вторник, 30 октомври 2018 г.

ТРЪМП ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО (Култура)


Даниел Смилов
Наближават две години от избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. През това време се случиха много неща, които трудно могат да се подредят в смислена обща картина. Но ако трябва да обобщим президентските амбиции на човека с оранжевата прическа, те се свеждат до следното:

СВЕТЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНИ, ЗА ДА ОСТАНЕ СЪЩИЯТ 

Тръмп е първият, но едва ли ще е последният президент на САЩ, който е воден от остро чувство за загуба на водещата роля на страната му в света. Тази страна е все още най-могъщата, но нейните конкуренти са вече твърде близо до нея по ресурси. Стратегията на Тръмп е промяна на световния ред, така че в него Америка да запази своето лидерско място. Възможно ли е това? Може ли да се спре гюле с вентилатор? Опитите във Вашингтон продължават.

КИТАЙ

Китайската икономика вече надхвърли по паритет на покупателна способност американския БВП. В абсолютни стойности тя премина границата от 12 трилиона долара през 2017 г., което я прави сравнима с тези на САЩ (19 трилиона) и на ЕС (17 трилиона). Перспективите са за бързо настигане от страна на Китай на другите два блока – до десетилетие-две азиатската икономика ще е безспорен световен лидер.
Каква трябва да е политиката на САЩ по този въпрос? Тръмп е прав да посочи Китай като основен свой конкурент, но „планът” му за запазване на първото място на САЩ не изглежда особено състоятелен. Търговската му война с Пекин засега е по-скоро периферна и води до размествания, които са незначителни с оглед на голямата картина. Вярно е, че някои големи фирми обмислят изтегляне на част от производството си от Китай, но повечето от тях няма да го върнат в САЩ, а ще го преместят във Виетнам или на други подобни места. И като цяло търговската война може да доведе до временно забавяне на растежа на китайската икономика, но ако ескалира твърде много, тя може да породи и глобална рецесия. А как светът ще изглежда след една нова голяма контракция на икономиката, е трудно да се предскаже: кризата от 2008 г. не спря възходът на Китай.

ЕС

Странното е, че отношението на Тръмп към Китай не е много по-различно от отношението към съюзниците му от ЕС и НАТО. Заедно с ЕС, САЩ могат да гарантират глобалната доминация на Запада в икономическо отношение много по-дълго време, отколкото САЩ сами по себе си. Но това не е неговата стратегия – той иска да разбие ЕС на съставните му държави, за да могат САЩ по-лесно да се налагат на всяка една взета поотделно. В краткосрочен план това може да доведе до някакви позитиви за САЩ, като предоговаряне на търговски споразумения и пр., но в дългосрочен план една слаба и разпокъсана Европа би била добре дошла за възхода на Китай. В крайна сметка докато САЩ и ЕС са демокрации, азиатската държава в политическо отношение е тоталитарна. Ако целта на САЩ е да запази собствения си, западен начин на живот, защо действа срещу него и в интерес на най-опасните му конкуренти?
Изоставянето на традиционните демократични съюзници на САЩ и откритата работа срещу техните интереси не изглежда оправдана политика.

РУСИЯ

Тръмп като че ли се готви за потенциален военен сблъсък с Китай и заради това се опитва да привлича Русия на своя страна. Поведението му спрямо Путин е в диапазона от сервилност до пренебрежителност. Възможно е това да се дължи на някакви скрити зависимости, макар че разследването на Робърт Мълър досега не е открило нещо особено съществено. По-скоро става дума за опит за геополитически увертюри от страна на Тръмп, които да привлекат Русия в неговия отбор, а не в този на Китай. Москва има такъв дългосрочен интерес, защото лесно би могла да се превърне във васал и ресурсен придатък на един китайски гигант. Скъсването на ядрените споразумения пък показва, че Тръмп не възприема Русия като равноправен потенциален съюзник – тя трябва да си избере отбор, но с ясното съзнание, че не е първа цигулка в него.
Като цяло в тези калкулации на Тръмп има логика. Необяснимо остава защо той е толкова отстъпчив спрямо Путин по отношение на Украйна обаче. И защо заедно с Путин работи срещу ЕС и НАТО. Ние сме преки жертви на тази линия на американската политика: Русия се възползва от нея, за да увеличи влиянието си на Балканите и в Европа като цяло.

БЛИЗЪК ИЗТОК

Тръмп продължава линията на постепенно дезинтересиране на САЩ от района на Близкия Изток. С новите енергийни технологии и фракинга ресурсно САЩ са все по-независими от този регион и за тях той е важен най-вече с оглед на цели като защитата на Израел и продажбата на оръжие. Затова Иран – като най-сериозната опасност за Израел – бе изведен като приоритет за Тръмп. Както и Саудитска Арабия, която пък е най-сериозният купувач на американско оръжие и други стоки. В тази картина Турция изпада в геополитически вакуум и затова се люшка между Русия, ЕС и САЩ, като прави жестове към всеки един от тези центрове. От българска гледна точка това е опасна ситуация – ние имаме интерес от твърдо обвързване на Турция в западния лагер.
Кризата с убития саудитски журналист в Турция демонстрира крехкия баланс между дезинтересираността на САЩ в региона и все още съществуващите претенции на страната да е световен лидер. Лидерството изисква морал – ако някой е воден само от тесни егоистични интереси, бързо губи всякакъв авторитет. Това е и големият риск на линията „Тръмп”.

ЛИБЕРТАРИАНСКО КЕЙНСИАНСТВО

Икономическата политика на Тръмп е класическата републиканска смес от либертарианско кейнсианство– сваляне на данъците и увеличаване на държавните разходи, особено в областта на отбраната. Резултатите от тази политика са два – икономически ръст, по-голям бюджетен дефицит и държавен дълг. Тази политика е възможна единствено заради водещата роля на долара в световната икономика, както и в желанието на чужди държави и фирми да инвестират в американски облигации. Китай е един от големите притежатели на американски правителствени книжа. Очевидно е, че поддържането на този икономически модел заедно с геополитическа конфронтация с Китай не може да продължи дълго време. Дали Тръмп има план по въпроса е рано да се каже – засега икономическата му политика е рискова и инерционна. Просто проблемите се отлагат за решаване в бъдеще.

ОБЩЕСТВЕНА ПОЛЯРИЗАЦИЯ

Ако управлението на Тръмп има един ясен ефект, то той е обществената поляризация и радикализацията на публичното говорене. Америка рядко е била по-разделена държава. Едно скорошно изследване показва, че страната е буквално разполовена по въпроси като миграция, права на сексуалните малцинства и междурасовите отношения.[i] Стратегията на Тръмп е да засилва и раздухва поляризацията, да играе ролята на племенен вожд в нещо като гражданска културна война. В тази война умерените биват заглушавани от радикалите, разумът отстъпва на арогантността и шумотевицата.
Тръмп твърди, че това е необходимо, за да консолидира своята база и така той да получи мандат за „реформите”, които извършва. Дългосрочните ефекти от поляризацията няма как да са добри – политически мотивираното насилие и тероризъм вече почнаха да стават ежедневие. И тук Тръмп действа опортюнистично, като върви по острието на бръснача.

ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ В САЩ

Въпреки че назначи Кавано във Върховния съд и си осигури „консервативно” мнозинство, Тръмп няма да унищожи либералната демокрация в САЩ. Напротив, така той успя да консолидира опозицията срещу себе си. С щати като Ню Йорк и Калифорния САЩ не могат да се превърнат в царство на консервативно-селски популизъм от каубойски тип. Вярно е, ще има щати, които могат да се свлекат до този статут. В най-лошия случай, ако Върховният съд, да речем, реши да отмени Roe v. Wade (делото, легализиращо правото на аборт), ще има американска територия, на която абортът е забранен. Това ще принуди много жени да пътуват до крайбрежието, дори да се преселят там. Разликата между крайбрежието и т.н. Bible belt – щатите с по-консервативно население във вътрешността на страната – ще се засили. Америка ще е по-разделена и вътрешно-конфронтационна. Но либералната ѝ демокрация като цяло няма да бъде отменена и заместена с нещо друго.

ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ ПО СВЕТА

Същото може да се каже и за либералната демокрация в Западна Европа. Великобритания, Германия, Франция и Холандия ще преживеят Тръмп толкова либерални и демократични, колкото са и сега. Размествания в партийните им системи и изборни изненади ще има. Но както шведските и холандските избори показаха, популистите остават в рамките на 20% от електората.
В останалата част от света Тръмп не е добра новина за либералната демокрация. Авторитаристи, реваншисти, опортюнисти и обикновени шарлатани от всякакъв вид виждат в Тръмп вдъхновение. Въпреки приликите, Тръмп не е глобален Валери Симеонов, Волен Сидеров или Виктор Орбан обаче. Тръмп действа в институционална среда и обществени ограничения, които правят невъзможно сриването на демократичния ред. В крехки нови демокрации войнственият популизъм ала Тръмп може да помете цялата конституционна уредба. И да се използва от диктатори за легитимация на техния режим.

ИЗБОРИТЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ

Изборите през ноември са важни не толкова за Америка, колкото за останалия свят. Какъвто и да е техният резултат, Тръмп ще продължи своята политика, чийто параметри бяха очертани по-горе. Но една победа на републиканците би пратила сигнал, че тази политика „работи”, в смисъл че осигурява преизбиране. Това би наляло вода в Тръмповата мелница за втори мандат, но още по-важно – би дало криле на имитаторите на Тръмп по света.
А това е наистина комично, защото добър или лош (по-скоро второто), Тръмп е вкоренен и произтича от страховете на американците за загуба на статус на първа сила в глобален план. „Америка на първо място” е бойният вик на този страх, който очевидно резонира с американското мнозинство и го кара да се опитва да спира гюлетата на глобалното икономическо развитие с вентилатора на популистките фантазми за величие. Ако Америка се превръща в тъжно и леко депресиращо място в резултат на тези амбиции с оранжева прическа, опитите да се имитира Тръмп в места като България, Унгария или Русия са направо жалки и комични. Особено за европейските държави е ясно, че интеграцията и взаимодействието между тях е единствената им гаранция за достойно място в глобализирания свят. Приказките, че те сами, водени от национално-егоистични интереси ще се защитят най-добре, са в най-добрия случай за романтични наивници.
Европа знае накъде води романтизмът на национализма.
_____________________________

петък, 26 октомври 2018 г.

Математиката на “конструкцията”



Теорема 1: Ако една фирма се оттегля от спечелени проекти по волята на премиера, сигурно ги е спечелила по тази воля.

Теорема 2: Обиколката и диаметъра на обръча са право пропорционални на дължината на мандата и обратно пропорционални на броя на извънредните парламентарни избори.

Теорема 3: Лицето на обръча е равно на π по дължината на бухалката на квадрат.

Теорема 4: Продължителността на живота на руските самолети и цената за поддръжката им е право пропорционална на дължината на мандата на министър Каракачанов.

Теорема 5: Бройката и размера на щетите от лобистки актове са право пропорционални на шума от патриотичния тъпан.

Теорема 6: Дължината на мандата на Борисов = (способността на Симеонов да мълчи/броя на скандалите с участие на Сидеров) X10 от медийната империя на  Пееф. 

четвъртък, 25 октомври 2018 г.

Заради едното уж

Уж стабилността на третото уж Борисово правителство е отново разклатена от уж патриотите, които вече са и уж консерватори. Може да се наложи уж опозиционното ДПС и уж партията на Марешки да подкрепят наяве управляващата "конструкция". Със сигурност уж медиите на Пеевски, който уж пак се раздели с тях, ще трябва съвсем открито и безскрупулно да бранят "конструкцията", но това само ще засили убеждението, че тя е уж на Борисов, а всъщност е на някой друг. Шумотевицата ще даде възможност на уж социалистите, които са реално вече консерватори, да прикрият факта, че са уж опозиция на правителството по важни теми като КТБ, корупция, еврочленството, Скрипал, Белене, Орбан и т.н. Конфликтът между Сидеров и Симеонов постави всички новопокръстени уж консерватори в конфузна ситуация и демонстрира, че един "консервативно-патриотичен" обрат на ГЕРБ бързо би направил партията и Борисов за посмешище. На този фон той ще продължи уж да балансира. Уж борбата с корупцията също ще продължи.

понеделник, 22 октомври 2018 г.

За радикалното говорене, което превзема терена на политиката (Дарик)


Дарик радио
Професионални анализатори в "Кой Говори" днес са:
Димитър Вацов - философ
Даниел Смилов - политолог
За изказването на Валери Симеонов, митинга и маскарада, който прикрива радикалното говорене: звуков файл

понеделник, 8 октомври 2018 г.

"Parto, parto"


ПОСЛЕДНИТЕ СМЪРТНИ (Култура)

Даниел Смилов
Твърди се, че първите безсмъртни в историята на човечеството са вече родени. Според един от директорите на Гугъл – Рей Кързуел – 2029 г. ще е вододелът, отвъд който смъртта няма да е неизбежна. Футурологът Ян Пиърсън пък поставя годината 2050 като най-вероятна за постигането на съществен прогрес в продължаването на живота.(1) Нанороботи, които унищожават ракови клетки; генетична терапия, даваща допълнителни четири века; клониране и принтиране на човешки органи; дигитални аватари…(2) Всичко това го познаваме от научната фантастика, но технологичната част от нея става все по-реалнa и достижима. През 2012 г. са проведени експерименти, които успешно удължават живота на мишките с ¼. (3). Във вселенски план, човекът не е много по-различен от мишката.
Въпросът с датата на официалната отмяна на неизбежната смърт не е още решен, но предчувствието за безсмъртие вече се носи из въздуха. И в свят, в който първите безсмъртни са вече родени, възниква въпросът (макар и второстепенен) за последните смъртни – тези, проявили неблагоразумието да се родят с няколко години по-рано от необходимото. Според сметките на Ян Пиърсън, появилите се на света до 1970 г. може би ще са последните смъртни в историята на човечеството. Тяхната съдба е особена чест, синтез от трагедия и комедия, в който има по нещо както от Хектор, така и от Марко Тотев: от благородството в лицето на смъртта и иронията на липсата на късмет.

„ПРЕХОДЪТ” КАТО ПРЕХОД КЪМ БЕЗСМЪРТИЕ

Последните смъртни може да са в трагикомична позиция, но те са поколенията, които доминират политиката в момента. В Източна Европа това са хората, които преживяха падането на Берлинската стена. Те са поколенията, които избраха либералната демокрация с вярата на Фукуяма, че в света на политиката нищо по-добро не може да бъде постигнато. Те са и поколенията, които сега са едновременно горди от себе си, притеснени и разочаровани. Гордостта идва от това, че Източна Европа направи голям скок в развитието си – Полша наскоро влезе сред семейството на най-развитите световни икономики. А това е безспорен успех от гледната точка на тези, които си спомнят как са пращали колети с храни на гладуващите поляци през 80-те години на миналия век. Дори България днес има БВП три пъти по-голям от този през 1989 г. и е вече на 50% от средното за ЕС. С тези темпове ние ще се изравним с останалите европейци дори преди заветната дата на безсмъртието.
Притесненията и недоволствата на източноевропейците са също разбираеми. Времевата рамка на постиженията им се оказа по-дълга от желаното. Почти 30 години след падането на комунизма бедността, корупцията и лошото управление не са изкоренени, демографската картина е влошена, благата не изглеждат разпределени по справедлив начин.
Но има и още нещо. Поколенията на Прехода, поколенията на последните смъртни се чувстват ощетени от две базови несправедливости. Първо, те считат, че не са получили признание за делата (и жертвата си) от историята. „Преходът”, разказан като „нормализация” или като „копиране” на западен опит, е недостатъчно героичен. Направо навява на подражателство. Второ, и по-важно, те предусещат, че ще си тръгнат, когато купонът на човечеството започва.

ПОЛИТИКАТА В НАВЕЧЕРИЕТО НА БЕЗСМЪРТИЕТО 

Екзистенциалната драма (в този случай това клише не е неуместно) на последните смъртни хвърля своята сянка върху настоящата политическата среда. Тази драма обяснява и появата на „безотговорния избирател”, който е готов да експериментира с всякакви клоуни и магьосници, обещаващи му чудеса. От ключово значение е времето: избирателят просто няма време и иска чудесата тук и сега. Най-късно до 800 дена.
Перспективата на неизбежната смърт традиционно е вразумявала хората. Memento mori е бил призив за отвръщане погледа от дребнотемието и за вглеждане в трайното и стойностното – в това, което няма да стане на прах. Но когато смъртта вече не е неизбежна, перспективата се обръща: вечното за едни, се превръща в ежедневие за други. Бляновете на смъртните са прозаиката за безсмъртните.
Лишени от възможността да впечатлят бъдещите поколения с идеите си за вечност, последните смъртни затъват в детайла, страстно и донякъде със злоба се вкопчват в него. Вместо да мислят как да оставят катедрала за вековете, те с цялата си енергия се насочват в смяната на плочките пред съществуващите. И след три дена сменят каузата с друга подобна.
По-важно от дребнотемието е обаче друго – изчезването на емпатията и солидарността. Когато живееш със съзнанието, че си исторически тежко ощетен, онеправдан, нямаш чувството, че дължиш някому нещо. Напротив, другите ти дължат и трябва да те компенсират.
Много от това, което наричаме „популизъм”, е всъщност нищо друго освен суспендиране на елементарните изисквания на солидарността и емпатията:
– Мигрантите и бежанците, които са били от древни времена защитени от елементарни правила на гостоприемство, сега са превърнати в основна опасност. На тях нищо не им се дължи от тези, които сами се изживяват като жертви на историята.
– Поколенията на последните смъртни не са загрижени за бедните. Техният основен страх е те самите да не станат бедни, а централното неравенство, от което се интересуват, е това между средния избирател (тях самите) и горния 1% от световното население (тези, които освен, че са богати, ще постигнат безсмъртие преди другите така или иначе). В резултат на подобни процеси днес в българския парламент няма нито една партия, склонна да се занимава с проблемите на най-бедните и ромите, макар че всички се „борят с бедността”.
– Поколенията на смъртните прогресивно не се интересуват от природата и дори стават активни критици на екологичното движение. Аргументът им е, че те самите са в червената книга на история и техните интереси трябва да бъдат поставени пред тези на птиците и другите живинки.
Единствената утеха на последните смъртни е в това децата им да доживеят отвъд вододела на безсмъртието. С това е свързана и обсесията със „загубата” на децата в един свят, в който децата днес, тук и сега, са повече отколкото през цялата световна история взети заедно. Въпросът, разбира се, не е, че децата са намалели, а че нашите деца са малко. Оттук следват и „консервативните”, но безнадеждно закъснели самообвинения и агресия към различните. 1968 г. е „виновна”, защото със сексуалната свобода, женската еманципация и хомосексуалната толерантност „нарушила” масовото производство на западни деца. (Макар че всяко индустриално развито общество – Япония например – минава през тези процеси и без 1968 г.) Възраждането на хомофобията, защитата на „семейните ценности” и опошленият религиозен „Ренесанс” от Путинов тип могат директно да се свържат с терзанията на последните смъртни;
Тези поколения не са срещу глобализацията сама по себе си, а само срещу тази, която не им е изгодна. Затова те искат да избират – британците искат да продават стоките си в ЕС, но да не приемат поляци, румънци и българи. Американците искат да търгуват с Китай и Канада, но само ако имат положителен баланс с тях и всички останали. Естествено, всеки ще каже, че подобно нещо не може да се случи, а и не би било добро за света, ако се случи в дългосрочен план. Но в този план поколенията на последните смъртни няма да ги има.

КАК ДА ЗАТВОРИШ ВРАТАТА

Хектор е знаел, че в сблъсъка с Ахил неизбежно ще намери смъртта си – смърт, която нито е желал, нито е предизвикал с действията си. Когато излиза от Скейските врати и вижда Ахил, той се уплашва и почва да бяга с колесницата си. Така двамата обикалят Троя три пъти, докато Хектор разбира, че бягството е безсмислено. Загива геройски и става легенда – легенда за човека, който спазва задълженията си, дори когато знае, че той, родът му и цялата му страна ще загинат. Смъртта не отменя човешките задължения.
Хектор е противоположността на поколението на последните смъртни – те се изкушават да мислят, че правилата не важат за тях поради особения им статус. Мислят си, че могат да са егоистични и все още бягат около Троя, като се надяват някак да се измъкнат.
Незабравимият Кристиан Таков казваше:
Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.”
__________________________________