четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Ултиматумът на Сидеров и други скечове

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/02/20/2245626_ultimatumut_na_siderov_i_drugi_skechove/


Ултиматумът на Сидеров: Ако не изпълните моите десет точки, което знам, че няма да направите, ще съборя правителството, ако съм сигурен, че следващият парламент ще ги изпълни, което знам, че той няма да направи!

Коалиционното споразумение с "Атака": Аз знам, че ти знаеш, че това, което искам, не го искам, а искам нещо друго. Ти знаеш, че аз знам, че ти няма да ми дадеш това, което казвам, че искам, а това, което наистина искам.

Ново лице в политиката: Ако се провалиш като журналист заради прекалената си услужливост към групировки, ставаш ли "ново лице", влизайки в политиката в услуга на същите тези групировки?

Паралелни животописи: Бареков е политик в степента, в която Костов е анализатор.

Независим депутат: Депутат със сменен патрон на зависимост.

Националист: Икономичен начин човек да се гордее искрено и основателно с държавата си, без да е нужно да дава основания тя да се гордее с него. От тази гледна точка националният празник рискува да се превърне в допълнителна промоция, ежегодно сваляне на цената на искреното и основателното гордеене с държавата.

Третата окупация на Софийския университет: Ректорът проф. Илчев е блокирал Ректората, като допускът е само срещу служебна карта или студентска книжка. Политическите искания на проф. Илчев за момента са неясни, а окупацията изглежда е безсрочна.

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Самопризнания за технология на властта

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/02/13/2240676_samopriznaniia_za_tehnologiia_na_vlastta/


Скандалът "Пеевски-Цветанов" разкрива технологията на властта от най-интимна гледна точка – четиридесетте срещи на двамата говорят за траен ангажимент и интензитет на чувствата в нелегитимните отношения между медии и власт. Стана ясно, че медиен магнат е имал постоянен достъп до кабинета на вътрешния министър, че са договаряли (успешно) медийни услуги за управляващите и че са разговаряли заедно и с други висши държавни служители, като главния прокурор например. Темите на тези разговори най-вероятно не са били тривиални – били са за управление, кадрова политика и пр. Всичко това говори за съществуването на

медийно-партиен център на власт, който не може да бъде открит в конституцията

Направените самопризнания са достатъчни да сложат края на политическите кариери и на двамата участници в rendezvous-тата. Не случайно започна дистанциране от тях в съответните им политически лагери. Първо, Бойко Борисов заяви, че Цветанов сам трябва да докаже своите твърдения – ГЕРБ като партия, видите ли, не стои зад тях. Идеята тук е ясна – да се минимизират пораженията, като се твърди, че става дума за лична политика на Цветанов спрямо Пеевски, политика, за която Борисов и ГЕРБ не са знаели. Този ход е колкото разбираем, толкова и неубедителен. Разбираем е, защото самопризнанията са пряко свързани само с Цветанов; неубедителен е, защото противоречи на политическата и човешката логика – просто няма как Борисов да не е бил наясно със ситуацията. Но тепърва ще слушаме обяснения по този въпрос.

Още по-конфузна е ситуацията в лагера на сега управляващите обаче. Лютви Местан направи телевизионен опит да се дистанцира от "личните" бизнес дела на Пеевски, към които явно спадат и контактите му с Цветанов. За Местан важното в скандала е "лицемерието" на ГЕРБ, които нападат Пеевски, а са били толкова близки с него. Нещо повече, докато Пеевски открито говори за 40 срещи, Цветанов е открит само за 7-8, което според лидера на ДПС е доказателство за моралното предимство на първия. Меко казано, това е доста едностранчив прочит на случващото се. Ако е нормално двамата да се срещат често, какво значение има дали срещите са били осем или четиридесет – просто някои не са оставили трайни впечатления. Ако отношенията така или иначе не са нормални и приемливи (какъвто е случаят), защо е толкова важно, че единият си признава за по-голяма консумация?

Всички тези

риторически маневри са, за да се прикрие огромната пробойна, която зейва в и без това разклатената лодка на управляващите

Какво прави все още г-н Пеевски в средите им и как стана така, че той щеше и до днес да е шеф на ДАНС, ако не бяха избухнали масовите протести през юни? Ако властта се е упражнявала от неформална медийно-партийна структура по времето на ГЕРБ, как е възможно половината от тази структура да намери място и в управленския формат на ДПС–БСП, а и да е на път да се сдобие с директен контрол върху държавните служби за сигурност? Тези въпроси останаха заметени под красноречието на лидера на ДПС.

Но всъщност най-парадоксална е

щраусовата позицията на БСП по въпроса: мълчание сякаш скандалът "Пеевски-Цветанов" е нещо далечно, което не ги засяга

Да припомним все пак, че Станишев формално убеждаваше колегите си да гласуват за кандидатурата на Пеевски за ДАНС – БСП носи солидарна отговорност за акта на неговото назначение. Както и за продължаващото и досега коалиционно управление с него.

Този кратък анализ показва, че скандалът със самопризнанията не е просто скандал за политическата съдба на две фигури, колкото и важни да са те. Това е скандал, разкриващ дълбоки, структурни проблеми на властта в България.

Партиите у нас, а и по света са гледани с все по-голямо недоверие от избирателите: малко над 10% от хората заявяват, че им вярват. Същевременно хората формират своето мнение през медиите: у нас огромното мнозинство "вярва" на телевизиите като източник на информация (между 60-70%). В една такава среда има натиск партии и телевизии да започнат да се сливат, да възникват хибриди като "Атака" или новата формация на Бареков. Ако пазарът на медиите е монополизиран, ако конкуренцията между тях е проблематична, може да се стигне до ситуации, в които медийни магнати стават сиви кардинали, започват да диктуват политиката в страната. Скандалът "Пеевски-Цветанов" всъщност ни показва топлата връзка, честотата и характера на отношенията, които се появяват. А логиката им е проста: медийно влияние срещу управленски услуги. В крайна сметка далеч не е случайно например, че държавата толерира почти монополна ситуация в области като печатната преса и разпространението на вестници, монополът, както може да се досетите, е за тези медии, които са най-благосклонни към управлението.

Тези нелегитими отношения между власт и медии съсипват както медийната среда, така и партийната система

"Няма независими медии – всички медии обслужват корпоративния интерес, който стои зад тях". Това са твърдения, изказвани от бизнесмени с интереси в медийния сектор. С такова отношение при изострена политизация никак не е чудно, че медиите се превръщат в бухалки за саморазправа с политическия опонент. Нещо повече, при малък медиен пазар като нашия ситуацията бързо се изражда до медийна война между две-три групи, която срива изобщо идеята за качество на медийната услуга. Не случайно вече сме No. 100 по медийна свобода според "Репортери без граници".

Вредата върху партийната система е още по-голяма обаче. Очевидно е, че големите партии – като ГЕРБ и БСП – смятат, че не могат да упрвляват ефективно без "медиен комфорт" и контрол. Това обяснява опасната им близост с едни и същи медийни играчи, когато са на власт. Нещо повече, скандалът с платените тролове в БСП илюстрира тезата, че за социалистите свободна, независима медийна среда няма – всичко е въпрос на опорни точки и пари. Няма независими медии, да живее правото на по-силния! Фактът, че медийната стратегия на основни партии разчита на подобни прийоми, е покъртителен.

Най-деструктивният ефект върху партийната система е видим с

опитите на медийни групировки директно да се намесят в политическите раздавания с партии

от тв водещи и пр. В една партийна система като нашата влиянието на балансиращите партии – ДПС и други по-малки (центристки или популистки) формации, е непропорционално голямо, защото без тях не може да има мнозинство. Не е случаен опитът на силните медийни групировки да "захванат" точно такива партии. Така с най-малък ресурс се получава най-голям контрол.

В заключение скандалът "Пеевски-Цветанов" повдига отново ключовите въпроси за необходимостта от дълбоки, структурни реформи както в партийната, така и в медийната инфраструктура на страната. Проблемът при медиите са тенденциите към монополизация и политизацията им. При партиите това е прекомерната им зависимост от медийно корпоративни интереси. Хубавото на този скандал е, че проблеми, за които досега се говореше повече теоретично и абстрактно, вече може да се обсъждат на базата на самопризнания на главни действащи лица.