От вчера имаме официална смяна на поколенията в лидерството на десницата. Оттеглянето на Иван Костов е ясен знак за това, че голямата отговорност е вече в ръцете на поколението на Кънев, Малинов, Москов и т.н. Това само по себе си е добра новина - показва развитие и приемственост. А е и неизбежно отражение на голямата гражданска активност в дясно, чийто основен двигател беше точно това поколение.
Оттук нататък хората ще очакват новото поколение да се докаже с резултати, които да надхвърлят организирането на дясното. Съдебна реформа, здравна реформа, банкова стабилност и пр. Т.е. - отговорност за управлението на страната като цяло. За това се иска голяма енергия, концентрация, а в настоящата ситуация и способност да се разбираш с други партии, някои от които са доста различни като политически профил.
Кънев е прав да води дебата за бъдещето на РБ. Алтернативите, които очертава, дават представа за възможните пътища. По-интегриран вариант би бил по-добър за РБ и съм сигурен, че ДБГ също разбират това. В този смисъл, въпросът е да се договори цивилизован преход, като различията не се преувеличават и скорострелно оповестяват в медиите. Макар че хората посвикнаха с този стил и може да им липсва.
Костовата позиция от вчера сигурно може да бъде четена по много начини, но в същината си е ясна и почтена: той дава път на новото, не се отказва от убежденията си, съзнава, че новият избор на партията носи рискове, пожелава успех. За рисковете, вярвам, всички са съгласни и новото поколение ще е отговорно, ако се окажат неоправдани. Алтернативите - според мен - бяха още по-рисковани и неприемливи, което не отменя отговорността на тези, направили избора. Каквото и да стане, Костов няма да е основна причина за успеха или неуспеха. Тъй като има огромно влияние в партията, обаче, ще е важно, тази декларация да не се превърне в основа на някакъв вътрешнопартиен саботаж на Кънев. Самият Костов, сигурен съм, не би се въвлякъл в такъв тип безцелни и вредни боричкания.
С две думи, времето на обучението изтече - идва времето на работата. Успех на Радан, Петър, Светослав... и да не забравят, че лидерството не е някаква естествена поколенческа привилегия, а е нещо, което се доказва!
неделя, 30 ноември 2014 г.
събота, 29 ноември 2014 г.
Седмичен анализ
ГЕРБ – Гузни Ентелигенти
Рашидов Бранят
БСП – Без Съдържание с Патос
ДПС – Десет и ПИК се Спяват
РБ – Резервирани, но с Бойко
ПФ – Постове за Фарфарони
БДЦ – Бареков - Довереник на Цацаров
АБВ – Асортимент от Безполезни Ветерани
АТАКА – Алогични Тези, Арогантно и Кресливо АртикулираниДСБ – Драгалевци Стяга Багажа
СДС - Стопанството на Държавата се Сащиса
ДБГ - Да Гребнем с Бойко
вторник, 25 ноември 2014 г.
Напълно случайни съвпадения
1)
10 прекарва много време в кабинета на 2;
2)
Медиите на 10, които не са негови, славославят 2 и най-вече 1;
3)
Говори се, че по време на престоя си в гореспоменатия
кабинет 10 е представил на 2 обещаваща кандидатура за Главен прокурор;
4)
Обещаващата кандидатура е избрана за Главен
прокурор. (Какво и дали
е обещавала не се знае);
5)
1, 2 и 10 поемат по различни пътища при падането
на ГЕРБ от власт;
6)
Медиите на 10 спират да славославят 1 и направо
го правят на 2 и 1/2 . Той минава в опозиция след предсрочни избори;
7)
В т.нар. „Костинбродска афера“ прокуратурата
„погва“ ГЕРБ в предизборния ден за размисъл по сигнал на безцензурен журналитик;
8)
След изборите прокуратурата излиза с
мултимедийна прес-конференция, в която се твърди, че става дума за опит за
мащабна манипулация на вота. Никакви подобни обвинения не последват;
9)
Медиите на 10 подкрепят на MAX ново правителството на 0 (решарски); те подкрепят и
действията на прокуратурата;
10)
10 е назначен за шеф на служба за сигурност,
което взривява голяма част от обществото. 10 подава оставка, но остава ключов
политически фактор;
11)
Безцензурният журналитик организира протести
пред ВСС, които помагат на новото ръководство на прокуратурата да смени някои
от старите лица (които са си за смяна);
12)
2 е „погнат“ от прокуратурата както за сериозни
неща – като контрола върху подслушванията – така и по доста измислени казуси;
13)
Прословутото „тефтерче на Златанов“ се появява
като обвинение срещу модела на управление на ГЕРБ. Критиките са основателни, но
системно се премълчава ролята на медиите-бухалки на 10 в работата на модела. Т.е.
мълчи се за това, че подбраните жертви първо се „обработват“ от тези медии и
едва ако това и отстраняването им „не им стига“, се предприемат други институционални
действия;
14)
В изнесените от прокуратурата страници се срещат
имена и инициали само на удобни за кръга на 10 хора;
15)
Банкер No. 1 и 10 са в конфликт. Безцензурният журналитик остава с Банкер
No. 1;
16)
10 продава медиите си, които пак остават негови,
а към тях се добавят нови. Включително интернет сайт, който е собственост на
друг. Всички те вкупом самоотвержено подкрепят 10 и главата на прокуратурата;
17)
На европейските избори вече на всички става
ясно, че управлението на 0 (решарски) е кръгла 0;
18)
10 обвинява Банкер No. 1 в опит за убийство и прокуратурата
веднага „погва“ нарочените за убийци;
19)
Прокуратурата си признава, че данни за подобно
убийство изобщо не е имало;
20)
Междувременно, обаче, в Банка No. 4 на Банкер No. 1 – или поне в сградата, където тя
се помещава - са били изпратени прокурори и разследващи лица;
21)
Вложителите – очевидно заради тези действията на
институците – започват масово да си теглят парите от Банка No. 4 и тя е принудена да поиска
специален надзор. (No. 4
може и да е била куха, източена и т.н., но до одиозния случай с „опита за
убийство“ това не е публично известно и не може да породи масови тегления на
пари.);
22)
Медиите на 10 бълват срещу Банкер No. 1;
23)
Безцензурният журналитик страда от загуба на
средства и популярност, като се носят слухове и обвинения от бивши съратници,
че отново търси (и намира)излаз към 10;
24)
Прокуратурата започва да разследва ръководството
на банката и надзорници от Народната банка, както и самия Банкер No. 1 (който е в чужбина);
25)
10 и неговата партия внасят закон, с който искат
да национализират банката като покрият загубите й с пари от бюджета;
26)
Правителството на 0 (решарски) пада;
27)
Медиите на 10 започват енергично да се умилкват
около новия очакван победител – ГЕРБ –като громят възможни негови партньори,
които биха извадили партията на 10 от властта или биха повдигнали въпроса за
дейността на прокуратурата. Враговете са най-вече РБ и министър Христо Иванов.
Враг е и Протестна мрежа по същите причини;
28)
След изборите ГЕРБ и РБ получават шанс да
съставят правителство, но с цената на компромиси и подкрепа от други партньори.
1 удържа думата си партията на 10 да не е във властта;
29)
Липсват 4 000 000 000 лева в Банка
No. 4, но служби и
прокуратура не са особено впечатлени – търси се чуждестранна фирма да гони
парите;
30)
Тефтерчето на Златанов е „откраднато“ и Кирил
Добрев се самоназначава за негов пророк. В светото писание „Добрев“ Д.П.отсъства
и се появява 10;
31)
Прокуратурата – през една от медиите на 10 – неофициално
съобщава, че 10 е преправено на Д.П.;
32)
Медиите на 10 громят противниците на
прокуратурата, но продължават да се умилкват на 1, който е призван от тях за
арбитър. Посланието е: „Падне ли 10, пада и 1!;
33)
Главата на прокуратурата излиза с интервю, в
което се чете същото послание: “Опитите сега да се разпали скандал са обясними.
Един скандал ще удари част от политическата класа, защото ще постави
"в пакет" Д. до Б.".
34)
Въпреки че е предприел действия за изолиране
на партията на 10 от правителството, 1 продължава да мълчи за 10;
35)
Протестна мрежа не вярва, че може да има толкова
много случайни съвпадения;
36)
Медиите на 10 искат прокурорски разследвания
срещу невярващите и започват журнало-помийна саморазправа с тях. Внасят сигнал
в прокуратурата.
37)
Вероятността 36 пъти поред действията на едни и
същи частни лица и държавни органи да се координират СЛУЧАЙНО е равна на шанса
да те удари два пъти гръм в един и същи ден, след като си спечелил шестица от
тотото.
неделя, 23 ноември 2014 г.
Състоянието на нещата: текст, публикуван в КлубZ
Правителството: От възможните варианти, включително този с нови избори, правителство около ГЕРБ и РБ беше най-добрият. Това, за съжаление, не означава, че това правителство е в състояние да ентусиазира мнозина, да създаде позитивна динамика за ефективно и амбициозно управление. По-скоро става дума за възможности за взаимен контрол, блокиране на неприемливи за обществото решения.
Но другата страна на подобен модел е вероятност от неефективност и взаимен блокаж. Към всичко това трябва да добавим и проблемите вътре в коалиционните партньори – национал-популизмът на патриотите, разнобоят в РБ, аморфността на ГЕРБ. А пък АБВ си е питанка в конструкцията от самото начало. На фона на тези тревоги, някои от силните персонални решения се загубиха. В крайна сметка в кабинета влязоха и много качествени хора, които могат да му дадат облик и посока, както могат да компенсират и за недостатъците на някои от спорните имена. В България вече е изключено, обаче, да бъде предложен екип, спрямо който да няма персонални възражения: развихрилите се медийни вакханалии срещу безспорни експерти като Христо Иванов и Атанас Славов го доказват.
Парламентът: Основното питане тук е доколко има кохерентно мнозинство зад правителството. Вотът за плоския данък показа, че такова към момента по-скоро не е гарантирано и това би трябвало да е най-голямото притеснение за ГЕРБ и РБ. Данъчната и бюджетната политика са гръбнакът на едно управление: ако няма мнозинство по тези въпроси, няма по принцип управляващо мнозинство. Ако ДПС е необходимо за такива важни гласувания, то правителството явно не би могло да съществува без Движението.
Два варианта са възможни. Първи – и по-вероятен: това гласуване да е някаква временна жестикулация на ПФ, желание да се спечелят малко точки, да се покаже сила. Когато се гласуват окончателно важните въпроси, обаче, ПФ би трябвало да подкрепя коалицията . Втори, гласуването може да показва (с по-малка вероятност), че ПФ по принцип няма да е партньор, на който да може да се разчита. Ако вторият прочит все пак се окаже верен, страната влиза в тежък сценарий на дестабилизация, с възможни нови избори или безпринципни договорки в парламента, протести и пр.
Партиите: Партиите доста се променениха в резултат на протестите през 2013-2014 г. Това, което стана, че те се изпразниха още повече от собствено идеологическо съдържание, както и от лоялни последователи. Под партия вече се разбира инструмент, който улавя масови настроения по ефективен начин. ГЕРБ днес разчита на умората от нестабилността, желанието на по-динамичната част от обществото за период на стабилност. РБ улови с антената на социалните мрежи желанието на мнозина за реформа на управленския модел по посока европеизация и разграждане на съмнителни политико-корпоративни зависимости. "Атака" настрои локаторите си на пропутинови вълни, а БСП – на страховете на застаряващата част от населението. Национал-патриотарство, меко русофилство с по-европейско лице, откровен популизъм и т.н. също се оказаха печеливши стратегии, които резонираха с настроенията на големи групи. Всичко това доведе до осем партии в парламента, който изглежда не толкова като управленски орган, а като кандидат за колективна псохотерапия.
Медиите: Изпразването на партиите от собствено съдържание, превръщането им в антени, ловящи настроения, ги приравнява с медиите – те ретранслират съдържание, произведено другаде. РБ беше изключение със създаването на Граждански съвет, работни групи по политики и т.н. Сегашното състояние в партията, обаче, показва, че това беше по-скоро временен експеримент с неясно бъдеще. Не е ясно как и работата на Гражданския съвет ще получи отражение в програмата на новото правителство, която тепърва ще се изработва в детайли. Като оставим настрана това частично изключение, останалите партии имат по-скоро медиийна структура – те стъпват на говорители по определени теми, а съдържанието идва от други източници – тинктанкове, социолози, политолози, медийни и пиар експерти и т.н.
В една такава среда медиите се оказват ключови – в тях и през тях се произвежда и тества политическо съдържание, което след това бива „усвоявано“ и „брандирано“ от партиите най-вече на базата на неговата популярност. Много може да се пише по тази тема, но основното е едно: нито едно българско правителство не може да оцелее във враждебна медийна среда.
Това беше разбрано от корпорациите и те инвестираха страшно много в медии, залагайки на количеството над качеството. Моделът „Кой“ стана нарицателен за срастването на политически, медийни и корпоративни интереси. Отстраняването на ДПС от правителството не може да се случи, ако самото правителство е зависимо от медийната подкрепа на присъдружните на ДПС медии. Това е борбата, която тече в момента. Тези медии се опитват да разчленят управленската коалиция, да изолират РБ, да направят ролята на ДПС неизбежна. В този смисъл, ако медийната среда и публичната сфера не се еманципират от директната корпоративна инвазия на определени групи, управлението на страната ще става все по-трудно не само за легитимиране, но дори и за реализиране.
Протестиращите: Гражданските групи, които участваха в протестите, в момента са разколебани между две стратегии. Едната е, да реагират на всичко проблематично, свързано с настоящото правителство, с готовност за излизане на улицата. Проблеми винаги могат да се намерят – от неудачни министерски кандидатури и назначения на други висши позиции до недомислици по конкретни политики.
Другата стратегия е да се приоритизира, да се чертаят червени линии, отвъд които би започнала нова мобилизация за протест (което не изключва възможността за критики и преди тези линии да са прекрачени, разбира се). Първата стратегия изглежда по-последователна, но всъщност единствено втората е и оправдана, и възможна, тъй като протестната енергия не може да се изразходва за всеки сравително тривиален проблем. Нещо повече, овсекидняването на политическия протест би го обезсилило, би го превърнало в декоративен елемент на управлението. Поради това, приоритизация е неизбежна: червените линии трябва ясно да се очертаят и отстояват. Отвоюването на публичната сфера от корпоративно доминирани медии, например, трябва да е на върха на всеки един подобен списък с приоритети. Както и участието на прокуратурата в политически оцветени акции.
Мнозина биха искали да обезсилят протестния потенциал, защото той е най-същественият конкурент на медийно-корпоративната империя на ДПС–Пеевски&co. Затова са истеричните възгласи „защо не протестирате за Х, защо не протестирате за Y.“ Подобна тривиализация на протеста трябва да бъде избягната, защото иначе публичната сфера лесно ще се тръшне от хронична медийна жълтеница.
Проблемите: Междувременно проблемите пред страната не се разрешават от само себе си – те се нуждаят от решителни и последователни управленски действия. Все още нямаме яснота какви ще са тези действия. От години насам управлението е на принципа проба-грешка. Пуска се в общественото пространство идея и ако тя не срещне сериозна съпротива – се изпълнява.
Ако, обаче, такава съпротива възникне, идеята се оттегля и се пробва нещо друго. На пръв поглед този модел е чувствителен към настроенията на хората, но той е резултат и от идеологическата, и съдържателна празнота на партиите: лявото и дясното са толкова абстрактни ориентири, че в тях почти всякакви коалирания и взаимни опрашвания са вече възможни. Ситуацията с КТБ е показателна: минахме през най-различни варианти – от спасяване на банката със закон до нейната несъстоятелност; от цедиране на вземанията до отмяната на цесиите и т.н. Като оставим настрана въпроса кое от тези решения е правилното, впечатление прави липсата на ясна позиция на повечето от основните партии, която да е била последователно защитавана.
В заключение, трябва да се каже, че страната и обществото са изправени пред дълга и трудна борба за създаване на граждански чувствително, но и ефективно, принципно и компетентно управление, което да защитава публичния интерес. През последните две години беше постигнато много за утвърждаването на нова гражданска и политическа култура. Но тя трябва да се отстоява и развива всекидневно, за което се изисква огромно постоянство, способност да се оценяват малките успехи, както и да се подтиска черногледството.
Но ако пък всички започнат да се държат така, сигурно ще пострадат народопсихологията и националният ни характер.
Political synopsis: the post-electoral situation
1) Government: The cabinet is the result of a complex compromise, which seemed to be the better option in the circumstances. It is formed around two centre-right parties - GERB and the Reformist Block - with the help of the nationalist-populist Patriotic Front and the centre-left ABV of the former President Parvanov. We have not had so complex a construction in government before, so it is almost impossible to predict its longevity. A lot depends on two factors. First, how the government is going to tackle the banking crisis and the energy sector imbalances. Second, whether the four parties are prepared to make the necessary compromises in their everyday communication. The appointments of officials in the administration has already produced certain tensions, but for now the government is weathering them well. If it survives the first six months, it will have a chance to stay for four years. A stabilizing factor is the weakness of the opposition and the lack of pressure for new elections - the public has been exhausted by the political turmoil of the last two years and is eager for a period of relative tranquility. Trust, if any, is highly conditional however, and could be easily forfeited.
2) Policies: The priorities of the government are, first, to secure financial stability by amending the budget law. Certain deficits (3.7% of GDP) will be produced, but this will ensure the tackling the CCB bankruptcy, as well as public funding for various governmental programmes. Bulgaria will come under EU scrutiny for excessive budget deficit, but this is not necessarily bad - next year the government promises to fall under 3% deficit again. The overall public debt will be 28% of GDP, which is not dramatic. The second priority will be the energy sector and the renegotiation of some of the long-term contracts with energy providers (green energy and others). The task of the government will be to prevent a steep hike of the price of electricity. Third - the reform of the judiciary, which is key for the stability of the cabinet, since the participation in the government of the Reformist Block depends on it. The healthcare and education are the two other problematic areas, where reforms are expected.
3) Credibility: The government has sufficient credibility and public support to handle both crises well. With CCB the situation has been clarified - the guaranteed deposits are soon to be made accessible to the people. The main question is how the state is going to recover the assets of the bank (bad loans, etc.). This is not a task for the government per se - the Central Bank, as well as the prosecutors and the services need to help. On the energy front, I need to see the first steps the government makes, in order to be able to comment - yet, if they want, they can do the necessary reforms.
2) Policies: The priorities of the government are, first, to secure financial stability by amending the budget law. Certain deficits (3.7% of GDP) will be produced, but this will ensure the tackling the CCB bankruptcy, as well as public funding for various governmental programmes. Bulgaria will come under EU scrutiny for excessive budget deficit, but this is not necessarily bad - next year the government promises to fall under 3% deficit again. The overall public debt will be 28% of GDP, which is not dramatic. The second priority will be the energy sector and the renegotiation of some of the long-term contracts with energy providers (green energy and others). The task of the government will be to prevent a steep hike of the price of electricity. Third - the reform of the judiciary, which is key for the stability of the cabinet, since the participation in the government of the Reformist Block depends on it. The healthcare and education are the two other problematic areas, where reforms are expected.
3) Credibility: The government has sufficient credibility and public support to handle both crises well. With CCB the situation has been clarified - the guaranteed deposits are soon to be made accessible to the people. The main question is how the state is going to recover the assets of the bank (bad loans, etc.). This is not a task for the government per se - the Central Bank, as well as the prosecutors and the services need to help. On the energy front, I need to see the first steps the government makes, in order to be able to comment - yet, if they want, they can do the necessary reforms.
петък, 21 ноември 2014 г.
Задача за прокурори: Ако Д + П = 10 (статус, препечатан в "Дневник")
От Даниел Смилов
Фотограф: Капитал
Задачи за прокурори:
Д + П = 10
К + Т + Б = - 4 000 000 000
Тръба е дълга хиляда километра и е с диаметър 2 метра. Струва на бюджета 200 000 000 евро преди още да е монтирана. След монтажа тръбата ще струва 3 500 000 000, без да се знае какво, колко и защо ще тече по нея. Кой е виновен?
Дупка е широка 100 м, дълга 200 м и дълбока 10 м. В нея има шарани. Реактор в нея няма да има, но той пък може да се наложи да бъде платен за около 1 000 000 000 евро. Колко са шараните вътре и извън дупката?
Фотограф: bTV
четвъртък, 20 ноември 2014 г.
Ако ДПС подкрепя кабинета, това ще смени радикално физиономията му
20 Ноември 2014 | 11:05 | Радио „Фокус“, „Добро утро, България“
Снимка: Информационна агенция "Фокус"
Фокус: Две седмици, след като беше сформирано правителството, едно назначение постави доверието към него на карта. Лидерът на НФСБ Валери Симеонов заяви, че Патриотичният фронт не е съгласен с назначението на заместник-министъра на отбраната Орхан Исмаилов. Симеонов предупреди, че е възможно Фронтът да оттегли подкрепата си и поиска среща с премиера Бойко Борисов. След въпросната среща Валери Симеонов заяви, че Патриотичният фронт не желае да сваля правителството в навечерието на зимата. Той допълни, че ще се изчака премиерът да вземе решение относно назначаването на Орхан Исмаилов. Този случай повдигна въпроса – разклатено ли е доверието към кабинета. Отговорите ще търсим в следващите минути с политолога Даниел Смилов. Г-н Смилов, може ли този случай с Орхан Исмаилов да разклати доверието към кабинета, въпреки че, както вече обявихме, Валери Симеонов е заявил, че Патриотичният фронт не желае да сваля правителството засега?
Даниел Смилов: Аз също не мисля, че става дума за оттегляне на подкрепата на Патриотичния фронт към правителството. По-скоро явно това е по-емоционален начин за изразяване на позиция по отношение на това назначение. Попринцип не е добра практика по този начин да се повдигат подобни възражения. В крайна сметка става дума за сложна коалиция и към коалиционните отношения да се отнасят с особено внимание, защото не е най-добрият вариант първо в медиите да бъдат разнасяни проблемите. Когато възникнат някакви проблеми, е добре те да бъдат обсъждани между партньорите. Това е първият смущаващ факт и той показва, че все още не са се установили полезни за новата коалиция вътрешнопартийни отношения. Вторият смущаващ факт е самият аргумент, с който г-н Валери Симеонов излезе. От една страна, той казва, че не става дума за името на човека и това, че той е от турския етнос, но от друга страна не се вижда друг особен аргумент срещу неговото възражение. Попринцип трябва да се каже, че не е приемливо да се възразява срещу това, че някой е от един или друг етнос. Това поставя под въпрос не само коалиционната култура, а вече повдига и въпроси по отношение на спазването на Конституцията в страната. Всички български граждани са равни. Те имат право да бъдат избирани и да избират и да участват в управлението на страната. Това е безспорно.
Фокус: Възможно ли е това назначение на Орхан Исмаилов за заместник-министър да се е оказало просто удобен повод за Патриотичния фронт да разбуни духовете?
Даниел Смилов: Това, което изтече вчера като информация от разговорите между Бойко Борисов и представители на Патриотичния фронт, е, че те са отделили сравнително малко време на този казус и са говорили по-дълго за други аспекти на коалиционната политика. Би могло да се спекулира, че Патриотичният фронт използва този казус с цел да повдига други въпроси, които имат като приоритет, но това наистина са само спекулации. Пак казвам – не е добра практика по този начин, чрез медиите, да се оказва натиск още в първите дни на едно правителство. Това, без да преувеличавам значението му, все пак хвърля някаква сянка на съмнение върху самата политическа конструкция.
Фокус: Г-н Смилов, къде обаче може да бъде намерен компромисът, след като Реформаторският блок отказа да оттегли назначението на предложения заместник-министър, а Патриотичният фронт и най-вече Валери Симеонов продължават да твърдят, че той не трябва да заема тази позиция?
Даниел Смилов: Компромисът според мен може да бъде намерен, когато се огледат аргументите на двете страни. Етническите, религиозните или каквито и било характеристики не могат да бъдат аргумент за назначението на даден човек. Ние сме демокрация, която признава правото на всички, без дискриминация, да участват в обществения живот. Това е базата, на която трябва да се стъпи. Ако г-н Симеонов има някакви други по-тежки аргументи, нека да ги изложи, но това, че някой е бил член на една партия и след това е сменил членството си или че е от даден етнос, просто не може да бъде такъв аргумент. Ако поради факта, че хора сменят партиите си, те биват поставяни в някакви черни списъци, то тогава как би изглеждал българският парламент? Може би наистина малцина в него биха били достойни да бъдат назначавани където и да било, защото много хора са сменяли партията си, отивали са от една партия в друга и т.н.
Фокус: Докато Валери Симеонов беше много остър и твърд в позицията си за това, че Орхан Исмаилов не трябва да е заместник-министър и за това, че този факт може да стане причина за оттегляне на подкрепата от кабинета, като че ли Красимир Каракачанов имаше по-умерено мнение. Възможно ли е това да стане причина за някакви вътрешни конфликти, разминавания и спорове в Патриотичния фронт?
Даниел Смилов: Не мога да спекулирам. Не познавам толкова добре отвътре тази организация. На мен позицията на г-н Каракачанов ми се струва балансирана. Тя наистина е разумната позиция в ситуацията. Това е въпрос, който според мен може да бъде решен вътре в коалицията. Не изглежда като въпрос, от който може да зависи бъдещето на управлението. Това го разбира, струва ми се, и г-н Валери Симеонов. Така че позицията на г-н Каракачанов също може да стане според мен основа на евентуален компромис и евентуално решение на ситуацията.
Фокус: Хипотетично може ли кабинетът да продължи да съществува и без подкрепата на Патриотичния фронт?
Даниел Смилов: Хипотетично би могъл да съществува, но трябва ясно да се каже, че това вече ще е друг кабинет. Очевидно той ще трябва да разчита на други партии за своето оцеляване и в тази ситуация това, което се появява като възможност, е ДПС. Това ще смени формата, физиономията на правителството радикално и аз бих казал, че това не е възможен вариант, защото пък това ще създаде много силно напрежение вътре в тази коалиция, специално в Реформаторския блок, който едва ли ще приеме една такава ситуация. Така че ако се стигне до нещо такова, бихме имали доста сериозно преформатиране на управленския формат. Бих казал, че не очаквам такова развитие, специално по повод на назначаването на г-н Исмаилов, но пък в същото време не всичко е гладко вътре в рамките на коалицията.
Фокус: Като споменахте ДПС – всъщност ние и вчера видяхме при гласуването на проекта за отмяна на плоския данък, че Движението гласува за отхвърлянето на този проект заедно с ГЕРБ и Реформаторския блок, докато Патриотичният фронт подкрепи предложението на БСП. Това може ли да бъде някакъв индикатор?
Даниел Смилов: Честно казано за мен това е доста притеснително, защото все пак данъчната, бюджетната политика е основата на едно управление. Ако това гласуване от вчера е индикация за поведението на Патриотичния фронт, това би повдигнало сериозни въпроси, за това доколко настоящата коалиция ще може да провежда основните си политики. Така че на първо място това трябва да се изчисти. Възможно е Патриотичният фронт да е използвал това гласуване просто като възможност да постави акцент върху някои от различията си, без да заявява крайно дистанциране от коалицията. Според мен това е прочитът, който е верен, но все пак и това не е белег на добра коалиционна култура. Това показва, че още нещата далеч не са улегнали, далеч не са се подредили по най-ефективния и най-елегантния начин в рамките на новото управляващо мнозинство.
Фокус: Как разчитате последните мерки, предприети от правителството, свързани със социалната политика, отпускането на коледни добавки за пенсионерите? Това може ли да се приема като ухажване на избирателите?
Даниел Смилов: Според мен това е една нормална мярка. На базата на опита от последната година и половина мисля, че ГЕРБ са си извлекли важни уроци. Вярно е, че финансовата ситуация в страната не е добра заради това, което се случи с КТБ, заради цялостното управление през последната година, но това не означава, че такива малки, но важни жестове на съпричастност не могат да бъдат правени. От моя гледна точка това е позитивно развитие.
Симона МЕДАРОВА
вторник, 18 ноември 2014 г.
Даниел Смилов: Решението да бъдат отпуснати коледни надбавки за пенсионерите е правилно
18 Ноември 2014 | 13:53 | Агенция "Фокус"
Снимка: Информационна агенция "Фокус"
„Струва ми се, че държавата може да си позволи един такъв ход. Не става дума за някаква огромна щедрост, но пък пенсионерите, които са в най-тежко положение заслужават някакъв малък бонус по Коледа”, подчерта Смилов. По думите му намесата на премиера е навременна и неговата заявка показва, че това ще е позицията на правителството като цяло.
Лора ГОРОВСКА
понеделник, 17 ноември 2014 г.
Днешни еднодневки
1) За Кобрата: Кличко извади страшен късмет, че не си счупи ръката в главата му. Кобрата е прав, обаче, че съществува конспирация, която системно лишава наши спортисти от добро възпитание, култура и финес. Той е очевидна нейна жертва и трябва да бъде компенсиран.
2) Идея 1: Вежди Рашидов да отстъпи на Кобрата мястото си като министър на културата.
3) За Крисия&пианистите: Браво на децата! Възрастните, които измислят подобни формати, може би са идиоти, обаче.
4) За Малта: нашият отбор беше много по-добър от скромните ни опоненти, но все пак беше ясно, че трябва да стане чудо, за да спечелим. Чудо - като например да вкараме гол от 11 метра. Такова не се случи.
5) За Реформаторите: Двама депутати доказаха, че могат да се оплюват дори като седят далеч един от друг. В британския парламент управляващи и опозиция са на две шпаги разстояние. В нашия, поради дългобойността на слюнкоотделянето, е добре да се въведе неопренът като униформа, а телевизионните студия да предвиждат стъклени прегради и сепарета.
6) Идея 2: ДСБ и ДБГ да бъдат затворени за седмица в къщата на Биг Брадър до излъчването на лидер на формацията и нов граждански съвет. Тъй като разноцветен пушек ще излиза през цялото време, може и да не се разбере дали и кога лидерът е избран, затова камерите не трябва да бъдат спирани.
7) Идея 3: Кунева, Кънев и Исмаилов да се срещнат с Крисия, Хасан и Ибрахим за обмяна на идеи с цел намаляване на напрежението в РБ.
8) За Капитал и ЛАФКА: Да се подозира „Капитал“, че са се продали на Лафка, не е особено интелигентно. (То май направо си е идиотско). Но същевременно е тъжно, че дори „Капитал“ не може да си позволи да подбира рекламодатели. Дано невъзможността за подбор не е трайна. Пожелавам си България да е страна, в която нормалните медии са печеливш бизнес за сметка на жълтурията и долнопробието. Или поне „политическият елит“ да не ходи на крака при това долнопробие.
събота, 15 ноември 2014 г.
За властта, доверието и капитализма
В сряда се проведе интересен дебат между Иван Кръстев и Деян
Деянов за връзката между доверие и политика. Дебатът бързо загуби фокус, защото
докато Деян излагаше възгледите си за обречеността на капитализма и либералната
демокрация, Иван представяше анализ на трансформацията на съвременната
демокрация, породена от смяната на отношението към представителството. Тъй като
двете тези нито се изключват, нито се предполагат взаимно, нито следват една от
друга, те просто се разминаха в пространството. Аз не присъствах на целия
дебат, но от това, което чух, впечатление ми направи един аргумент на Деян,
който е особено подвеждащ. Накратко:
1)
Има ниско доверие в политическите партии,
парламенти, което се изразява и в нежелание за участие в избори;
2)
От това следва и ниско доверие във властта по принцип;
3)
Недоверието във властта по принцип се основава
на (чувството за) несправедливост на икономическите/капиталистически отношения.
Доверието в партиите няма как да се възвърне, защото както и те да се променят,
докато има свободен пазар, частна собственост и т.н. реформите ще са само
козметични;
4)
Следователно, необходима е или цялостна
революция, или радикална трансформация на капитализма, за да се възстанови
легитимността на властта.
От четирите точки, първата е
безспорна: доверието в представителните органи на демокрацията, както и
участието в изборите е ниско и спада на много места. Около 10% от хората имат
доверие на политическите партии в много от държавите на ЕС, например. Нивата на
доверие във Великобритания и България са едни и същи, което показва, че тенденциите
са общи.
От 1 не следва 2, обаче. Швейцария
има едни от най-ниските нива на участие в избори, а от това особено не страда
демокрацията й. Митко Вацов посочи правилно (по време на дебата), че
демокрацията съдържа институционализирано недоверие, разделение на властта, механизми
на взаимен контрол, контрадемокрация (по Розанвалон) и т.н. В този смисъл,
недоверието в партии и парламенти не може да бъде третирано като отхвърляне на
легитимността на демократичната власт изобщо. И наистина, въпреки недоверието в
партии, хората в утвърдените демокрации, а и у нас, не искат да се разгради
демокрацията като цяло и да се замени с нещо друго. Тя е the only game in town. Протестите днес
също показват подобна тенденция – има значително недоверие, фрустрация,
понякога гняв – но няма политическа алтернатива на демокрацията, която да вдъхнови
значителни социални групи. В този смисъл, т. 2 е просто погрешна.
Т.3 е може би основната за аргумента.
Корените на недоверието във властта, според Деян, са в несправедливостта на
икономическата база на обществените отношения. Тъй като либералната демокрация
не отхвърля нито частната собственост, нито свободния пазар – а това е, което
наистина притеснява хората – политиката е просто пазител на едно порочно
статукво и в този смисъл е неспасяема без революция (или нещо подобно). Този
аргумент е фактически сгрешен. У нас, докато 10% заявяват доверие в партиите,
90% твърдят, че подкрепят пазарната икономика (по данни на Алфа Рисърч в предаването Референдум).
Оставям настрана нормативния дебат за това, дали капитализмът може да е морално
оправдан и при какви условия. Деян (по Маркс) явно смята, че не може, аз (по Дуоркин
и Роулз) смятам обратното. Но тъй като 90% от хората в страната имат определено
мнение по въпроса, революционният потенциал, който Деян търси, просто отсъства.
Има и друг, по-дълбок проблем с
т. 3. Недоверието в политически партии не се разпростира автоматично върху
всички форми на власт (authority),
нито пък обратната зависимост се наблюдава (недоверие в икономическия
модел да води задължително до отхвърляне на политическия). Лоялността и
доверието не могат просто да изчезнат от едно общество – те просто сменят
носителите си. Така например, в европейските общества огромни мнозинства вярват
на телевизията – у нас над 70%. Ето защо много партии в стремежa си да
мобилизират подкрепа подражават на телевизиите, сдружават се с тях, или
възникват от тях – примери да давам едва ли е нужно.
Накрая, много беше изговорено за
нежеланието на хората да гласуват. Вярно е, че ние започнахме прехода с нива на
участие в избори над 80%. Днес реално то е около 60% (официално 50 %). Какво
означава това? Падане на лоялност към демокрацията и подготовка за революция?
Едва ли. Хората виждат, че политиката – такава, каквато е – не води до
сериозна, радикална промяна в много развити демокрации. По-скоро политиката
води до тактически промени, малки подобрения, еволюционни двжения и пр. В
такава ситуация интензивно мобилизирани са радикални – популистки,
националистически, анархистки, комунистически и пр. – формации, докато средният
избирател често е неангажиран, реагиращ само на сериозни опасности за
статуквото и собствената си ситуация. В този смисъл в утвърдените демокрации
имаме все повече консервативни мнозинства, които нямат някакъв еманципационен
проект, а просто искат да се защитят – правата си и привилегиите си – от малцинства,
имигранти, европейска солидарност и пр. В този смисъл, съвременната политика не
е особено възвишена или дори лицеприятна, но е далеч от революционната
ситуация, която т. 3 и т. 4 предполагат.
ANNEX от 18.11
По долу, по негова молба, прилагам и самия текст на Деян Деянов, по който той е говорил. Към него Деянов е добавил някакви обяснения, които, доколкото разбирам, трябва да са обидни за мен. Тях оставям без коментар - те достатъчно говорят за автора си.
По същество: стоя зад всяка дума в поста по-горе. Мисля, че той привнася повече порядък отколкото имаше както в изложението на Деянов, така и в писмения му текст. В този смисъл отговаря на the principle of charity.
Дали дълбоката реформа на капитализма ще стане чрез насилие и революция или чрез
някаква псевдо-религиозна реформация – която остава дълбоко неясна в текста Деянов,
въпреки нахвърляните имена – е без значение за мен. Важното е, че докато това не
се случи, доверието няма да се върне и причината са – грубо казано –
капиталистическите отношения, изкристализирали във „Вашингтонския консенсус“.
Обърнете внимание, че дори някой да вярва в някакъв капитализъм с „човешко лице“,
сменил природата на хората в изцяло алтруистична и не-консумативна – аргументите
ми си остават валидни – нищо не се променя.
Приложение
Това,
което следва, не е политологически размисъл на 86-годишната ми леля – въпреки
учудващите следи от клишета, сякаш идващи от сталинските учебници, по които тя
е учила пред 50-те години на миналия век. То е размисъл на политолога Даниел
Смилов от ЦЛС, постнат на 15 ноември, събота, в 9 ч. и 15 мин.
В
него аз не открих нито научна недобросъвестност, нито политическо самонавиване
(както ми внушаваха някои, които търсят под вола теле). Това, което открих беше
по-тревожно – толкова бе разбрал от критическия ни диалог с Иван Кръстев самият
политолог, за когото бях чувал, че има широко скроена мисъл; е, няма.
За
да се докаже това ми твърдение, не са необходими теоретични усилия; стига
самоговорещата емпирия, която прилагам.
Деян
Деянов, ИКСИ
ANNEX от 18.11
ПОЛИТИКАТА КАТО ИЗКУСТВО НА НЕВЪЗМОЖНОТО
Деян Деянов, ИКСИ
(Тезиси за дебата с Иван Кръстев, ЦЛС,
посветен на проблема за загубата на доверието в демократческите институции -
„Червената къща”, 12.10.2014.)
От нас,
доколкото разбрах, се иска равносметка – след 25 години – за това как се случи
загубата на доверието в демократическите институции; това, което ме съблазни в
поканата на Червената къща (искам за им благодаря), е че проблемът, както го
поставя Иван Кръстев, не е проблем за доверието в нашите махленски демократични
институции, че той е проблем и на метрополията (и че той е наш проблем,
доколкото е проблем на метрополията); това значи, че ми е спестено да обсъждам
политическото бреме, наследено ог Живков, къде са отишли куфарчетата на Андрей
Луканов, дали Иван Костов е "капо ди тути капи", как Царят е
реституирал Рила и дали Бойко Борисов е балкански харизматик или нечия
политическа маша. Тук сме – не се обиждайте – в Кърджали на Европа и проблемът
за загубата на доверието в демократическите институции по своята същност е същият,
макар и да се проявява по нашенски деформирано. И за всички нас е може би
задължително – като разговаряме въодушевено за срутването на Берлинската стена
– да не забравяме за Ващингтонската стена, за предложените от политическия
дизайнер Джон Уилямсън 10 препоръки за икономическа политика, инститтуционално
закрепени в същия този град. Стена, зад която бяхме въдворени през същата тази
1989 г. И така:
1.
Преди около
година Иван Кръстев издаде "Ние вярваме в недоверието. Може ли демокрацията
да оцелее, когато не вярваме в нашите лидери?"[1] –
блестяща книга, по-скоро джазова импровизация (както казва съм Иван), отколкото
наръчник за решаване на всекидневни политически главоблъсканици; блестяща книга,
която по-скоро поставя проблеми и само внушава решения; но в която Иван още в
началото заявява, че не иска решението да бъде търсено в един обърнат наопаки
Бентъмов (или ако искате Фукоански) паноптикум, в който политическата класа ще
бъде в кулата, ще бъде всеподнадзорна; ако съм разбрал добре, за Иван проблемът
не е в този мониторинг, който дава шанс на демокрацията да функционира, така да
се каже, чрез менидижмънт на недоверието; за него доверието е същностно за
демокрацията, и той не би искал да живее в общество, в което гражданинът е
лишен от свободата да избира, да участва в избора на икономическите политики
(напр. спрямо бюджетния дефицит). Тъй като демокрацията е политическата форма,
която – благодарение на силата на избирателите – може да се подлага на самокорекции. Още тук държа да кажа, че
аз в много отношения съм единомишленик с Иван Кръстев: демокрацията не умира,
на нея по-скоро й предстоят дълбоки метаморфози; но не е едно и също това,
което мислим за това какви са те и как ще се стигне до тях.
2.
(Една скоба:
Иван Кръстев тръгва от проблема за това на какво се дължи загубата на доверието
в демократичните институции – мисля, че оттук бих тръгнал и аз; но – минавайки
през много от неговите мисли – бих стигнал до изводи, които не са същите. И така, проблемът на Иван Кръстев беше:
"Може ли демокрацията да оживее без доверие?"; за да го реши Иван се
обръща към знаменитите си "пет революции", избрани може би малко
произволно (откъде накъде ги няма нанотехнологиите? или пък технологиите за
земеоформянето на Марс?). Проблемът обаче не е в това, а в това, че Иван мисли
през идеологемата "постигнахме това
и това", но за съжаление "се стигна и до някои лоши следствия".
Само че – малка подробност – тези лоши следствия са условия за възможност
постигнатото от обществото, което след малко ще нарека "свръхмодерен
капитализъм"; ще го кажа ентимематично: тези, да кажем пет, революции, по
необходимост убиха доверието в демократичните институции на модернияк апитализъм;
и тя няма кък да бъде съживена.)
3.
Тези пет
революции са функции на дългосрочните
политики на флексибилността на либералната демокрация, диктуващи дневния
ред на свръхмодерния капитализъм: 1. "социалната революция от 60-те
години" на миналия век, убила – в името на свободите на личността,
"свободите на всеки от нас", общите ни свободи, "свободите на
всички нас": очевидно това е същността на биополитиката му; 2.
"пазарната революция на 80-те", убила – в името на Милтън Фридмановия
икономически рай – общия икономически и социален интерес и хвърлила излишните в
казаните на ада; 3. революцията от
89-та, убила – в името на диктатурата на настоящето над бъдещето (в болшевишкия
експеримент било обратното) – бъдещето, убила го дотам, че да извличаме
принадена стойност от неговата експлоатация; 4. революцията в комуникацията,
интернет, убила – в името на интернет кьошетата – самото политическо; 5.
революцията в невронауките, която – в името на разрешаването на загадките на
мозъка – обвнови технологиите на промиване на мозъците. Иван Кръстев има
мисловната почтеност да си даде сметка за всички тези амбивалентности, да ги
критикува (макар и доста добронамерено); но Иван се самозалъгва, че неговата
идеализация за демокрация има как да оживее след всичко това.
4.
И така: за мен
лично книгата на Иван, въпреки левичарското ми недоверие в идеологическото
клише на либерализма (който от десетилетия вече неуспешно търси да се
самообнови, без да се отърси от обещанията за Фридманов икономически рай), ми
дава шанс да обмисля проблема като критически теоритик; а, както многократно
съм заявявал за не един политически проблем, и тук решимостта му е в това
"дали можем да мислим свъхмодерния капитализъм през исторически
граници"; и – за съжаление – и тук скандалното е, че дори критическите
теоретици (каквото и да значи това в ХХI век) не могат да мислят тези граници. Съвсем накратко – и
огрубенно – може би по-добре е да го кажа предварително – недоверието в демократичните институции е функция от недоверието в
икономическите институции на този свръхмодерен капитализъм (ср. Световна
банка, Международен валутен фонд и т. н.).
5.
Това
свидетелства и Жозе Сарамагу, в любимата на Иван "политическа
фантастика" от книгата му "Виждане" за 83%-те процента бели
бюлетини (към тях ще се върна нататък; но за мен те съвсем не са "филм на
ужасите", а само едно силно, при това далече не най-силното политическо
оръжие на една бъдеща демокрация – ср. статията ми за изборния кодекс и
"неевклидовата политическа геометрия", за откровено отрицателните
вотове, за изборите как да се избира – не са ли те форма на самокорекция? и т.
н.). Изводът на Иван Кръстев от мисловния експеримент на Сарамагу е следният: "Капитализмът
на ХХI век създава
общество, в което консуматорът всеки ден е изправен пред хиляди избори, но в
което гражданинът практически е лишен от избор." Според мен не е така:
тези 83% са избрали – избрали са да не живеят в капитализма на ХХI век, те са се отказали от
това да бъдат "златния милиард" на консуматорите; или са склонни да
се откажат: давайки си сметка за това или не, те – които не са критически
теоретици като мен – вече практически
мислят свръхмодерния капитализъм през исторически граници.
6.
(Тук за малко ще
се отклоня: "връщането на доверието в демократическите институции" ми
звучи също като това, което в урока по история за 1878 г. се нарича
"възстановяване на държавността ни".
Коя държавност – на Иван Шишман и неговите боляри? Може ли тя да се завърне? Коя
демокрация? – на Солон, на Линкълн, на Ленин или на Джон Кенеди? Какво значи
"демокрацията"? И какво
значи "доверието"? –
въодушевеното доверие от началото на модерната демокрация; или овсекидневеното,
улегнало доверие в една вече не предизвикваща въодушевление демокрация, която
Чърчил мисли като най-малкото зло; или умореното доверие, желаещо да се върне
назад – към традицията, била тя религиозна или не, или към общностите – били те
симйни или не? Очевидно за мен няма такова животно като "демократичните институции", "доверието в тях"; и очевидно връщането на
това доверие е либерална идеологема; проблемът за мен е: имаме ли в себе си доверието, че можем да институираме такива
демократични институции, чрез които да преминем колкото се може по-безболезнено
през границите на свръхмодерния капитализъм? И, оттук: възможна ли е и –
ако да – то как една следмодерна и следкапиталистическа демокрация? Според Иван
Кръстев след 1989-та и провала на болшевишкия експеримент бъдещето е вече
политически изконсумирано, то не може политически да ни мотивира (всъщност кои
сме тези "ние"?); ами ако не е така? ами ако тъкмо бъдещето предлага
залозите, заради които си заслужава да се живее или да се умре? ами ако
бъдещето е било само изтласкано (по Фройд) и се завръща – вече не като обещание
и съблазън, а като предупреждение и тревога (ако ни стигне времето, ще се върна
към това)? Може би тогава добрата
политика вече е не е бисмарковата, може би политиката
вече е изкуство на невъзможното?)
7.
Очевидно все пак
съм длъжен да кажа какво имам предвид под "свръхмодерен капитализъм".
Макс Вебер, този който преди около век нарече капитализма "най-съдбовна
сила на нашия модерен живот", е откривателят на никога неизказаната идеализация на модерния човек, че стига
само да поиска, той може да предвиди, да изчисли и дори "да
управлява" всичко в своя живот (вследствие на експанзията на т. нар.
формална рационалност, а оттук на това, което той нарича "всеобщо
рационализиране на живота"). Проблемът е в това: вече живеем в едно
невеберово време, а идеализацията, открита от Макс Вебер не е практически
истинна – живеем в общество на връхлитащи ни отвсякъде рискове; надали тук
трябва да се обръщаме към Улрих Бек, надали трябва да се занимаваме с проблема
за неизчислимите рискове: това е очевидно за всеки от нас, то е очевидност на
самия живот; на всеки – бил той капиталистически собственик, лишен от
капиталистическа собственост или излишен. Критическият теоретик може да добави
само, че този капитализъм е достигнал
границите, при които е заставен да убива условията на собствената си
възможност: ойкоса, който обитаваме, живата земя. (Лично аз съм обсъдил
проблема в статиите си "Историческата съдба на модерния капитализъм"
и "Еколапс", тук няма да ви досаждам).
8.
Връщам се –
обобщено – към проблема на Иван Кръстев. Съвсем накратко и отново съвсем
огрубено: недоверието в демократичните институции не може да бъде възвърнато в
границите на свръхмодерния капитализъм, тъй като то е – така или иначе – функция
на неговата неизчислима рисковост, на това, че политиката вече не може да функционира по свои собствени закони
(както в модерния капитализъм), че изборът на икономическа политика не може да
се върне в политическото, колкото и да ни се иска това. То може да бъде
придобито, само ако успеем да превъзмогнем тези граници. И макар и реторически да
не е благоразумно, ще забегна доста напред, връщайки се към Макс Вебер, но вече
към неговата социология на религията: доверието в демократичните институции
изисква една нова религиозна етика, един нов икономически, а следователно и
политически етос. Това, мисля си, е възможно само чрез една аскеза, обръщаща
мотивите на протестентската, аскеза не на потрелението, а на производството.
Как да я неречем? – кой идиолект предпочитате, на Вебер или на Маркс? – ако
искате нека да е аскеза спрямо рентабилността като "постоянно
възобновяваща се печалба", ако искате - аскеза спрямо капиталидстически
производителния труд.
9.
(Може би този
религиозен обрат в критическата теория ви учудва с някакво, пак ще го кажа по
Вебер, "родство по избор" между веруюто на старомодния католически свещения
и следмодерния левичар (като мен). Но държа отново да го кажа: религиозното
обръщане, което аз имам предвид и обговарям от около 20 години (но не от
амвона) е обърнато към бъдещето, а не към миналото; и е мотивирано от един
заложен в стволовата клетка класов расизъм на немедицинското човешко усилване
(human enhansement), на
лошо разбраното "свръхчовешко" на Ницше (следхуманистите го наричат
"метачовешко"); да се замислим за Петер Слотердайк и Жером Гофет; и
от тази бомба с няколкодесетилетен закъснител, която може да предизвика
еколапса на живата земя; тук пък да се сетим за "теориите Гея" на
Джеймс Лавлок и Лин Маргулис. Затова казах за обновяващата се критическата
теория: на нейния тезгях предлагаме тревога, а не съблазън; предупреждения, а
не обещания; един нов баланс между – извинявайте – между алетични и деонтични
модалности: не всичко, което е
технологически възможно, е разрешено; и не малко от онова, което е необходимо
за икономиката на свръхмодерния капитализъм, е забранено. В този обновен религиозен
политически етос са шансовете на едни демократични институции, в които ще имаме
дългосрочно доверие. По това се различавам и от старомодния католическия
свещеник, и от не по-малко старомодното левичарството на ХХ век, и от
обърналите лицето си към миналото либерали.)
10.
(Оше едни скоби:
Иван Кръстев някъде казваше, че социалната държава умира, е умряла, тъй като тя
може да предложи автомобили и перални според потребностите на консуматорите, но
не и според техните желания, според изкушенията на дистинкцията и т. н. Преди
всичко очевидно проблемът не е в автомобилите и в пералните, а в това, че вече няма
само класово обусловена противоположност между богати и бедни, а и расова –
между смъртни и практически безсмъртни (оттук: класовият расизъм). След това:
тъкмо тук са капаните на съблазанта,
заложени от свръхмодерното потребление: в това ти изненадващо да разбереш,
че си бил лишен от стоки, за които не
си и сънувал; удивително: снемането
(един доста нехегелово "снемане") на лишеността ти ненадейно те
осведомява, за това че си бил лишен напр. от уикенд на Марс, че си бил мъж,
лишен от шанса да забременееш, или че си бил човек, лишен от шанса да живе в тялото
на акула; лишен си бил от това виртуалното да се окаже действително).
Съвсем кратък
завършек: блестящата, наистина блестящата книга на Иван Кръстев, според мен има
проблем с идеологическата реторика. Като оставим тази склонност на Иван към
платонисткото хипостазиране на демокрацията,
доверието в нея и т.н. и към това
нераздбираемо за мен неразличаване на ккванторите всеки от всички, на
"свободата за всеки от нас"
от "свободата за всички нас"
(за не забравяме, че всеки може да бъде свободен без да са свободни всички),
има още един проблем. Иван Кръстев, също като Фуко, с неимоверна лекота се
позовава на едно "ние",
което ние – останалите – можем и да не приемем. То ни връща към неговите –
според мен – идеологически квантори; баба ми преди години ми казваше, че
"едно време всички жени са имали слугини"; това май не се отнася до
слугините. Така и Иван – като казва "ние" – има сякаш предвид
"всички ние освен онези, които не са от нас". Вън от шегата обаче, аз
отново държа да кажа, че книгата на Иван върна в мен доверието в проблема за
доверието в демократичните институции и ме застави да се замисля по проблеми,
на които обръщах гръб, но към които критическият теоретик е длъжен да се обърне
и да ги обсъди с останалите лице в лице. Дори да си мисли, че политиката вече е
изкуство на невъзможното.
Приложение
Това,
което следва, не е политологически размисъл на 86-годишната ми леля – въпреки
учудващите следи от клишета, сякаш идващи от сталинските учебници, по които тя
е учила пред 50-те години на миналия век. То е размисъл на политолога Даниел
Смилов от ЦЛС, постнат на 15 ноември, събота, в 9 ч. и 15 мин.
В
него аз не открих нито научна недобросъвестност, нито политическо самонавиване
(както ми внушаваха някои, които търсят под вола теле). Това, което открих беше
по-тревожно – толкова бе разбрал от критическия ни диалог с Иван Кръстев самият
политолог, за когото бях чувал, че има широко скроена мисъл; е, няма.
За
да се докаже това ми твърдение, не са необходими теоретични усилия; стига
самоговорещата емпирия, която прилагам.
Деян
Деянов, ИКСИ
[1] Krastev, I. ,
IN MISTRUST WE TRUST. Can democracy survive when we don’t trust our leaders?,
TED, 2013.
Абонамент за:
Публикации (Atom)