Когато Липсет и Рокан въвеждат понятието "кливидж" (cleavage) в политологията, партиите са изглеждали стабилни формации, организирани около дълбоки социални "разломи": капитал vs работници; светски vs религиозни нагласи; център vs периферия и т.н. Днешните партии – особено тези у нас – са загубили претенцията да представляват толкова трайни и непроменливи социални различия. Те са се превърнали в леки като идеология и организация конструкции, чиято цел е да мобилизират електорална и политическа подкрепа чрез медийна презентация, PR, харизматично лидерство, а често и чрез откровено шарлатанство.
Протестите, започнали през 2013 г., подчертаха необходимостта от сериозна реформа на партиите. Към политическото представителство се натрупа много сериозно недоверие, което започва да застрашава управляемостта на страната: опасността е в това, че който и да бъде на власт, нe би бил в състояние да провежда трудни, дългосрочни реформи, просто защото хората няма да му вярват.
Предстоящите избори са шанс да се внесе повече яснота в разположението на партиите, да се отсее огромното количество плява от малкото рационални зърна. За да се случи това обаче, е необходимо да надникнем зад булото на номинално "лявото" и "дясното" у нас, защото те скриват повече, отколкото показват. Вярно е, че за "левицата" гласуват като цяло хора от по-малки населени места, по-ниско образовани и с по-ниски доходи. Но разликите между масовите "леви" и "десни" партии в това отношение не са толкова драматични, че да дават основания да описваме България като реално раделена на две. Точно поради слабостта на традиционните "кливиджи" – които сами по себе си не могат да гарантират ясна идентификация на партиите – у нас избуяват ситуационни, опортюнистични "миникливиджи", които обясняват по-голямата част от партийното разнообразие. Основните от тях са следните четири:
Представителство на граждани vs представителство на корпорации
Слабостта на "лявото" и "дясното", която стана особено видима след 2001 г., направи възможно директното навлизане на корпорациите в политиката. Формациите на Ковачки и Марешки бяха може би най-видимият пример, но по-важни са партиите, които възникнаха и възникват като представителство на медийно-корпоративни групи. Първи пример в тази посока беше "Атака", която се появи като производна на СКАТ. Днес моделът се повтаря с НФСБ (отново СКАТ), а и с Барековата формация, зад която стои далеч по-голяма "приятелска" медийна компания, която всячески я "промотира".
Нещо повече - корпоративното представителство започна да засяга и основните партии. Връзката между Пеевски и ДПС е водещият пример. Фигури, тясно обвързани с групировки, започнаха да доминират партийни ръководства, да определят ключови политики на партиите, да бъдат назначавани на отговорни държавни постове. Разбира се, бизнесът има право да участва в партиите, включително със свои представители – те могат да бъдат номинирани и за държавен пост. Но когато подобни представители станат водещи и доминиращи, имаме трайни изменения в политическата функция на партиите.
А у нас стана така, че правителство трудно може да бъде формирано и да оцелее без помощ от партии с медиийно-корпоративно представителство. По времето на мандата на ГЕРБ ролята на определени медийно-корпоративни групи нарасна неимоверно. С падането на правителството на Борисов тяхната роля не намаля, а, напротив, отново нарасна, защото се оказа, че тези групи имат силно влияние върху гласовете в НС, необходими за правителство и кворум (ДПС и "Атака").
Накратко, икономическите групировки у нас прозряха, че с помощта на телевизия, пари, колоритни водещи и малко антикорупция и национализъм могат да произведат политически субекти, които да държат баланса на управлението между големите партии. Структурно условие, което спомага за реализацията на тази стратегия, е липсата на съдържателен медиен плурализъм и достатъчно конкуренция. У нас имаме де факто монопол на пазара на вестници, както и монопол при разпространението им. Не случайно медийната група в такава привилегирована позиция е с изявена проправителствена ориентация при последните три правителства.
Политизиране на наказателната политика vs гарантиране на независимост на институциите
Втората основна разделителна линия в новата ни партийна система е между партиите, които политизират наказателната политика, и останалите. Основните партии трябва по принцип да гарантират независимата и ефективна работа на регулаторни и съдебни органи чрез номинация и избор на професионалисти, доказали самостоятелния си начин на мислене, както и чрез отказ от упражняване на натиск върху решенията на подобни органи. През последните години у нас се наложи различна практика обаче. При ГЕРБ нещата започнаха да стават особено видими, когато полицейската и наказателната политика се превърнаха в основен медиен инструмент за генериране на обществена подкрепа. Започна откровено партизиране на наказателната политика, натиск върху независимостта на съда, натиск срещу политически опоненти през репресивните органи на властта. Феноменът доби публичност като "полицейщина".
Възникнаха и възникват партийни формации, които открито залагат на такава политизация, за да генерират подкрепа. РЗС и "България без цензура" са откровени примери: първата превърна лидера си Яне Янев в подвижна (макар и слабоефективна) антикорупционна агенция, нещо, което и Барековият проект се опитва да копира с героично-заплашителните пози на Росен Петров и непрекъснатото производство на сигнали и компромати (основно кьорфишеци за медийна употреба).
В резултат на общата политизация МВР, службите, дори съдилищата започнаха да приличат на патерица или бухалка в политическата надпревара. Всяко ново правителство води изцяло до нови екипи в ключови служби. Нещо повече - срещу предходните обикновено започват процеси, както в случаите с Цветанов, Алексей Петров и т.н. Партизанщината е и основна причина за депрофесионализацията на службите, която е очевидна.
Проевропейски партии vs националисти и проруски формации
На фона на надигащия се популизъм и национализъм в Европа основните български партии се разделиха на такива, които инструментализират национализма, за да генерират подкрепа, и такива, които настояват на проевропейската си ориентация. Кризата в Украйна доведе до странна амалгама между националисти и русофили, което внесе интересен нюанс в този кливидж.
Основни партии започнаха да се заиграват с исторически силните проруски настроения сред мнозина българи. Традиционните връзки с Русия – и културни, и енергийни – станаха аргумент против ясната принадлежност на България в европейското пространство, ЕС и НАТО. Това естествено отвори възможност и за по-отчетлива позиция на проевропейските партии, за които европейската принадлежност е завоевание.
За разлика от някои държави в Западана Европа основните политически партии у нас не успяха да изградят санитарен кордон дори срещу радикално-националистически формации, като "Атака" например. Нещо повече - стана така, че без такива формации не може да бъде създаден управленски формат. "Успехът" на "Атака" явно стана и вдъхновител на други подобни партии като НФСБ и ББЦ, които също инструментализират национализма. Познат ефект на подобно развитие е увеличаващият се натиск и върху най-големите партии – ГЕРБ и БСП – също да използват национализма, за да не губят гласове по посока на по-малките си и агресивни конкуренти.
Протест vs контрапротест
Последният кливидж, който структурира партийната ни система, е отношението към гражданското общество. През последните години политическият елит се научи да мимикрира "гражданска" активност и "протест". Разбира се, автентична гражданска активност съществува и през 2013 г. тя стана видима както през февруари, така и през лятото и есента. Но покрай тази автентична енергия се появиха партийни играчи, които се опитваха да я мимикрират. Тук шампиони станаха отново хората на Бареков, които организираха специално фестивално-политическо шествие из страната, съчетаващо развлечението с форми на гражданско участие. Автобусите и влакове с хора, които дори и не знаят за какво са извозени до столицата, беше другият белег на културата на "контрапротеста". Дори уважавани, стари партии – като БСП – не останаха равнодушни и се включиха ентусиазирано в масовото извозване и закупуването на тромби със сгъстен въздух.
Дългосрочният ефект от подобна мимикрия най-вероятно ще е силно негативен – той фрустрира хората и ги води до убеждението, че с демократични действия нищо не може да се постигне. Тираните идват на власт или при голям страх, или при голямо отчаяние. От тази гледна точка няма нищо особено добро във факта,че партиите, инструментализиращи мимикрията на гражданска активност, станаха важна черта на новата ни партийна система.
Заключение
Този анализ показва, че зад привидното "ляво" и "дясно" на партиите в страната картината е далеч по-пъстра. Реалното състезание тече по четирите разломни линии, описани по-горе. Макар че трудно ще откриете тези линии в официалните програми на партиите, те са реалните маркери на тяхната идентичност. Затова, когато избираме на 25 май, е добре да сме наясно за какво точно гласуваме.
Графиките по-долу са опит да се позиционират основните български партии по набелязаните четири разделителни линии, като към тях е добавена и петата ос – ляво/дясно. Всяка партия получава позиция на скала от 1 до 10 по всеки един от петте показателя.
Графика 1. Основните девет партии
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 2: ГЕРБ, БСП, ДПС
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 3: РБ, ББЦ, АБВ
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Графика 4: "Атака", НФСБ, Зелените
Партиите: между какво избираме?
Преглед на оригинала
Автор: Даниел Смилов
Дневник
Няма коментари:
Публикуване на коментар