Нова година, нов късмет или path dependency? (от КлубZ)

                    

Смисленият път е между наивния оптимизъм и черногледия фатализъм

Нова година, нов късмет?

                      
Краят на календарната година винаги носи нови надежди: да оставим лошото при старата и да започнем начисто е естествено човешко желание. Аз, например, тази година отново се заричам да отслабна и да спортувам повече, точно както направих и миналата, и най-вероятно със същите (ниски) шансове за успех.
Защо се получава така, че добрите намерения често си остават само това - намерения? За да обясни този феномен, новият институционализъм използва едно доста неясно понятие – path dependence - което буквално означава „зависимост от избраната пътека“. Хората правят в живота си избори, които никак не е лесно да „поправиш“ с едно махване на ръката, защото те са пуснали корени и разклонения на най-неочаквани места. Например, по-честото спортуване е свързано с намаляването на времето за други любими занимания – висенето в интернет, играенето на шах и пр. - а аз все още не съм взел някакви строго обвързващи решения по отношения на тях. В този смисъл, шансовете на спорта и тази година не са особено големи.
С други думи, както при индивидите, така и в обществото процесите са силно инерционни и взаимнопреплетени. Новият институционализъм е измислил и друго претенциозно понятие, за да обозначи познатия феномен „де го чукаш, де се пука“ – unintended consequences. Тези „непреднамерени последици“, често объркват и най-добрите намерения: например, по-честото спортуване води до травми, както стана при мен, когато си счупих ръката, бързайки с колелото за тенис по артистично подредените павета на „Джеймс Баучър“. Което, от друга страна, ми даде чудесна възможност да обвиня общината за краха на индивидуалните ми планове по отношение на спорта.
Ако пренесем тази дискусия на обществено ниво, редно е да се запитаме кои са инерционните процеси, кои са пътеките от които трудно ще се отклоним през 2015 г.? Ето един импровизиран списък, който е добре всеки „управляващ“ да има предвид:

• Демографската картина: страната е устойчиво застаряваща и това няма да се промени през 2015 г. Населението намалява и помъдрява (поне на хартия). При повишаването на жизнения стандарт част от емигриралите българи най-вероятно ще се върнат в страната – това е един потенциален ресурс. Друг ресурс е привличането на имигранти по планиран начин, с програми „зелена карта“ и пр. Много се приказва за демографската ситуация, но нищо смислено не се прави. Привличането на имигранти е на практика тема табу, освен ако не става дума за такива с „български корени“ – но това са показни акции, чийто единствен смисъл е македонците да пътуват с български паспорти из ЕС. Програми за привличане на талант от чужбина в България няма. Дори точно обратното, има програми за изгонването на местните таланти в чужбина (ниските заплати в науката и качественото образование, например). Това са инерционни процеси, които трудно ще бъдат променени със заричания или късмет;
•  
• Ниските доходи: Обемът на българската икономика е обидно малък – около 40 млрд. евро. Словакия, която е страна с 5 млн. население има два пъти по-голям БВП от нас. На фона на 17-18 трилиона евро БВП на ЕС, ние очевидно сме някакви икономически джуджета. Как може да се промени всичко това? Едни се надяват на златните залежи на страната (налудно), други на газовите залежи в Черно море (много спекулативно), трети, на това, че ще станем президентска република начело с Бойко Борисов (без коментар). Реалистичният шанс на страната е в следното: отварянето й към развитите държави от ЕС, пълната интеграция в общия европейски пазар, привличането на бизнес у нас не само с ниските заплати и данъци (за това бизнесът се изнася в Китай, Танганайка и пр.), а с добро образование, инфраструктура, ефективна администрация. Възползваме ли се, обаче, от реалистичните шансове, които нашето еврочленство – сравнителното ни предимство – ни дава? Не. Ето още един силно инерционен процес, с който трябва да се справим. Електронно управление, въвеждане на английски като втори език на обучение в университетите, добри връзки и комуникации в страната – това са областите, които реално могат да доведат до по-бърза конвергенция с европейските нива на доходи;
•  
• Скрит протекционизъм: Българската съдебна система и част от разследващите органи действат като скрит протекционистки инструмент за местния бизнес. Не целия бизнес, обаче, а избрани части от него, които условно могат да бъдат наречени „олигархия“. По същия начин работят банковият надзор, финансовият надзор, комисиите за защита на конкуренцията и пр., и пр. „независими регулаторни органи“. Формално страната трябва да е отворена към света, да дава чудесни възможности за всеки, който пожелае да прави бизнес. Реално, страната е капан за будали, които - подмамени от ниски данъци - вкарват капитал, само за да им бъде отнет по законодателно-административен път. Скритият протекционизъм не е насочен само срещу чужд капитал – негови жертви могат да бъдат и родни, неудобни бизнесмени. Но ефектът от този механизъм е, че страната става рай за малцина избрани и ад за огромното множество потиснати и недоволни. Такава обществена уредба е неефективна и затова изоставаме спрямо останалите в ЕС;
•  
• Слаба управляемост: В последните десетина години политическите партии в страната бяха създавани предимно, за да предотвратяват промяната в определени политики. Идеята бе да се сменят лицата, но основните управленски приоритети да се запазят същите. В резултат партиите са силни на пиар, медийно присъствие, шумен персонаж, но слаби като генератори на нови, сложни, обосновани политики. След финансовата криза от 2008 г. стана ясно, че не можем да разчитаме на бърз растеж без решителни управленски действия. Боя се, че и досега няма ясна политическа визия за такива;
•  
• Пеевски&co: Слабостта на партиите е свързана и с медийно-корпоративните им зависимости. Стана традиция политически партии да бъдат създавани от медийни групировки, за да обслужват корпоративните им патрони. Параламентът ни е населен с подобни формации, както и с индивидуални политици от други партии, които изпълняват същите функции. Този багаж – на замърсена публична сфера - отнасяме в 2015 г.;
•  
• Корупция & репутация на корумпирани: Колкото реалната корупция, толкова и репутацията на България като корумпирано и престъпно място вредят на страната и я дърпат надолу. Това не са дефицити, които просто ще отшумят с времето. Страната трябва да започне да излъчва позитивни новини, да отделя специално внимание на образа си в чужбина. Не, не е необходимо да се наема отново Хохегер и половината от парите за реклама да се връщат до близки до властта дами (или господа). По-скоро е необходимо управляващите сериозно да рефлектират върху факта, че с андрешковщина не сме успяли особено дотук. Трябва да си дадат реална сметка за проблемите и да почнат да правят нещо по тях. Например, да почнат да крадат по-малко. Ако не от приличие или заради Брюксел, то поне от чувство за самосъхранение.

Path dependence не е същото като фатализмът – мрачната увереност, че нищо не може да се направи, че нещата са си такива, каквито са. Фаталисти у нас дал Господ: по медиите често ще ги чуете да тръбят, че страната вече е загинала, но още не го е узнала. Смисленият път е между наивния оптимизъм и черногледия фатализъм. Този път изисква добро познаване на инерционните процеси и разбирането, че са необходими много усилия за промяна на тяхната посока. Ползата от заричане, заклинания, тържествени обещания в края на годината не е голяма. Нужен е сериозен анализ на всички взаимосвързани процеси, както и постоянство, неотклонна воля при преследването на целта. И така до година, до амина!

Интервю за "Трета възраст"

- Кое за вас е събитието на 2014 г.?
- Два свързани фалита – този на КТБ и на правителството „Орешарски”. Това са двете страни – икономическата и политическата, на един и същ срамен медал, с който България беше закичена през последните няколко години: медала на политико-корпоративните свързаности и зависимости. В този смисъл 2014 г. отвори възможност да скъсаме с един порочен модел на управление. Но опасността той да бъде възстановен под една или друга форма не е отшумяла. Тази двойственост на ситуацията – възможности, но и потенциални рискове, ще определя във вътрешнополитически план 2015 г. Във външен план безспорно събитието на годината беше поведението на Русия по отношение на Украйна – анексирането на Крим, прякото или непряко навлизането в Донбас, които доведоха до геополитическа конфронтация между Русия, ЕС и САЩ. Като част от ЕС и НАТО ние сме страна в тази конфронтация, не сме неутрален наблюдател.

- За 2 г. ни управляваха 5 правителства – на Борисов, Райков, Орешарски, Близнашки и пак Борисов. С какво е по-различен кабинетът «Борисов 2» отпреди година?
- Кабинетът „Борисов 2“ е доста сложна коалиция от партии, които имат различен политически профил. В тази коалиция няма един глас, който да решава всичко, както беше при кабинета „Борисов 1“. Борисов днес иска да заеме ролята на арбитър, който да отстранява конфликтите между реформатори, патриоти, АБВ-ейци и т.н. Дали ще успее в тази нова роля, предстои да видим. Но от този успех, както и от здравия разум на останалите членове на коалицията, зависи и стабилността на управлението. Вътрешнополитическата стабилност, опасявам се, отново ще бъде на дневен ред, макар че извънредни избори най-вероятно няма да има. Два фактора ме карат да мисля, че правителството може да се окаже по-стабилно, отколкото мнозина предричат. Първо, хората са уморени от избори, опозицията е слаба и не предлага реална политическа алтернатива. Второ, има спешни неща за вършене, които, ако кабинетът успее да се справи, биха оправдали оставането му на власт.

- Как преценявате положението на хората и икономиката днес в сравнение с края на кабинета «Борисов 1»?
- Управлението на Орешарски остави страната в лошо икономическо положение, с проблеми в банковия сектор и сериозен бюджетен дефицит. Бих искал да кажа, че сме загубили 2 г., но може да се окаже, че сме се върнали и малко назад, за което вина има и усложняването на международното положение около нас. За излизане от ситуацията е необходимо сериозно управленско умение, а не само прословутото „затягане на колана“, на който така или иначе не се виждат свободни гайки. Основен ресурс на свежи капитали в икономиката ни остава доброто усвояване на еврофондовете, които са значителна сума. Друг ресурс е оптимизирането на администрацията и реформата на съдебната власт.

- 2013 г. беше година на протестите. Завършваме и 2014 г. отново с протест срещу конкретни назначения. Научихме ли се да отстояваме позиции като гражданско общество?
- Протестите срещу определени назначения показват, че хората вече могат бързо да се мобилизират и да заемат позиция. Показахме, че очевидни политически малоумия няма да бъдат търпени и толерирани. Има известна умора в протестите, но също така има го и разбирането, че оставени сами на себе си, политиците бързо стават суперегоистични и направо крадливи. Мисля, че промените в политическата ни култура са трайни и устойчиви.

- Какви са прогнозите ви 2015 г.?
- Това ще е време за политически изпитания и икономическа нормализация както във вътрешен така и във външен план. Успехът на правителството ще зависи от способността му да преследва ключовите си политики: реформите в съдебната власт, енергетиката, здравеопазването, успокояването на банковия сектор.

- Оптимист ли сте, че ще се подобри ли животът ни?
- От 1997 г. животът на българите като цяло не е спрял да се подобрява, но въпросът е, че определени групи остават слаби, уязвими, дори изоставени от обществото. Спешно трябва да се справим с бедността на самотните възрастни хора, малцинствата, растящата група млади безработни, които нямат друг шанс, освен да напуснат страната. Управление, което подценява тази бедност, не може да остане дълго на власт. Проблемите са структурни и не могат да се решат просто с пренасочване на големи части на бюджета към тези групи. Трябва да се създаде динамична икономика, която да е в състояние да гарантира много по-високи нива на обществени услуги, пенсии, социални помощи и пр. Настоящата 2015 г. ни дава шанс за напредък в европеизацията на страната. Дано да се възползваме от него!

Какво съм казал през 2014 г., според DW :)

"България е освободена от страха, защото не знае вече от какво по-напред да се страхува.

Украинците са фашисти, които горят хора, а руснаците са предимно Достоевски и Толстой, и само освобождават. Западът е виновен за кризата в Украйна, защото не чете достатъчно Достоевски, а непрекъснато подмамва украинците с по-добрия си живот.

Очевидно е, че ситуацията не е според желанието на почти никой. Не е изключено една работеща коалиция на нежелаещите да е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Троянският кон не е спечелил нищо от падането на Троя: нито като зоб, нито като уважение.

Задачи за прокурори: Д + П = 10; К + Т + Б = - 4 000 000 000

ГЕРБ се самозастреля с гласуването за пенсионното осигуряване."
Пълен текст на обзора на Ясен Бояджиев на: http://www.dw.de/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-2014-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0/a-18160023

Даниел Смилов: 2014 година е двойствена – свърши едно управление и започна ново, което тепърва трябва да се доказва (интервю за Фокус)

 

29 Декември 2014 | 17:41 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Политологът Даниел Смилов в интервю за Агенция „Фокус”

Фокус: Г-н Смилов, как определяте 2014 година в политически аспект?
Даниел Смилов: В политически аспект годината е свързана метафорично казано с два фалита – единият на КТБ, а другият на формата „Орешарски”, който по един или друг начин беше свързан с тази банка. Това отвори пък нови възможности – беше година на избори и на нови надежди, които тепърва ще видим дали ще се оправдаят. В този смисъл 2014 е двойствена – от една страна свърши едно управление, а от друга започна едно ново управление, което тепърва трябва да се доказва.
Фокус: След поредица от протести и смяна на правителства, успя ли България най-после да постигне политическа стабилност?
Даниел Смилов: Мисля, че е рано да се даде окончателен отговор на този въпрос. Има позитивни сигнали в тази посока, но има и притеснения. Позитивните сигнали са, че последните две години повишиха политическата култура на българина и доведоха до това да се оказва граждански натиск върху управлението, да се държат политиците отговорни пред гражданите, за да бъде общественият интерес да бъде по-добре защитен. От друга страна, резултатът от изборите доведе до един доста фрагментиран парламент. Доведе и до една управляваща коалиция, която е съставена от четири партии, които имат различия по между си. С този тип съображения, свързани с фрагментираността на парламентарното мнозинство и сложната коалиция са свързани притесненията ми за политическата стабилност. Има възможност една такава коалиция да работи добре, трябва обаче да се подобри още коалиционната култура и междупартийните отношения в нея.
Фокус: Може ли да обясните какво точно мислите относно постигнатите коалиционни отношения и как ще се развият те за в бъдеще?
Даниел Смилов: Първите впечатления, които се налагат са, че има работеща формула, има парламентарното мнозинство и правителството, но също така има и проблематични моменти. Работещата формула, която виждам е кабинет основно около ГЕРБ като водеща партия и Реформаторския блок. Това са двата идейни двигателя на това управление. Всъщност отношенията между тях са от ключова важност за успеха на управлението като цяло. Имаше моменти на напрежение в тези отношения, дори и по настоящем говорим за ситуацията около пенсионните фондове. Важно е тези две партии да намерят такъв операционен модус, който да не създава кризисни ситуации. Според мен, най-важните политики на това правителство трябва да бъдат договорени поне между тези две партии, а в идеалния случай между четирите партньори.
Фокус: Вие като цяло как оценявате работата на сегашното правителство?
Даниел Смилов: За някакви особени оценки е рано да се говори. Оценявам позитивно два елемента – първият е ясната проевропейска ориентация на това правителство и вторият е сравнително гладкото справяне със ситуацията около КТБ и специално изплащането на гарантираните влогове. По отношение на другите политики, все още сме на етап заявка. Това, което за мен е притеснително е, че все още нямаме ясно разписана детайлна програма на правителството. Това е нещо, което трябва да стане и ако то стане, ми се струва, че и кризисните моменти ще бъдат по-малко.
Фокус: Прецедентното приемане на три бюджета в един ден какъв знак дава за избирателите?
Даниел Смилов: Много фактори обясняват това съвпадение. В крайна сметка и изборите бяха късно през годината, съставянето на коалицията отне доста време, така че предколедно се натрупаха повече задачи. Тези факти обаче не трябва да се използват от един или друг партньор в тази коалиция, за да налага спешно необосновани и недоговорени с останалите решения. Най-тежкият казус беше с пенсионното осигуряване, но подобно нещо стана и с максималния осигурителен праг. Една добра коалиционна култура и едно добро функциониране на коалицията предполага изчистването на такъв тип проблеми за в бъдеще.
Фокус: Какво показва вотът на избирателите след европейските и предсрочните парламентарни избори? Наказаха ли избирателите политиците?
Даниел Смилов: Вотът показа, че от една страна БСП понесе най-сериозно наказание и това беше основателно, тъй като тя беше и основният архитект на управлението на Пламен Орешарски. ДПС, тъй като те разчитат на твърд електорат, всъщност се оказаха имунизирани срещу промяна в обществените настроения, имунизирани срещу по-сериозно наказание по време на вота. Но тази имунизация се превръща в проблем за тази партия, тъй като ДПС не се реформира, не реагира адекватно на изменения на политическата ситуация. Ако стават промени в ДПС, те са движени от вътрешнопартийна, а не обществена логика. В резултат, ДПС не изживя необходимите за нея реформи, дори не дефинира ясно какъв беше проблемът с управлението на Пламен Орешарски. Друго, което стана е, че влязоха доста нови партии в парламента. Очевидно Реформаторският блок е нова формация, която набира сериозна подкрепа в дясно. Реформаторският блок се представи по-добре от очакваното. Това не беше някакво твърде силно представяне, но блокът зае сериозно място в дясното пространство и вотът му даде възможност да мисли стратегически за бъдещото си позициониране. Още повече, че след предсрочния вот, Реформаторският блок влезе и в управлението, което е отново заявка за сериозно политическо присъствие. За мен изненада беше и влизането на голям брой други малки формации като Патриотичния фронт, АБВ, БДЦ и АТАКА. АТАКА много анализатори и социолози я бяха отписали, но явно тя финишира силно. При неособено високата активност, която се получи при вота, парламентът стана доста фрагментиран и населен с всички тези партии. Какво послание праща избирателят с тези избори? Посланието беше и към ГЕРБ. Да, ГЕРБ остана най-голямата партия, доста по-голяма спрямо всяка една от останалите, но без достатъчно обществена подкрепа, за да управлява сам. Всичко това предопредели последващите събития и формирането на коалицията, която управлява в момента.
Фокус: Кой момент от вече почти изтеклата календарна година може да се определи като най-тежък и критичен за България?
Даниел Смилов: Бих определил ситуацията около КТБ и трусовете, които тя създаде по отношение на цялата банкова система. Специално в периода, когато кризата избухна и имаше опасност тя да се разпространи върху други банки. Това според мен беше доста критичен за страната момент. Хубавото е, че беше преодолян. От политическа гледна точка, може би най-решаващ момент бяха изборите за Европейски парламент, които показаха реалното състояние и настроение на хората и несъстоятелността на управлението на Пламен Орешарски.
Фокус: Какви са политическите Ви очаквания за 2015 година?
Даниел Смилов:Не мисля, че това ще е особено спокойна от политическа гледна точка година, но важното е приоритетите на страната да бъдат следвани специално по отношение на европейската ориентация, стабилизирането на икономиката, икономическия ръст, финансовата стабилност, подобряването на жизнения стандарт на хората. Ако всичко това се постигне, цената на нервите, които ще бъдат изхабени, ще си заслужава.
Люба АЛЕКСИЕВА

Въпросът на 2015-та е дали "Кой" ще остане извън властта (по БНР-Пловдив)

Отминава бурна политическа 214-та – оставка на правителство, два избора с риск за трети извънредни – за всичко това сега в програма „Ден след ден” ще разговаряме  с политолога Даниел Смилов.
2014-та за вас даде ли отговор на въпроса „кой”?

 

Даниел Смилов: Аз мисля, че по този въпрос има достатъчно информация. Стана ясно, че една групировка се опитва да вземе държавата почти на ръчно управление, да завладее дори ключови служби като ДАНС и ако трябва поименно да изброяваме господата, които влизаха в тази групировка, част от тях сега са в чужбина – имам предвид г-н Василев, други обаче продължават да обитават българския политически живот и трябва ясно да кажем, че не става дума само за бизнесмени, а и за техния политически гръб, който може да бъде намерен в повече от една партия бих казал. Та това е. Става дума за мрежа, не става дума за една личност, колкото и влиятелна да е тя, а става дума за мрежа от бизнес интереси, преплетени с политически интереси, та задачата е някак си тази мрежа да бъде ако не отстранена изцяло от властта, то поне да е на една ръка разстояние и нейното влияние да бъде балансирано от това на първо място на гражданите и на политическите партии.
Р. П.: Разбира се, въпросът „кой” не е персонален, а просто кой дърпаше конците. Всъщност като гледате новия 42 парламент и новото правителство, което бе и новото мнозинство, съставено на базата за първи път на 8 партии в него, на една ръка разстояние ли е тази мрежа и вече друг ли взема решенията или, ключови гласувания на ДПС?

Линк към звуковия файл на пълното интервю:
http://bnr.bg/plovdiv/post/100503103/vaprosat-na-2015-ta-e-dali-mrejata-koi-shte-ostane-daleche-ot-vlastta

Българите свикват да ги управляват "юнаци" и "играчи" (от "Дневник")

  

От Даниел Смилов

  

Бойко Борисов и депутати от бъдещата коалиционна формула в първия работен ден на новия парламент.
Фотограф: Анелия Николова

Урокът от 2014 г. - провалиш ли се, си аут - 24 дек
Един от уроците на 2014 г. е "който банка вади, от банка умира" - 24 дек

Традиция на "Дневник" е в края на годината да потърси мнението на социолози и политолози за важните  събития и процеси, за скандалите и личностите на отминаващите месеци. Всички мнения за 2014 може да намирате в специалната тема "Годината". След Нова година четете и прогнозите на анализаторите за 2015. Представяме ви коментарите на политолога Даниел Смилов. 

Какво показа "Скандалът КТБ"?
- "Скандалът КТБ" показа, че страховете на хората са били непропорционално малки и наивни в сравнение с истинската ситуация на нещата. С избухването на скандала "Пеевски" мнозинството се опасяваше, че една групировка се опитва да вземе държавата на ръчно управление. Крахът на КТБ разкри, че междувременно тази групировка е завлякла хората с около 4 млрд. лева, застрашила е банковата стабилност, а и продължава да упражнява натиск върху управлението на страната.

Какъв е отговорът ви на въпроса КОЙ?
- Васпеевски + политически гръб, сега концентриран основно в една "либерално-ориентирана" партия, но с разклонения и в други.

А на въпросите ЗАЩО е така и КАК може да не е така?
- Защото – като общество – сме си затваряли очите за ставащото и сме позволили на клики от хищници да се окопаят във властта. През 2013 г. хората прогледнаха с едно око и това, което видяха, не им хареса. Сега трябва да се отвори и другото око, и да се действа, а да не се мрънка. Задачата не е лесна и аз нямам претенции, че знам отговора, който задължително ще доведе до успех.

Едно е сигурно, обаче: две позиции са еднакво безсмислени. Едната е, че нищо така или иначе не може да се направи. Все пак нашите проблеми не са нещо непознато в историята: други са се справили, което значи, че и ние можем, ако добросъвестно работим за това. А и други общества имат много по-страшни и тежки проблеми от нашето: българите – като част от привилигирования първи милиард на човечеството – е крайно време да спрат да се оплакват като най-нещастни. Това е просто абсурдно.

Другата неадекватна позиция е радикално революционна: според нея ни трябва започване от нулата, десет години срутване на граденото досега. Аз съм противник на този възглед. Не може на всеки 10-15 години да започваме отначало – това е рецепта за безпаметни идиоти. С всичките ни проблеми, не смятам, че сме в тази категория. Обществените реформи са като поправката на лодка в открито море. Ако поправиш всичко едновременно – потъваш.

С какво ще се запомни правителството на Орешарски?
- С това, че даде надежда на Виденовото правителство да не е най-лошото в историята на страната след 1989 г.

Какво сполетя БСП?
- Нищо, което тя да не можеше да предвиди. Интересното при БСП е, че тя винаги върви към катастрофа след официално взети, очевидно промислени решения на най-високо ниво, а не поради нещастно стечение на обстоятелствата.

Както 2004-2005 г. мнозина казваха на Жан Виденов, че ако продължава да субсидира губещи държавни предприятия без приватизация, страната ще фалира, така и на Станишев му се казваше, че оставайки с Пеевски в един и същ формат ще е катастрофално за партията, а може би и за държавата. В този смисъл, проблемът на БСП е, че тя финансира толкова щедро и взема насериозно приближени свои НПО-та, социолози, мислители, душеведи и пр., които успяват да я убедят, че черното е бяло. Помните как месеци наред се насаждаше мнението за "паритет" между БСП и ГЕРБ. Е, европейските избори дойдоха като епифания.

Как се прояви президентът Росен Плевнелиев?
- Не мога да намеря момент през 2014 г., в който президентът Плевнелиев да е направил важна и драматична грешка. За мен е загадка защо хората продължават да не оценяват по достойнство, това, което той прави за стабилизацията на страната: две успешни служебни правителства, честни избори, добросъвестен арбитраж в политически конфликтни ситуации, принципни позиции по най-важните въпроси.

Защо тогава доверието в него не е на съответните нива? Имам два отговора. Първият е, че българите започнаха да очакват юнаци да ги управляват. Няма да споменавам Борисов, но точно затова Калфин, например, ще е на същите нива на одобрение сега, като Волен Сидеров, като е ясно, че един от тези господа просто не става за нормална политика. Но пък е юнак.

Второто е, че за да е възприемана като "политик" дадена персона, тя трябва да е "играч", да е способна да дърпа скрити конци, да върти интриги. Това е отговорът на въпроса защо Доган е често посочван като "най-големия политик" на прехода. Е, ясно е, че Плевнелиев не отговаря и на двата обичани архитипа – "юнака" и "играча"..

Бележат ли тенденция предсрочните избори с резултатите и преговорите за правителство, които предопределиха?
- Тенденцията е, че е даден шанс за реабилитация на част от политическото представителство. За ГЕРБ шансът е да докажат, че не са зависими от корпоративни интереси. За РБ – това е шанс да покажат ефективност и способност да не залитат в една или друга посока. Особено националистическа.

Урокът за политиците от 2014 трябва да е...
- Смиреност по отношение на очакванията за доверие и решителност по отношение на нужните реформи.

Изгубеното в превода на либерализма I (от портал "Култура")

27.12.2014 13:46

 

Преди 25 години един либерален политически модел получи шанс за развитие у нас. Този модел, заложил на достойнството, избора и енергията на отделния индивид (за разлика от традиционното упование на нация, класа и държава), днес обаче е в опасност. Тя идва както от нарастващата гласовитост на неговите опоненти, така и от учудващото неразбиране и догматичност на мнозина негови привърженици.

Враговете на либерализма в България образуват шарена коалиция. На единия край са соц-носталгиците, за които „либерализацията“ от началото на 90-те години сложи край на любимия строй, без според тях да го замени с нещо по-добро. След тях са левите, за които „либералните реформи“ през прехода доведоха до бедност, маргинализация и сериозно разслояване на обществото, при което се загуби идеята за солидарност. След тях биха се наредили по-центристките критици на „либералната неангажираност“ на държавата по отношение на изкуствата, културата и религията, което според тях води до сериозна загуба на ценност и направо до масово оглупяване. И най-накрая – на другия край на спектъра – ще се открият, разбира се, националистите и популистите, които громят индивидуализма и защитата на малцинствата. Напоследък тази линия получи развитие както в борбата на путинофилите срещу „еврогейовете“, например, така и в политическите закачки срещу всеки, който би си помислил, че не е добра идея да се спират линейките за ромските гета.
Ясно е, че с толкова разнородни врагове либерализмът в България има трудна, да не кажем непосилна, задача. Това, което помага за разрешаването й, са основно две неща. Първо, въпреки разнородните критики, либералната демокрация днес се е превърнала в основен, безалтернативен модел поне за развитата част от света. Тази демокрация съчетава два принципа: народовластие (избори, референдуми) и защита на конституционализма (правата на човека, разделението на властите, правовата държава). Доколкото у нас никой сериозно не предлага отклонение от тези два принципа, споровете, които имаме, са вътре в рамките на самата либерална демокрация. (Това не означава, че в нея трябва да управляват само либерали: напротив, либералните демокрации могат да са и развити социални държави, като Германия, например, както и по-либертариански модели, като САЩ.)
На второ място, като член на ЕС и НАТО, България се включи в общности със силно развита либерална култура. Страната не може да бъде интегрирана пълноценно в тези общности без интернализацията на тази култура: примерът с Виктор Орбан, който се заиграва в ролята на „лошото момче“, ясно показва точно това. Обърнете внимание, тук не става дума за някакъв чужд „либерален“ диктат: никой няма да се занимава с облагородяването на българската политическа култура. Напротив, доколкото самите ние поне от два века насам силно искаме да сме част от семейството на европейските народи, би трябвало да сме достатъчно мотивирани да правим крачките, които ни интегрират по-добре в него.
Част от проблема с интернализацията на базови либерални идеи идва и от тяхното неразбиране обаче. В този текст ще се спра на лявата критика срещу „либерализма“, която го обвинява в липса на социална чувствителност, базова солидарност, грижа за бедните. Че става дума за някакво неразбиране и загубване в превода става ясно, когато се види, че в много утвърдени демокрации либералите са по-скоро в ляво, или поне в центъра: в САЩ, Великобритания, Германия и т.н.
John Rawls: либерализъм и социална солидарност
В много части на Източна Европа се е наложило – погрешно – разбирането, че либерализмът се свежда до комбинация от три възгледа:
– Отрицание на всякакви егалитарни идеи и принципи на социалната справедливост, които надхвърлят формалното равенство пред закона;
– Отрицание на всяка преразпределителна функция на държавата, заради свободата на пазара;
– Отрицание на всякаква държавна намеса в повечето сфери, заради защитата на индивидуалната свобода.
Не е чудно, че представен по този начин, политическият либерализъм започва да губи масова популярност. Тези мантри го представят като радикален социален експеримент, способен да затрие всяка общност. В този смисъл може да се каже, че враговете на либерализма са спечелили първата голяма битка, като са го свели до една карикатурна форма, непривлекателна за мнозинството.
Дори и бегъл, повърхностен прочит на основните либерални автори на нашето съвремие показва, че нито една от горните мантри не е необходима, а дори може да бъде противопоказна за създаването на един реалистичен либерален модел. За да илюстрирам тезата, в този текст започвам с теорията на Джон Ролс, а по-нататък ще продължа с Роналд Дуоркин, Джоузеф Раз, Кас Сънстийн и др. По-късно ще се върна и към Кейнс и мястото му в тези дебати.
Джон Ролс е безспорно ключовият либерален автор на нашето съвремие. Книгата му Теория на справедливостта, излязла през 1971 г., променя коренно характера на политическия дебат в капиталистическите демокрации. Дотогава ключови за времето си либерали като Айзая Бърлин, например, са смятали, че в капиталистическата демокрация са заложени неразрешими конфликти на ценности като този между свободата и равенството, ненамесата на държавата и равните възможности за всички и т.н. Според Бърлин оправдаността на демокрацията като защитник на свободата трябва да се приеме, дори и тя да е в нерешим конфликт с принципите на социалната справедливост. (Между другото, знаменитата разлика между позитивна и негативна свобода на Бърлин всъщност е заемка директно от Хайек. От нея следва: който е за негативна свобода, да забрави за позитивната!)
Ролс е първият, който скъсва с това мислене, и се опитва да обоснове справедливостта на основните институции на пазарната демокрация. За него не е достатъчно само, че тези институции водят до обществено развитие и дават свобода на действие на индивида. Защо това е така? Защото, ако хората ги смятат за по принцип несправедливи, тези институции или не биха били приети или гражданите биха се разделили с тях при всеки удобен случай. Основната цел на Ролс е да покаже как всъщност всеки по собствена воля би избрал институциите на пазарната демокрация, ако тези институции действат съобразно два сравнително прости принципа.
Първият е защитата на свободата (разбирана като негативна свобода – ненамеса от някой друг в собствените ви работи): всеки трябва да се ползва с възможно най-широкия кръг от свободи, съвместим с този на всички останали. Вторият принцип е на равните възможности и е по-интересен за нашата дискусия, защото директно отхвърля и трите мантри, изложени по-горе. Според един от неговите елементи (който се нарича принцип на допустимата разлика), всяка политика, водеща до задълбочаване на социалните и икономическите неравенства и различия, е оправдана и приемлива само доколкото е от полза и за социално най-слабите в дадената общност. Разбира се, този принцип не води до материално или социално равенство, но той отхвърля идеята, че всеки резултат, до който пазарът достигне, е приемлив. Казано просто, от принципа на разликата следва, че една общност не може да забогатява като цяло за сметка на някои свои членове, както и не може общото забогатяване да не е от полза за тези, които са материално най-зле.
Според Ролс никой разумен човек не би отхвърлил една пазарна демокрация, която съблюдава двата принципа на справедливостта, стига хората да се абстрахират от конкретната си социална позиция. Така, ако бъде поставен зад едно було на незнание (veil of ignorance), което да скрива информацията за конкретното му материално състояние и талант, всеки рационален човек би избрал модела на Ролс, за да защити интересите си. Въпреки че една такава ситуация e хипотетичен мисловен конструкт, тя не е много по-различна от приемането на дългосрочни конституционни правила в една общност: всеки би действал така, че да защити своите интереси, в случай че късметът му изневери и се окаже в групата на губещите и социално слабите.
Теорията на Ролс показва, че може да има силни либерални аргументи, базирани на социална справедливост: освен чисто икономически аргументи за ползата от образованието за икономическия растеж, трябва да се вземат под внимание и изискванията на справедливостта в подобни конфликти по доходите. Ако политиците по-често правят това, между тяхното говорене и обществените настроения няма да зее все по-разширяваща се пропаст.
И още нещо, Ролс ни кара да се замислим за тези, които наистина са материално най-зле. У нас части от средата на обществото (юристи, учители, лекари, журналисти и т.н.) традиционно се представят за най-ощетени или загубили от прехода. Това не е особено трудно, тъй като тези групи имат ресурси, достъп до медии, образование, за да изложат по убедителен начин аргументите си. Това са и групите, които най-много се сравняват със своите събратя в много по-развити общества, поради способността си да пътуват и наличието на информация. Все пак, едва ли тези групи са сред най-нуждаещите се за задействането на Ролсовия принцип на допустимата разлика обаче. Все пак да не забравяме, че сме общество на гета и трайно маргинализирани малцинства. В този смисъл принципът на различието е един разумен ограничител на егоизма на средния избирател, който иска и ще иска все по-сериозно преразпределение в собствена полза.
Политически поуки
Мнозина български либерали се самоизолират и поставят в сектантска позиция, твърдейки, че единственото политическо решение, което либерализмът познава, е пазарът. Да, безспорно ефективността и свободата на пазарните решения трябва да се използва максимално, да се създава широка социална база от предприемачи, средна класа, хора, независими от общественото преразпределение. Но решенията, които се предлагат, трябва да бъдат атрактивни и за останалите: те също трябва да са убедени, че политическият модел се отнася с уважение към техните права и интереси. Ролс дава не само език, дава и механизми за създаването на общество, чиято справедливост не е непрестанно поставяна под въпрос. А едва ли някой се съмнява, че в момента ние не сме такова общество.
Основният извод, която Ролсовата философия налага, е, че едно легитимно управление изисква загриженост и подобряване на ситуацията на тези, които са най-уязвими, най-слаби в обществото. Сравнете това с познатата мантра: „първо обществото трябва да забогатее като цяло и едва тогава да се подобрява положението на тези, които са най-зле“. За Ролс двете задачи трябва да се решават едновременно, да няма изпаднали зад борда. Възможно ли е това? Опитът на развитите демокрации, към които се стремим, доказва че е възможно.
Въпрос на политически дебат е как най-ефективно да се решават тези задачи едновременно: каква да е данъчната система, какъв да е доходът на най-слабите, какви да са стимулите за предприемачите и пр., и пр. Важното е обаче, че всеки политически модел, който претендира за елементарна справедливост, трябва да има отговори на тези въпроси. Либерализмът определено ги има, но част от тях са се загубили в превода му на български.

Какво не предвидиха прогнозите за 2014 г.: ретроспекция и самокритика (от КлубZ)

                   
                
Преди да почне да прави прогнози за 2015 г., всеки анализатор е редно да си погледне първо прогнозите за 2014 г. Ценното в тези прогнози не са датите и събитията, а обяснителните модели и аргументите, с които се работи. Ако тези модели са се оказали грешни, анализаторите не се отличават много от хвърлящите боб, дори когато успеят да „познаят“ някое събитие или дори приблизителна дата. В този текст използвам основната си прогноза за политическата 2014 г. и – от дистанцията на времето - отделям зърното от плявата в нея. В курсив е цитиран оригиналният текст, след който следват бележките от сегашна гледна точка.
Основни обяснителни фактори
“Днес в България се провежда политически експеримент – опити за управление при рекордно ниски нива на доверие. Резултатите от този експеримент ще предопределят и политическия облик на 2014 г. Хората – в голямото си мнозинство - не искат настоящото Народно събрание и правителство да изкара пълен мандат и очакват парламентарни избори в рамките на шест месеца. Протестен потенциал съществува и антагонизацията на определени групи срещу управляващите нараства, въпреки видимото и най-вероятно временно отслабване на масовите протести и свалянето на пълната окупация на Ректората. Обществото е наелектризирано, образно казано, и при най-малък повод може да се очакват отново масови обществени протуберанси. В една такава ситуация, вариантите за развитие могат да бъдат сведени до два: опити за отлагане на изборите и предсрочни избори през следващата година”
Два фактора са очертани като двигатели на процесите. От една страна, това са критичнониските нива на доверие и високите очаквания за предсрочни избори. От друга страна, това е съществуващият протестен потенциал. Втората група фактори не се оказаха основни през 2014 г. - големи протести през годината като цяло не се случиха. Протестите изиграха своята роля основно през 2013 г. като лишиха управляващите от доверие. Трябва да се отбележи, обаче, че и до днес гражданите се мобилизират бързо и реагират на управленски недомислици (например по отношение на назначението на Слави Бинев, пенсионната реформа и т. н.) В този смисъл, протестният потенциал променя значително политиката в България – може би до степен, която все още не напълно осъзнаваме.
Един трети фактор, който днес може да изглежда на мнозина решаващ, не е споменат – отношенията между партньорите в управляващата коалиция, което включва и отношенията между лица като г-дата Пеевски и Василев. Често се твърди, че някакъв „инцидент“ в тези отношение, като фалита на КТБ, е съборил коалицията. Тук бих защитавал собственото си обяснение за събитията, обаче. Конкретната механика на падането от власт наистина беше свързана с драмата около КТБ, но липсата на доверие в правителството, неговата обреченост след евровота бяха основната причина на процесите. Коалицията "Пеевски-Василев" явно е разчитала на силна политическа подкрепа за спасяването на бизнес империята си. Чрез държавни проекти, южни потоци, схеми със застрахователни фондове и пр. Стана ясно, че слабото правителство на Орешарски не може да прокара подобни спорни мерки, зорко следено от изнервеното общество. Затова, в крайна сметка, дойде момент бизнес империята да избира: или банката, раздала кредитите, или фирмите, които са ги взели. Избраха да жертват първото, а след това нямаха и полза от кабинета „Орешарски“.
Трябва да се признае, обаче, че не съм очаквал фалит на КТБ през 2014 г. Проблемът, който виждах, бе опитът една групировка да вземе държавата на абордаж. Не знаех, а и не предполагах, че го прави, за да прикрие несъстоятелната си експанзия, водеща я до фалит.
Последиците от оставането на власт на Орешарски
„Отлагането на изборите е стратегията на управляващото мнозинство. Резултатите от тази стратегия са консолидация на парламентарно представените партии около техните лидери, както и свиването им до най-твърдите партийни ядра. Двете основни парламентарни партии – БСП и ГЕРБ – продължават да губят обществена подкрепа, като процесите са може би по-отчетливи при ГЕРБ, но пък твърдите им привърженици са във висока степен на мобилизация: това беше демонстрирано от двата големи митинга през ноември. Управляващите се надяват ГЕРБ да се „топи“ по-бързо от тях самите. В това своеобразно „състезание към дъното“ те се опитват да отлюспят част от депутатите на Борисов, за да се избегне неудобната зависимост от Атака. Отлагането на изборите ще даде време на БСП-ДПС да направят още назначения, което е очевидно важно за тях, тъй като имат широка клиентела по места, очакваща политически патронаж.
Рисковете пред този вариант са следните. Първият и най-важен е, че правителството може да падне инцидентно – било поради масови протести, било поради неустойчивостта на подкрепящото го мнозинство. Такова инцидентно падане би могло да доведе до много сериозна политическа криза с непредвидими резултати. Вероятността от такова развитие зависи и от плановете на Атака – поне три месеца преди евроизборите през май, Сидеров ще трябва да радикализира своята позиция, ако не иска да влезе в тях като коалиционен партньор на ДПС. Нещо повече, някои от управляващите загатват, че резултатът от майските избори така или иначе ще са тест за тях: ако не получат мнозинство, те ще отидат на парламентарни избори през есента. Това също прави вероятността за избягване на нов вот за НС през 2014 г. малко вероятен и внася допълнителна нестабилност по отношение правителството на страната. С други думи, продължава един своеобразен правитеслтвено-парламентарен „сървайвър“, който руши имиджа на страната навън и излишно изнервя гражданите в страната.
Вторият важен риск пред този вариант е, че той ще направи невъзможно провеждането на смислени реформи, както по отношение на държавната политика, така и по отношение на самите партии. Тъй като правителството се страхува от растящо недоволство, то ще се опита да даде на всеки по нещо, което не е добра основа за смислена политика. Също така, консолидацията на партиите около настоящите им лидери и партии, ще ги направи още по-неприемливи за огромни групи от населението и ще задълбочи тенденцията на загуба на политическо доверие.
Третият риск е свързан с този вариант е, че той ще позволи развитието на национал-популистки проекти, които ще се опитат да запълнят все по-голямото пространство, освободено от губещите доверие основни партии.“
Основната хипотеза е, че оставането на власт на Орешарски ще доведе до свиване на големите партии, възход на малки, популистки формации, блокиране на смислените политики. Всичко това може да доведе до инцидентно падане на правителството било то поради протести, или поради разпад на коалицията.
В общи линии всичко това е вярно с едно важно изключение: допускането за свиване на ГЕРБ. Всички социологически прогнози по това време миналата година отчитаха такова свиване, мнозина даваха предимство на БСП, а мантрата беше за „паритет“ между двете основни партии. От този паритет през 2014 г. останаха само първите шест букви, най-вероятно мотивирали голямата част от въпросните „сондажи“. Системното подценяване от „социологията“ на ГЕРБ се оказа един от важните феномени на 2014 г., който „лъсна“ на евровота през май. Без да си измивам ръцете, все пак трябва да кажа, че анализаторите работят с трендове, които социолозите улавят. По една или друга причина, уловените трендове за ГЕРБ в края на 2013 г. се оказаха доста погрешни.
Една друга прогноза от текста по-горе също се оказа неточна: "Атака" остана докрай вярна на коалицията „Орешарски“. Аз не допусках, че Сидеров ще демонстрира чак такава липса на автономност. Забележителното е, че въпреки това той успя да проведе енергична кампания през септември и дори да влезе в парламента. Хората имат много къса памет – факт, който никоя прогноза не трябва да подценява.
Направеният анализ, обаче, макар и кратък, дава възможност да се изведе една централна, вярна прогноза – най-вероятни предсрочни избори – както и доста коректна прогноза за евентуалните резултати от тях:
„Всички тези съображения правят предсрочните избори далеч по-вероятен вариант за изход от създалата се политическа ситуация. От гледна точка на резултатите, предсрочните избори могат да доведат до следните парламентарни мнозинства.“
Вариантите след предсрочните избори
Дясно-центристко мнозинство: Това би било мнозинство ГЕРБ–РБ, вероятно с превес на ГЕРБ, но една предизборна кампания може и да промени съотношението на силите. Най-голямата група от хората днес – малко по-малко от една трета – предпочитат такова мнозинство да излъчи правителство. При едни предсрочни избори този процент сигурно ще се вдигне, тъй като падането/слизането от власт на Орешарски ще има негативен ефект върху подкрепата за БСП. В този смисъл, подобно мнозинство е много вероятно. Трудностите пред него са две: дали ГЕРБ ще се реформира достатъчно, за да е приемлив партньор, и дали РБ ще увеличи политическата си ефективност, за да е реален партньор. И двата проблема не са нерешими. Отсрочването на изборите ще отдалечава решението им, обаче – ГЕРБ ще се консолидира около настоящите си лидери и практики, докато РБ може да стане жертва на вътрешнопартийни напрежения при липсата на реалистична обща цел.“   
Най-вероятният вариант се оказа в общи линии коректен. Първо, обаче, изборите през октомври не дадоха чисто мнозинство на ГЕРБ и РБ. Макар че те са основните партии в управляващата коалиция, нужни бяха още две партии, за да се състави мнозинство. Сривът на БСП е предвиден в модела, както и нарастването за гласовете за дясноцентристките партии. ГЕРБ отново е подценен, докато РБ е силно надценен – за първото обяснението е в демоскопската картина, за второто – прекомерните надежди на автора на прогнозата, както и очакванията за по-сериозни протести. Парадоксът е, че и ГЕРБ и РБ се представиха доста прилично на изборите през 2014 г. и въпреки това не успяха да съберат мнозинство. В този смисъл, инженерните проекти като ББЦ, "Атака" – създадени и подкрепяни, за да рушат мнозинства, също изиграха своята роля.
„Ляво-центристко мнозинство: Около една пета от хората предпочитат управленски формат от БСП-ДПС. В този смисъл, това е също вероятен изход от изборите. Ако се получи такова мнозинство, няма ли да сме свидетели на повторение на сегашната ситуация? Не, защото това мнозинство ще има нов, безспорен мандат за управление и ще е достатъчно легитимно, за да се ангажира с дългосрочни политики. Изборите ще дадат възможност и на БСП да се реформира – да се раздели с част от компрометираните си лидери. (Все пак скандалът „Хохегер“ тежи като Дамоклев меч върху партията). Най-вече, след една оставка и избори БСП не би се оставяла повече да бъде изнудвана от ДПС за управление на всяка цена, което би понамалило тежестта на определени корпоративни групи в коалицията. Мнозина от анализаторите на левицата предполагат, че отлагането на предсрочните избори във времето работи в полза на лява коалиция. Това е малко вероятно, обаче: БСП–ДПС са в негативен тренд на изтъняващо доверие, като се увеличава интензивността, с която хората не ги одобряват. Вярно е, че продължаването на сегашната ситуация може да консолидира някакви партийни ядра, но то ще антагонизира и дори радикализира периферията и останалите срещу тях.“
Този вариант е споменат като малко вероятен. Вярно е забелязана негативната тенденция на тандема БСП-ДПС, основно заради срива на БСП. Вярно е предположението, че оставането на власт по-дълго ще продължи да „яде“ подкрепата за левицата. Това беше важно съображение, което БСП осъзна след евровота, което стана и присъда за кабинета „Орешарски“.
„Мнозинство „голяма коалиция“: Малко повече от една шеста от хората предпочитат такъв вариант на следизборно управление. Ако се окаже, че резултатите от изборите не дават възможност за ляво или дясно мнозинство, нормалната логика е да се създаде голяма коалиция по немски модел. Вероятността от такава ситуация е голяма. Позитивите за първите две партии (които и да са те), ще са че по този начин ще се избегне включването на ДПС (която е под много силен корпоративен захват), както и националистите и други популисти. Негативите са в потенциалното обезличаване на двете партии чрез допълнителното сближаване на платформите им. Също така личностните конфликти работят срещу този вариант, макар че едни предсрочни избори биха довели до определени лидерски промени. Отлагането на предсрочните избори във времето работи в полза на този резултат“
Макар и изглеждащ логичен, този вариант правилно е поставен като малко вероятен. И то не, заради евентуалните резултати от изборите. А поради липсата на съдържателна политическа логика в него: в крайна сметка той би включил в управлението основният виновник – БСП - за проваления формат „Орешарски“. И наистина, макар че мнозина говориха за „голяма коалиция“, след изборите през октомври стана ясно, че тази идея е несъстоятелна.
"Странни мнозинства и коалиции: Теоретично възможни са и коалиции, които на практика никой не иска. БСП- ДПС- Атака; БСП- ДПС-Бареков; ГЕРБ–АТАКА; ГЕРБ-НФСБ... Предсрочните избори биха потвърдили провала на сегашната такава коалиция, обаче, и биха направили нова подобна по-малко вероятна. В този смисъл най-доброто лекарство срещу подобни странни конструкции е окончателната дискредитация на настоящата. Колкото повече се отлагат изборите, толкова повече ще проработят инженерните  заместители на Сидеров, какъвто е Бареков." 
На пръв поглед, сегашната коалиция спада към тези „странни“ мнозинства, които са описани като най-малко вероятни. Аз стоя зад оригиналната си прогноза, обаче, според която определени мнозинства биха били просто невъзможни, неприемливи за хората. Представете си, например, че след изборите през октомври БСП, ДПС и "Атака" трябваше да управляват отново заедно. Никой не би приел това, дори самите БСП не биха се спряли на този вариант. Същото важи за комбинации на БСП и ДПС с ББЦ, НФСБ и прочие. Основният дефицит на по-горе формулираната прогноза е, че тя не артикулира ясно факта, че ДПС се е превърнала в неприемлив партньор за всички, което прави лявоцентристко мнозинство изключено. Нещо повече, 2014 г. показа, че легитимните коалиции в България не са много, макар че математически мнозинства могат да се получат с всякаква комбинаторика. Едната опция – по-вероятната – бе мнозинство между ГЕРБ и РБ с „пълнеж“ или подкрепа от други формации, ако се налага (без ДПС, ББЦ и "Атака"). Другата – по-малко вероятна – е голямата коалиция с БСП, която по споменати вече причини бе политически несъстоятелна. В този смисъл, макар че настоящата коалиция има екзотичен привкус, общата логика на прогнозата за 2014 г. се приближава максимално до реалността.
„Като цяло, 2014 г. ще бъде сериозен тест за политическата класа на България. 2013 г. показа, че българското общество няма да търпи управленски конфигурации, които са „захванати“ от корпоративни интереси, и които са загрижени основно за собственото си добруване и оставане на власт. Дилемата пред политиците е следната – или да се реформират така, че да отговорят на новите очаквания (за което са необходими избори) или да се опитат да притъпят обществената чувствителност и отново да „приспят“ гражданското общество. За съжаление, управляващите изглежда залагат на втория вариант, наречен за благозвучие „нормализация“.“
Вярно, но не особено трудно за прогнозиране.

Прекрасни празници!

Банско 23.12.2014 г. (Bansko, a ski resort in Southern Bulgaria)

Анри Матис (илюстрация към 'Ulysses"на Джойс)

See more at: http://www.brainpickings.org/2012/06/19/matisse-ulysses-1935/

2014-а през погледа на анализатори: Фалит, конфликт, възобновена надежда (интервю за БТА, препечатано от Дарик)

    Лора Матанова
 

© снимка: ThinkStock/Getty Images  

Фалит, конфликт, възобновена надежда - така виждат случилото се през 2014 г. политолозите Даниел Смилов, Димитър Ганев и Петър Николов.
Димитър Ганев от "Галъп интернешънъл" смята, че ключовата дума за 2014 г. е "конфликт". Отминаващата година няма да се запомни с добро - нито за света, нито за България, коментира той пред БТА. Две ключови международни събития нарисуваха новата геополитическа карта - конфликтът в Украйна и създаването на Ислямска държава. Това ще са конфликти, които няма да бъдат лесно разрешени и ще влияят върху международните отношения още години наред, прогнозира той.
Според него 2014 г. не е била добра и за България. Политическата криза, в която изпаднахме в началото на 2013 г., не бе разрешена и през 2014 г. За втора поредна година имаме по 3 правителства. Парламентарните избори на 5 октомври пък създадоха повече от сложна конфигурация в Народното събрание, а политическият ни елит остава с много ниско доверие, отбелязва той.
По думите му годината е била лоша за страната ни и в икономически план - бюджетният дефицит е преминал европейските изисквания от 3 на сто, дългът се е увеличил, фалирала е четвъртата по големина банка в България, безработицата не е намаляла, а перспективите за икономически ръст не са оптимистични. Всичко това вещае за България една трудна 2015 г., опасява се политологът.
Нивата на песимизъм през годината останаха на почти рекордно нива. Традиционно тези показатели отбелязват някаква динамика към по-добро след изборите, но последните парламентарни избори не показаха сериозно нарастващ оптимизъм, посочва той. Доверието към институциите остава на много ниски нива, като единствено при правителството се наблюдава някакъв ръст, но сравнително скромен, коментира той.
Според Даниел Смилов 2014 г. може да се опише с думата "фалит" - фалит на управлението "Орешарски", фалит на КТБ. Все пак да се надяваме, че това е и частичен фалит на негативните тенденции, които да отворят възможности за ново развитие, отбелязва той.
Сега задачите, които предстоят, са наследството от тези два фалита да бъде преодоляно и да бъде изчистена политическата сфера от корпоративни зависимости, както и да имаме ефективно управление - защото през последните около две години страната беше стигнала почти до неуправляваемост, смята той. Във външен план основната новина през годината бяха събитията в Украйна. Това за България имаше редица последствия, едно от които беше и развитието около Южен поток, отбелязва той. Смилов констатира създаването на по-добра гражданска култура. Гражданите вече имат по-добра представа за корпоративните влияния върху властта, коментира той. Струва ми се, че вече има някакво разбиране, че отговорността за управлението не се изчерпва само да гласуваш на четири години и след това да не се интересуваш от това, което избраниците ти правят. Явно съвременният демократичен модел изисква сериозно, почти непрекъснато внимание от страна на гражданите върху дейността на политиците и, когато политиците се отклонят от обществения интерес, трябва да има някаква реакция, посочва политологът. Без такава реакция успешна демокрация в съвременен вариант не е възможна. И последните две години бяха полезни от тази гледна точка, коментира той. Въпросът е тези тенденции да се окуражават и развиват, а да не се омаловажават и потискат. Притеснението ми е, че публичната среда, включително и медиите, невинаги играят позитивна роля в окуражаването на тези тенденции, допълва Смилов.
За Петър Николов 2014 г. е годината на възстановената надежда. Проблемът по времето на кабинета "Орешарски" беше, че никой не вярваше, че България върви добре. Двигателят на функционирането на държавата и на институциите е общественото доверие, пълният срив на доверието води до липса на всякаква надежда, че нещо може да се оправи, а, когато обществото загуби надежда, настъпва време, в което може да се случат тежки социални катаклизми, обяснява той и допълва, че това вече е зад гърба ни.
Позитивна промяна е, че обществото усети сила в себе си, че може да се включи в политическия процес, че не е безгласна буква. Същевременно не залитна да търси някакви месии, а направи един по-рационален избор и партиите - и управляващите, и опозицията, реагираха адекватно на това, отбелязва политологът. Според него това е бил тежък период за политическата класа в България. Логиката е следната - за да има стабилна икономика и въобще страната да се развива добре, трябва да има стабилно правителство. За да бъде стабилно правителството, то трябва да отговаря на очакванията на обществото и на изборните резултати. Когато нещо в тази поредица не се е случило както трябва, се стига до такава катастрофа, която преживяхме, и се надяваме, че няма да се повтаря, коментира той.
Източник: БТА

Даниел Смилов: Има напрежение в управляващата коалиция (по "Неделя 150")

Има напрежение в управляващата коалиция, каза в предаването „Неделя 150“ политологът Даниел Смилов. Той бе категоричен, че когато се прави такава важна реформа, като пенсионната, зад нея трябва да има ясно политическо съгласие:
В действията на ГЕРБ по този повод няма политическа логика. Това, което се случи, е, че по една  спорна реформа, по която дори министър-председателят е готов да преосмисли своята позиция и той не е убеден в ползата от това решение, без да има някаква спешност, без да има някаква неотложна необходимост ГЕРБ предпочете да гласува с ДПС, без да е постигнал съгласие с преките си коалиционни партньори. Това е алогично поведение, не се вписва в рамките на нормалната политика. Трябва да търсим други обяснения – или има друга логика, или няма никаква логика в тези действия. И двата варианта не са добри.
Тома Биков раздели нещата на две: Въпросът, по който има спор между Реформаторският блок най-вече и ГЕРБ, е начинът, по който беше взето решението за даването на право на избор на хората да решат дали да се осигуряват в универсалните пенсионни фондове или в НОИ. Другият въпрос, който според мен е по-важен, е въпросът за т.нар. "втори стълб" в пенсионната система. Това не е само български проблем.
Според него здравето на коалицията не е застрашено. Той не мисли, че някоя от партиите ще оттегли подкрепата си за правителството. Биков посъветва политиците към по-голяма премереност на думите.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл:

http://bnr.bg/post/100500909/daniel-smilov-ima-naprejenie-v-upravlavashtata-koalicia

Криво седи, право съди или Бойко Борисов арбитър (от портал "Култура" и Дневник)

 

Бойко Борисов
Фотограф: Надежда Чипева

 

Препубликуваме текста на Даниел Смилов от портал "Култура" с позволението на редакцията.  
Това е текст за коалиционната култура. В една сложна коалиция има нужда от арбитраж: винаги ще има различни интереси, които ще се сблъскват, и накрая ще се наложи някой да отсъди и да вземе решението. Това трябва да стане по максимално справедлив начин и така, че спорещите да са готови да приемат решението, дори когато то противоречи на техните позиции. В настоящата четворна коалиция Бойко Борисов е поел ролята на арбитър и това е естествено: той е лидерът на най-голямата партия и като такъв се ползва с най-широка обществена подкрепа. В повечето ситуации дотук Борисов успяваше да намери верните ходове – с изключение на казуса с новините на турски. Там премиерът великодушно остави РБ и ПФ "да се разберат помежду си", сякаш той няма много общо с крайното решение. Плитка хитрина, която в крайна сметка окуражи една кротка ескалация на анти-малцинствено и дори расистко говорене, с която тепърва ще берем ядове.

По-сериозната арбитражна грешка на премиера
дойде по повод на пенсионното осигуряване, обаче и тя е в състояние да постави коалицията под огромно напрежение. Гласуването заедно с ДПС на спорни по своя характер промени, необоснованото бързане, липсата на обсъждане с коалиционните партньори, откритото незачитане на тяхното мнение са все ходове, които не отиват на един модерен арбитър, а приличат повече на сприхав и капризен кадия, станал сутрин по неправилния начин.

Хубавото е, че Борисов усеща тези неща и остави вратата отворена за обжалване на казуса, ново изслушване на страните и евентуалното му преразглеждане. Въпросът е защо трябваше тогава да се бърза толкова предколедно, да се правят фойерверки в момент, когато управлението е тръгнало да се стабилизира и да действа по същество?

Кой е по-по-най?

Арбитърът не бива да се поддава сам на състезателния нагон: това е ключово условие. За да е добър арбитър, той не трябва сам да тича в надпреварата. Явно това ще е една от специфичните слабости на Борисов в арбитражната му роля, защото в един момент той не се стърпява и сам почва да тича, че и да изпреварва другите бегачи. Разбираемо, те имат сериозни оплаквания в подобна ситуацията.

Промените в пенсионното осигуряване, които министър Горанов внесе почти инцидентно, поставиха коалиционните партньори на ГЕРБ в невъзможна ситуация. Нейните параметри вече са многократно описвани, но нека да се спрем само на най-важните:

Дългосрочна, важна промяна се скрива зад технологични решения: Промяната с въведеното право на избор на гражданите да се върнат в НОИ, както и сроковете, в които те трябва да решат дали да отидат/останат в частен фонд, променят сериозно базовите правила в пенсионното осигуряване. Новите правила окуражават хората да изберат НОИ, подтикват ги да го направят. Вярно е, че те не ги задължават да го сторят. Но в книгата Nudge (Подтикване) на двама американски автори е описана в детайли логиката на подобни ходове. Ако оставите хората да избират, огромен процент от тях ще изберат да не направят избор и да приемат решението, което системата им предлага. Така например, огромен процент хора не си сменят паролите на сим картите или на дебитните карти, дори когато в началото те са 0000.

Въпреки правото на избор на частен пенсионен фонд, половината от застрахованите в момента са си оставили парите там, където системата ги е разпредилила. В този смисъл, променяйки базовите правила, държавата създава презумпция в полза на НОИ и може да разчита, че сериозен процент от новоосигурените поне ще останат в държавния фонд. Това ще доведе до допълнителна капитализация на НОИ, но и до изтегляне на средства от частните фондове. Ergo, промяната е системна, дългосрочна и важна. Защо се бърза с нея толкова тогава? Защо тя се прикрива зад технологични решения?

Основанията за реформата са неясни: ГЕРБ повтаря монотонно, че реформата защитава правото на избор на гражданите. Това номинално е така, макар че и в двата случая става дума за задължително допълнително осигуряване – парите на хората така или иначе им се удържат и става дума за това кой от двата модела би бил икономически по-изгоден за тях, кой би бил по-устойчив. Няма ясни аргументи защо предлаганото от ГЕРБ се ползва с икономически предимства. От недомлъвките се налага тревожното усещане, че частните фондове не се управляват добре, че изложени на конкуренция от страна на държавата, те ще подобрят дейността си. Това може и да са валидни аргументи, но те битуват апокрифно, а не официално.

Не е ясно това обективна оценка ли е, или пък е просто черна кампания (с участието на държавата и медии) срещу частни играчи. Самият Борисов спомена фондовете в контекста на КТБ, което също раздухва тревожни спомени. А за капак, идеята, че конкуренция между държавен и частен фонд у нас е възможна, също е дълбоко спорна. Та нали държавата във всеки момент може да прати разследващи и регулатори във всеки един фонд и да "подтикне" неговите вложители "свободно" да изберат НОИ.

Последиците от реформата са неясни, както и нейните детайли: Какви са целените последици, а и какви са реалните последици също е неясно. С колко ще се "рекапитализира" НОИ, какви са разчетите на финансовото министерство по този въпрос? С колко пък ще се декапитализират фондовете и кои? Ще трябва ли те да разпродават на пожар активи? Как ще се отрази това на фондовия пазар в страната и пр., и пр., остават висящи въпроси. А има и някои преки недомислици. Например, има хора, които се осигуряват на максимума, и те би трябвало само от това да получат максималната пенсия от НОИ. Такива граждани и те ли по дифолт ще остават в НОИ, ако не изберат фонд в рамките на даден период от време? За тях това би било напълно безсмислено.

С коалиционните партньори не е постигнато съгласие, а е постигнато съгласие с ДПС: Това е може би най-тревожната страна на въпроса. Тази коалиция беше създадена с идеята управлението да не зависи от ДПС. Не за това, че движението представлява българските турци, което е негов безспорен актив, а затова, че то единствено не се дистанцира от явни корпоративни завистимости, че и досега няма ясен отговор на въпросите каква беше ролята на г-н Пеевски в управлението "Орешарски", във фалита на КТБ и т.н. В крайна сметка, тепърва ще се прави парламентарна комисия за банката, ще се изяснява въпросът "Кой". В такъв контекст да пренебрегнеш коалиционните си партньори, за да гласуваш спорен текст с ДПС, е дълбоко съмнително и поставя цялата коалиционна логика под въпрос.

Нещо повече, то поставя поне един партньор – РБ – в невъзможно положение пред своя електорат. РБ са в правителството, но ключово важни решения се прокарват без тях. По елементарните правила на парламентаризма това е недопустимо: те не могат да носят отговорност за решения, по които дори не са консултирани както трябва. В интерес на истината, Борисов спомена, че на посещението в Германия нито Кънев, нито Кунева не са повдигнали въпроса с пенсионното осигуряване. Ако това наистина е така, реформаторите също трябва да се замислят: като имат възражения, първо трябва да ги обсъдят с ГЕРБ и останалите, а после в медиите и фейсбук. Но така или иначе, основната отговорност за коалиционните отношения е върху Борисов. Той едва ли не знае колко е чувствителен електоратът не само на РБ, но и голяма част от неговия към интерлюдии към ДПС. В този смисъл, предколедният романс с движението няма как да бъде оправдан.

А сега накъде?

Много зависи от самоназначения арбитър в случая. Той пропусна да свири явна дузпа срещу своя тим и сега публиката ще го освирква, ще има основателни оплаквания, искания за лишаването му от права. Ясно е, че пенсионна реформа не може да се прави по този начин, тихомълком, с неясни цели и непредвидими последствия. Ако коалиционното правителство ще продължава да съществува, трябва партньорите да седнат заедно и да излязат с обща позиция по темата. Като обсъдят внимателно всички аргументи, като са сигурни, че като коалиция стоят зад решението. В противен случай оставането поне на РБ в този формат става проблематично – а Калфин очевидно и сам е стигнал до подобни изводи за себе си. За да се избягват подобни сценарии в бъдеще, е крайно време коалицията да излезе с детайлна програма на ангажиментите в отделните сфери. В съдебната сфера нещата започват да се избистрят на ниво политическа воля. Същото трябва да се случи и в останалите важни области.

Поука: за да е някой арбитър, необходими са две страни, които да признават неговия авторитет. Това става, когато арбитърът спазва правилата и зачита правата и достойнството на страните. В противен случай викат друг.

Банско, 20.12.2014 г.

ГЕРБ се замозастреля

 

От Даниел Смилов

Последна промяна в 20:47 на 19 дек 2014, 694 прочитания, 18 коментара

 

Среща между Владислав Горанов като зам.-министър на финансите и депутата от ДПС Делян Пеевски през 2010 г.

Радан Кънев: Използвате отсъствието на премиера, за да прокарате пенсионните промени - 19 дек
Въпреки отпора ГЕРБ и ДПС си приеха пенсионните поправки (обобщение на дебатите) - 19 дек
Горанов: Приемаме пенсионните промени, до март може да мислим поправки (допълнена) - 19 дек
Реформаторите: Не знаем кой предложи промените за пенсиите така, както не знаем кой предложи Пеевски - 18 дек
Борисов за пенсиите: Тезата за национализация е груба манипулация - 17 дек
Котка в чувал (не се гласува) - 13 юли

Коментарът е бърза първа реакция на политолога Даниел Смилов във "Фейсбук" на "тематичната коалиция" между ГЕРБ и ДПС за пенсионните промени 
"Дневник" го публикува с негово разрешение. Заглавието е на редакцията

ГЕРБ се самозастреля с гласуването за пенсионното осигуряване. Няма политическа логика в това, което се случва. Горанов лъсва отново като топла връзка с ДПС. Пеевски и той е в играта отново.

Каквито и да са чисто икономическите аргументи (а те са спорни), не може да се налагат така решения без да са обсъдени с партньорите, само защото Горанов и ДПС ги подкрепят. Това е или невероятна глупост, или е тестване на водата за приобщаване на ДПС в управлението. Каквото и да е, то е недопустимо - компромис тук е невъзможен. Затова коалиционните договорености трябва да се обсъдят отново и то много твърдо: Реформаторският блок не бива да остава в правителството без гаранции, че днешното решение ще се ревизира, както че и подобни импровизации няма повече да има.

ГЕРБ сигурно ще дадат заден ход, но защо си правят такъв предколеден подарък е мистерия, от която направо си мирише. Ако си мислят, че вече могат да си управляват с ДПС, жестоко се лъжат.