„ЕВРОПА НА ОТЕЧЕСТВАТА“ И КАТАЛУНЯ

Даниел Смилов (текст препечатан от портал "Култура")

Казусът „Каталуня” е полезен – той ни дава възможност да видим нагледно какво представлява алтернативната визия за ЕС – т.нар. „Европа на отечествата”. Евроскептиците измислиха този термин, за да не изглеждат просто деструктивни, а да имат и те „позитивна” визия за нещата. Каталонският експеримент е нейно онагледяване.

Аргументът за тази алтернативна визия е прост – хората имат доверие най-вече на своите близки. Затова всеки разчита първо на себе си, после на семейството, рода и нацията. Когато има криза, родово-националното взема превес. Така е било, така и ще бъде.

Бъдещето е репетиция на миналото.

„Европа на отечествата” в този смисъл е политическата реабилитация на рода. Тя най-вероятно би изглеждала по един от следните начини:

ВАРИАНТ 1

Каталуня и държавата на баските ще са независими. Това ще доведе до определени териториални претенции към Франция, както и до пререкания дали новите държави да бъдат приети за членове на ЕС. Съгласие по този въпрос няма да има.

Великобритания ще възстанови пълния си суверенитет и ще се превърне в успешна офшорна дестинация за (китайски, но не само) капитали.

Ирландия ще се обедини, което ще доведе до възраждане на конфликтите между републиканци и юнионисти, като тези конфликти могат да бъдат и въоръжени.

Шотландия ще е следващата потенциална плочка от доминото. Макар шотландците да са дали на света здравия разум и политическата икономия, та могат все пак да размислят. Но натискът да не останат назад в една Европа на отечествата ще е голям.

Италия ще се раздели на Северна и Южна, като помежду им ще се опъне телена ограда (макар и с далеч по-елегантен дизайн), за да бъдат спрени мигрантите от Африка. Неапол и Папската държава ще си оспорват върховенството върху Южна Италия, а Флоренция ще се обяви за независима република, която ще минава ту на страната на Рим, ту на страната на Милано. Сиена ще я последва, но ще оспорва върховенството на Флоренция в Тоскана. Болоня ще се обяви за комуна…

Белгия най-после ще се разпадне на Фландрия и Валония, като Брюксел ще остане независим град (от рода на Данциг/Гданск) с гарантиран статут от ЕС и НАТО. В Централна Европа ще се утвърди моделът на чистата национална държава: Австрия, Чехия, Унгария, Словения и Полша вече са де факто държави без малцинства. За да запазят този си статут, те ще се оградят и със стандартни телени огради, особено по посока на Балканите, Украйна и Русия. Унгария ще се огради отвсякъде, освен откъм Словакия, където има значително унгарско малцинство. Словакия ще е временно и нестабилно изключение от модела.

Трансилвания ще провежда безнадеждни референдуми за независимост, с които румънските власти лесно ще се разправят. Това обаче ще нагнетява напрежение между Букурещ и Будапеща.

Картината е ясна дори без да си развихряме въображението на Балканите. Тук границите, които засега са в сърцата на вождовете, могат да започнат да се появяват и на политическата карта. Като цяло Източна Европа ще заприлича на тарелка с апетитни хапки, с които ще закусват „регионалните сили” – Германия, Русия и Турция. Дори Виена ще минава от едни ръце в други.

Поради тази опасност малките държави ще започнат да мислят за военни съюзи и тайни договорки с „великите сили”. Балканските държави ще търсят обединение срещу мощта на Турция. Вишеградци ще гонят баланс между Русия и Германия, като се кланят последователно на изток и на запад и припомнят как са спасили Европа от турците през XVII век…

Външната политика ще е само част от промяната в Европа на отечествата обаче. Вътрешната политика също ще е коренно различна. Родовият принцип ще се наложи и разглезености като политическа коректност и забрана на словото на омразата няма да има. Напротив, ще е необходимо вътрешни предатели и външни врагове публично да се разтерзават и громят. С една дума, не само вицепремиерите, но и премиерите и президентите ще могат свободно и неограничено да леят омраза към цигани, хомосексуални и каквито и да е било малцинства, различни от етническото мнозинство.

Някои държави ще са по-добре от други в това отношение и ще запазят по-голяма степен на цивилизованост. Други ще се сринат до неподозирани дълбини. Колкото по на изток, толкова по-надолу.

И така ще е в добрите времена преди Войната…

ВАРИАНТ 2 

Това е апокалиптична гледка, която макар и вероятна, не е единствената възможна. Уил Кимлика – канадският философ на мултикултурализма – отделя голямо внимание на демократичната сецесия и твърди, че по принцип в нея няма нищо лошо. Общностите трябва да са свободни да решават дали да останат заедно, или да са суверенни. А има и примери на „кадифени разводи” като този между Чехия и Словакия. В този смисъл „Европа на отечествата” не е антидемократичен идеал – напротив, той е толкова демократичен, колкото и сегашното статукво, а и колкото една бъдеща интегрирана, федерална Европа.

Възможно е да си представим също така как всички „отечества” в Европа, успели да се обособят в историческите си граници – реални или въображаеми, започват да си сътрудничат по-добре, отколкото го правят сега. Започнат да дават по-ефективни решения на проблеми като глобална конкурентоспособност, миграция, регионални дисбаланси и т.н.

Възможно е, но е малко вероятно – а и липсват исторически прецеденти в подкрепа на подобна теза. Необходимата ефективност и сътрудничество биха били много по-трудни и непостижими, отколкото при сегашното състояние на нещата. Защото в „Европа на отечествата” досега изгражданите общи институции – ЕС, НАТО, Съвет на Европа – ще останат изпразнени от съдържание черупки. На тяхно място тепърва ще трябва да се гради – било то нови институции или двустранни споразумения. Като ще трябва тепърва да се търси съгласие не между 28, а може би между 35. Дори еврозоната да се запази като някакво ядро на ЕС около Германия, то няма да е нищо повече от проекция на икономическата мощ на тази държава, ако не е подплатено с общи политически институции и форми на съвместно вземане на решения.

Често пъти защитниците на „Европа на отечествата” заемат позата на „реалисти”. Ако вярват в позитивите на вариант 2 обаче, те могат да повярват в абсолютно всичко.

ВАРИАНТ 3 

Може би пък става дума просто за маневра, чрез която определени патриотично-консервативни елити искат да дойдат на власт, без да променят нищо съществено. От тази гледна точка „Европа на отечествата” е просто риторика, която позволява на хора като Ангел Джамбазки, Валери Симеонов и Волен Сидеров да влязат в правителството и властта. Моделът „Курц” в Австрия е може би същото в по-мек вариант. След влизането във властта, подобен тип политици всъщност играят проевропейска или неутрална игра и спазват като цяло общата линия. Те внасят някои реторически, а може би дори и политически промени, но повече козметични, отколкото съществени: някоя и друга стена, например.

В новата си книга „След Европа” Иван Кръстев дори намеква, че понякога либералната демокрация може да бъде спасена от неочаквани коалиции – както комунисти и бивши франкисти са предотвратили военен преврат в Испания по време на прехода ѝ към демокрация. По аналогия и евроскептиците могат да се окажат неочаквани спасители на обединена Европа и един ден Сидеров и Джамбазки да бъдат тачени сред нейните отци-основатели.

От гледната точка на вариант 3 Каталуня е негативен пример – вместо да използват реториката за „Европа на отечествата” само инструментално, за да дойдат на власт, каталонските елити отидоха твърде далеч и започнаха да я възприемат като реалност. Така станаха по-малко лицемерни, но много по-опасни.

***
Историята обича да си прави шеги и има странно чувство за хумор. Едно е безспорно – Каталуня не може да бъде мислена извън по-общата идеология на „Европа на отечествата”.