"Протестна мрежа" като политически проект

http://clubz.bg/7195-protestna_mreja_kato_politicheski_proekt

16 август 2014 г.

"Протестна мрежа" се наложи като активен и важен фактор в обществения живот през последната година. Това е така, защото позицията, аргументите и действията на тази неформална, хоризонтална структура се оказаха оправдани и политически адекватни. В резултат, ключовите фигури на мрежата станаха разпознаваеми, а – както показват социологическите сондажи - ПМ е „марка“, в която значителен процент граждани имат доверие. Всичко това са предпоставки за институционализирането на мрежата – или на части от нея - като политически субект, било то като партия или като движение, но с ясни амбиции за участие в управлението на страната. Макар че може би е вече късно да се мисли за самостоятелна листа на ПМ в октомврийския вот, има възможности водещи нейни лица да участват сред кандидатите на други партии (РБ най-вече) по начин, който би запазил тяхната идентичност. Преференциалното гласуване дава допълнителни възможности в тази посока.

Всичко това, обаче, са въпроси на договаряне, организация и технология, които, макар и важни, са второстепенни. Основният въпрос е съдържателен: каква ще е платформата, каква ще е добавената стойност на един политически субект, произлязъл от Протеста (от лятото на 2013 г.) и защитаващ неговата кауза? Каква ще е ролята на един такъв субект в политическата система на страната?

Мнозина – и не само недоброжелателите - са скептични към една „институционализация“ на протестната енергия. В крайна сметка протестът е спонтанност, изблик на гражданско чувство, мотивирано от определени ексцесии на властта. В този смисъл по дефиниция протестът трябва да е изключение, отклонение от политическата рутина. Партията, от друга страна, е неразривна част от тази рутина. Ерго, „партия на протеста“ е оксиморон.

Макар и нелишени от вътрешна логика, подобни скептични аргументи всъщност не издържат критика. Основното грешно допускане е, че една „партията на протеста“ – т.е. включваща разпознаваеми лица от активни протестиращи и защитаваща каузите на Протеста - трябва винаги да протестира. По същата логика социалистите трябва непрекъснато да социализират и национализират, консерваторите да консервират и т. н. Очевидно е, че такъв политбуквализъм е абсурден, както са абсурдни и питания от рода на „защо сега не протестирате“ или „защо не протестирахте миналата година“. Протестира се, когато има основания за това, и когато протестът като метод има шанс да доведе до промяна. Една партия на протеста би била смислена само тогава, когато преценката й за основанията за протест, както и преценката й за методите му е адекватна и реалистична. В противен случай би се изродила в перманентен уличен пърформънс, който хората биха възприели в най-добрия случай като безобидна екзотика.

Друга критика на участието на ПМ в политическия живот е, че всъщност мрежата е непредставителна за гражданите на страната, че отразява настроенията на маргинални обществени групи. Една прекрасна идея на Георги Господинов – „протестиращият човек е красив“ – стана мишена на огромно количество профанизиращи интерпретации, които се сведоха до две категории. Първо, имаше персонално обидени от това, че – видите ли - да протестират могат само красивите. Второ, появиха се псевдоентусиасти, според които всеки, който протестира, автоматично става красив (част от мотивацията за контрапротеста сигурно дойде от това). И двете тези бяха използвани да се направи опит за делегитимация на протеста като интелигентска завера по жълтите павета. В цялото бръщолевене, което с радост бе подето от бухалковите специалисти в художествената журналистика, се загуби ценното послание на Господинов: един протест, в който гражданите свободно, мирно и аргументирано заявяват мнението си за управлението на политическата общност, е вълнуващ и вдъхновяващ.

Нещо повече, тезата за „интелигентския“ характер на протеста стана на пух и прах при сблъсъка си с реалността. Първо, професионалните и коректни социологически агенции даваха непрекъснато нива на одобрение на основните искания на протеста от 60-70%. Това ясно показваше, че протестиращите изразяват вижданията на големи групи от хора. Вторият челен сблъсък с реалността бяха европейските избори, на които политическото представителство на опонентите на протеста, както и присъдружната им виртуална „социология“, вкупом се сринаха.

Долният регистър на критиката на „непредставителността на протеста“ е чисто конспиративен. Тук целта е да се дискредитират фигурите на протеста като личности, да се търсят някакви техни „зависимости“. В този жанр става много важно дали някой си е платил членския внос, дали си е внесъл отчета навреме и дали е спечелил чрез конкурс финансиране от чуждестранен донор – бил той ЕС или „американците“ (но не и Русия). Ако, недай си боже, някой попада в тези „греховни“ категории, той – според обитателите на сутеренния журналистически етаж - не бива да участва нито в протести, нито в обществения живот на страната. За компенсация все пак бива удостоен с честта да е на първа страница на въпросните сутеренни издания.

Да обобщим: няма сериозни аргументи срещу това ПМ – или части от нея -по принцип да участва в политиката като своеобразна „партия на протеста“. Разбира се, тя не би претендирала, че представлява абсолютно всички протестиращи, защото те бяха достатъчно различни в своите политически възгледи. Все пак обаче, Протестът роди и сплоти общности, които е нормално да търсят свое собствено, специфично представителство.

От това, че една „партия на протеста“ е възможна, обаче, не следва, че каквото и тя да прави, действията й все ще са позитивни и полезни за страната. Като всички политически субекти, тя трябва да бъде оценявана конкретно за отделните си позиции, за аргументите и политиките, зад които застава. От тази гледна точка, един политически проект от рода на „партия на протеста“ би бил изложен – благодарение на собствената си природа - на изкушения, част които са вече видими в някои реакции и действия на ПМ.

По-важните от тези изкушения могат да бъдат обобщени в следните тези, които на немалко хора се струват атрактивни:

1) Понеже ПМ беше права по отношение назначаването на Пеевски, нейната преценка по кадрови въпроси тежи повече от тази на демократично избрани органи.

Поради това тези органи трябва винаги да се допитват и съобразяват с мнението на мрежата. Това, разбира се, е non sequitur и ПМ трябва много внимателно, но твърдо да се дистанцира от подобни послания. Още повече, че нейните недоброжелатели ще дават мило и драго да я вкарат в подобни схеми, както се опитват да го направят с манипулациите за „кадруване“ в служебния кабинет и т. н. Разбира се, ПМ може и трябва да има позиция по отделни назначения. Но също така трябва да е ясно, че поемането на отговорност за управлението на страната е свързано с правото на преценка при формиране на екип. Нещо повече, когато хора като Плевнелиев и Близнашки са дали сериозни основания да се вярва на политическите им решения: не е редно всеки техен избор, по който може да има някакви възражение – като казуса „Танов“, например, – да става обект на искания за неговата отмяна. Назначението на Пеевски демонстрира, че политическите представители са „захванати“ от корпоративни интереси по начин, който прави невъзможно доверието в тях. Назначението на Танов – колкото и спорно да е – не е от такъв характер. Ако една „партия на протеста“ не може да направи разликата и да модерира съобразно с това реакциите си, това би поставило под въпрос качеството на нейната политическа преценка;

2) Понеже ПМ беше права по общата оценка на политическата ситуация в страната, нейната преценка по управленски въпроси има по-голяма тежест от тази на демократично избрани органи. (Виж аргументите по първа точка.)

3) ПМ трябва да е за промяна на системата като цяло и из основи. Радикалното позициониране на „партия на протеста“ би било грешка по две причини. Първо, това беше протест за подобряване на качеството на демокрацията, за надграждане – не за тотална смяна на системата, започване от нула и т. н. Второ, подобно започване от нула би било катастрофално, а така или иначе е невъзможно. Политическите и социални системи са тежки и инерционни – тяхната промяна обикновено става стъпка по стъпка. Като поправката на лодка в открито море – дъска по дъска. Радикалните лозунги и искания може да тласнат ПМ по посока на ангел-славчевщина, което може да гарантира временно медийно внимание, но не и трайно, и полезно политическо присъствие. Нещо повече, понякога не конституционни реформи, а рутинни политически действия – като резултат от избори, решение по голям инфраструктурен проект и т.н. – могат да имат по-значимо и дългосрочно значение за управлението на една общност. Самият Протест също показа, че дори едно назначение може да стане повод за сериозни политически процеси и промени. Така че ПМ не трябва да се поддава – както не го е правила досега - на изкушението и да се впуска в обещания за „радикални“ промени. Това може да бъде оставено на играчи като Бареков, Янев и сие ;

4) ПМ трябва да е задължително против всички. Това също не следва отникъде. Вярно е, че повечето от основните партии имат своите проблеми на зависимости, лоши практики, кадрови провали и т.н. Вярно е, че те трябва да бъдат критикувани, натискани да се реформират и пр. Но да се вярва, че изведнъж тези партии ще изчезнат и ще освободят място за нови, чисти политици (дошли от Марс?) е силно утопично и вредно. Демокрацията е надпревара на управляващи и опозиция. Политическа позиция е да си или с едните, или с другите. Временно може и да се колебаеш. Но да си „против всички“ – да се самоизолираш - е псевдопозиция. Или казваш, че демокрацията в момента не може да даде най-доброто решение. Но тогава кой може? Профсъюзите, непартиийните граждани и граждански съвети, корпорациите, образованите автократи и т. н.? Оттук крачка до ангел-славщината не е необходима – дестинацията е достигната. Или пък направо повеждаш революционните тълпи да громят парламента, което ПМ с поведението досега категорично (и правилно) e отхвърляла.

С други думи, един политически проект на ПМ трябва да демонстрира, че е в състояние да трансформира политическата среда, да дава „управленски продукт“, да подобрява управлението на страната, а това не може да стане без някакво взаимодействие с останалите. Някой сигурно ще възрази, че ПМ трябва да играе „или всичко (мнозинство), или нищо (никакво взаимодействие с останалите)“. По този начин след време хората може би ще узреят да дадат мнозинството на ПМ. Има и такава теория, но нали все пак ПМ трябва да демонстрира, че има потенциал да управлява, че освен да критикува, има и позитивен капацитет. Ролята на малка „черна станция“ в парламента (или извън него) може да превърне проекта ПМ в ДСБ 3 или 4: проблем, който в някаква степен сега стои и пред реформаторите.

В заключение, като потенциален политически проект, ПМ е изправена пред много възможности, но и пред редица изкушения, които могат да навредят не само на нея, но и на страната. Най-голямото достойнство на ПМ е способността й, доказана през годината, за точна политическа преценка, формулирането на проблеми, за които другите са слепи или подозрително мълчаливи. От тази гледна точка една евентуална „партия на протеста“ може да бъде изключително полезна за политическата система на страната. Голямото изкушение на ПМ, обаче, е да се превърне в псевдо-революционна организация, носеща се на крилата на примамливи обещания за „тотална“ и „радикална“ промяна, очертанията на които остават услужливо неясни. Вторият път води най-вече към самоизолация и фарс, и вярвам, че ПМ ще го избегне.