Партиите на Евровота: БСП - не по-лоша от всички останали?

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/05/2293465_partiite_na_evrovota_bsp_ne_po-losha_ot_vsichki/


Що е то: едричко, червеничко, на запад гледа, на руски говори; неспечелило избори - на висок стол седи, незагубило избори - аха да падне; за малки хора приказва, за големи комисионни мисли; Европа му все в устата, както и на Путин тръбата; големи айдуци преследва, но с не по-малки такива; на две се рядко разцепва, но после пак го залепват; и нищо старо не забравя, с чекисти май ще е до края?

БСП преживя тежка година, която започна с частична еуфория от резултатите на изборите през май 2013 г. и е на път да завърши с частично разочарование на европейските избори, на които най-вероятно отново ще се нареди втора след ГЕРБ. Основният успех на партията през годината беше оцеляването на кабинета "Орешарски". Този своеобразен "сървайвър" мобилизира всичките й ресурси и първоначално успя да консолидира активисти и привърженици около лидера Станишев. Цената на тази консолидация се оказа твърде висока за някои, обаче, и те се отделиха в новата формация АБВ, разчитайки на експертизата на Калфин и политическата тежест на Първанов. Оцеляването на Орешарски и Станишев, в този смисъл, костваше партийно разцепление, което като цяло се случва рядко в дисциплинираните редици на столетницата.

От обективна гледна точка, страната изпадна в управленско безвремие: никакви реформи и големи инфраструктурни проекти, липса на външни инвестиции, мизерен растеж въпреки позитивните сигнали от еврозоната, продължаващ репутационен колапс по отношение на корупция, свобода на медии и пр. БСП и привържениците й сигурно ще възразят на една такава оценка, като посочат следните постижения на кабинета "Орешарски", случили се на фона на "безпрецедентни протести":

- Увеличаването на социални плащания към определени групи – майки, ученици, както и увеличаването на пенсиите. Тези политики са факт, но те са по-скоро управленски детайл, който с нищо не променя голямата картина. Вярно е, че, воден от доктринерски разбирания за финансова дисциплина, ГЕРБ пропусна шанса да облекчи положението на най-уязвимите в социално отношение групи, което му струваше и падането от власт. Още служебното правителство започна да поправя тези грешки. Редно е да се каже, обаче, че през изминалата година символичните увеличения на някои плащания бяха по-скоро жест към потенциалните избиратели на левицата. Макар и като цяло правилни и неизбежни, тези плащания не решават нито един от големите управленски проблеми на страната – те са едно носене по течението, което всяко правителство след февруари 2013 г. би направило;

- Намаляването (удържането?) на цената на тока. Тук отново става дума за носене по течението, този път с опасни последици. Липсата на желание за предоговаряне на споразуменията с производителите на ток и изкуственото задържане на цената на енергията води системата към финансов колапс, който поне засега не е ясно как ще бъде избегнат;

- "Реиндустриализация". Вместо за политика, тук става въпрос за добре-звучаща дума. Не е ясно какво ще прави държавата, за да реиндустриализира икономиката. В най-добрия случай ще създава благоприятни условия за (високо)технологичен бизнес – нещо, което трябва да се прави така или иначе. В най-лошия – ще се платят дълговете на собствениците на стари и ръждясали предприятия. Тук отново политиката се използва основно за да се възбуди соц-въображението на електората с фантазми за изобилна електрификация и пр. Целта е предизборна, нещо като тунелът под Шипка и влакът стрела до Бургас;

Ребалансиране на регионите на страната: 500 млн. лева бяха изхарчени за общини на ДПС и БСП. Да вземеш от едни, за да дадеш на други е политика, но по-добрата политика е, когато ситуацията на всички се подобрява. За съжаление, вместо бедните региони да се дърпат към нивото на по-богатите, подобни мерки могат най-много да изравняват всички на едно ниско ниво. Да не говорим и за дискрецията при разпределението на средствата, която е условие за неефективност и корупция. В крайна сметка, дотук основните мерки на левицата могат да бъдат четени в предизборен ключ – раздаване на средства на потенциални избиратели. От това става ясно, че макар и отричаща възможността за предсрочни избори, през изминалата година БСП основно се е готвила за такива;

Отваряне на големи (руски) инфраструктурни проекти: засега Белене остава на реторическо ниво, макар че остават и висящите претенции от двете страни, както и поръчан реактор, който ще се чудим какво да правим. С две думи, инвестиции има, резултат нулев. По сходен начин държавата инвестира вече поне 200 млн. в "Южен поток", което може би обяснява жертвоготовността на левицата в защитата на този проект. Проектът трудно ще се реализира в настоящата политическа среда и рискува да заседне в ситуацията на "Белене" – поети ангажименти към Русия и местни фирми (с финансово измерение), но нищо като възвръщаемост;

- "Освобождаване от страха" – под тази формулировка се има предвид широко оповестеното прекратяване на използването на държавната машина срещу политическите опоненти (което безспорно го имаше при ГЕРБ). Има ли реална деполитизация на полиция, прокуратура, независими органи, обаче? Това, което знаем, е, че коалицията БСП–ДПС подмени назначения на ГЕРБ със свои в ЦИК, Сметната палата, МВР и т.н. Политизацията на ВСС не се е променила особено, така че явно държавата е престанала да "страхува" едни, което не означава, че не "страхува" други. Самото назначаване на Пеевски в ДАНС беше ясен сигнал за желание за политика на саморазправа срещу политически опоненти. Вярно, Пеевски в крайна сметка не остана на поста, но може ли авторите на идеята за назначаването му да си приписват заслуга за това? Все едно при неуспешен опит за грабеж бандитът да ви обърне внимание, че е подобрил подготовката ви за справяне с такива като него.

С това "успехите" на левицата се изчерпват, за сметка на реалните негативи, които и тя, и страната инкасираха през изминалата година. На първо място, вкопчването на социалистите във властта на всяка цена доведе до сериозно противопоставяне и до загуба на доверие в основните политически институции. Правителство и парламент са на критично ниски нива на подкрепа, като президентската институция и съдилищата са също засегнати.

В една такава среда на ниско доверие БСП избра особена тактика - не да повишава подкрепата за себе си, а да руши тази в другите. Може ние да не сме добри, но не сме по-лоши от останалите. И да гласувате, нищо няма да се промени – пак ще получите същото. Трябва да се признае на левицата, че успя до значителна степен с тази си стратегия. Първо, пиар машината беше впрегната да развива психози срещу евентуално връщане на ГЕРБ във властта. По-късно огънят се насочи и срещу нови формации, като РБ, които се опитваха да използват енергията на протеста. Накрая се включи и Бареков, задачата на когото е да не остави неокаляно петно в пейзажа. Посланието е едно – няма избор. Нещата са патови, каквото и да правите, голяма промяна не може да се случи.

Това не е реалност, колкото и да ви убеждават определени социолози. В политиката подобни фаталистични заклинания са просто пиар стратегия, обслужваща управляващото статукво. Засега тя изглежда работи, но "безалтернативността" е слаба позиция. Костовото управление си отиде драматично с подобно послание. БСП са наясно, че през май няма как да не изконсумират протестен вот, но надеждата им е той да отиде в удобни присъдружни организации, като тази на Бареков, който ще направи възможни нови пасианси между БСП и ДПС.

Вторият негатив за социалистите е влошената им коалиционна валентност. Оставането с ДПС е свързано с траен брак с Пеевски; залитането към Бареков добавя и Цветан Василев – вече в официалната роля на кум, което още повече оголва проблематични корпоративни зависимости. Да, БСП остава желан партньор за ДПС, Атака, ББЦ, но каквато и коалиция от тези субекти да формирате, едва ли някой ще е очарован от нея. В този смисъл, обещанието на левицата е за коалиционна безпътица, за затъване в невъзможни формули, които ще изкривяват лицата на симпатизантите у нас и на партньорите в чужбина.

Третата слабост е в пълзящата международна изолация на БСП, която ще лъсне в пълна сила след идващите избори за ЕП. Украинската криза и газовите авантюри с Южен поток само подсилиха впечатлението, че управляващите не са особено желани в страните от ЕС. Посещенията на Орешарски са достатъчно показателни, но и отношението към Станишев е в тази категория. Макар и лидер на ПЕС, той очевидно няма солова роля в европейската предизборна кампания на социалистите (или дори забележима роля в хора). Като цяло, България пропиля една възможност да остави позитивна следа в политиката на европейско ниво: изказвания на Ханес Свобода, например, показват, че политиката на управляващото мнозинство у нас е по-скоро притеснителна и конфузна за евросоциалистите. Като добавим и откритото говорене за "руски агенти" в България от страна на Барозу, изолацията на БСП добива релефни очертания, които трудно могат да се прикрият с протоколни визити на Шулц.

В заключение, през изминалата година БСП заложи на ницшеанска стратегия – каквото не ни убива, ни прави по-силни. С това тя изостави най-силната страна на една левица – капацитетът за прогресивна, позитивна социална промяна. Консолидация на ядрото, мобилизация на присъдружен бизнес, разчитането на социален инженеринг с контра-протести, инструментализиране на корпоративно-политически проекти, като този на Бареков. Вярно е, че ситуацията, в която левицата попадна беше сложна: трудна, почти невъзможна коалиция, разчитаща на гласове от Атака. Но представете си, например, че Станишев беше ударил по масата и не беше се поддал на изнудването с назначаването на Пеевски. Да, кабинетът Орешарски може би щеше да падне (макар че силно се съмнявам в това – ДПС просто блъфираха). За сметка на това, обаче, щяхме да имаме левица в политически възход, водена от лидер със сериозни европейски перспективи, доказал, че може да отстоява на корпоративен натиск. Днес кабинетът "Орешарски" все още се крепи, но европейските перспективи и възходът на левицата, както и вярата, че политиката може да контролира нелегитимните мераци на бизнеса ги няма.

Консервативното втвърдяване на БСП имаше и вреден ефект върху т.нар. "нови леви". По-разумните от тях просто се дистанцираха, останали заключени между лоялността си към местното ляво и протеста, който те привидяха като "десен". Една група от тези "нови леви" парадоксално се сталинизира, обаче, като зае боен курс в подкрепа на режима на Путин, мощен анти-американизъм и социално-икономическа реторика от 50-те. Защо БСП окуражава такъв тип говорене и подкрепя основните му представители – някои от които се добраха дори до декоративните места на евролистата - остава загадка. Най-вероятно надеждата е, че на фона на такова радикално говорене, БСП може да започне да изглежда "по-европейски".

Голямата дилема на социалистите на идващите избори не е това с колко места тя ще приключи. И с две по-малко от ГЕРБ да вземе, все ще се намерят анализатори да обяснят защо това няма значение. По-важен е другият въпрос – кога левицата ще излезе от модуса "сървайвър", кога ще се разграничи от корпоративно-овладяната ДПС, кога ще се отвори за истинска про-европейска модернизация. Засега смислен план по отношение на тези три важни задачи в ляво не се вижда. Залага се на повече от вече познатото. Страната, а и самата БСП, трудно могат да издържат на режим "оцеляване" още една година, обаче.