http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/18/2363186_koaliciiata_anti-_protest/
18 август 2014 г.
Новина! Ексклузивно! Шок! Ток! Щепсел!: създават тихомълком нова коалиция "анти-Протест"! Това е негативна коалиция, която е против най-активната част от протестиращите, както и срещу самата кауза на протестите, започнали през лятото на 2013 г.
Кой?
Че ДПС и БСП са ex officio нейни членове е ясно: по-изненадващо е потенциалното членство на ГЕРБ в нея, а и най-вече неволното съучастничество на РБ в нейното създаване. Дори "Протестна мрежа" – в бойно-революционен дух – допринася за формирането й.
Как?
Коалицията не е плод на дълбока стратегия на някой задкулист, а е продукт на некоордирани колективни действия. По-точно на поредица от наглед дребни грешни преценки и манипулации, които обаче водят до залитания, преигравания и изхвърляния. Общото между тях е, че сериозно се разминават с реалността. Например:
1. "Правителството е "на протеста", защото трима от състава му са участвали в протестите. Ако някой е изразил гражданска позиция, протестирайки, не трябва да участва в правителството, дори и да има нужната квалификация"
2. "Президентът е политизиран и ще играе за ГЕРБ в периода до изборите"
3. "Протестна мрежа" се финансира от Иван Костов и от американски фондации. Всеки, взел чрез конкурс грант от чуждестранен донор, е негоден за участие в публичния живот на страната (явно защото и в Русия е така)"
4. "Проблемът не е Пеевски: неговите медии (плюс приятели и финансово зависими) са вече пречистени, защото отново подкрепят ГЕРБ и Цветанов и громят "подривната ПМ" и РБ"
5. "ГЕРБ няма да прави коалиция с РБ, особено ако няма 121 места в НС"
6. "РБ няма да прави коалиция с ГЕРБ при никакви условия, защото няма доверие на Бойко Борисов"
7. "Протестът е бил с кариеристични цели. Доказателство: трима са назначени вече в Министерския съвет"
8. "Антоанета Цонева и Асен Генов редят правителството – доказателства няма, но какво от това"
9. "Правителството е еднопартийно (явно на ГЕРБ), защото използва за част от назначенията си кадри, свързани с ГЕРБ"
10. "Ваньо Танов е същото като Делян Пеевски..." и т.н.
Тези залитания и преигравания демонстрират, че всяка от четирите основни партии – ГЕРБ, БСП, ДПС и РБ – плюс ПМ са влезли в мисловни коловози, които ще ги отведат по естествен път до създаване на анти-протестна коалиция.
В тази коалиция ще са първите три, а РБ и ПМ ще са необходимият враг
Коловозите на партиите са следните:
ГЕРБ се виждат вече победители на вота и се стараят да максимизират своето представяне, като заемат възможно най-голям дял от "дясното" – с цялата му условност. За целта правят определени жестикулации, за да се разграничат от ДПС и Пеевски, но същевременно нямат нищо против ударите, които пеевските бухалки нанасят върху РБ и ПМ. Логиката тук е: колкото по-малко за РБ, толкова повече за ГЕРБ. ПМ е удобната цел, защото, атакувайки протеста, неизбежно се засягат и реформаторите. Това е така, защото РБ е един от най-важните резултати на протеста, а каузата на РБ е това, за което протестиращите се бореха.
Политиката на ГЕРБ е византийска – т.е. двулична и ситуационна
Опасността за самия ГЕРБ от тази политика е, че след време на г-н Борисов пак ще му се наложи да обяснява, че той нищо не е искал от Пеевски, а бухалките сами и по собствено желание са му е услужвали с туй-онуй. Подобни услуги винаги се осребряват обаче. Да не говорим, че Борисов – ако не се разграничи категорично от медийните атаки на бухалките - става и съучастник във влошването на медийната и политическата среда, доколкото това все още е възможно. Като цяло залитането на ГЕРБ е опасно и навява лоши асоциации с периода 2009 - 2013 г. А и от чисто егоистична гледна точка ГЕРБ ще сбърка с членството си в антипротестна коалиция: дори и да дойде на власт, той ще е вече сериозно делегитимиран и загубил доверието на активната част от гражданското общество. Едва ли ще го чака нещо по-различно от мъките на формата "Орешарски" да управлява.
БСП ще влезе в тази кампания без ясен коалиционен партньор, което автоматично я изпраща на по-заден план и допълнително подрива шансовете й за добро представяне. Тъй като пътеките към ДПС в момента са трънливи и замърсени с нечистотии, за да избягнат своята маргинализация, откъм БСП пускат тезата за "голяма коалиция с ГЕРБ". Самото обсъждане на тази екстравагантна идея (с нищожна вероятност за реализация) цели да върне усещането за БСП като "незаобиколим" фактор. За да работи тази стратегия обаче, основните атаки трябва да се изместят от ГЕРБ към президента, ПМ и РБ. Протестът в тази позиция става най-удобна цел за атака. А една негативна коалиция "анти-Протест" би демонстрирала, че левицата е необходим партньор на останалите основни играчи. Така че залитанията на левицата не са заради вестибуларния апарат на нейния нов лидер, а в тях има замисъл.
ДПС залитат в друга посока: "Ни лук яли, ни лук мирисали." Вместо да наблегнат на водата за уста, те се правят, че нито има лук, нито има проблем "Пеевски". Няма го във вестниците на Пеевски, значи не съществува! Оттук и твърденията, че "Пеевски" е "измислен" от ПМ и РБ; че "ПМ са подривна организация, финансирана от американците (и/или Костов?)" и т.н. На ниво официална риторика ДПС са изцяло "позитивни", "конструктивни" и речовито-вчесани по модата Местан-Цонев. На подсъзнателното ниво на пеевския информационен поток обаче се нагнетяват гигантски чувства на неприязън, омраза, фрустрация и реванш, които избиват под формата на "журналистика". Противниците от ПМ и РБ са основните мишени на тази "журналистика": те трябва да бъдат унищожени, а новите-стари любими – ГЕРБ – омилостивени дори с цената на собственото унижение. Междувременно Пеевски се готви да влезе в листите, масово номиниран от структури на движението.
РБ в тази ситуация е изправен пред истинска дилема. От една страна, блокът правилно отстоява собствената си идентичност, подчертавайки различията си спрямо всички останали партии, включително ГЕРБ. От друга страна обаче, в желанието си да се разграничи и противопостави остро на ГЕРБ, той допринася за налагането и сплотяването на една тройна коалиция "анти-Протест". Задачата на РБ е трудна, но не е невъзможна. Всичко е въпрос на баланс. Но в разгара на надпреварата баланс трудно се удържа - по-лесно е да се заложи на твърдата идентичност, на острото различие и противопоставяне. Това е коловозът, по който РБ е залитнал към момента, което засилва шансовете за създаване на антипротестната коалиция.
Уклонът към конфронтационна идентичност доведе и до някои преигравания като позицията на РБ срещу актуализацията на бюджета (макар и впоследствие частично ревизирана), окачествяването на служебното правителство като еднопартийно, както и някои символични вричания за отказ от всякакво евентуално взаимодействие с ГЕРБ след изборите. Към това могат да се добавят и и куп други дребни медийни закачки, които може да са естествена част от политическата игра, но объркват и зацапват общата картина. А и по принцип залитането и преиграването едва ли са най-добрите средства за налагане на идентичност, особено за формация, от която се очаква здрав разум и точна преценка. Още повече че с ГЕРБ има реални различия – като например позициите по "Южен поток", отношението към Пеевски, медийната политика, реформата на съдебната система и т.н. – които са достатъчни за разграничаване на двете партии.
Разбира се,
РБ не може да предотврати сам коалиция "анти-Протест": ако тя се реализира, вината ще е основно на ГЕРБ и Борисов
Борисов сигурно е изнервен от атаката срещу назначенията в служебното правителство на хора, свързани с ГЕРБ – Медарова, но най-вече Ваньо Танов. Бухалките усетиха тази изнервеност и раздухаха нейните поводи и основания. В интерес на истината и ПМ, и РБ залитнаха в някои от критиките си. В крайна сметка президентът Плевнелиев откъде може да намери хора, които хем да не са свързани с никоя партия, хем да имат сериозен опит в управлението. Служебното правителство търси баланс между гражданска позиция и независимост и управленска експертиза и опит. В този смисъл влизането на членове на предходни администрации да се тълкува като "еднопартийно" връщане на ГЕРБ на власт е преиграване. По подобен начин стоят нещата и с Ваньо Танов. Това е рисково назначение на Плевнелиев и Близнашки. Но ако дотук решенията на президента са били точни през една доста трудна година, все пак е редно да му се даде някакъв кредит на доверие по отношение на кадрови избор, за детайлите на които не знаем достатъчно.
В коалицията няма нищо изненадващо и дори е за добро?!?
Всъщност част от мислещата общественост потрива доволно ръце от новината за негативната коалиция "анти-Протест" и се радва, че РБ и ПМ ще останат горди и самотни стожери на разум в системата. А пък, дай боже, след време - от седем до десет години - всички да дойдат на техния акъл. Подобни разсъждения са утопични и дори вредни обаче. Ако се допусне сега маргинализацията на протеста, реинтерпретацията му чрез лъжливи манипулации, ако се допусне мнозинството да го възприема негативно, да се примири с очернянето на основните му фигури, ударът върху гражданското съзнание и активност може и да е фатален. Да, след десет години всичко може да се случи, но резултатът дотук ще е загуба на една година, загуба на гражданска енергия, демотивация и фрустрация. А примерът на Унгария показва, че дори и в демократична система авторитарно-популистки, репресивен режим може да се застои и окопае поне за десетилетие, а защо не и повече.
Така че добрите политици нямат право да изоставят битката за мнозинството и да се примиряват с широки коалиции срещу здравия разум.
понеделник, 18 август 2014 г.
събота, 16 август 2014 г.
"Протестна мрежа" като политически проект
http://clubz.bg/7195-protestna_mreja_kato_politicheski_proekt
16 август 2014 г.
"Протестна мрежа" се наложи като активен и важен фактор в обществения живот през последната година. Това е така, защото позицията, аргументите и действията на тази неформална, хоризонтална структура се оказаха оправдани и политически адекватни. В резултат, ключовите фигури на мрежата станаха разпознаваеми, а – както показват социологическите сондажи - ПМ е „марка“, в която значителен процент граждани имат доверие. Всичко това са предпоставки за институционализирането на мрежата – или на части от нея - като политически субект, било то като партия или като движение, но с ясни амбиции за участие в управлението на страната. Макар че може би е вече късно да се мисли за самостоятелна листа на ПМ в октомврийския вот, има възможности водещи нейни лица да участват сред кандидатите на други партии (РБ най-вече) по начин, който би запазил тяхната идентичност. Преференциалното гласуване дава допълнителни възможности в тази посока.
Всичко това, обаче, са въпроси на договаряне, организация и технология, които, макар и важни, са второстепенни. Основният въпрос е съдържателен: каква ще е платформата, каква ще е добавената стойност на един политически субект, произлязъл от Протеста (от лятото на 2013 г.) и защитаващ неговата кауза? Каква ще е ролята на един такъв субект в политическата система на страната?
Мнозина – и не само недоброжелателите - са скептични към една „институционализация“ на протестната енергия. В крайна сметка протестът е спонтанност, изблик на гражданско чувство, мотивирано от определени ексцесии на властта. В този смисъл по дефиниция протестът трябва да е изключение, отклонение от политическата рутина. Партията, от друга страна, е неразривна част от тази рутина. Ерго, „партия на протеста“ е оксиморон.
Макар и нелишени от вътрешна логика, подобни скептични аргументи всъщност не издържат критика. Основното грешно допускане е, че една „партията на протеста“ – т.е. включваща разпознаваеми лица от активни протестиращи и защитаваща каузите на Протеста - трябва винаги да протестира. По същата логика социалистите трябва непрекъснато да социализират и национализират, консерваторите да консервират и т. н. Очевидно е, че такъв политбуквализъм е абсурден, както са абсурдни и питания от рода на „защо сега не протестирате“ или „защо не протестирахте миналата година“. Протестира се, когато има основания за това, и когато протестът като метод има шанс да доведе до промяна. Една партия на протеста би била смислена само тогава, когато преценката й за основанията за протест, както и преценката й за методите му е адекватна и реалистична. В противен случай би се изродила в перманентен уличен пърформънс, който хората биха възприели в най-добрия случай като безобидна екзотика.
Друга критика на участието на ПМ в политическия живот е, че всъщност мрежата е непредставителна за гражданите на страната, че отразява настроенията на маргинални обществени групи. Една прекрасна идея на Георги Господинов – „протестиращият човек е красив“ – стана мишена на огромно количество профанизиращи интерпретации, които се сведоха до две категории. Първо, имаше персонално обидени от това, че – видите ли - да протестират могат само красивите. Второ, появиха се псевдоентусиасти, според които всеки, който протестира, автоматично става красив (част от мотивацията за контрапротеста сигурно дойде от това). И двете тези бяха използвани да се направи опит за делегитимация на протеста като интелигентска завера по жълтите павета. В цялото бръщолевене, което с радост бе подето от бухалковите специалисти в художествената журналистика, се загуби ценното послание на Господинов: един протест, в който гражданите свободно, мирно и аргументирано заявяват мнението си за управлението на политическата общност, е вълнуващ и вдъхновяващ.
Нещо повече, тезата за „интелигентския“ характер на протеста стана на пух и прах при сблъсъка си с реалността. Първо, професионалните и коректни социологически агенции даваха непрекъснато нива на одобрение на основните искания на протеста от 60-70%. Това ясно показваше, че протестиращите изразяват вижданията на големи групи от хора. Вторият челен сблъсък с реалността бяха европейските избори, на които политическото представителство на опонентите на протеста, както и присъдружната им виртуална „социология“, вкупом се сринаха.
Долният регистър на критиката на „непредставителността на протеста“ е чисто конспиративен. Тук целта е да се дискредитират фигурите на протеста като личности, да се търсят някакви техни „зависимости“. В този жанр става много важно дали някой си е платил членския внос, дали си е внесъл отчета навреме и дали е спечелил чрез конкурс финансиране от чуждестранен донор – бил той ЕС или „американците“ (но не и Русия). Ако, недай си боже, някой попада в тези „греховни“ категории, той – според обитателите на сутеренния журналистически етаж - не бива да участва нито в протести, нито в обществения живот на страната. За компенсация все пак бива удостоен с честта да е на първа страница на въпросните сутеренни издания.
Да обобщим: няма сериозни аргументи срещу това ПМ – или части от нея -по принцип да участва в политиката като своеобразна „партия на протеста“. Разбира се, тя не би претендирала, че представлява абсолютно всички протестиращи, защото те бяха достатъчно различни в своите политически възгледи. Все пак обаче, Протестът роди и сплоти общности, които е нормално да търсят свое собствено, специфично представителство.
От това, че една „партия на протеста“ е възможна, обаче, не следва, че каквото и тя да прави, действията й все ще са позитивни и полезни за страната. Като всички политически субекти, тя трябва да бъде оценявана конкретно за отделните си позиции, за аргументите и политиките, зад които застава. От тази гледна точка, един политически проект от рода на „партия на протеста“ би бил изложен – благодарение на собствената си природа - на изкушения, част които са вече видими в някои реакции и действия на ПМ.
По-важните от тези изкушения могат да бъдат обобщени в следните тези, които на немалко хора се струват атрактивни:
1) Понеже ПМ беше права по отношение назначаването на Пеевски, нейната преценка по кадрови въпроси тежи повече от тази на демократично избрани органи.
Поради това тези органи трябва винаги да се допитват и съобразяват с мнението на мрежата. Това, разбира се, е non sequitur и ПМ трябва много внимателно, но твърдо да се дистанцира от подобни послания. Още повече, че нейните недоброжелатели ще дават мило и драго да я вкарат в подобни схеми, както се опитват да го направят с манипулациите за „кадруване“ в служебния кабинет и т. н. Разбира се, ПМ може и трябва да има позиция по отделни назначения. Но също така трябва да е ясно, че поемането на отговорност за управлението на страната е свързано с правото на преценка при формиране на екип. Нещо повече, когато хора като Плевнелиев и Близнашки са дали сериозни основания да се вярва на политическите им решения: не е редно всеки техен избор, по който може да има някакви възражение – като казуса „Танов“, например, – да става обект на искания за неговата отмяна. Назначението на Пеевски демонстрира, че политическите представители са „захванати“ от корпоративни интереси по начин, който прави невъзможно доверието в тях. Назначението на Танов – колкото и спорно да е – не е от такъв характер. Ако една „партия на протеста“ не може да направи разликата и да модерира съобразно с това реакциите си, това би поставило под въпрос качеството на нейната политическа преценка;
2) Понеже ПМ беше права по общата оценка на политическата ситуация в страната, нейната преценка по управленски въпроси има по-голяма тежест от тази на демократично избрани органи. (Виж аргументите по първа точка.)
3) ПМ трябва да е за промяна на системата като цяло и из основи. Радикалното позициониране на „партия на протеста“ би било грешка по две причини. Първо, това беше протест за подобряване на качеството на демокрацията, за надграждане – не за тотална смяна на системата, започване от нула и т. н. Второ, подобно започване от нула би било катастрофално, а така или иначе е невъзможно. Политическите и социални системи са тежки и инерционни – тяхната промяна обикновено става стъпка по стъпка. Като поправката на лодка в открито море – дъска по дъска. Радикалните лозунги и искания може да тласнат ПМ по посока на ангел-славчевщина, което може да гарантира временно медийно внимание, но не и трайно, и полезно политическо присъствие. Нещо повече, понякога не конституционни реформи, а рутинни политически действия – като резултат от избори, решение по голям инфраструктурен проект и т.н. – могат да имат по-значимо и дългосрочно значение за управлението на една общност. Самият Протест също показа, че дори едно назначение може да стане повод за сериозни политически процеси и промени. Така че ПМ не трябва да се поддава – както не го е правила досега - на изкушението и да се впуска в обещания за „радикални“ промени. Това може да бъде оставено на играчи като Бареков, Янев и сие ;
4) ПМ трябва да е задължително против всички. Това също не следва отникъде. Вярно е, че повечето от основните партии имат своите проблеми на зависимости, лоши практики, кадрови провали и т.н. Вярно е, че те трябва да бъдат критикувани, натискани да се реформират и пр. Но да се вярва, че изведнъж тези партии ще изчезнат и ще освободят място за нови, чисти политици (дошли от Марс?) е силно утопично и вредно. Демокрацията е надпревара на управляващи и опозиция. Политическа позиция е да си или с едните, или с другите. Временно може и да се колебаеш. Но да си „против всички“ – да се самоизолираш - е псевдопозиция. Или казваш, че демокрацията в момента не може да даде най-доброто решение. Но тогава кой може? Профсъюзите, непартиийните граждани и граждански съвети, корпорациите, образованите автократи и т. н.? Оттук крачка до ангел-славщината не е необходима – дестинацията е достигната. Или пък направо повеждаш революционните тълпи да громят парламента, което ПМ с поведението досега категорично (и правилно) e отхвърляла.
С други думи, един политически проект на ПМ трябва да демонстрира, че е в състояние да трансформира политическата среда, да дава „управленски продукт“, да подобрява управлението на страната, а това не може да стане без някакво взаимодействие с останалите. Някой сигурно ще възрази, че ПМ трябва да играе „или всичко (мнозинство), или нищо (никакво взаимодействие с останалите)“. По този начин след време хората може би ще узреят да дадат мнозинството на ПМ. Има и такава теория, но нали все пак ПМ трябва да демонстрира, че има потенциал да управлява, че освен да критикува, има и позитивен капацитет. Ролята на малка „черна станция“ в парламента (или извън него) може да превърне проекта ПМ в ДСБ 3 или 4: проблем, който в някаква степен сега стои и пред реформаторите.
В заключение, като потенциален политически проект, ПМ е изправена пред много възможности, но и пред редица изкушения, които могат да навредят не само на нея, но и на страната. Най-голямото достойнство на ПМ е способността й, доказана през годината, за точна политическа преценка, формулирането на проблеми, за които другите са слепи или подозрително мълчаливи. От тази гледна точка една евентуална „партия на протеста“ може да бъде изключително полезна за политическата система на страната. Голямото изкушение на ПМ, обаче, е да се превърне в псевдо-революционна организация, носеща се на крилата на примамливи обещания за „тотална“ и „радикална“ промяна, очертанията на които остават услужливо неясни. Вторият път води най-вече към самоизолация и фарс, и вярвам, че ПМ ще го избегне.
16 август 2014 г.
"Протестна мрежа" се наложи като активен и важен фактор в обществения живот през последната година. Това е така, защото позицията, аргументите и действията на тази неформална, хоризонтална структура се оказаха оправдани и политически адекватни. В резултат, ключовите фигури на мрежата станаха разпознаваеми, а – както показват социологическите сондажи - ПМ е „марка“, в която значителен процент граждани имат доверие. Всичко това са предпоставки за институционализирането на мрежата – или на части от нея - като политически субект, било то като партия или като движение, но с ясни амбиции за участие в управлението на страната. Макар че може би е вече късно да се мисли за самостоятелна листа на ПМ в октомврийския вот, има възможности водещи нейни лица да участват сред кандидатите на други партии (РБ най-вече) по начин, който би запазил тяхната идентичност. Преференциалното гласуване дава допълнителни възможности в тази посока.
Всичко това, обаче, са въпроси на договаряне, организация и технология, които, макар и важни, са второстепенни. Основният въпрос е съдържателен: каква ще е платформата, каква ще е добавената стойност на един политически субект, произлязъл от Протеста (от лятото на 2013 г.) и защитаващ неговата кауза? Каква ще е ролята на един такъв субект в политическата система на страната?
Мнозина – и не само недоброжелателите - са скептични към една „институционализация“ на протестната енергия. В крайна сметка протестът е спонтанност, изблик на гражданско чувство, мотивирано от определени ексцесии на властта. В този смисъл по дефиниция протестът трябва да е изключение, отклонение от политическата рутина. Партията, от друга страна, е неразривна част от тази рутина. Ерго, „партия на протеста“ е оксиморон.
Макар и нелишени от вътрешна логика, подобни скептични аргументи всъщност не издържат критика. Основното грешно допускане е, че една „партията на протеста“ – т.е. включваща разпознаваеми лица от активни протестиращи и защитаваща каузите на Протеста - трябва винаги да протестира. По същата логика социалистите трябва непрекъснато да социализират и национализират, консерваторите да консервират и т. н. Очевидно е, че такъв политбуквализъм е абсурден, както са абсурдни и питания от рода на „защо сега не протестирате“ или „защо не протестирахте миналата година“. Протестира се, когато има основания за това, и когато протестът като метод има шанс да доведе до промяна. Една партия на протеста би била смислена само тогава, когато преценката й за основанията за протест, както и преценката й за методите му е адекватна и реалистична. В противен случай би се изродила в перманентен уличен пърформънс, който хората биха възприели в най-добрия случай като безобидна екзотика.
Друга критика на участието на ПМ в политическия живот е, че всъщност мрежата е непредставителна за гражданите на страната, че отразява настроенията на маргинални обществени групи. Една прекрасна идея на Георги Господинов – „протестиращият човек е красив“ – стана мишена на огромно количество профанизиращи интерпретации, които се сведоха до две категории. Първо, имаше персонално обидени от това, че – видите ли - да протестират могат само красивите. Второ, появиха се псевдоентусиасти, според които всеки, който протестира, автоматично става красив (част от мотивацията за контрапротеста сигурно дойде от това). И двете тези бяха използвани да се направи опит за делегитимация на протеста като интелигентска завера по жълтите павета. В цялото бръщолевене, което с радост бе подето от бухалковите специалисти в художествената журналистика, се загуби ценното послание на Господинов: един протест, в който гражданите свободно, мирно и аргументирано заявяват мнението си за управлението на политическата общност, е вълнуващ и вдъхновяващ.
Нещо повече, тезата за „интелигентския“ характер на протеста стана на пух и прах при сблъсъка си с реалността. Първо, професионалните и коректни социологически агенции даваха непрекъснато нива на одобрение на основните искания на протеста от 60-70%. Това ясно показваше, че протестиращите изразяват вижданията на големи групи от хора. Вторият челен сблъсък с реалността бяха европейските избори, на които политическото представителство на опонентите на протеста, както и присъдружната им виртуална „социология“, вкупом се сринаха.
Долният регистър на критиката на „непредставителността на протеста“ е чисто конспиративен. Тук целта е да се дискредитират фигурите на протеста като личности, да се търсят някакви техни „зависимости“. В този жанр става много важно дали някой си е платил членския внос, дали си е внесъл отчета навреме и дали е спечелил чрез конкурс финансиране от чуждестранен донор – бил той ЕС или „американците“ (но не и Русия). Ако, недай си боже, някой попада в тези „греховни“ категории, той – според обитателите на сутеренния журналистически етаж - не бива да участва нито в протести, нито в обществения живот на страната. За компенсация все пак бива удостоен с честта да е на първа страница на въпросните сутеренни издания.
Да обобщим: няма сериозни аргументи срещу това ПМ – или части от нея -по принцип да участва в политиката като своеобразна „партия на протеста“. Разбира се, тя не би претендирала, че представлява абсолютно всички протестиращи, защото те бяха достатъчно различни в своите политически възгледи. Все пак обаче, Протестът роди и сплоти общности, които е нормално да търсят свое собствено, специфично представителство.
От това, че една „партия на протеста“ е възможна, обаче, не следва, че каквото и тя да прави, действията й все ще са позитивни и полезни за страната. Като всички политически субекти, тя трябва да бъде оценявана конкретно за отделните си позиции, за аргументите и политиките, зад които застава. От тази гледна точка, един политически проект от рода на „партия на протеста“ би бил изложен – благодарение на собствената си природа - на изкушения, част които са вече видими в някои реакции и действия на ПМ.
По-важните от тези изкушения могат да бъдат обобщени в следните тези, които на немалко хора се струват атрактивни:
1) Понеже ПМ беше права по отношение назначаването на Пеевски, нейната преценка по кадрови въпроси тежи повече от тази на демократично избрани органи.
Поради това тези органи трябва винаги да се допитват и съобразяват с мнението на мрежата. Това, разбира се, е non sequitur и ПМ трябва много внимателно, но твърдо да се дистанцира от подобни послания. Още повече, че нейните недоброжелатели ще дават мило и драго да я вкарат в подобни схеми, както се опитват да го направят с манипулациите за „кадруване“ в служебния кабинет и т. н. Разбира се, ПМ може и трябва да има позиция по отделни назначения. Но също така трябва да е ясно, че поемането на отговорност за управлението на страната е свързано с правото на преценка при формиране на екип. Нещо повече, когато хора като Плевнелиев и Близнашки са дали сериозни основания да се вярва на политическите им решения: не е редно всеки техен избор, по който може да има някакви възражение – като казуса „Танов“, например, – да става обект на искания за неговата отмяна. Назначението на Пеевски демонстрира, че политическите представители са „захванати“ от корпоративни интереси по начин, който прави невъзможно доверието в тях. Назначението на Танов – колкото и спорно да е – не е от такъв характер. Ако една „партия на протеста“ не може да направи разликата и да модерира съобразно с това реакциите си, това би поставило под въпрос качеството на нейната политическа преценка;
2) Понеже ПМ беше права по общата оценка на политическата ситуация в страната, нейната преценка по управленски въпроси има по-голяма тежест от тази на демократично избрани органи. (Виж аргументите по първа точка.)
3) ПМ трябва да е за промяна на системата като цяло и из основи. Радикалното позициониране на „партия на протеста“ би било грешка по две причини. Първо, това беше протест за подобряване на качеството на демокрацията, за надграждане – не за тотална смяна на системата, започване от нула и т. н. Второ, подобно започване от нула би било катастрофално, а така или иначе е невъзможно. Политическите и социални системи са тежки и инерционни – тяхната промяна обикновено става стъпка по стъпка. Като поправката на лодка в открито море – дъска по дъска. Радикалните лозунги и искания може да тласнат ПМ по посока на ангел-славчевщина, което може да гарантира временно медийно внимание, но не и трайно, и полезно политическо присъствие. Нещо повече, понякога не конституционни реформи, а рутинни политически действия – като резултат от избори, решение по голям инфраструктурен проект и т.н. – могат да имат по-значимо и дългосрочно значение за управлението на една общност. Самият Протест също показа, че дори едно назначение може да стане повод за сериозни политически процеси и промени. Така че ПМ не трябва да се поддава – както не го е правила досега - на изкушението и да се впуска в обещания за „радикални“ промени. Това може да бъде оставено на играчи като Бареков, Янев и сие ;
4) ПМ трябва да е задължително против всички. Това също не следва отникъде. Вярно е, че повечето от основните партии имат своите проблеми на зависимости, лоши практики, кадрови провали и т.н. Вярно е, че те трябва да бъдат критикувани, натискани да се реформират и пр. Но да се вярва, че изведнъж тези партии ще изчезнат и ще освободят място за нови, чисти политици (дошли от Марс?) е силно утопично и вредно. Демокрацията е надпревара на управляващи и опозиция. Политическа позиция е да си или с едните, или с другите. Временно може и да се колебаеш. Но да си „против всички“ – да се самоизолираш - е псевдопозиция. Или казваш, че демокрацията в момента не може да даде най-доброто решение. Но тогава кой може? Профсъюзите, непартиийните граждани и граждански съвети, корпорациите, образованите автократи и т. н.? Оттук крачка до ангел-славщината не е необходима – дестинацията е достигната. Или пък направо повеждаш революционните тълпи да громят парламента, което ПМ с поведението досега категорично (и правилно) e отхвърляла.
С други думи, един политически проект на ПМ трябва да демонстрира, че е в състояние да трансформира политическата среда, да дава „управленски продукт“, да подобрява управлението на страната, а това не може да стане без някакво взаимодействие с останалите. Някой сигурно ще възрази, че ПМ трябва да играе „или всичко (мнозинство), или нищо (никакво взаимодействие с останалите)“. По този начин след време хората може би ще узреят да дадат мнозинството на ПМ. Има и такава теория, но нали все пак ПМ трябва да демонстрира, че има потенциал да управлява, че освен да критикува, има и позитивен капацитет. Ролята на малка „черна станция“ в парламента (или извън него) може да превърне проекта ПМ в ДСБ 3 или 4: проблем, който в някаква степен сега стои и пред реформаторите.
В заключение, като потенциален политически проект, ПМ е изправена пред много възможности, но и пред редица изкушения, които могат да навредят не само на нея, но и на страната. Най-голямото достойнство на ПМ е способността й, доказана през годината, за точна политическа преценка, формулирането на проблеми, за които другите са слепи или подозрително мълчаливи. От тази гледна точка една евентуална „партия на протеста“ може да бъде изключително полезна за политическата система на страната. Голямото изкушение на ПМ, обаче, е да се превърне в псевдо-революционна организация, носеща се на крилата на примамливи обещания за „тотална“ и „радикална“ промяна, очертанията на които остават услужливо неясни. Вторият път води най-вече към самоизолация и фарс, и вярвам, че ПМ ще го избегне.
вторник, 5 август 2014 г.
Гамбит "Кънев"
http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/05/2356389_gambit_kunev/
5 август 2014 г.
В шахмата е допустимо да жертваш материал (пешка или фигура) за по-силна позиция, особено в началото на играта. Радан Кънев вчера опита този похват – подаде оставка като "говорител" на Реформаторския блок (РБ) с надеждата този ход да предизвика консолидация на редиците и превръщането на блока в по-единна и централизирана формация. По-конкретно, Кънев с този ход прави заявка да стане лидер (председател) на един РБ, който е в състояние да говори по-добре на един глас. Тези намерения сами по себе си са похвални и ако бъдат реализирани, привържениците на блока биха имали основание да са доволни.
Всичко дотук е разбираемо. Проблемът е, че то е подплатено и с редица
неразбираеми действия, ходове и публично споделени мисли,
които поставят цялата стратегия под въпрос
Гамбитът e по принцип рисков – той може да доведе просто до загуба на материaл без някакви позиционни ползи. Особено ако вместо да мобилизираш най-важните си фигури, се опитваш да ги изтикаш в ъгъла на дъската.
С оглед на тези общи разсъждения за мен остава неразбираемо например защо, след като РБ върви нагоре в социологическите проучвания, лидерите му не могат да постигнат елементарно съгласие за неща, които би трябвало да са в техен общ интерес. И най-вече в интерес на избирателите им. След евровота има ясна тенденция на формиране на дясно-центристко мнозинство в следващия парламент. Каква част от това мнозинство ще е на РБ зависи от кампанията му, посланията и т.н. Но отсега е ясно: самият факт, че РБ има реалистичен шанс да участва в управлението на страната, "вдига" процентите му и е в полза на реформаторите. В такава благоприятна ситуация да връщаш непрекъснато въпроса към вътрешноорганизационни проблеми – колкото и тежки да изглеждат на някого - е несериозно.
Нещо повече - неразбираемо е защо междулидерски разногласия трябва максимално да се огласяват и драматизират, да идват с публични писма и оставки, така че да се превърнат в основната новина, излизаща от блока. Да, сегашната конфигурация не е съвсем ефективна: тромава е и може да се подобри. Да, без външен, публичен натиск преди изборите това е малко вероятно да се случи. Но да залагаш самото съществуване на блока заради евентуалните ползи от подобни подобрения не е оправдано. Изборите, ако някой не е забелязал, са утре.
По-нататък, не разбирам как с реверанси към едни или други центробежни сили вътре в блока ще се стигне до по-голяма централизация на РБ, до структурирането му като кохерентен политически проект. Да, в РБ има нетърпимост на едни части спрямо други, изказват се противоположни аргументи по някои ключови въпроси. Ролята на лидера би трябвало да е да неутрализира центробежните тенденции, да приглушава противоречията. Радан Кънев избира друг път –
радикализира своята позиция
с надеждата всички да го последват, като променят своите
Всичко или нищо. Може и да спечели, но ако разбирането на РБ за политиката ще е като рулетка, дългосрочните ползи няма да са големи.
Чипът, на който в момента е заложено всичко, са силните анти-ГЕРБ настроения сред част от избирателите на РБ. Когато подобни залагания се правят, по принцип е хубаво шансът да е повече от 50%. В нито едно от изследванията, които аз познавам, групата анти-ГЕРБ сред привържениците на РБ не е мнозинство. Напротив, по-малка е от тези, които не изключват взаимодействие. В една такава ситуация не разбирам защо РБ сам превръща отношението към ГЕРБ в основната тема на предстоящата кампания. В крайна сметка пред страната има хиляди истински проблеми, чакащи решение, чакащи разумни идеи и експертиза от блока.
Да започнем с основния - страната в момента е почти НЕУПРАВЛЯЕМА. Върху политическата криза се насложиха енергийна, здравна, дори елементи на банкова. България е изолирана в Европа двойно: първо, в специалното отделение при прокажено-корумпираните, а вече и при протопутинистите (засега сама).
На този фон
РБ разнищва психоаналитично влиянията на ББ върху себе си
и без видима нужда е на път да наложи следните позиции: 1) Няма да се коалира с никого и особено с ГЕРБ; 2) Ще се бори за нови предсрочни избори след година и Велико народно събрание за радикални промени (все още неясно какви).
Тук идваме до "шестте точки" и специално до петата от тях (така наречените шест стъпки за излизане от политическата криза, представени през декември 2013 - бел. ред.), която единствена все още е програмна: къс реформаторски мандат и предсрочни избори за ВНС. От самото начало аз не споделям тази точка поради причините, изтъкнати по-горе. След торнадото "Орешарски" България има нужда от сравнително дълъг период на политическа стабилност. Но дори и да не приемем този аргумент, т. 5 е вътрешно противоречива с оглед на доминиращата стратегия на РБ. Ако блокът няма да се коалира с никого, кой ще се нагърби с едногодишното реформаторско управление (ако, недай си Боже, РБ няма абсолютно мнозинство)? Ако пък няма едногодишно реформаторско управление, тогава към избори за ВНС ли трябва да се премине или пак към избори за обикновено НС, което да реализира кратък реформаторски мандат?
Всички тези въпроси показват, че е време шестте точки да се преосмислят и РБ да заложи на смислена, детайлна управленска програма, основите на която така или иначе са изработени от Гражданския съвет като набор от конкретни политики. Там е истинският разговор, там е основното, с което РБ може да допринесе в политическия процес.
Боя се, че това, което се случва напоследък вътре в РБ, започва да навява съмнения и в най-големите му симпатизанти. Съмнения за несериозност. Отстраняването на тези съмнения трябва да са сред най-важните задачи на лидерите на РБ.
А основен приоритет би трябвало да е ЗАПАЗВАНЕТО му, защото в него са инвестирали време, нерви и надежди стотици хиляди. За тази цел, каквото и да става, новата формация трябва да излъчва основно политически, а не вътрешнопартийни новини. За гражданите е важно партиите да изпълняват главната си задача – представителство и изработване на политики. Останалото трябва да е подчинено на тази задача, а не да го измества.
5 август 2014 г.
В шахмата е допустимо да жертваш материал (пешка или фигура) за по-силна позиция, особено в началото на играта. Радан Кънев вчера опита този похват – подаде оставка като "говорител" на Реформаторския блок (РБ) с надеждата този ход да предизвика консолидация на редиците и превръщането на блока в по-единна и централизирана формация. По-конкретно, Кънев с този ход прави заявка да стане лидер (председател) на един РБ, който е в състояние да говори по-добре на един глас. Тези намерения сами по себе си са похвални и ако бъдат реализирани, привържениците на блока биха имали основание да са доволни.
Всичко дотук е разбираемо. Проблемът е, че то е подплатено и с редица
неразбираеми действия, ходове и публично споделени мисли,
които поставят цялата стратегия под въпрос
Гамбитът e по принцип рисков – той може да доведе просто до загуба на материaл без някакви позиционни ползи. Особено ако вместо да мобилизираш най-важните си фигури, се опитваш да ги изтикаш в ъгъла на дъската.
С оглед на тези общи разсъждения за мен остава неразбираемо например защо, след като РБ върви нагоре в социологическите проучвания, лидерите му не могат да постигнат елементарно съгласие за неща, които би трябвало да са в техен общ интерес. И най-вече в интерес на избирателите им. След евровота има ясна тенденция на формиране на дясно-центристко мнозинство в следващия парламент. Каква част от това мнозинство ще е на РБ зависи от кампанията му, посланията и т.н. Но отсега е ясно: самият факт, че РБ има реалистичен шанс да участва в управлението на страната, "вдига" процентите му и е в полза на реформаторите. В такава благоприятна ситуация да връщаш непрекъснато въпроса към вътрешноорганизационни проблеми – колкото и тежки да изглеждат на някого - е несериозно.
Нещо повече - неразбираемо е защо междулидерски разногласия трябва максимално да се огласяват и драматизират, да идват с публични писма и оставки, така че да се превърнат в основната новина, излизаща от блока. Да, сегашната конфигурация не е съвсем ефективна: тромава е и може да се подобри. Да, без външен, публичен натиск преди изборите това е малко вероятно да се случи. Но да залагаш самото съществуване на блока заради евентуалните ползи от подобни подобрения не е оправдано. Изборите, ако някой не е забелязал, са утре.
По-нататък, не разбирам как с реверанси към едни или други центробежни сили вътре в блока ще се стигне до по-голяма централизация на РБ, до структурирането му като кохерентен политически проект. Да, в РБ има нетърпимост на едни части спрямо други, изказват се противоположни аргументи по някои ключови въпроси. Ролята на лидера би трябвало да е да неутрализира центробежните тенденции, да приглушава противоречията. Радан Кънев избира друг път –
радикализира своята позиция
с надеждата всички да го последват, като променят своите
Всичко или нищо. Може и да спечели, но ако разбирането на РБ за политиката ще е като рулетка, дългосрочните ползи няма да са големи.
Чипът, на който в момента е заложено всичко, са силните анти-ГЕРБ настроения сред част от избирателите на РБ. Когато подобни залагания се правят, по принцип е хубаво шансът да е повече от 50%. В нито едно от изследванията, които аз познавам, групата анти-ГЕРБ сред привържениците на РБ не е мнозинство. Напротив, по-малка е от тези, които не изключват взаимодействие. В една такава ситуация не разбирам защо РБ сам превръща отношението към ГЕРБ в основната тема на предстоящата кампания. В крайна сметка пред страната има хиляди истински проблеми, чакащи решение, чакащи разумни идеи и експертиза от блока.
Да започнем с основния - страната в момента е почти НЕУПРАВЛЯЕМА. Върху политическата криза се насложиха енергийна, здравна, дори елементи на банкова. България е изолирана в Европа двойно: първо, в специалното отделение при прокажено-корумпираните, а вече и при протопутинистите (засега сама).
На този фон
РБ разнищва психоаналитично влиянията на ББ върху себе си
и без видима нужда е на път да наложи следните позиции: 1) Няма да се коалира с никого и особено с ГЕРБ; 2) Ще се бори за нови предсрочни избори след година и Велико народно събрание за радикални промени (все още неясно какви).
Тук идваме до "шестте точки" и специално до петата от тях (така наречените шест стъпки за излизане от политическата криза, представени през декември 2013 - бел. ред.), която единствена все още е програмна: къс реформаторски мандат и предсрочни избори за ВНС. От самото начало аз не споделям тази точка поради причините, изтъкнати по-горе. След торнадото "Орешарски" България има нужда от сравнително дълъг период на политическа стабилност. Но дори и да не приемем този аргумент, т. 5 е вътрешно противоречива с оглед на доминиращата стратегия на РБ. Ако блокът няма да се коалира с никого, кой ще се нагърби с едногодишното реформаторско управление (ако, недай си Боже, РБ няма абсолютно мнозинство)? Ако пък няма едногодишно реформаторско управление, тогава към избори за ВНС ли трябва да се премине или пак към избори за обикновено НС, което да реализира кратък реформаторски мандат?
Всички тези въпроси показват, че е време шестте точки да се преосмислят и РБ да заложи на смислена, детайлна управленска програма, основите на която така или иначе са изработени от Гражданския съвет като набор от конкретни политики. Там е истинският разговор, там е основното, с което РБ може да допринесе в политическия процес.
Боя се, че това, което се случва напоследък вътре в РБ, започва да навява съмнения и в най-големите му симпатизанти. Съмнения за несериозност. Отстраняването на тези съмнения трябва да са сред най-важните задачи на лидерите на РБ.
А основен приоритет би трябвало да е ЗАПАЗВАНЕТО му, защото в него са инвестирали време, нерви и надежди стотици хиляди. За тази цел, каквото и да става, новата формация трябва да излъчва основно политически, а не вътрешнопартийни новини. За гражданите е важно партиите да изпълняват главната си задача – представителство и изработване на политики. Останалото трябва да е подчинено на тази задача, а не да го измества.
петък, 1 август 2014 г.
Конфедерацията на глупците (актуализирана)
http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/01/2354258_konfederaciiata_na_glupcite_aktualizirana/
1 август 2014г.
"When a true genius appears in the world, you may know him by this sign, that the dunces are all in confederacy against him." Jonathan Swift
Докато всички обсъждат коя партия с кого трябва и не трябва да се коалира, пропадналата (засега) бюджетна актуализация показа, че вече всички сме се обединили в една завършена конфедерация на глупците. Хубавата новина е, че сме общност и действаме по валидни за всички правила. Лошата е, че тези правила са изключително глупави и водят до неуправляемост с моментни тенденции към колективно самоубийство.
Необходимостта от бюджетна актуализация
– въпреки шума и споровете около нея – е безспорна. За мнозина това не е очевидно, но отговор на следните аргументи досега не е получен:
1. Най-малкото, състоянието на здравната каса изисква актуализация. Всички са съгласни за това – фактът, че не става, говори за колективна ирационалност;
2. Основният аргумент е ситуацията в банковата система, породена от кризата в една банка. Повишаването на тавана на дълга (със съотвентни правомощия на служебното правителство) е необходимо като допълнителна гаранция срещу евентуална турбуленция – спонтанна или злонамерена. Само конфедерати биха се лишили от тази разумна гаранция, което е и моето главно основание да твърдя, че вече живеем във въпросната непрестижна форма на държавно устройство, макар и (все още) незаписана в конституцията;
3. Казва се – ситуацията с въпросната банка всъщнот може да е добра. Да, може. Но може и да не. Срещу подобен ред несигурност е разумно да се вземат мерки и актуализацията е една такава засраховаща мярка;
4. Ако се огребат всички финансови ресурси, бюджетът и плащанията могат и да се вържат. Да, може и да могат, особено ако изключим допълнителна турбуленция. Но по-вероятно е да не могат – в крайна сметка самото правителство "Орешарски" твърди, че му се губят доста средства, последно към един милиард. Още повече, че след като си отиде окончателно, много вероятно е да излезе , че сметките му са били твърде оптимистични – опитът досега показва такава устойчива тенденция.
5. Новият парламент и новото правителство ще имат възможност да санкционират и прекроят окончателно бюджетната политика за годината. Президентът би се самоубил политически, ако служебното правителство започне да тегли кредити до лимита извън ситуациите, за които те са предвидени, да раздава пари на фирми и пр. Самото съмнение от този род е белег на живот в конфедерация на глупците: за да не злоупотреби някой с ресурс – пък било той и човек, на когото мнозинство е гласувало доверие - всички са убедени, че е по-добре да се вържат ръцете на държавата и тя да поеме сериозни рискове от изпадане в неуправляемост.
Как се стигна дотук? Суифт и Джон Кенеди Туул твърдят, че когато се появи истински гений, всички глупци се обединяват в конфедерация срещу него.
Нашата конфедерация възникна без да има истински гений на сцената
обаче. Поне аз – от гледната точка на конфедерат – не мога да го разпозная. В едно съм сигурен: не е Бареков, каквото и самият той да приказва. Има обаче много други кандидати за гении и по-долу ще се спра накратко на "хитрата" им стратегия. В конфедерацията на глупците въпреки индивидуално супер-интелигентните стратегии на отделните играчи, колективният резултат е суб-оптимален, а понякога направо катастрофален.
Кандидат-гений 1: БСП
Левицата умозаключи, че актуализация не е необходима, каквито й факти в противоположна посока да бъдат представени. Това е така, защото за БСП е важно да не си признае провала на финансовата рамка на собственото й правителство. Дори и ако самото то си признава този провал и внася предложения за актуализация на основния финансов закон. Социалистите смятат, че е в техен интерес не те самите да променят бюджета, а новият парламент след изборите. Това отлага във времето легализацията на банкрута на собствената им политика, т.е. печели малко време за тях.
Позицията им иначе е облечена в много други "аргументи". Например, че актуализацията е "опит за грабеж", "празен чек с пари на данъкоплатеца", че тя е резултат на "коалиция между ГЕРБ, ДПС и президента" и пр. Любимото смесване е, че ако се вдигне тавана на дълга, тези кредити задължително ще бъдат изтеглени и изхарчени от служебното правителство без нужда. За да се предотврати всичко това, левицата дори обсъждаше Миков да си подаде оставка, за да се пропадне актуализацията процедурно. Всички тези хватки и мисли приближават БСП до кандидат-гениалното или поне до скункс по парламентаризъм.
Кандидат –гений 2: ГЕРБ
Борисов първоначално зае правилна и отговорна позиция в ситуацията, признавайки очевидностите. Не му издържаха куража и нервите, обаче, от подвикванията "горчиво" и грачещия хор за "коалиция между него и Пеевски". Ако НС беше детска градина, този аргумент щеше да е железен. А дори и в детска градина би възникнало съмнението, че гузен негонен бяга. Понеже НС все пак не е подобно заведение, обаче, трябва да се търсят други обяснения за поведението на ГЕРБ.
Те (доста правдоподобно) калкулират, че цената като гласове, която ще платят от взаимодействието с ДПС за бюджета, е твърде висока. Но това отново е конфедеративен аргумент – от индивидуална гледна точка изглежда смислен, но от обща, колективна е ирационален и контра-продуктивен. А ако се замислим, този аргумент не е дори и верен, защото хората са достатъчно интелигентни да направят цялостна оценка за поведението на ГЕРБ и едва ли ще скочат директно на заключението, че щом гласуват актуализацията заедно с ДПС, значи вече са политически партньори. С две думи – ГЕРБ се плъзна по повърхностна логика и стана силна кандидатура в нашата класация.
Кандидат-гений 3: ДПС
ДПС номинално се държи разумно – стои твърдо зад актуализацията. Прави го обаче по начин, който е силно контрапродуктивен. В крайна сметка, ДПС – персонифицирано от финансовата експертиза на Йордан Цонев – иска да се изкара спасител на нацията, глас на разума в парламента и сериозна партия. Фактът е, обаче, че ДПС е в основата на повечето от проблемите в държавата в момента. В крайна сметка тандемът Василев-Пеевски беше отгледан основно под тяхното крило, част от тандема е още техен депутат. В този смисъл, каквото и да прави ДПС, самото му участие в процедурата по актуализация действа като лъжица катран в меда. Още повече, че не се знае, дали ДПС не правят актуализацията с тайната надежда да се прокара впоследствие и "специален закон" за КТБ, замитащ следите от евентуални безобразия.
В тази връзка, друга част от стратегията на движението е да си осигурят плащания към строителни фирми – голяма част от тях собственост на Пеевски&co – чрез бюджетните средства. Тези пари пък може да отидат за традиционната форма на мотивация на избиратели от страна на ДПС, които недобронамерени наблюдатели биха сбъркали с купуване на гласове. Затова, разбира се, много важни са и определени детайли от актуализацията: те би трябвало да се прецизират, за да не излезе накрая, че държавата отново отпуска средства за възпроизвеждането на модела "Пеевски".
Тези бележки ни водят и към друг фундаментален принцип на конфедерацията на глупците: когато си лъгал и мамил многократно, не ти вярват дори и в случаите, в които се опитваш да се държиш разумно и почтено. В този смисъл, ДПС е силен кандидат-гений в категорията "лъжливото овчарче".
Кандидат –гений 4: Реформаторски блок
Реформаторският блок се опитва да бъде по-различен, да сложи ново начало в политическия живот – и в много области успява. Но в този казус неговото поведение не се различава особено от традиционното ниво. Официалният аргумент на РБ беше: понеже нямаме достатъчно информация и конкретика ние сме против актуализацията. Ако нямаш информация, редно е да нямаш мнение – не да си против. Ако си политик пък, не можеш да нямаш "достатъчно" информация: част от задачата ти е да вземаш решения и да носиш отговорност за тях в ситуация на недостиг на информация и несигурност. В този смисъл, РБ успя да заеме грешната позиция, подкрепяйки се с грешен аргумент, което само по себе си е постижение.
Останалите аргументи, приведени от блока, са по-слаби. Част от хората в него вярват, че актуализация не е нужна, понеже в КТБ няма сериозен проблем изобщо. Тази вяра не се крепи на публично-достъпна информация и аз оставям анализа й на специалисти в окултно-милиционерския бранш. Други пък виждат в актуализацията израз на "новата коалиция" между ГЕРБ и ДПС и потриват доволно ръце, въпреки че източниците на това доволство остават непрозрачни. (Надявам се поне по тази логика РБ да не е вече в коалиция с БСП, поради съвпадението на позициите им за актуализацията на бюджета).
И накрая, срещу актуализацията се привеждат множество счетоводителски аргументи, че не е ясно за какво точно тя се иска. Трябва ли – в настоящата ситуация – в закона за бюджета да се разпишат абсолютно точно ситуациите, в които стабилизационен заем за банковата система може да се наложи да бъде изтеглен? В конфедерацията на глупците явно трябва.
На фона на този обзор, необходимостта от Велико народно събрание се набива на очи. Но не, както някои смятат, за да преминем към президентска република или пък да вкараме прокуратурата в изпълнителната власт. Неизбежно единствено е промяната на формата на държавно устройство – от унитарна към конфедеративна от един особен вид.
1 август 2014г.
"When a true genius appears in the world, you may know him by this sign, that the dunces are all in confederacy against him." Jonathan Swift
Докато всички обсъждат коя партия с кого трябва и не трябва да се коалира, пропадналата (засега) бюджетна актуализация показа, че вече всички сме се обединили в една завършена конфедерация на глупците. Хубавата новина е, че сме общност и действаме по валидни за всички правила. Лошата е, че тези правила са изключително глупави и водят до неуправляемост с моментни тенденции към колективно самоубийство.
Необходимостта от бюджетна актуализация
– въпреки шума и споровете около нея – е безспорна. За мнозина това не е очевидно, но отговор на следните аргументи досега не е получен:
1. Най-малкото, състоянието на здравната каса изисква актуализация. Всички са съгласни за това – фактът, че не става, говори за колективна ирационалност;
2. Основният аргумент е ситуацията в банковата система, породена от кризата в една банка. Повишаването на тавана на дълга (със съотвентни правомощия на служебното правителство) е необходимо като допълнителна гаранция срещу евентуална турбуленция – спонтанна или злонамерена. Само конфедерати биха се лишили от тази разумна гаранция, което е и моето главно основание да твърдя, че вече живеем във въпросната непрестижна форма на държавно устройство, макар и (все още) незаписана в конституцията;
3. Казва се – ситуацията с въпросната банка всъщнот може да е добра. Да, може. Но може и да не. Срещу подобен ред несигурност е разумно да се вземат мерки и актуализацията е една такава засраховаща мярка;
4. Ако се огребат всички финансови ресурси, бюджетът и плащанията могат и да се вържат. Да, може и да могат, особено ако изключим допълнителна турбуленция. Но по-вероятно е да не могат – в крайна сметка самото правителство "Орешарски" твърди, че му се губят доста средства, последно към един милиард. Още повече, че след като си отиде окончателно, много вероятно е да излезе , че сметките му са били твърде оптимистични – опитът досега показва такава устойчива тенденция.
5. Новият парламент и новото правителство ще имат възможност да санкционират и прекроят окончателно бюджетната политика за годината. Президентът би се самоубил политически, ако служебното правителство започне да тегли кредити до лимита извън ситуациите, за които те са предвидени, да раздава пари на фирми и пр. Самото съмнение от този род е белег на живот в конфедерация на глупците: за да не злоупотреби някой с ресурс – пък било той и човек, на когото мнозинство е гласувало доверие - всички са убедени, че е по-добре да се вържат ръцете на държавата и тя да поеме сериозни рискове от изпадане в неуправляемост.
Как се стигна дотук? Суифт и Джон Кенеди Туул твърдят, че когато се появи истински гений, всички глупци се обединяват в конфедерация срещу него.
Нашата конфедерация възникна без да има истински гений на сцената
обаче. Поне аз – от гледната точка на конфедерат – не мога да го разпозная. В едно съм сигурен: не е Бареков, каквото и самият той да приказва. Има обаче много други кандидати за гении и по-долу ще се спра накратко на "хитрата" им стратегия. В конфедерацията на глупците въпреки индивидуално супер-интелигентните стратегии на отделните играчи, колективният резултат е суб-оптимален, а понякога направо катастрофален.
Кандидат-гений 1: БСП
Левицата умозаключи, че актуализация не е необходима, каквито й факти в противоположна посока да бъдат представени. Това е така, защото за БСП е важно да не си признае провала на финансовата рамка на собственото й правителство. Дори и ако самото то си признава този провал и внася предложения за актуализация на основния финансов закон. Социалистите смятат, че е в техен интерес не те самите да променят бюджета, а новият парламент след изборите. Това отлага във времето легализацията на банкрута на собствената им политика, т.е. печели малко време за тях.
Позицията им иначе е облечена в много други "аргументи". Например, че актуализацията е "опит за грабеж", "празен чек с пари на данъкоплатеца", че тя е резултат на "коалиция между ГЕРБ, ДПС и президента" и пр. Любимото смесване е, че ако се вдигне тавана на дълга, тези кредити задължително ще бъдат изтеглени и изхарчени от служебното правителство без нужда. За да се предотврати всичко това, левицата дори обсъждаше Миков да си подаде оставка, за да се пропадне актуализацията процедурно. Всички тези хватки и мисли приближават БСП до кандидат-гениалното или поне до скункс по парламентаризъм.
Кандидат –гений 2: ГЕРБ
Борисов първоначално зае правилна и отговорна позиция в ситуацията, признавайки очевидностите. Не му издържаха куража и нервите, обаче, от подвикванията "горчиво" и грачещия хор за "коалиция между него и Пеевски". Ако НС беше детска градина, този аргумент щеше да е железен. А дори и в детска градина би възникнало съмнението, че гузен негонен бяга. Понеже НС все пак не е подобно заведение, обаче, трябва да се търсят други обяснения за поведението на ГЕРБ.
Те (доста правдоподобно) калкулират, че цената като гласове, която ще платят от взаимодействието с ДПС за бюджета, е твърде висока. Но това отново е конфедеративен аргумент – от индивидуална гледна точка изглежда смислен, но от обща, колективна е ирационален и контра-продуктивен. А ако се замислим, този аргумент не е дори и верен, защото хората са достатъчно интелигентни да направят цялостна оценка за поведението на ГЕРБ и едва ли ще скочат директно на заключението, че щом гласуват актуализацията заедно с ДПС, значи вече са политически партньори. С две думи – ГЕРБ се плъзна по повърхностна логика и стана силна кандидатура в нашата класация.
Кандидат-гений 3: ДПС
ДПС номинално се държи разумно – стои твърдо зад актуализацията. Прави го обаче по начин, който е силно контрапродуктивен. В крайна сметка, ДПС – персонифицирано от финансовата експертиза на Йордан Цонев – иска да се изкара спасител на нацията, глас на разума в парламента и сериозна партия. Фактът е, обаче, че ДПС е в основата на повечето от проблемите в държавата в момента. В крайна сметка тандемът Василев-Пеевски беше отгледан основно под тяхното крило, част от тандема е още техен депутат. В този смисъл, каквото и да прави ДПС, самото му участие в процедурата по актуализация действа като лъжица катран в меда. Още повече, че не се знае, дали ДПС не правят актуализацията с тайната надежда да се прокара впоследствие и "специален закон" за КТБ, замитащ следите от евентуални безобразия.
В тази връзка, друга част от стратегията на движението е да си осигурят плащания към строителни фирми – голяма част от тях собственост на Пеевски&co – чрез бюджетните средства. Тези пари пък може да отидат за традиционната форма на мотивация на избиратели от страна на ДПС, които недобронамерени наблюдатели биха сбъркали с купуване на гласове. Затова, разбира се, много важни са и определени детайли от актуализацията: те би трябвало да се прецизират, за да не излезе накрая, че държавата отново отпуска средства за възпроизвеждането на модела "Пеевски".
Тези бележки ни водят и към друг фундаментален принцип на конфедерацията на глупците: когато си лъгал и мамил многократно, не ти вярват дори и в случаите, в които се опитваш да се държиш разумно и почтено. В този смисъл, ДПС е силен кандидат-гений в категорията "лъжливото овчарче".
Кандидат –гений 4: Реформаторски блок
Реформаторският блок се опитва да бъде по-различен, да сложи ново начало в политическия живот – и в много области успява. Но в този казус неговото поведение не се различава особено от традиционното ниво. Официалният аргумент на РБ беше: понеже нямаме достатъчно информация и конкретика ние сме против актуализацията. Ако нямаш информация, редно е да нямаш мнение – не да си против. Ако си политик пък, не можеш да нямаш "достатъчно" информация: част от задачата ти е да вземаш решения и да носиш отговорност за тях в ситуация на недостиг на информация и несигурност. В този смисъл, РБ успя да заеме грешната позиция, подкрепяйки се с грешен аргумент, което само по себе си е постижение.
Останалите аргументи, приведени от блока, са по-слаби. Част от хората в него вярват, че актуализация не е нужна, понеже в КТБ няма сериозен проблем изобщо. Тази вяра не се крепи на публично-достъпна информация и аз оставям анализа й на специалисти в окултно-милиционерския бранш. Други пък виждат в актуализацията израз на "новата коалиция" между ГЕРБ и ДПС и потриват доволно ръце, въпреки че източниците на това доволство остават непрозрачни. (Надявам се поне по тази логика РБ да не е вече в коалиция с БСП, поради съвпадението на позициите им за актуализацията на бюджета).
И накрая, срещу актуализацията се привеждат множество счетоводителски аргументи, че не е ясно за какво точно тя се иска. Трябва ли – в настоящата ситуация – в закона за бюджета да се разпишат абсолютно точно ситуациите, в които стабилизационен заем за банковата система може да се наложи да бъде изтеглен? В конфедерацията на глупците явно трябва.
На фона на този обзор, необходимостта от Велико народно събрание се набива на очи. Но не, както някои смятат, за да преминем към президентска република или пък да вкараме прокуратурата в изпълнителната власт. Неизбежно единствено е промяната на формата на държавно устройство – от унитарна към конфедеративна от един особен вид.
Абонамент за:
Публикации (Atom)