Събота, 03 Септември 2016 10:13
Доц. Даниел Смилов, политолог, Център за либерални стратегии
Какъв извод за външнополитическия курс на България би си направил един наблюдател, ако проследи физическите, телефонните и словесните совалки на премиера Бойко Борисов между Анкара, Берлин, Москва, Брюксел и Вашингтон? Неяснотата в дипломатическата активност на Борисов поражда недоверие в партньорите и впечатление за слабост на България у нейните конкуренти и опоненти. Тя не е белег на „висш пилотаж“ в дипломацията, а обезсърчава добронамерените към страната ни и амбицира зложелателите й.
Да се опитаме да отсеем здравото от проблематичното и неприемливото в дипломатическата активност на премиера:
1) По принцип засилената активност на Борисов на дипломатическия фронт е и разбираема, и оправдана. Ситуацията с бежанците от Сирия я изисква – ние сме съсед на Турция и трябва да поддържаме интензивни контакти с тази страна с цел решаване на общите проблеми. Нормално е да се случват визити на високо ниво, дори когато имаме сериозни резерви към водената от турското правителство политика в определени сфери;
2) Борисов в крайна сметка правилно оцени, че най-добрата линия за България е подкрепа за общоевропейско решение на мигрантската криза. Желанието му да подпомогне постигането на работещо решение в тази посока допринася за международния авторитет на страната. От тази гледна точка намеците за възможни двустранни договорки с Турция бяха просто излишни или контрапродуктивни. Те или бяха за вътрешна употреба, или пък бяха предназначени да „стреснат“ европейците за консолидиране на обща позиция. Каквото и да е било намерението, те създадоха усещането за амбивалентност в позицията на България;
3) Създаването на впечатение, че совалките между Анкара и Берлин са „посредничество“ беше груба грешка. Посредникът е трета страна в някакъв спор, която не е пряк участник в него. А България като член на ЕС е страна в отношенията с Турция. Вярно е, че по географски причини имаме още по-изразени задължения за добросъседство с нея, но това не ни прави медиатор в отношенията й с ЕС;
4) Борисов на практика се съгласи изцяло с формулировката на Ердоган на проблема: или визова либерализация, или нова вълна от имигранти. Това беше прибързано и неоправдано, защото ЕС има много ресурси да повлияе на решенията на Турция и без отстъпки по въпроса с визите. В крайна сметка ЕС е обещал значителна сума пари – 6 млрд. евро – за проблемите на бежанците в Турция. Вярно е, че дадени обещания трябва да се изпълняват, но и Турция трябва да е коректна и да изпълни условията, поставени от ЕС за визова либерализация. Когато в момента по турското „антитерористично“ законодателство непрекъснато се уволняват или арестуват хора, критични към властта, не можем да говорим, че страната изпълнява условията на Брюксел. Напротив, ЕС трябва да запази визовия коз, за да се опитва да оказва допълнителен натиск върху Анкара. Накратко, позицията, че визите за Турция трябва да паднат веднага и безусловно е слаба и България не трябва да се позиционира като неин адвокат в рамките на ЕС. Другата крайност, защитавана от Австрия, за прекратяване на преговорите с Турция и изостряне на отношенията с Ердоган е също толкова неоправдана – не случайно и двете останаха неприети след срещите в Берлин;
5) Епизодът с предаването на Бююк на Турция беше не само грешка, но беше дори срамен. Той показа, че България е готова да наруши собствените си конституционни правила, да пренебрегне решения на собствените си съдилища, за да угоди на външнополитически натиск. Това отслабва позициите на страната без да създава някакво особено „специално“ доверие между София и Анкара;
6) Изобщо идеята България да има преференциални отношения и да действа едва ли не като „представител“ на трета страна – било то Турция или Русия – пред ЕС е вредна и опасна. Опитът на Първанов и Орешарски по отношение на Русия беше показателен – най-много да си спечелим прозвището „троянски кон“, придружено със съответните нива на недоверие и насмешка. Така че добросъседството не бива да бъде бъркано с подобно „посредничество“;
7) Идеята за „балансиране“ и „медиаторство“ по оста Вашингтон – Москва отново е по-скоро грешна и опасна. Тя превръща България в територия, на която Русия и САЩ са поканени да премерват силите си, а Борисов да отсъди какъв баланс се е получил (или да се опита да постигне изгоден за страната баланс). Ние сме член на НАТО и имаме определени и ясни ангажименти към тази организация. САЩ е водеща в нея и като цяло след Втората световна война САЩ отговарят за сигурността на Западна Европа. В наш интерес е засилването на приноса на ЕС към НАТО, което ще даде и съответна външнополитическа тежест на съюза. Но посредничество между Вашингтон и Москва не засилва сигурността на България. Достатъчно е да погледнем към държави, които са наистина между Русия и Запада и „балансират“ между техните интереси – Украйна, Молдова, Грузия, Армения и т.н.
8) С приказките за „газов хъб“, „демилитаризация на Черно море“, АЕЦ „Белене“ и т.н. Борисов очевидно желае да привлече част от русофилските гласоподаватели на президентските избори. Разбираемо е, че Борисов иска възможно най-добро решение за реакторите за „Белене”, които трябва да платим на Русия. Но едва ли ще постигнем такова, създавайки нереалистични очаквания у Москва за нови скъпи инфраструктурни проекти, от които нямаме нужда и чиято икономическа обоснованост липсва. С подобни хитрости само увеличаваме недоверието към нас и в Русия, и в западните ни партньори.
Вярно е, че международното положение в момента е сложно и изисква активност, премереност, такт и ясна оценка на възможните рискове. Но външната политика не трябва да засенчи вътрешната и да стане „извинение“ за ненаписаните ни домашни в областта на борбата с корупцията, реформата на съдебната система, търсенето на отговорност за фалита на КТБ и т.н. В крайна сметка сигурността на България зависи от здравината и ефективността на нейните институции много повече, отколкото от совалките на премиера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар