Политика, морал и театър: психосоматични симптоми на черногледството

Политика, морал и театър: психосоматични симптоми на черногледството

Покрай съставянето на правителство се разгърна един второстепенен, поддържащ сюжет в клетото ни медийното пространство, което междувременно изпадна от топ 100 на световните такива. Добро или лошо, в него все пак се случват изненади: например, спонтанно беше обявен конкурс за най-художествено заклеймяване на моралния характер на протестите, започнали през лятото на 2013 г. Макар че исканията и твърденията на протестиращите като цяло бяха оправдани и се потвърдиха (всъщност ситуацията с КТБ е дори по-лоша от това, което те очакваха), в колективно-безсъзнателното систематично започна да се насажда смътното, но приятно за мнозина усещане, че именно хората от улицата са се оказали от грешната – да не кажем направо греховната – страна на историята. Още по-приятно е сигурно съпътстващото усещане, че тези, които си стояха вкъщи или подвикваха недоброжелателно зад ъглите, всъщност са истинските „морални победители“, просто защото в България,каквото и да правиш, все излиза, че подкрепяш олигархията. Затова е по-добре да се подвиква иззад ъгъла или да се говори с мрачен патос как нищо не може да се направи. По принцип и най-вече в настоящия момент.

Разбира се, ако бъдат подложени и на най-непретенциозен рационален анализ, подобни усещания бързо се разпадат на сбор от вътрешни противоречия, оксиморони, склонност към депресия и проблеми с жлъчката. Но в полето на художественото, всичко това може да бъде сюблимирано в доста прилични театрални и литературни форми. В конкурса по заклеймяване дотук най-забележимо участие вземат две групи дейци на изкуството:

Апокалиптичната школа на кратката театрална форма

Тази школа залага на сковаващото психологическо въздействие на екзистенциалния есхатологичен страх: животът не само е краен, той вече е свършил, но вие още не го знаете! България е загинала като нация и то не само заради краха на соц индустрията, но най-вече поради безпросветността на тъмната човешка маса, простряла се в пустошта между София и морските градове, докарана до това горко състояние от предателската либерална интелигенция, насаждаща лековати и плитки идеи за прогрес... Посланието за Апокалипсиса трябва да намери своите носители, обаче. Никак не върви традиционни анализатори да редят такива откровения, затова най-успешните представители на апокалиптичния жанр са всъщност сполучливи (или не чак дотам) превъплъщения на Хорхе от „Името на розата“.  Дори когато са в костюм и с вратовръзка. Всяка лековатост, ирония и игривост на изказа трябва да бъдат заменени с тежки мълчаливи паузи, втренчен в отвъдното поглед, мрачен сарказъм и вродено отвращение към земната страна на човешката природа (която така или иначе скоро ще дочака своя край).

Политическото послание на апокалиптиците е библейско по характер и звучене: „Божието Богу, Кесарьовото – Кесарю!“. Тук на земята нищо не може да се направи. Политиката е особено мръсно занятие, в което най-много можеш да загубиш душата си. А тя ще ти трябва съвсем скоро, затова е добре да се погрижиш първо за нея, да се затвориш в катакомбеното правоверие на интелектуалните си принципи, да не се омесваш с нисшите духом, които в български контекст обхващат следните групи: комунистите, ДС агентите, членовете и ръководството на ГЕРБ и най-вече Борисов; Кунева и Лукарски; голяма част от останалите реформатори; фашистите и нацистите; Винету и, разбира се, либералите.

Литературната школа на черния роман

За разлика от апокалиптиците, вярата на литераторите в отвъдния живот е силно разколебана. Затова, когато говорят за катастрофичността на съвременния обществен живот в България, те са далеч по-автентично мрачни и безнадеждни, тъй като спасение не дебне от никъде. Техният акцент не е върху съхранението на чистотата на собствената душа – което е безсмислено в един безбожен свят, а върху мимолетното удоволствие от падението на чуждата. Точно това удоволствие те безмилостно преследват с примки от метафори, капани от алегории и езикови игри, при които политическите понятия се разпадат на срички, за да бъдат сглобени отново по схема, която напомня за прочутата картина на Салвадор Дали - „Млада девица авто-содомизирана от роговете на собственото й благочестие“.

Езикът на литераторите опива и създава гъделичкащи чувствени удоволствия. В този смисъл техен патрон може да бъде логотетът Ролан Бард, а още по-добре - софистът Горгий. Вторият успял да направи впечатляваща кариера в Древна Елада с тройния си черен скептицизъм: „нищо не съществува, и да съществуваше, нямаше да можем да го познаем, и да можехме да го познаем – нямаше да можем да го изкажем“! При отсъствието на съдържание, остава формата, фразата, сладостта на думата. Водени от подобно верую, литераторите също се налагат в (столичното) публично пространство като учители по риторика и изящна (поне в очите на мнозина) словесност.

Освен тези две школи, към хора на заклеймяването на летните протести трябва да добавим и деконструкторите-пролетари от интелигентски тип, макар че те отричат високата художествена форма като буржоазен предразсъдък и наблягат повече на повторението на посланието си и високите децибели. За немалките усилия на медиите-бухалки в подкрепа на трите гореспоменати групи няма нужда и да се говори – тя е колкото ясна, толкова и отвратителна.

Структурен анализ на творбите (по Бахтин)

Като се абстрахираме от различната художествена форма, съдържанието на произведенията може да бъде сведено до следните семпли послания, които строго погледнато са или логически парадокси или самоопровержения:

Моралният протест не може да е политически, тъй като политиката е мръсна работа. Има ли един протест политически искания, той губи моралната си страна. Моралният човек стои извън политиката, винаги е в нейна опозиция. Твърдението е самоопровержение, защото завършва с морално послание за правилно политическо поведение: трябва да не се участва или пък да се протестира срещу всичко политическо. Освен че се самоопровергава, твърдението е и погрешно – неучастието или тоталното отхвърляне на политическото са еднакво безмислени начини на поведение;

Протест с морален характер могат да правят само хора, които са изрядно морални във всяко едно отношение и в миналото и за в бъдеще: Това, че си изпълнил моралното си задължение и си застанал зад оправдана позиция нито е индулгенция за минали, нито за бъдещи прегрешения. По същата логика, фактът, че не си бил винаги на морално оправдана позиция не означава, че имаш извинение никога да не заемаш такава. Подобни нелепи и парадоксални твърдения следват от втория постулат на апокалиптично-литературните морални съдници и поради това той просто трябва да бъде отхвърлен;

Протестът не може да има морален характер, защото днес на власт пак ще бъде Борисов, който самият е еманация на модела „Кой“: Много важен аргумент, от който следва, че човек трябва да излезе на протест, само ако е сигурен, че неговата партия или някоя нова след това ще дойде на власт?! Фактът, че Борисов е паднал от власт, че е минал през два нови избора, че твърди, че си е взел поуки – нямат никакво значение. Презумпцията е, че той е в същността си бандит и престъпник, който не подлежи на реформа и който не се влияе от исканията на хората и техните нагласи. От аргументa следва, че докато в страната няма мнозинство извън ГЕРБ, БСП, ДПС, ББЦ и т.н. – няма никакъв смисъл и полза от гражданска активност. Само се подпомага смяната на една партия с друга. Така че, „Божието – Богу, Кесарьовото – Кесарю“: грижете се за собствената си душа и внимавайте да не се цапате с политика;

Между ГЕРБ и ДПС, между Борисов и Пеевски няма морално-релевантни разлики. Фактът, че на два поредни избора над милион души гласуват за Борисов (след като е бил свален от власт), няма значение. Фактът, че Пеевски не зависи от избирателите, а те зависят от него – няма значение. Да, страната трябва да се управлява, да – демокрацията е дала на Борисов най-голяма отговорност за това. Но той няма морално право да управлява въпреки демократичния вот?! И то не, защото е извършил нещо особено проблематично в последната година и половина, а заради първия му мандат и опасността да повтори проблемите от него: Вярното във всички подобни разсъждения е, че обществото трябва да следи много внимателно как Борисов и новата коалиция ще упражняват властта. Напълно погрешно, обаче, е да му се отрича морално-политическо право (легитимност) да управлява. Това право той е получил в редовна демократична надпревара и преди да го е загубил (с назначение подобно на Пеевски или нещо такова), всички граждани са длъжни да му го признаят;

По-добре е да управляват ГЕРБ, БСП и ДПС без реформаторите, защото при една коалиция ГЕРБ-РБ последните ще загубят моралната си чистота: Това е особено парадоксално твърдение: по-добре е да имаме по дефиниция по-лошо управление, но да е по-чиста опозицията. Нека да си запазим опозицията за по-добри времена, защото сега задачите са тежки и ако влезе във властта, ще се изцапа. Да, това може да мине и за (нескопосана) загриженост  за бъдещето на РБ като партия (макар, че партия се става в управлението на страната). Но да се представя за „морален“ аргумент е леко преувеличено. Нищо, все пак върши работа за кратки театрални скечове и многодумни интервюта.

Искрено съжалявам, ако съм развалил естетическото удоволствие от конкурса по заклеймяване с твърде взискателен анализ на съдържанието на посланията. Но едно е просто да развалиш естетическото преживяване, друго е като Платон да искаш хората на изкуството да бъдат изгонени от идеалната държава. Това в никакъв случай не бива да се допуска.