http://clubz.bg/2173-za_mylchalivoto_syglasie_i_umorata
27 март 2014 г.
Само за последните дни се случиха следните неща у нас – изброявам без степенуване и претенции за изчерпателност:
На едно от лицата на протестите - Асен Генов - му бе повдигнато обвинение за хулиганство за боядисана статуя – акт, с който той изразява политическо отношение към действията на една партия. Преди това Антоанета Цонева – друг лидер на гражданското общество – бе привикана в отдел „Убийства“ на полицията, защото си позволила да потърси обяснение по телефона на журналисти, които непрекъснато се упражняват в очернянето й. (Вярно е, че убийството на свободата на словото у нас от подобни журналисти си струва да се разследва, но полицията не е имала това предвид).
Изтече срокът за назначаване на референдум заедно с евровота. Макар че за много краткo време бяха събрани над половин милион подписа, макар че желанието на инициаторите беше ясно за вот „две в едно“, макар че социологичеките проучвания демонстрираха, че хората искат да гласуват – референдум на 25 май няма да има. Това е така, защото ГРАО ще се възползва максимално от дългите срокове (три месеца) за безсмислени проверки (подкрепата за вота е ясна). Истинската причина е, че управляващите партии са решили да няма вот през май, защото референдумът бе ход на президента и опозицията, и защото управляващите може да загубят от по-висока избирателна активност (или поне от това се страхуват).
Изтече информация в медиите, че ДАНС привиква студенти да ги разпитва за „втората окупация" и слухти около преподаватели. За какво става дума още не е ясно, но и преди това полицията ходеше по домовете на протестиращите студенти, едва ли с цел да ги окуражи в отстояването на гражданската им позиция.
Бисер Миланов-Петното – разследвано лице, което подкрепяше открито правителството - бе използван като основен свидетел от парламентарна комисия, за да „докаже“, че летните протести били платени.
На общо събрание на СУ беше повдигнат въпросът за абсурдните рестриктивни мерки за допуск до сградите на университета. Тунелът откъм булевард „Цар Освободител“ е затворен и, както е модерно, в Ректората се влиза само през задния вход. На вратата на сградата се изисква студентска книжка или служебна карта, което означава, че никой външен не може да влезе, да речем да види изложбите на културния център на университета. Какво целят мерките не е ясно – ректорското ръководство се бои за материалните активи, за които отговаря, макар че при две окупации никакви материални щети не възникнаха. Спомената беше и опасност от внасяне на оръжие, която обаче мерките така или иначе не предотвратяват. Ако самите окупации трябва да бъдат предотвратени, ограниченият достъп за външни лица трудно може да го постигне (студентите влизат така или иначе), а и – най-важното - трябва ли на подобна цена да се предотвратява евентуална гражданска активност на студенцията, която е традиционна у нас?!
Общото по всички тези въпроси бе умълчаването, което се получи - от гражданите, университетските преподаватели, медиите и пр. стожери на българското гражданско общество. Нито протестиращи излязоха по улиците – било то заради действията на полицията или заради отложения референдум – а и около триста университетски преподаватели си замълчаха и на практика се примириха със статуквото. И това в университета, който винаги е бил водещ не само в научно отношение (СУ има повече цитирани публикации от БАН), но и като гражданска позиция.
Какво е това? Мълчаливо съгласие? Умора? Апатия и загуба на вяра?
Вярно е, че протестите се подновиха на екологични теми – за Странджа и Карадере излязоха хиляди хора. Но да не се залъгваме – мобилизацията по екологична тема, примесена със съмнението, че някой пак се готви да открадне нещо, е минимумът на активност на гражданската съвест. А тази тема и по-лесно може да се деполитизира, което води до опасност от създаването на стерилно гражданско общество, отдалечено от основните проблеми на деня. Политическата сфера изглежда е оставена сама на себе си, да се справя както може със своите проблеми. (Разбира се, работа на Зелените – която те вършат като цяло добре - е да включат по смислен начин тази зелена гражданска енергия в политическия процес, а да не я капсулират като илюзорна негова алтернатива.)
Та към основния въпрос – какво става в политическата сфера, докато гражданството е уморено или, недай Боже, мълчаливо съгласно. Нещата там са си както бяха през лятото, с някои тенденции към влошаване. Управляващият тандем на БСП и ДПС още върти педалите, яхнат от групировката на г-н Пеевски и присъдружна клиентела. Поради големия товар возилото криволичи, върти се в кръг, и пада от време на време в канавката, но с дружни усилия и помощното колело „Атака“, отново бива пускано в ход. Да, протестите родиха РБ като политическа алтернатива, но по логиката на контрапротеста се появи и Бареков: костюмирано копие на Нина Гергова, зад което стои обаче доста по-сериозен финансов ресурс, отколкото се изисква за по 20 лева на ден и тромба със сгъстен въздух.
Ето ви един интересен парадокс. Хиляди протестираха през лятото и есента за несъразмерното влияние на една групировка в политиката. Сега същата тази групировка – която още си е във властта - пуска „нова“ партия, която за автентичност прибира всякакви политически номади и одиозни фигури, сипе обещания за манна и таблети, поучава другите по въпроси на хигиената на телесни части. С тази партия и ДПС въпросната групировка ще бъде още по-представена в българската политика. Кант би направил простата аритметика и би заключил, че щом основанията за даден протест са още по-големи, то той трябва да се случи и то в по-големи мащаби. Изискванията на политическия морал са императивни.
Да, ама не, би казал местният почитател на Хюм. Едно е какво ти казва разумът, друго е дали искаш и си готов да го направиш. А желанието може да идва от хиляди неща: да си сигурен в крайния или в краткосрочен успех (нови парламентарни избори); да виждаш, че партията ти ще ги спечели, да ти се занимава изобщо с обществени дела, когато можеш да прекараш времето си по по-смислен и приятен начин и т.н. (И да съм ясен, тук изобщо не става дума за наложилата се в определени медии теза, че всяко гражданско действие е плод на материална стимулация – теза, продиктувана от прекалено вглеждане във феномени като Петното, контрапротестите и ПР стратегията на БСП). Без да познава Хюм в детайли, гражданското общество като че ли възприема неговия прагматичен скептицизъм.
Този вид скептици трябва да обмислят внимателно следния аргумент, обаче. В недотам демократичните държави властта се крепи или на страх, или на отчаяние, или на умора. Моите приятели в Москва – изключително качествени, мили и образовани хора – знаят много добре какво става около тях, анализират го с вещина, дистанцират се чрез ирония. Зад тази ирония остава обаче едно неизбежно чувство за вина: като знаем всичко това, като сме наясно, защо сме толкова безпомощни? Наскоро изпитах подобно чувство, докато си говорех с мой студент, сега учещ в чужбина, за ситуацията у нас. На логичния въпрос „какво правим“, като знаем какво става, не ми оставаше нищо друго освен да се опитвам да остроумнича.
И да завърша философски, по Аристотел, чрез силогизъм:
1) Държавите в Евразийския съюз са недотам демокрации или дори са откровени диктатури;
2) В такива държави управлението разчита или на страх, или на умора, умълчаване, примирение;
3) България може да е първата страна, станала членка на Евразийския съюз с мълчаливо съгласие (и от умора).
Няма коментари:
Публикуване на коментар