сряда, 28 септември 2016 г.

Клинтън или Тръмп? Драмата тепърва предстои (ClubZ)




Хилъри Клинтън спечели първия дебат по единодушна преценка на експертите. Тръмп имаше силни минути, особено в началото, но като цяло не стоеше добре, влизаше в излишни детайли и изглеждаше несигурен, а към края и изморен. В подобни дебати такива наглед незначителни детайли са важни за общото впечатление и определят крайната оценка на голяма част от хората. Правени са експерименти, които показват, че езикът на тялото и визията определят около 60-70% от общата представа за даден политик. Точно по тези показатели (макар и не само по тях) първата жена с реален шанс да стане президент на САЩ се справи по-добре от опонента си.
Спечелването на първия дебат беше изключително важно за Клинтън, защото Тръмп беше набрал инерция и стопяваше крехката й преднина както в национален план, така и в ключовите щати, където изборите ще се решат. В крайна сметка как ще гласуват Флорида, Охайо, Мичигън, Колорадо и няколко други swing states (такива, които променят вота си на различни избори) ще определи и това, кой ще влезе в Белия дом. 
Тръмп представи един далеч по-умерен и по-резервиран свой образ, който беше предназначен повече за колебаещите се избиратели, отколкото за неговото твърдо ядро. Затова мнозина и останаха разочаровани от него – нямаше никакви расистки или сексистки винетки, личностни атаки или екстравагантни езикови фойерверки. Целта на всичко това беше да убеди публиката, че той влиза в рамките на общоприетото „президентско“ поведение. Просто казано – да убеди колебаещите се, че не е толкова страшен и че „става“ за най-високия политически пост в страната. До голяма степен Тръмп успя в това начинание, което го прави опасен опонент за Клинтън в оставащите дебати, където е вероятно да видим повече агресия от негова страна.
В този смисъл победата на Клинтън в първия дебат далеч не предрешава изхода от изборите. Тепърва ще видим как този дебат ще се отрази на големи маси от хора и как, разбира се, ще бъде използван от медии и спин доктори, които формират обществените представи. Не бива да се забравя, че и „летвата“ за Клинтън е по-висока – тя е отдавна в политиката и от нея се очаква да се представя на професионално много високо ниво. В първия дебат Тръмп беше калфата, но за него беше успех да покаже, че все пак може да дели мегдан с майстор, без да се изложи драматично.
Дебатът беше интересен като стратегии на двамата кандидати да атакуват слабите страни на противника и да изтъкват своите предимства. Тръмп се фокусира върху загубата на работни места в определени щати в резултат от глобализацията (реален проблем) и предложи де факто протекционистки мерки чрез предоговаряне на търговски споразумения (спорно, но наглед просто решение). Друго просто решение, което отговаря на предпочитанията на консервативната публика, е и обещанието за сериозно намаляване на данъците в съчетание с увеличаването на военния бюджет. Това де факто означава разграждане на системите на държавата на благоденствието (здравна, социална, образователна), които ще останат недофинансирани, за да се върже бюджетът. Друг резултат от подобна политикa би било още по-голямо увеличение на дълга на САЩ. 
Тръмп, разбира се, повдигна и въпроса с изтеклите имейли на Клинтън, смесването на лична с държавна кореспонденция от нейна страна, което определено е проблем. Тя няма как да не го признае, но ефектът от този скандал е преувеличен. Той прилича малко на папките със секретна информация на Станишев: нарушение на правила най-вероятно има, но това не е довело до някакъв сериозен проблем за държавата и може да бъде сложено в графата „грешка“. 
Клинтън отбеляза сериозни точки, когато Тръмп се оплете в обяснения на отказа си да разкрие собствените си данъчни декларации. Нейните аргументи – че той крие или истинското си материално състояние, или фактът, че не е плащал федерални данъци – звучат убедително. Всъщност Тръмп потвърди второто, като каза, че неплащането на данъци по законен начин означава, че си умен. Това е вярно, но то те прави недостатъчно умен за президент.
Когато Тръмп се опита да прояви агресия, нещата не му се получиха. Той нападна Хилъри за „темперамента й“ и „липсата й на издръжливост“ – и двата удара бяха във въздуха и бяха възприети негативно от фокус групите, следящи дебата. Всъщност с отговора си за „липсата на издръжливост“ Клинтън предизвика спонтанни аплодисменти, когато изброи всичко, което е свършила през годините, както и безспорния си енергичен стоицизъм, демонстриран по време на 11-часовото й изслушване за скандала с имейлите. В крайна сметка, ако Тръмп по този начин опитваше да постави под въпрос и здравословното й състояние, опитът пропадна –Клинтън изглеждаше в забележителна форма.
И двамата кандидати успяха да представят достатъчно ясно позициите и политиките, зад които стоят. От съдържателна гледна точка тези позиции са важното, макар че в подобни шоу спектакли те често остават на заден план. Двете визии, които се сблъскват, са следните.

Тръмп: Америка преди всичко

Извличане на максимални предимства за САЩ от позицията й на водеща икономика. Предоговаряне на търговски споразумения и НАТО с цел извличане на повече изгода за САЩ.Прехвърляне на цената за определени политики върху други: стената ще бъде платена от Мексико, Китай ще плаща по-високи мита и ще бъде принуден да не девалвира валутата си. По-малки международни ангажименти и разходи за САЩ, по-малка солидарност с партньори и трети страни. По-малка солидарност и във вътрешната политика – по-ниски данъци и laissez faire икономика.

Клинтън: Америка има глобални ангажименти

И ще уважава всички свои договори с партньорски държави. Във вътрешната политика не трябва да има връщане към trickle down икономиката, според която данъците за най-богатите трябва да се намаляват, за да създадат те работни места. Това води до огромен дефицит и обедняване на средната класа.
Особено важни са различията между двамата в областта на междурасовите отношения. Тръмп, доколкото има политика по този въпрос, настоява на мантрата “ред и законност”. Въпреки че в този дебат той не си позволи расистки забежки и проявяваше загриженост за общностите на малцинствата (поне на ниво реторика), идеите му се свеждаха основно до повече полиция и повече програми от рода на „спри и обискирай“, които доказано водят до расово профилиране (и до почти нищо друго). В този смисъл Тръмп определено не е кандидат, който може да мобилизира подкрепа сред афроамериканците или латино общностите в САЩ. Тук популистката му стратегия е най-ясно видима: неговата цел е да използва съществуващите страхове и да ги раздухва, а не да предлага решения. Затова той не се представи добре в този дебат, където фокусът беше повече върху стандартни политики, а не върху отключването на страхове и негативни емоции.  
Когато основната стратегия на даден политик е антисолидаристка, той има нужда да убеди хората, че са в опасност, че са сами, че не могат да разчитат на другите. Страхът е основното оръжие за постигането на тази цел. Страх, че държавните системи не работят, че страната е в упадък, че китайци и всички други се възползват нечестно от нейната слабост, че насилието в градовете се засилва и т.н. Тръмп, разбира се, отправи тези послания и в първия дебат, но поради формата му не можа да се развихри в драматизацията им. Затова и поантата му – САЩ  трябва да гледат себе си и в един все по-сложен свят да се спасяват сами – не отекна толкова мощно. Нито пък обещанието, че „ще направи Америка отново велика“. 
Като цяло, обаче, коалицията, която стои зад него, е изключително пъстра – в нея влизат от най-богати опоненти на данъците (по принцип) до бедни бели безработни. За всяка категория Тръмп има по нещо, макар че събрани на едно място, всички „неща“ не формират кохерентна програма. Целта на Тръмп в този дебат беше да ги представи като нещо, което все пак прилича на програма и този му опит беше успешен.
В заключение, драмата тепърва предстои, и за добро или зло Клинтън трудно ще се откъсне сериозно напред, въпреки заслужената си победа в първия дебат. 

събота, 10 септември 2016 г.

До 2 октомври Трайков ще е единствен кандидат на десницата, трябва да хване този шанс ("Капитал")


Даниел Смилов, политолог, Център за либерални стратегии

При какви резултати би могло да се оцени представянето на Трайчо Трайков на президентските избори като успешно? Какви са шансовете му за балотаж?

Минимумът (за успешно представяне - бел.ред.) е да постигне най-добрите резултати за РБ на избори досега – около 8-9%. Тъй като става дума за мажоритарен избор, всичко над това би се дължало на качествата на кандидата и на представянето му по време на кампанията. Успех ще е, ако Трайков се представи по-добре от Красимир Каракачанов (кандидата на Патриотичния фронт - бел.ред.) въпреки популистката вълна, обхванала не само България, но и света.

Шансове за балотаж биха възникнали при голям провал на левицата и ген. Радев. Такъв не е изключен и дрязгите между БСП и АБВ работят в такава посока. А и самият Радев е политически неопитен и може да допусне много грешки. Но все пак към този момент е по-вероятно на балотаж да достигне кандидатът на по-голяма партия. Трайков има своите шансове и заради рисковата стратегия, избрана от ГЕРБ. До 2 октомври (когато ГЕРБ заявиха, че ще обявят кандидата си - бел.ред.) той всъщност ще е единственият кандидат на десницата, а това е шанс, от който трябва да се възползва максимално. Вместо да спори с хипотетични кандидатури на ГЕРБ, той ще има възможност да се концентрира върху собствените си позиции и да ги популяризира максимално. Ако пък от ГЕРБ тръгнат срещу него, само ще вдигнат разпознаваемостта и подкрепата му.

Какви биха били правилните политически послания на Трайков като кандидат за президент на Реформаторския блок в тази кампания?

Два акцента са достатъчни. Първо, ясна проевропейска ориентация, която е различна както от "балансирането" на ГЕРБ, така и от "патриотичния" националпопулизъм. Второ, способност да бъде коректив отдясно на ГЕРБ по отношение на слабостите им в борбата с корупцията, съдебната реформа, както и неяснотата в някои от външнополитическите позиции на Борисов. Трайков има биографията на европейски мислещ човек, способен да се противопоставя по принципни въпроси на ГЕРБ и Борисов.

Как да се мотивира избирателя да гласува за кандидат, за когото прогнозите сочат, че няма да бъде избран? 

Прогнозите невинаги се сбъдват, а и от кандидата зависи дали ще вдъхне вяра у хората. За целта, първо, петте партии зад него не само не трябва да му пречат, но активно да му помагат. Също така тези избори ще покажат и баланса на политическите сили в страната и ще създадат инерция за нови парламентарни избори или поне за правителствени рокади – важно е в каква посока ще са промените. И накрая, проевропейски мислещите хора в лицето на Трайков имат ясно заявен кандидат и нямат извинение, ако останат пасивни. Брекзит и Тръмп в САЩ показват какво става, ако мобилизацията се случва само на националпатриотарски терен. Така че няма място за отстъпление за тези, които ценностно се идентифицират с правова държава, конституционна демокрация и интегрирана Европа.

(към текста в "Капитал")

четвъртък, 8 септември 2016 г.

Адекватно ли действа властта? ("Дарик" радио)

Адекватна ли е България на усложненото международно положение и адекватни ли са управляващите на вътрешните проблеми в страната?
С тези въпроси открихме есенния сезон на предаването, с тях продължаваме и днес.
Отговорът ще търсим със социолога Евелина Славкова и с политолога Даниел Смилов.

понеделник, 5 септември 2016 г.

СОВАЛКИТЕ НА БОРИСОВ ("Икономист")


Икономист
Икономист
iconomist.bg

Доц. Даниел Смилов, политолог, Център за либерални стратегии
Какъв извод за външнополитическия курс на България би си направил един наблюдател, ако проследи физическите, телефонните и словесните совалки на премиера Бойко Борисов между Анкара, Берлин, Москва, Брюксел и Вашингтон? Неяснотата в дипломатическата активност на Борисов поражда недоверие в партньорите и впечатление за слабост на България у нейните конкуренти и опоненти. Тя не е белег на „висш пилотаж“ в дипломацията, а обезсърчава добронамерените към страната ни и амбицира зложелателите й.
Да се опитаме да отсеем здравото от проблематичното и неприемливото в дипломатическата активност на премиера:
1) По принцип засилената активност на Борисов на дипломатическия фронт е и разбираема, и оправдана. Ситуацията с бежанците от Сирия я изисква – ние сме съсед на Турция и трябва да поддържаме интензивни контакти с тази страна с цел решаване на общите проблеми. Нормално е да се случват визити на високо ниво, дори когато имаме сериозни резерви към водената от турското правителство политика в определени сфери;
2) Борисов в крайна сметка правилно оцени, че най-добрата линия за България е подкрепа за общоевропейско решение на мигрантската криза. Желанието му да подпомогне постигането на работещо решение в тази посока допринася за международния авторитет на страната. От тази гледна точка намеците за възможни двустранни договорки с Турция бяха просто излишни или контрапродуктивни. Те или бяха за вътрешна употреба, или пък бяха предназначени да „стреснат“ европейците за консолидиране на обща позиция. Каквото и да е било намерението, те създадоха усещането за амбивалентност в позицията на България;
3) Създаването на впечатение, че совалките между Анкара и Берлин са „посредничество“ беше груба грешка. Посредникът е трета страна в някакъв спор, която не е пряк участник в него. А България като член на ЕС е страна в отношенията с Турция. Вярно е, че по географски причини имаме още по-изразени задължения за добросъседство с нея, но това не ни прави медиатор в отношенията й с ЕС;
4) Борисов на практика се съгласи изцяло с формулировката на Ердоган на проблема: или визова либерализация, или нова вълна от имигранти. Това беше прибързано и неоправдано, защото ЕС има много ресурси да повлияе на решенията на Турция и без отстъпки по въпроса с визите. В крайна сметка ЕС е обещал значителна сума пари – 6 млрд. евро – за проблемите на бежанците в Турция. Вярно е, че дадени обещания трябва да се изпълняват, но и Турция трябва да е коректна и да изпълни условията, поставени от ЕС за визова либерализация. Когато в момента по турското „антитерористично“ законодателство непрекъснато се уволняват или арестуват хора, критични към властта, не можем да говорим, че страната изпълнява условията на Брюксел. Напротив, ЕС трябва да запази визовия коз, за да се опитва да оказва допълнителен натиск върху Анкара. Накратко, позицията, че визите за Турция трябва да паднат веднага и безусловно е слаба и България не трябва да се позиционира като неин адвокат в рамките на ЕС. Другата крайност, защитавана от Австрия, за прекратяване на преговорите с Турция и изостряне на отношенията с Ердоган е също толкова неоправдана – не случайно и двете останаха неприети след срещите в Берлин;
5) Епизодът с предаването на Бююк на Турция беше не само грешка, но беше дори срамен. Той показа, че България е готова да наруши собствените си конституционни правила, да пренебрегне решения на собствените си съдилища, за да угоди на външнополитически натиск. Това отслабва позициите на страната без да създава някакво особено „специално“ доверие между София и Анкара;
6) Изобщо идеята България да има преференциални отношения и да действа едва ли не като „представител“ на трета страна – било то Турция или Русия – пред ЕС е вредна и опасна. Опитът на Първанов и Орешарски по отношение на Русия беше показателен – най-много да си спечелим прозвището „троянски кон“, придружено със съответните нива на недоверие и насмешка. Така че добросъседството не бива да бъде бъркано с подобно „посредничество“;
7) Идеята за „балансиране“ и „медиаторство“ по оста Вашингтон – Москва отново е по-скоро грешна и опасна. Тя превръща България в територия, на която Русия и САЩ са поканени да премерват силите си, а Борисов да отсъди какъв баланс се е получил (или да се опита да постигне изгоден за страната баланс). Ние сме член на НАТО и имаме определени и ясни ангажименти към тази организация. САЩ е водеща в нея и като цяло след Втората световна война САЩ отговарят за сигурността на Западна Европа. В наш интерес е засилването на приноса на ЕС към НАТО, което ще даде и съответна външнополитическа тежест на съюза. Но посредничество между Вашингтон и Москва не засилва сигурността на България. Достатъчно е да погледнем към държави, които са наистина между Русия и Запада и „балансират“ между техните интереси – Украйна, Молдова, Грузия, Армения и т.н.
8) С приказките за „газов хъб“, „демилитаризация на Черно море“, АЕЦ „Белене“ и т.н. Борисов очевидно желае да привлече част от русофилските гласоподаватели на президентските избори. Разбираемо е, че Борисов иска възможно най-добро решение за реакторите за „Белене”, които трябва да платим на Русия. Но едва ли ще постигнем такова, създавайки нереалистични очаквания у Москва за нови скъпи инфраструктурни проекти, от които нямаме нужда и чиято икономическа обоснованост липсва. С подобни хитрости само увеличаваме недоверието към нас и в Русия, и в западните ни партньори.
Вярно е, че международното положение в момента е сложно и изисква активност, премереност, такт и ясна оценка на възможните рискове. Но външната политика не трябва да засенчи вътрешната и да стане „извинение“ за ненаписаните ни домашни в областта на борбата с корупцията, реформата на съдебната система, търсенето на отговорност за фалита на КТБ и т.н. В крайна сметка сигурността на България зависи от здравината и ефективността на нейните институции много повече, отколкото от совалките на премиера.

неделя, 4 септември 2016 г.

За златните пешки в енергетиката

(По повод публикация в "Капитал")
Големите заплати на служители във фирми като "Южен поток" повдигат два въпроса. Първият е за конфликта на интереси - как ръководители на енергийните предприятия защитават държавния, когато от друго място им плащат много повече. Този въпрос е разгледат подробно от Илин Станев в статията в "Капитал". Второ и може би по-важно е, кой всъщност плаща за тези огромни заплати, административни разходи, комисионни и т.н.
Отговорът, който Добрев дава пред "Капитал" е, че парите са от заем (в крайна сметка заем на България), който ще се изплаща от приходите от реализирания Южен Поток:
"В моя мандат се взеха решения за "Южен поток", които са изцяло в защита на интереса на БЕХ. Основното ни притеснение беше, че акционерният капитал, с който холдингът трябваше да участва в проекта, беше в размер на близо един милиард лева, който ние трудно щяхме да осигурим", обяснява той. В края на 2012 г. беше подписано споразумение, че финансирането ще се осигури изцяло от "Газпром" под формата на заем, който да се изплаща от бъдещите дивиденти от проекта. Така рискът беше прехвърлен изцяло на руската страна"
Презумпцията в това твърдение е, че ако не се завърши проекта, няма да връщаме нищо и всъщност Газпром ще е платил цялата сметка. Т.е. - Газпром е плащал и заплатите и всичко останало.
Силно се съмнявам, че това е вярно, защото дяволът (като с реакторите) е в детайлите на подписаните споразумения. Може да се окаже, че реализиран проект няма, но легитимни разходи от дружеството са направени (и преди, и след споразумението от 2012 г.). Може да се окаже също, че българската страна е неизправна за неизпълнение на определени споразумения за части от проекта (проучвания, отчуждавания, трасета и пр.). За което може да се дължи обезщетение. Хубаво е също да се види какви заеми сме вземали (пряко или чрез държавни дружества) от руската страна по този проект, как тези заеми се обслужват, за какво са отишли парите и т.н. Тези "дребни пера" може всъщност да се окажат стотици милиони.
Да припомним, в началото на тази година министър Дончев каза пред парламента (в рамките на парламентарен контрол), че сметката "дотук" за Южен поток е 200 млн. лева.
Е, как става така, че хем целият риск е за руската страна, хем ние сме си платили 200 млн. за удоволствието?
При такива крупни начинания, свързани с голям публичен разход дори и при нереализирани проекти, е хубаво да се прави пълна проверка от нарочна парламентарна комисия, която да излезе с доклад за ползите, загубите, отговорностите и т.н. Комисията по КТБ не свърши здоволително работата си, но дори нейният доклад направи публична огромен по обем информация. Съображенията за конфиденциалност на преговорите с руската страна също не са основателни - колко публичен ресурс е похарчила България за един проект не може да бъде тайна. (Още повече, че през 2014 г. документацията по Южен поток бе внесена в НС).
Така че добре е, когато се говори за възобновяване на подобни проекти, да се тегли чертата и да се види какво точно и ЗАЩО е похарчено дотук по тях. Да се направи ясна оценка на отговорности, на фективността на разходваните средства и т.н. Разследващите журналисти вършат своята работа, но и институциите - особено парламента, но не само - не бива да се ослушват.

В крайна сметка, защо няма специална парламентарна комисия за "Южен поток" при положение, че са изразходени 200 мнл. лева за нищо?

събота, 3 септември 2016 г.

Кандидат-президентите са вече известни (Club Z)



С номинацията на Трайчо Трайков от реформаторите завърши оповестяването от основните партии на техните кандидати за изборите през ноември. Патриотите заложиха на руско-атлантическа синергия с Атака и произведоха двойката Каракачанов-Нотев. БСП издигна летеца генерал Радев, първоначално изпитателно заедно с АБВ. След провала на тестовете Нинова изгони хората на Първанов, за да ги покани на ново изстрелване от инициативен комитет (като предстои да видим дали изгонените ще присъстват). ГЕРБ пък решиха да участват на изборите с Бойко Борисов, но чрез подставено лице, което в момента финално се уточнява. Ето защо не са съвсем справедливи укорите, че политическите партии изчакват с кандидатурите си абсурдно дълго време и обезсмислят кампанията за този важен пост. Тази кампания вече започна.
Реформаторите произведоха добра новина за своите избиратели по мъчителния начин, превърнал се в техен стил. След дълго обсъждане, социологически сондажи, неколкократно отлагане на крайното решение, вътрешно-партийни напрежения и всичко, каквото си трябва, ръководството на РБ успя да се обедени около най-добрия вариант от предложените. Или почти успя да го направи, защото минути след решението се оказа, че г-н Лукарски от СДС е от „категорично против“ до просто останал „неразбран“ от журналистите, с официален акцент върху второто (макар да е вярно всъщност първото). Тази безценна добавка само увеличи стойността на общата кандидатура, затвърждавайки плуралистичната идентичност на блока. Остава и една последна стъпка – още едно утвърждаване на Трайков от висш орган на коалицията. Тази стъпка сигурно също няма да мине банално гладко.
Трайков е в състояние да обедини реформаторите за президентския вот.
В момента повечето партии и лидери на блока са в управлението, докато голямата част от електората му – разочарован или не - е в опозиция. С избора на Трайков, който е доказал, че може да се противопоставя на Борисов, РБ ще привлече отново част от разколебаните си избиратели. Нещо повече, Трайков има много ясен профил на про-европейски политик. На фона на модата, въведена от ГЕРБ, за „балансиране“ и „посредничество“ между САЩ и Русия, Европа и Турция и т.н., хората ще могат да си отдъхнат, че има поне един кандидат на основна партия, който не квалифицира европейската и атлантическата принадлежност на България. Т. е. Трайков има своя ясна ниша и принципна кауза на тези избори, които биха му гарантирали добро представяне при една прилично проведена кампания.
Това заключение се налага и поради изключително рисковите стратегии, възприети от двете по-големи партии – ГЕРБ и социалистите, като големината на вторите не е чак толкова безспорна. ГЕРБ отложиха за дванадесет без една „разкриването“ на кандидата си, което е знак за липса на безспорен и непроблемен вариант. Всъщност те залагат отново на Борисов да „изтегли“ кандидатурата на партията. До втори октомври ще се нагледаме на интервюта на премиера, в които той ще говори като реален кандидат-президент, громейки останалите участници в надпреварата. След заветната дата тази позиция ще бъде отстъпена на подставеното лице с надеждата от стария политически виц, че твърдият електорат би избрал и магаре по партийна повеля.
Тази стратегия е рискова, защото с течение на времето и най-твърдите се изнервят, когато не знаят дали ще гласуват за Марко, Дългоушко или Сивушка (за gender баланс).
ГЕРБ все пак влизат като фаворити в тази надпревара най-вече поради насипното състояние на останалите политически формации и несъстоятелността на тезите на левицата. Въпреки риторическата неяснота в опитите си за „балансиране“ на различни тенденции, ГЕРБ все още не са причинили сериозна щета на България чрез външнополитическата си активност. Напротив, искреното желание на Борисов да направи всичко възможно, за да гарантира сигурността на страната, печели симпатиите на хората и те са склонни да му простят грешките. Като напълно неоправданото предаване на Бююк на турските власти, например. Трябва да бъде оценена и позицията на Борисов в подкрепа на европейското споразумение за бежанците с Турция. Въпреки собствените му популистически залитания, премиерът не се поддаде на традиционните антитурски настроения, за да постави под въпрос полезността от една общоевропейска стратегия по темата. А тя единствена може да реши по-трайно проблемите с мигрантите. Макар че защитата му занезабавна, безусловна отмяна на визите за Турция беше грешка, опитите на Борисов да „спаси“ споразумението с Турция са в правилната посока.
По-проблематични са неясните му послания по отношение на Русия. Част от тях могат да бъдат отдадени на желание за привличане на русофилски гласове, други – на желанието за достигане на по-изгодно споразумение с Москва за реакторите. Но въпреки това, създаването на нереалестични очаквания за скъпи и излишни проекти като Белене, хъбове и т.н. прави България да изглежда слаба и податлива в очите на Русия, и странна и амбивалентна в очите на Запада. Точно тук е ролята на Трайков като кандидат на РБ: да подчертава тези дефекти в политиката на ГЕРБ и да дава смислени алтернативи. Същото се отнася и по отношение на вътрешната политика, където ГЕРБ стана синоним на половинчатост, безпринципност и договаряне с корпоративни кръгове в области като антикорупцията, реформата на съдебната система и търсенето на отговорност за КТБ. Трудността за Трайков ще е активното съучастничеството на част от РБ в някои от тези прегрешения на ГЕРБ, което той няма как просто да премълчи.
Левицата на пръв поглед извади мъжествен кандидат със сертифицирани летателни качества. Но това също е много рискова стратегия, защото освен тези две характеристики за този човек не се знае абсолютно нищо друго.
Като изключим, разбира се, неверните му твърдения за „приземената“ българска авиация и политически незащитимата му теза, че България при всяка една евентуалност може сама да защити небето си. Дали имаме десет или двайсет самолета е разбира се важно, но и с четиридесет бойни машини може да се окаже (недай си боже), че имаме нужда от подкрепа от натовските ни партньори. За това е от изключителна важност нашите ВСС да координират бързо действията си, да има съвместимост и ефективност под обща команда в рамките на НАТО. С каква бързина нашите ескадрили ще увеличават бройката и качеството на самолетите си е въпрос и на пари, и на време: няма нищо лошо, за да постигнем по-изгодни варианти в определени моменти да разчитаме и на помощ от партньорски държави за air policing, например. Всъщност за това сме в НАТО и, ако някой не го е разбрал, този пропуск може да се дължи само на две неща: или на друга геостратегическа ориентация, или на политическа некомпетентност.
Като оставим настрана военната авиация, генерал Радев изпитва явни трудности в сричането на политическия буквар. Дотук той е успял да формулира една кохерентна теза – че от гледна точка на разделение на властите е по-добре президентската институция да не бъде контролирана от ГЕРБ. Дори да приемем, че сложният управленски формат в парламента може да мине за „концентрация на власт в ГЕРБ“, от този факт не следва, че президентството трябва да бъде дадено на всеки друг. Особено пък на политически първолак, който едва ли ще изкласи в рамките на една доста къса президентска кампания.
И накрая, патриотите заложиха на обединението в тази кампания и се понесоха на вълните на един вселенски популизъм (с православно-регионална окраска в техния случай).
Каракачанов е опитен политически оператор, който за пръв път ще има възможност да изприказва всичко, което му е на душата (за добро или зло). Нотев пък е най-приемливото, което Атака може да роди, колкото и спорен да е този комплимент. Най-важното, което дава крила на тази летателна двойка, е медийното конструиране на сегашната политическа ситуация ексклузивно в термините на „сигурността“. Дали ще е държавна или национална сигурност, Каракачанов и сие изглеждат като хора, които имат какво да кажат по въпроса. Макар част от идеите им да са налудничави – като ракетите, насочени към Турция и наборната армия, например - в общата лудост, обхванала света, те не звучат толкова странно.
Има и нещо друго. За 26 години България успя да извърви забележителния път от страна, която се загражда, за да не избягат хората от нея, до страна, която строи огради, за да не идват мигранти от други места. Този път не е съвсем приключил, но ако успеем да удържим още десетина години про-европейския си курс, преходът ни към най-развитата част от света ще е повече или по-малко факт. А с това ще се засилват и „тегобите и оплакванията“, които ще споделяме с най-успешните. В контекста на тези оплаквания, патриотите са защитниците на наивно-средновековния протекционизъм – строим огради, мушкаме си главите под тях и чакаме мигрантите да се уплашат и откажат да идват. А пък защо не и да стреляме по тях от стената от време на време.
Точно тук е ролята и на кандидатите на РБ, а и на ГЕРБ, да демонстрират, че има и по-интелигентни стратегии за справяне с „бежански вълни“ в един интегриран, глобален свят. (Левицата у нас – за куриоз - като че ли отдавна е изоствила тези цивилизационни мисии: справка – скорошния им кандидат за кмет на София). В съвременния свят националната идентичност е толкова по-защитена, колкото са по-силни институциите на дадената политическа общност – от политико-военните до образователно-културните. Тези, които разчитат на стени и горещ катран, са обречени като средновековно княжество или птицата Додо.
Това е ситуацията непосредствено след началото на кампанията. Интригите са основно две. Първо, ще може ли левицата и Радев въобще да се включат в надпреварата като реалистична политическа опция.Второ, ще могат ли реформаторите и Трайков да дадат смислен отпор на „патриотичния“ популизъм или ще се плъзнат и те по него, оставяйки силно про-европейската част от българския електорат, както и тези, които са критични към половинчатостта на някои от реформите в страната, без кандидат.
Е, и името или полът на формалния кандидат на ГЕРБ трябва сигурно да се добавят към интригите, макар и двете да са от второстепенно значение.