментите на президентството. Тези опити доведоха дори до инициирането на импийчмънт (макар и неуспешен) на държавния глава.
Въпреки острата политическа конфронтация Плевнелиев не си позволи такова поведение и не правеше опити да навлезе в територията на други власти, нито се изживяваше като „баща“ на управленски коалиции. Това не е редно да се тълкува като „слабост“, тъй като е по-добрата интерпретация на конституционната роля на президента. В крайна сметка, бабуването на Първанов на тройната коалиция трудно може да му бъде отчетено като успех от дистанцията на времето.
Мнозина обвиняват Плевнелиев, че е заел страна в конфликта през 2013 г., когато – според тях - е трябвало да остане „неутрален“ между мнозинството „Орешарски“ и неговите опоненти. Къде обаче конституцията изисква такава неутралност? Олицетворението на нацията не означава президентът да е безгласна буква и посредник между всякакви позиции, било то дълбоко вредни и погрешни. Ако той прецени, че дадено правителство сериозно е нарушило правилата на демокрацията, е длъжен да го каже и да заеме страна. Въпреки тежките медийни атаки, Плевнелиев го направи и това му прави чест. Да, намразиха го доста хора, но важното е, че позицията му беше правилна.
Всички аргументи за „захвата“ на управлението на Орешарски се оказаха обосновани, а „захваналата“ го групировка успя да съсипе и четвъртата по големина банка в страната. Заставайки срещу тези политико-икономически сили, президентът показа трезва и вярна преценка на ситуацията в страната без да се превръща в конкурентно правителство, без да създава собствени политически субекти, да инженерства и пр.

3. Отношения с обществото

Плевнелиев не остана неутрален и между протестиращи и контрапротестиращи. Той се конфронтира с Бареков, Нина Гергова, Сидеров и т. н., както и с медийно-финансовата им опора. Време е ясно да бъде казано, че това бе правилната позиция: инженерните опити за създаване на „контра протест“ не биваше да получават санкция от авторитетна институция.
По времето на първото служебно правителство Плевнелиев трябваше да балансира, да посредничи, да опитва да включва представители на февруарските протести в дискусии, граждански съвети и т. н. Тук той нямаше някакви особени успехи, но все пак успокои ситуацията и допринесе тя да стане управляема след рязката ескалация на напрежение при оставката на Борисов.

4. Служебни правителства

Две служебни правителства – като цяло успешни. Едното въведе ограничения на концентрацията на държавни пари в банки, с което показа, че е наясно с проблемите в този сектор. Другото удържа банковата стабилност в труден момент. И двете проведоха честни избори, с изключение на „Костинбродската афера“, вина за която определено носят други – до един противници на президента.

5. Политики

Като цяло президентът е изразявал подкрепа за политики, които произлизат от център-дясното. Това е разбираемо с оглед на политическия му произход като кандидат на ГЕРБ. Извеждането на санирането на сгради като приоритет е негова заслуга – ползата от това тепърва ще се оценява, но има резон да се търси енергоспестяване след като сме на последно място по енергийна ефективност в Европа. Ограничаването на концентрацията на държавни средства в банките също може да се сложи на неговата сметка.
По принцип, президентите не могат да налагат политики – основната тежест тук е върху правителството. Все пак чрез правото на вето и особено по време на служебни кабинети президентите дават индикация за предпочитаните от тях политики. Първанов беше по-амбициозен от това и се опита да наложи т.нар. Голям шлем – крахът му ясно показва, че президентът не може, а и не бива да се изживява като генератор на основни политики. Институцията просто няма ресурс за тяхното поддържане и провеждане.

6. Обвинения в корупция и зависимост

Цели медийни групи произвеждаха месеци наред обвинения от този сорт. Бяха мобилизирани и барековци, и воленовци, и други подобни герои на политическия инженеринг. Като резултат – нищо. Най-важното – приятели на президента не са ставали шеф на ДАНС, не са се опитвали да контролират финансови регулатори, прокуратура, ВСС и пр. Нито пък са правили манипулации на изборите със зрелищни „афери“.
Да, президентът сигурно има приятели и съмишленици, но те не се опитват да хванат държавните институции така, че те да „ослепеят“ за проблеми в банката им (например). Или пък да се опитват да я рефинансират с държавни пари.

7. Гафове

Дал Господ. Повечето от тях са по-скоро комични, като Колорадските планини и изтеклите файлове със заглавие „мангали“ в началото на мандата. Тези гафове са сигнал за липса на административен опит, както и за организационни проблеми в президентския екип. Плевнелиев тръгна с млади и като цяло неопитни кадри. Това беше съзнателно решение, за да се избегнат зависимости от обръгнали и оплетени в стари връзки играчи.
Цената на това решение са повечкото гафове, но пък то си има и предимства. Президентът направи и персонални гафове, обаче, като спомените му за митингите около 10 ноември. Като цяло всичко това е незначително, но оставя лош привкус и вреди на имиджа му, особено имайки предвид постоянния фокус на противниците му върху подобни истории.

8. Екип

Въпреки младостта на хората в него, този екип успя да даде гръбнака на две успешни служебни правителства. На фона на изключително трудната ситуация за страната, фактът, че като цяло бяха вземани съдържателно правилни решения, е добър атестат за екипа от секретари и съветници.

9. Откровени слабости

Вицепрезидентът. За пръв път сме свидетели на вицепрезидент, който очевидно не е политически съмишленик на титуляра, но продължава да стои на поста си и не подава оставка. Макар и изолиран от важни решения, този вицепрезидент играе ролята на „черна станция“, която хвърля сянка на официално заявени позиции. Лош прецедент, който не бива да става конституционна традиция в никакъв случай.

10. Обществени възприятия - имидж

Благодарение на три фактора обществените възприятия за президента са по-негативни, отколкото дейността му заслужава. На първо място това са масираните негативни кампании срещу него в част от медиите. Плевнелиев имаше висок рейтинг в началото на 2013 г., но той пострада значително, когато се конфронтира с Пеевски-Василев-Орешарски и подкрепящите ги медии. Второ, президентът не е естествен комуникатор, когото медиите необяснимо да обичат. Трето - гореспоменатите гафове.

11. Шансове за преизбиране

Шансовете за преизбиране зависят основно от стратегията на ГЕРБ. Към момента сигналите, които идват оттам, са по-скоро негативни, но ситуацията е динамична и може да се промени. Създаването на собствен политически субект не е в публично-известните планове на президента, а и не изглежда реалистична стратегия. Има варианти, в които Плевнелиев може да се окаже добър избор за ГЕРБ: той е доказал, че без да губи собствена физиономия, може да си взаимодейства с ГЕРБ и Борисов. Така или иначе, трудно е да се даде по-ясна прогноза към настоящия момент.
В заключение, таблицата по-долу онагледява този анализ чрез мои оценки от 0 до 10 (по-висока оценка – по-добро представяне) като използва президентстването на Първанов за сравнение. Дори да се абстрахираме от точните стойности на индикаторите, таблицата дава представа за силните и слабите страни на двамата президенти:

-----
* Анализът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може да прочетете ТУК.