вторник, 19 декември 2017 г.

МЕКАТА ДИКТАТУРА: ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА (портал "Култура")


Меката диктатура е полу-демокрация. Този режим представлява изключителен теоретичен, а у нас вече и практически интерес. Демокрацията е модел, в който управляващите се съобразяват с волята на народа, но при едно много важно условие: че съществуват закони, права и свободи, които позволяват на хората свободно да формират тази воля.
Меката диктатура се налага тогава, когато властта овладее всички инструменти за формиране на народната воля с изключение на изборите.
Тези инструменти включват:
-партии и движения;
– медии;
– граждански организации;
– бизнесасоциации;
– профсъюзи;
Когато властта овладее или обезсмисли и изборите, диктатурата става твърда.
Технологии
При меката диктатура „формирането на народната воля” става не с преки забрани и изпращане в трудови лагери, а по заобиколен път. Чрез подмяна, сплашване, инфилтриране на ръководството на организации, прекупуване, лишаване от ресурси, кооптиране, фалшифициране на опозицията. Ключова за реализацията на тази схема е липсата на независима съдебна власт и регулатори.
Подмяна 
Тя става със създаването на политически формации, които са уж опозиционни, а всъщност целят единствено да отнемат гласове от възможната опозиция и след това да подкрепят властта. Такива формации у нас са много: „България без цензура“, „Воля“, „Атака“… Основното за тях е радикалното опозиционно говорене преди избори и „нормализацията” и подкрепата за управлението след тях. „Патриотичният” спектър е естественото котило на подобни формации.
Сплашване 
То се реализира с данъчни и прокурорски проверки или със запор на имоти. Подготовката му минава през цялостно очерняне в проправителствените медии, придружено с подкрепящи изказвания на политици срещу приватизацията, НПО-тата и пр. Най-добре е да се навърже гигантска конспирация, при която НПО-тата и опозицията чрез приватизацията и Сорос искат да унищожат нацията. Хитлер успял да събере такава световна конспирация само в една книга. Проправителствените медии у нас издават многотомници с набелязаните лица.
Инфилтриране
Инфилтрирането се получава, когато член на една партия е номинално неин представител, а е лично лоялен повече на министър-председателя от друга партия, защото, да речем, му бил приятел. Приятелството може да бъде сменено и с друга, не толкова благородна мотивация.
Прекупуване
То се получава, когато уж тръгваш да уволняваш Бойко Борисов, а после действаш като негово момче за поръчки.
Лишаване от ресурси
В Русия на НПО-тата им е забранено чуждестранно финансиране. Орбан и Сидеров харесват това. По-общият аргумент е, че НПО-тата „не бива да се занимават с политическа дейност”. Като във всяка манипулация в него има и зрънце истина, а именно, че НПО-тата не могат да участват в избори чрез издигане на кандидати за управляващи органи. Но този аргумент става репресивен, когато се разшири прекомерно, за да забрани на НПО-тата да говорят по политически теми, да изразяват позиции, да излизат с доклади и всички други неща, които те правят в една демокрация. Най-общо казано, опонентите на демокрацията искат НПО-тата да спрат да говорят и да оставят това на „професионалните политици”. Наскоро тази дълбоко неконституционна мисъл беше споделена у нас от бивш конституционен съдия. (Милостив е Господ, че все още пази Конституцията от нейните пазачи!).
След като се ограничат ресурсите на гражданския сектор и като му се забрани да се меси в политиката, следващата стъпка е лишаването на извънпарламентарните партии от финансиране чрез спиране на субсидията и тормоз на потенциалните им частни донори.
Кооптиране и фалшифициране на опозицията
Тази технология се реализира, когато основните парламентарни партии се дърлят за това на коя лидерът е по-корумпиран, а са съгласни по всички съдържателни политически въпроси: КТБ, антикорупционна и съдебна реформа, „Белене”, ревизия на приватизацията, некупуване на нови самолети, санкциите срещу Русия и т.н.
Водачество
Има ли меката диктатура нужда от фюрер? Всяка концентрация на власт води и до естествена персонификация и превъзнасяне на „изключителните” качества на определен лидер, дори когато такива отсъстват. Меката диктатура се характеризира с опортюнизма на цяла група заинтересовани играчи да направят „своя” кандидат едноличен лидер и така да се разправят с конкуренцията. Ако тези играчи имат медийна империя, тя се „лепва” за водача и започва да го славослови до Бога. Останалите политици не стават за чеп за зеле, а той е поне канелка. А всъщност е нещо много по-голямо. И т.н.
Хитлер идва на власт, без да има мнозинство, с аргумента, че „така са ги подредили хората” и понеже правителство е необходимо, неговото е единственото възможно. Той идва на власт и с подкрепата на големия бизнес, който вижда в негово лице някакво решение срещу нестабилността и заплахата от комунистите. Точно този опортюнизъм е характерен за всеки хибриден режим, за всеки преход от демокрация към нещо друго. Чрез взаимодействие и надхитряне между потенциален лидер и неговия антураж  ерозира разделението на властите, а с това си отива и демокрацията.
Не е задължително този преход да завърши с твърда, тоталитарна диктатура или с авторитарен режим като в съвременна Русия. Възможно е меката диктатура да е устойчиво състояние, при което играта между лидер и антураж продължава безсрочно. Лидерът поглежда в огледалото и вижда в него много лица. Или пък едно и също.
А лицето е убедено и има основания да мисли, че то дърпа конците.
Идеология
Меката диктатура има като цяло демократична идеология. Тя намигва на фашизма, но се крепи на избори и манипулация на общественото мнение. Защо да забраняваш изборите, ако можеш да контролираш резултата им? Защо да не се съобразяваш с народната воля, когато ти казваш на народа какво да воли чрез медии, партии, движения и т.н.? 
Пример: хората смятат (с основание), че в управлението е имало и има несправедливости. Властта фокусира недоволството върху приватизацията от преди 20 години. Това е удобно, защото отговорни за този период са други. Нахъсват се медиите, започва лов на приватизатори. Идва Кристалната нощ и стъклата на офисите им са изпочупени. Може да гледате на това като на демократичен народен гняв. Може да гледате на него и като на преход към диктатура, защото става дума за извънсъдебни, политически методи за разправа с опонентите.
В този смисъл меката диктатура няма нужда от автократична или тоталитарна идеология. Тя може да се реализира и с ресурса на демокрацията в нейната „корумпирана” по Аристотел форма – охлокрациятаили властта на тълпата.
Играта тук е по-сложна и се крепи на съюзничество между демократични и антидемократични елементи. Създават се коалиции с не-точно-демократи, които обаче „като цяло” и „все пак” са демократични. Границата при този синтез – който може да е „консервативен”, „патриотичен”, „австрийски” или „унгарски” – е много тънка. Наклонът е хлъзгав, като между „нормално” демократичното и „ненормалното” непрекъснато се случват приплъзвания. Затова помагат и някои стандартни демократични самозаблуди от рода на следните:   
– Чуждестранните фашисти са по-опасни от родните фашисти.
– Приемливо е враговете на нацията да бъдат обозначавани (със звезда или като чуждестранен агент), стига да не им се ограничават правата по друг начин.
– Приемливо е опонентите да са очерняни всякак, стига да не им се взема собствеността.
– Приемливо е да им се вземе собствеността, стига да не се вкарват в затвора или лагери.
– Приемливо е да се вкарат в лагери, стига да не се убиват.
– Приемливо е да се убиват, стига държавата и народът да не носят пряка отговорност за това.
– Това у нас не може да се случи.
Власт и корупция
Другото име на меката диктатура е системно захванатата държава. Контролът над медии, независими регулатори и съдебна власт е механизмът за корумпирано овладяване на значим обществен ресурс, както в казуса КТБ. Меката диктатура се характеризира с опитите на определени икономически кръгове да добият привилегирован, ексклузивен, почти монополен статут в държавата.
Преходът от мека към твърда диктатура се случва, когато лидерът се разправи с икономическите субекти зад себе си и напълно ги подчини. Както Путин направи това, започвайки с Ходорковски. При меката диктатура играта на политическото водачество е различна – то по-скоро е балансьор и като такъв може да се съюзи с един, за да унищожи друг. Така или иначе, при меката диктатура все още няма пълен диктат върху икономиката и определени незаети от нея ниши може да останат както в индустрията, така и в медиите. Колкото повече те се свиват, толкова опасността от твърда диктатура нараства.
Власт и еротика 
Меката диктатура е секси и се харесва от хората. Тя няма грозното лице на фашизма и се гнуси от него. Същевременно обаче тя задоволява фантазмите за силна власт и твърда ръка и затова се реализира обикновено чрез генерали или генералоподобни.
Някои от утопиите на демократите подпомагат меката диктатура. Например утопията, че обществото може да мине напълно без власт и авторитет, като се самоуправлява пряко – чрез референдуми, граждански форуми или фейсбук. На фона на такива абсурдни идеали, меката диктатура блести с ефективност.
Съпротива и алармизъм
Поради мимикрията си меката диктатура поставя трудни дилеми пред своите опоненти. Тези, които се тревожат от ясните негативни тенденции, могат да бъдат нападнати като „алармисти” и да бъдат неутрализирани с твърдения, че всичко е просто неизбежен и необходим театър, че демокрацията е точно такава игра и демагогия, че народът иска подобни мерки. Тези пък, които виждат меката диктатура като полу-демокрация, могат да бъдат обвинени, че „нормализират” фашизма, комунизма и т.н.
Така меката диктатура всъщност разбива своята опозиция.
Къде сме ние? 
Какво става, когато либералните демокрации останат без демократи и либерали? Това е въпросът, който поставя съвременна Източна Европа. Този въпрос е изключително остър в Унгария и Полша, а все повече се възпалява и у нас. Разделението на властите може още и да съществува на книга, но конците на всички да се дърпат от едно място. Съдебната власт може да е независима формално, но да намига с едно око на определени, близки до властта хора, за които непрестанно да се пишат оправдателни актове (като „обвинителния” акт за КТБ).
Меката диктатура е посоката, в която Източна Европа се е запътила. Някои почти са стигнали, други са по-предпазливи. Ние бяхме от по-предпазливите, но напоследък се затичахме, зер да не останем по-назад. А като свърши заветното председателство на Съвета на ЕС, или пък ако – не дай Боже – вече няма какво да се председателства, можем и да хукнем да бягаме.
И дори може да подминем меката диктатура.

петък, 24 ноември 2017 г.

Son nata a lagrimar


България и ЕС: първите 10 години и след това (DW)


БЪЛГАРИЯ

България е стабилна страна в ЕС, която има ресурс да се справи с европредседателството, макар че то идва в много труден момент. Така може да се обобщи първата част от голяма конференция в Берлин, посветена на България.
Proteste in Bulgarien (BGNES)
В Берлин се провежда голяма политическа конференция под надслов "България 10 години след приемането в ЕС и в навечерието на европредседателството през 2018 година". Тя е организирана съвместно от германското дружество за Югоизточна Европа, фондация "Конрад Аденауер", Германо-българския форум и Източния съвет на германската икономика. За първия ден от конференцията информира Александър Андреев:
Ханс-Герт Пьотеринг
Ханс-Герт Пьотеринг
Конференцията беше открита от двама политици, които имат сериозна тежест в Германия: социладемократа Гернот Ерлер, бивш заместник-министър на външните работи, а сега председател на Германо-българския форум, и християндемократа Ханс-Герт Пьотеринг, бивш председател на Европарламента и президент на фондация "Конрад Аденауер". Говорейки за политическата ситуация в България, Гернот Ерлер остроумно прехвърли паралел към сегашната политическа криза в Берлин. В България се смениха три правителства, имаше и парламентарна криза през последните години, каза той, но в момента ние като германци като че ли нямаме право да го правим на въпрос. Ханс-Герт Пьотеринг пък недвусмислено похвали праволинейния проевропейски курс на сегашнато българско правителство на фона на противоположните тенденции, които се наблюдават в други страни от бившия Варшавски договор. Той каза, че преди седмица е бил в София и е обсъдил с премиера Бойко Борисов бъдещото българско европредседателство. "Ключовата дума е доверие", подчерта Пьотеринг, говорейки за европейската политика на България и нелеките въпроси, с които тя ще се сблъска по време на европредседателството.
България и Западните Балкани
По време на последвалата дискусия бързо изкристализира една основна тема: европейската перспектива на Западните Блакани и ролята на България в това взаимно сближване. Пьотеринг припомни, че Европейският парламент е бил много благоразположен към приемането на България и Румъния преди повече от 10 години, но намекна, че само едната благоразположеност не е достатъчна, тоест – че приемането на западните съседки на България трябва да се извърши при строго спазване на критериите.
Участниците в дискусията бяха единодушни по два въпроса. Първо - за България е добре държавите от Западните Балкани да влязат относително бързо в ЕС, макар че други страни-членки са далеч по-скептични. И второ - България притежава ноу-хау за тези държави, познава ги географски, исторически, културно и манталитетно и може да бъде добър посредник (макар и не решаващ фактор) за тяхното присъединяване.
Точно това подчерта и първият оратор на конференцията, заместник-министърът на външните работи Георги Георгиев. Той припомни освен това, че българите са сред европейците, даващи най-голяма подкрепа на ЕС, както и че страната им се намира на кръстопът на различни европейски проекти - енергийни, инфраструктурни и политически.
Някои от участниците в конференцията: Даниел Смилов, Георги Георгиев, Гернот Ерлер, Меглена Кунева
Някои от участниците в конференцията: Даниел Смилов, Георги Георгиев, Гернот Ерлер, Меглена Кунева
"Четете български писатели!"
По повод европейската перспектива на Западните Балкани политологът Даниел Смилов припомни, че ЕС като "мека сила" може да упражнява много силно влияние върху кандидатките за членство и даде пример с България, която е постигнала най-големите си успехи именно преди присъединяването си към ЕС. А бившата еврокомисарка и вицепремиер Меглена Кунева призова към сближаване и кохезия в такива области като науката и образованието и емоционално пледира за културен обмен. "Трябва да четете българските писатели, да слушате българските оперни певци и певици и да гледате българските филми, за да ни видите, чуете, разберете и обикнете", каза Меглена Кунева.
Днес голямата конференция в Берлин продължава с дискусии за резултатите от присъединяването на България към ЕС, за съдебната реформа, за икономическите отношения между Германия и Блъгария, за участието на България в общата външна политика и сигурността, както и за българското европредседателство.

понеделник, 30 октомври 2017 г.

!!!!


„ЕВРОПА НА ОТЕЧЕСТВАТА“ И КАТАЛУНЯ

Казусът „Каталуня” е полезен – той ни дава възможност да видим нагледно какво представлява алтернативната визия за ЕС – т.нар. „Европа на отечествата”. Евроскептиците измислиха този термин, за да не изглеждат просто деструктивни, а да имат и те „позитивна” визия за нещата. Каталонският експеримент е нейно онагледяване.
Аргументът за тази алтернативна визия е прост – хората имат доверие най-вече на своите близки. Затова всеки разчита първо на себе си, после на семейството, рода и нацията. Когато има криза, родово-националното взема превес. Така е било, така и ще бъде.
Бъдещето е репетиция на миналото.
„Европа на отечествата” в този смисъл е политическата реабилитация на рода. Тя най-вероятно би изглеждала по един от следните начини:

ВАРИАНТ 1

Каталуня и държавата на баските ще са независими. Това ще доведе до определени териториални претенции към Франция, както и до пререкания дали новите държави да бъдат приети за членове на ЕС. Съгласие по този въпрос няма да има.
Великобритания ще възстанови пълния си суверенитет и ще се превърне в успешна офшорна дестинация за (китайски, но не само) капитали.
Ирландия ще се обедини, което ще доведе до възраждане на конфликтите между републиканци и юнионисти, като тези конфликти могат да бъдат и въоръжени.
Шотландия ще е следващата потенциална плочка от доминото. Макар шотландците да са дали на света здравия разум и политическата икономия, та могат все пак да размислят. Но натискът да не останат назад в една Европа на отечествата ще е голям.
Италия ще се раздели на Северна и Южна, като помежду им ще се опъне телена ограда (макар и с далеч по-елегантен дизайн), за да бъдат спрени мигрантите от Африка. Неапол и Папската държава ще си оспорват върховенството върху Южна Италия, а Флоренция ще се обяви за независима република, която ще минава ту на страната на Рим, ту на страната на Милано. Сиена ще я последва, но ще оспорва върховенството на Флоренция в Тоскана. Болоня ще се обяви за комуна…
Белгия най-после ще се разпадне на Фландрия и Валония, като Брюксел ще остане независим град (от рода на Данциг/Гданск) с гарантиран статут от ЕС и НАТО. В Централна Европа ще се утвърди моделът на чистата национална държава: Австрия, Чехия, Унгария, Словения и Полша вече са де факто държави без малцинства. За да запазят този си статут, те ще се оградят и със стандартни телени огради, особено по посока на Балканите, Украйна и Русия. Унгария ще се огради отвсякъде, освен откъм Словакия, където има значително унгарско малцинство. Словакия ще е временно и нестабилно изключение от модела.
Трансилвания ще провежда безнадеждни референдуми за независимост, с които румънските власти лесно ще се разправят. Това обаче ще нагнетява напрежение между Букурещ и Будапеща.
Картината е ясна дори без да си развихряме въображението на Балканите. Тук границите, които засега са в сърцата на вождовете, могат да започнат да се появяват и на политическата карта. Като цяло Източна Европа ще заприлича на тарелка с апетитни хапки, с които ще закусват „регионалните сили” – Германия, Русия и Турция. Дори Виена ще минава от едни ръце в други.
Поради тази опасност малките държави ще започнат да мислят за военни съюзи и тайни договорки с „великите сили”. Балканските държави ще търсят обединение срещу мощта на Турция. Вишеградци ще гонят баланс между Русия и Германия, като се кланят последователно на изток и на запад и припомнят как са спасили Европа от турците през XVII век…
Външната политика ще е само част от промяната в Европа на отечествата обаче. Вътрешната политика също ще е коренно различна. Родовият принцип ще се наложи и разглезености като политическа коректност и забрана на словото на омразата няма да има. Напротив, ще е необходимо вътрешни предатели и външни врагове публично да се разтерзават и громят. С една дума, не само вицепремиерите, но и премиерите и президентите ще могат свободно и неограничено да леят омраза към цигани, хомосексуални и каквито и да е било малцинства, различни от етническото мнозинство.
Някои държави ще са по-добре от други в това отношение и ще запазят по-голяма степен на цивилизованост. Други ще се сринат до неподозирани дълбини. Колкото по на изток, толкова по-надолу.
И така ще е в добрите времена преди Войната…

ВАРИАНТ 2 

Това е апокалиптична гледка, която макар и вероятна, не е единствената възможна. Уил Кимлика – канадският философ на мултикултурализма – отделя голямо внимание на демократичната сецесия и твърди, че по принцип в нея няма нищо лошо. Общностите трябва да са свободни да решават дали да останат заедно, или да са суверенни. А има и примери на „кадифени разводи” като този между Чехия и Словакия. В този смисъл „Европа на отечествата” не е антидемократичен идеал – напротив, той е толкова демократичен, колкото и сегашното статукво, а и колкото една бъдеща интегрирана, федерална Европа.
Възможно е да си представим също така как всички „отечества” в Европа, успели да се обособят в историческите си граници – реални или въображаеми, започват да си сътрудничат по-добре, отколкото го правят сега. Започнат да дават по-ефективни решения на проблеми като глобална конкурентоспособност, миграция, регионални дисбаланси и т.н.
Възможно е, но е малко вероятно – а и липсват исторически прецеденти в подкрепа на подобна теза. Необходимата ефективност и сътрудничество биха били много по-трудни и непостижими, отколкото при сегашното състояние на нещата. Защото в „Европа на отечествата” досега изгражданите общи институции – ЕС, НАТО, Съвет на Европа – ще останат изпразнени от съдържание черупки. На тяхно място тепърва ще трябва да се гради – било то нови институции или двустранни споразумения. Като ще трябва тепърва да се търси съгласие не между 28, а може би между 35. Дори еврозоната да се запази като някакво ядро на ЕС около Германия, то няма да е нищо повече от проекция на икономическата мощ на тази държава, ако не е подплатено с общи политически институции и форми на съвместно вземане на решения.
Често пъти защитниците на „Европа на отечествата” заемат позата на „реалисти”. Ако вярват в позитивите на вариант 2 обаче, те могат да повярват в абсолютно всичко.

ВАРИАНТ 3 

Може би пък става дума просто за маневра, чрез която определени патриотично-консервативни елити искат да дойдат на власт, без да променят нищо съществено. От тази гледна точка „Европа на отечествата” е просто риторика, която позволява на хора като Ангел Джамбазки, Валери Симеонов и Волен Сидеров да влязат в правителството и властта. Моделът „Курц” в Австрия е може би същото в по-мек вариант. След влизането във властта, подобен тип политици всъщност играят проевропейска или неутрална игра и спазват като цяло общата линия. Те внасят някои реторически, а може би дори и политически промени, но повече козметични, отколкото съществени: някоя и друга стена, например.
В новата си книга „След Европа” Иван Кръстев дори намеква, че понякога либералната демокрация може да бъде спасена от неочаквани коалиции – както комунисти и бивши франкисти са предотвратили военен преврат в Испания по време на прехода ѝ към демокрация. По аналогия и евроскептиците могат да се окажат неочаквани спасители на обединена Европа и един ден Сидеров и Джамбазки да бъдат тачени сред нейните отци-основатели.
От гледната точка на вариант 3 Каталуня е негативен пример – вместо да използват реториката за „Европа на отечествата” само инструментално, за да дойдат на власт, каталонските елити отидоха твърде далеч и започнаха да я възприемат като реалност. Така станаха по-малко лицемерни, но много по-опасни.
***
Историята обича да си прави шеги и има странно чувство за хумор. Едно е безспорно – Каталуня не може да бъде мислена извън по-общата идеология на „Европа на отечествата”. 

понеделник, 23 октомври 2017 г.

Десните поискаха моделът „Борисов“ да бъде преборен

„Борисов“ е едноличното управление и разпореждане, усвояване и присвояване на общите ни пари“, каза лидерът на ДСБ ген. Атанас Атанасов.
Според десните обаче, този модел е успял да убеди Европа в своята състоятелност. Затова те започват изграждането на негова алтернатива.
Среща на десните
Снимка: bTV
„Защо този модел, който за огромна част от обществото е ясен, се възпроизвежда? И то се възпроизвежда на избори?“, попита политологът Даниел Смилов.
„Трябва да се готвим за избори. Заедно. И трябва скоро да сме в състояние да поискаме предсрочни парламентарни избори“, посочи лидерът на „Да, България“ Христо Иванов.

Има ли ефективна алтернатива на ГЕРБ в дясно?

Снимка: btvnovinite.bg
ГЕРБ е най-популярната център-дясно формация към момента, но поради факта, че няма ефективна друга алтернатива. Това коментира в предаването „Лице в лице” по bTV политологът Даниел Смилов по повод вчерашната сбирка на десните партии, които са извън парламента.
„Много хора не харесват модела, който се разгърна под егидата на ГЕРБ. Има ключови скандали, които остават нерешени - КТБ, това, което се случи в съдебната система, предстоящите неясноти по „Белене”, допълни той.
Десните поискаха моделът „Борисов“ да бъде преборенТе набелязаха темите, които ги сближават
„Всичко това е нещо, което десният и центристкият човек не го приема лесно, но поради липсата на ефективна друга алтернатива ГЕРБ стои като опция. Затова е важно в център-дясно да се появи тази формация, която има своите избиратели”, каза още Смилов.
Според бившия депутат от Реформаторския блок Гроздан Караджов е важно какви са идейните основи.„Грешката с РБ беше, че той стартира безидейно. Събраха се проценти и се застана на полосата – да влезем в парламента, но едни влязоха с едни помисли, а други – с други помисли”, коментира той.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

La Rosinda


Какво да казвате, за да не ви изчезне стола (Дарик)


Дарик радио

Водещата Пролет Велкова в началото на предаването декларира, че ще внимава за да не изчезнат столчетата в студиото.
Даниел Смилов и Боряна Димитрова са в студиото за да коментират скандалите със столчетата, шайките и другите политико-медийни отношения от последните дни.







сряда, 4 октомври 2017 г.

За книгата на Горбачов "Новата Русия" (БНТ)




Новата Русия - автобиографична книга на Михаил Горбачов. Гости: Даниел Смилов – политолог, Искра Баева – историк (видео)

понеделник, 2 октомври 2017 г.

Интервю за БНР: "битката" между Радев и Борисов




звуков файл

1) "Битката" за сега е само ескалация на реторика;
2) Между Борисов и Радев няма съществени съдържтелни различия по ключови въпроси като КТБ, безконтролността на прокуратурата, реформата в съдебната власт;
3) ГЕРБ нямат опозиция в парламента и виждат в Радев възможен опонент;
4) За да стане такъв той не трябва да остане само на ниво думи обаче.

Интервю в новините на НОВА за Каталуня

Новините на NOVA (02.10.2017 - централна)

вторник, 26 септември 2017 г.

The Girl from Ipanema - Далчев

„Любов“


Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.
Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,
която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.
Да би дошла и тази нощ. . .
да би му станала невеста. . .
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

Зимата на тяхното самодоволство

Кадър от избора на представители във ВСС от парламента и един от <a href="http://www.dnevnik.bg/photos/2017/09/20/3045257_snimka_na_denia_gerb_glasuva_sus_znaci_novite_chlenove/" target="_blank">знаците към депутати от ГЕРБ</a>, за да знаят кого да подкрепят.

Текстът е публикуван в Дневник от портал "Култура"

Политическите сезони в България вече се сведоха до два – лятно безхаберие и зимно самодоволство. На 20 септември вече официално преминахме към втория.

Лятното безхаберие властта прекара в хайки за екозащитници, шумонарушители и друг дребен и среден хотелиерски бизнес, както и в едно сафари за по-едър дивеч (под формата на предприятия от оръжейния сектор). Ловните трофеи са вече окачени на стените на демократичните наследници на Тодор Живков и Пенчо Кубадински: няколко зелени скалпа на врагове на народа, един-два оръжейни лиценза и множество снимки от екшъни в Слънчев бряг. Не е много, но създава атмосфера.

Краят на лятното безхаберие очерта следната картина:
  • 1) Липса на парламентарна опозиция

В НС цари пълен консенсус по темите, които могат реално да разделят политическото пространство. По част от тях – КТБ, корупцията и съдебната реформа – конституционното мнозинство от декември 2015 г. продължава да функционира. Най-релефният израз на това мнозинство стана избора на парламентарната квота за новия ВСС.

Известно е, че професионалната юридическа общност и магистратите са разделени на три по въпросите на съдебната реформа. Голяма част от тях, начело с Лозан Панов, виждат в безконтролността на прокуратурата проблем. Вторите – мнозинството – си мълчат. А в третата група е Сотир Цацаров. Единственото, което обединява новите избраници на парламента е, че те не споделят или не смеят да заявят подкрепа за идеите на Панов. Тоест новите влизат с политически мандат да запазят статуквото. Дано да проявят самостоятелно мислене след избора си, но основания за особен оптимизъм няма.

Конституционното мнозинство успя максимално да опорочи и изпразни от съдържание идеята за институционална реформа. По принцип такива реформи се предприемат, за да се намали влиянието на нерегламентирани политически и бизнес интереси върху органи на властта. У нас идеята сега е точно обратната – така да се променят институциите, че защитените и окопали се интереси да си останат същите.
  • 2) Псевдо-конфронтация между ГЕРБ и БСП

За да се прикрие липсата на съдържателни разлики между партиите, ГЕРБ и БСП са принудени да вдигат псевдотеми на шумна "конфронтация". Една такава е дали Русия е "заплаха" или "възможност". Тези, които твърдят че е "заплаха", искат да се свалят санкциите на ЕС срещу Москва, искат да се строи Белене (с определени уговорки за уж липсващ държавен ангажимент), както и газова връзка с Русия до наш роден "хъб". Тези, които твърдят, че Русия е "възможност", искат същото.

Другата псевдотема на конфронтация е по-въздушна (авиационна). Тези, които искат нов "Грипен", знаят че това няма да стане, но го използват като удобен повод за отлагането на купуването на нови летателни машини. През това време ще се удължи живота на руските "МиГ"-ове. Тези, които не искат "Грипен", също целят да отложат купуването на нова машина по бюджетни и други съображения.

И за това ще рестартират процедурата отначало. А през това време "МиГ"-овете ще изживеят още един живот. Министър Каракачанов въплъщава в личността си това дълбоко, но фиктивно "различие" между основните партии по въпросите на превъоръжаването на армията.
  • 3) Масова медийна подкрепа за партията на властта

Докато между ГЕРБ и БСП няма съдържателни разлики в позициите, то връзките между ГЕРБ и ДПС са далеч по-топли и квази коалиционни. Един факт е достатъчен като доказателство: цялата присъдружна преса на движението, воглаве с депутата Пеевски, мощно и напълно безкористно брани партията на властта срещу нейни фалшиви или реални опоненти. Зелени, либерали, червени, европеиди, соросоиди и всякакви други напасти са непрекъснато на течение, което на моменти се завихря до тропическа буря. През безхаберното лято бе достигнат само код жълто, но през самодоволната зима може със сигурност да се прогнозира и код кафяво като нов конкретен израз на коалиционно доверие между ГЕРБ и ДПС.

4) ОВЛАДЯВАНЕТО НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ

Както вече стана дума, в новия ВСС няма опозиция или тя ще е сведена до още по-маргинално малцинство (от избраните от квотата на съда). Селекцията на нов шеф на ВАС демонстрира желанието да се намери достоен заместник на досегашния ръководител Колев, който да продължи неговата политика. Планът засега е само частично успешен, защото президентът Радев задържа номинацията, евентуално до избора на нов ВСС.

По принцип това е правилен ход, но тепърва трябва да видим дали президентът ще го доведе до край. Следващата голяма стъпка ще е изборът на нов главен прокурор, за което артилерийската подготовка отдавна тече. Като цяло имаме магистратура, която по даден сигнал може да влезе в банка или в оръжейна фирма. (Двата примера са произволни).
  • 5) Нерешителен президент

При отсъствието на парламентарна опозиция, президентът се очертава като единствен конкурентен център на власт. Той се сдоби с традиционната популярност на държавен глава, който стои встрани от политическия процес. Въпросът е дали би запазил тази популярност, ако се намеси по-активно в него. Засега Радев не е взел окончателно решение. Забавяйки назначаването на нов шеф на ВАС праща сигнал, че се изкушава да се пробва и в по-активна роля.

Същото изкушение личи и в анонсите му, че би искал да назначава шефа на новата антикорупционна агенция. Но това са много нежни закачки по отношение партията на властта и нейното конституционно мнозинство. Въпросът е дали Радев би поел големите рискове на реална конфронтация с партийно-медийно-магистратската задруга по теми като КТБ, институционалната безконтролност на прокуратурата, инструментализацията на държавния апарат за частни и непрозрачни цели. А всъщност въпросът е дали Радев е готов да понесе кафяв медиен ураган "Делян", последван от тайфун "Сотир" от пета степен? Отговорът е – по-скоро не.
  • 6) Извънпарламентарна опозия в зародиш

След катастрофалното самостоятелно явяване на "Да, България" и ДСБ на парламентарните избори, поне десет процента от гласовете в страната – повечето градски избиратели – останаха непредставени в парламента. Това са като цяло политически активни граждани, които добиха увереност в способността си да се организират при протестите от 2013 г. Точно тази група сега е обезкуражена, фрустрирана и търсеща ефективно представителство. Съвместните действия на Христо Иванов и ДСБ дават надежди за такова представителство, но като цяло процесът е в много начална фаза. А и традиционните трудности и капани, които апологетите на партията на властта ще им заложат, си остават.

Тази политическа общност тепърва трябва да докаже, че няма да се разпадне по фалшиви за страната "клийвиджови" линии като либерали и консерватори, както и че нейните предствители няма да се заглавичкват в търсене на най-най-съвършената политическа структура. И най-важното: че тези представители няма да сключват безпринципни сделки с властта, както се случи през декември 2015 г. с конституционната поправка.

***
На този фон е ясно, че партията на властта има основание за зимно самодоволство. Но за разлика от Русия, България е все пак с демократичен и състезателен политически процес, в който всеки вакуум, създаден от измамна "липса на алтернатива", бързо се запълва. В празните пространства могат да влязат и нови, и стари играчи – кандидати винаги ще се намерят. И докато в Русия празните пространства са оградени и строго охранявани от репресивните органи на властта, в България техните стражи са най-вече жълто-кафявата преса и политическото инженерство. Чрез усилията на тези родители се сдобихме с политически отрочета като Бареков, Яне Янев, Марешки, чиято единствена задача е да крепят партиите на властта, като представят фалшиви алтернативи. В този ред на мисли на зимния небосклон вече изгрява Слави.

Въпросът е дали България отново ще пропусне възможността за пролет.