Hungry Ghosts - I Don't Think About You Anymore But, I Don't Think About You Anyless

Статус на деня: Разликата между Василев и Пеевски: Единият има адвокат, а другият - прокурор

 

От Дневник

  

Даниел Смилов
Фотограф: Антон Попов

Цацаров: Прокуратурата няма да проверява твърденията на Цветан Василев - 30 мар
Кънев поиска прокуратурата да се самосезира за Пеевски след интервюто на Цветан Василев - 30 мар

Разликата между Василев и Пеевски:
Единият има адвокат, а другият - прокурор.

Това е написал във "Фейсбук" политологът Даниел Смилов след интервюто на шефа на Корпоративна търговска банка (КТБ) Цветан Василев, дадено от Белград за сайта "Гласове", и последвалите реакции.

Вчера главният прокурор Сотир Цацаров даде да се разбере, че прокуратурата няма да проверява ключовото твърдение на Цветан Василев, че е бил изнудван от депутата от ДПС Делян Пеевски да му прехвърли безвъзмездно петте стратегически фирми, за които миналата седмица регистрираното в Люксембург дружество LIC 33 обяви, че е купило от Василев за 1 евро със задължение да изплати дълговете им към банката.

Marie Fisker

Политика и знание: ролята на тинк танковете в демокрацията

Ц е н т ъ р  з а  л и б е р а л н и  с т р а т е г и и 21 A, Patriarch Evtimii blvd.  Sofia 1000, tel: (+359 2) 986 14 33 fax: (+359 2) 981 89 25. E-mail: cls@cls-sofia.org; http://www.cls-sofia.org

Семинар

Политика и знание: ролята на тинк танковете в демокрацията

30 Март, понеделник, 9:30 -12:30, SOHO, ул. Искър № 4, София

Съвременната демократична политика се базира на два основни източника - представителност на политиците и експертиза за управлението на обществото като цяло. Тинк танковете са едни от институциите, които подпомагат връзката между представителност и експертиза. В този смисъл те са разположени между хората и политиците, между избирателите и избранниците. От една страна, те трябва да са чувствителни към идеи, които биха могли да получат широка обществена подкрепа. От друга, те трябва да привнасят експертиза, да се опитват да рационализират политическия избор на обществото. Именно затова, за да са ефективни, те би трябвало да запазят относителна автономност и критична дистанция.

Тинк танковете в Източна Европа са връстници на демокрацията или малко по-млади от нея. ЦЛС, например, навършва 21 години през 2015 г. – възраст, която в много общества се счита за граница на пълнолетието. Това е една от причините да погледнем извървения път аналитично и до голяма степен критично. Проведохме изследване на тинк танковете в сравнителна перспектива в шест различни контекста: пет национални – България, Гърция, Испания, Полша и Словакия и един наднационален – тинк танковете в Брюксел, занимаващи се с политиката на ЕС. Анализирахме ролята им в политическите процеси, гаранциите за „независимост“, с които те се ползват, тематичната им ориентираност и характера на политиките, които те преследват.

Втората причина за вглеждането в действията на тинк танковете в европейски контекст бяха критиките, на които тези организации са подложени. Критики, които често се дължат на недобронамереност или на неразбиране, но в тях има и рационални зърна, които не бива да изгубим в повърхностна медийна политизация. Силата на либералната демокрация – освен защитата на свободата и равенството – е способността й да се адаптира към нови реалности и да се справя с нови предизвикателства.

Успяват ли тинк танковете, като част от институционалната структура на демокрацията, да  реагират на промените; да преоткриват моделите, с които работят; да отделят адекватното от това, което вече има само историческа стойност? Справят ли се те с тези задачи, как и до каква степен?  Ще обсъдим тези въпроси на базата на изследването на ЦЛС с представители на общността на тинк танковете в България, журналисти, специалисти и университетски преподаватели, както и политици.

Програма:

9:30 - 10:00              Регистрация

10:00 - 10:15            Откриване на семинара

Меглена Кунева, Заместник Министър Председател по координация на европейските политики и институционалните въпроси

Иван Кръстев, ЦЛС

10:15 - 11:00            Представяне на основните резултати от сравнително изследване на ЦЛС за тинк танковете в Европа

Даниел Смилов, ЦЛС

11:00 - 11:50            Експертен панел:

Проф. Георги Близнашки, Софийски университет;

Проф. Лили Деянова, Софийски университет;

Първан Симеонов, Институт „Иван Хаджийски“ и Галъп;

Тихомир Безлов, Център за изследване на демокрацията;

Доц. Румяна Коларова, Софийски университет

11:50 - 12:20            Дискусия

12:20 - 12:30            Заключителни бележки: Иван Кръстев и Даниел Смилов

Политиката като емоция: употреби и злоупотреби (от портал "Култура")

 

Съвременната политика разчита на масовата подкрепа и мобилизация за една или друга кауза. Най-очевиден пример за това са изборите – за да се състоят те, хората трябва да направят усилие поне да отидат да гласуват. От гледна точка на тясно разбрана лична изгода, обаче, изобщо не е ясно, че отиването до избирателната секция е рационален акт. Антъни Даунс формулира т.нар. „парадокс на избирателя“ още през 60-те години на миналия век. Представете си, че очаквате да спечелите 10 000 лева от смяната на една политическа партия с друга (обещали са ви, да речем, че ще ви назначат за оператор на нов кабинков лифт за четири години). В една многомилионна демокрация вероятността точно вашият глас да е решаващ в изборите е малка: при 4 млн. избиратели, например, тази вероятност е 1/4000000. Общата лична изгода от гласоподаването ви, в такъв случай, е 10000 лв. X 1/4000000 или точно ¼ стотинка. Ако сте един ходещ рационален калкулатор – един истински homo economicus, сериозно бихте се замислили дали да изгубите час свободно време срещу такава нищожна печалба.
Хората, слава Богу, не са ходещи калкулатори и често действат емоционално. Но тук идва и друг проблем – ако ролята на емоцията в политиката стане твърде голяма, тя може да се изроди в масова психо-патология. През 1937 г. Карл Льовенщайн написва важната си статия „Войнствената демокрация“, в която анализира фашизма в Европа като форма на „емоционализъм“ в политиката. Манипулацията на емоциите, на която Хитлер е разчитал, е впечатляващо запечатана на документалната лента „Триумф на волята“ (1933 г.) на Лени Рифенщал, чиято цел е да покаже как самото появяване и речите на фюрера докарват масите до почти сексуален екстаз. И до ден днешен радикалните и националпопулистки партии могат да бъдат разглеждани като манипулатори на масови емоции: започвайки от персонализирането на нацията („клета майка България“), разделянето на света на „приятели и врагове“, заклеймяването на предателите и възхвалата на героите и пр., и пр. В умерени дози всичко това е приемливо и дори полезно, но когато подобна култивирана чувствителност стане заглушител на аргументи, дебати и трезва преценка на политиката, тя става контрапродуктивна и дори опасна.
В този смисъл съвременната политика се разполага между два полюса. От едната страна са идеалите на т.нар. делиберативна демокрация (по Хабермас), според която политическите решения трябва да бъдат плод на рационално, аргументирано съгласие и нищо друго. От другата страна е „емоционализмът“ на Карл Шмит, според който политиката е фундаментално деление на „приятел“ и „враг“. Тя е емоционален ангажимент като приятелството – изисква вярност към приятеля и безмилостност към врага: в нея няма морални, а дори и икономически агументи и калкулации. Тя е изначален сблъсък и борба.
За добро или зло, емоцията не може да бъде просто изхвърлена от съвременната политика, тъй като огромната маса от хората рядко се интересуват от нея, не разполагат с необходимата за рационална преценка информация, не разбират ценността на собственото си участие. При тези обстоятелства, емоциите представляват единственият начин големи маси хора да бъдат мобилизирани и мотивирани да се включат в политическите процеси – било като избиратели, било просто като зрители и слушатели. Емоцията се използва за „рамкиране“ на определени аргументи и позиции, за опаковането им в такава шарена обвивка, която би могла да привлече вниманието на публиката.
Демокрацията изисква сериозна култура на чувствителността, обаче. В противен случай тя лесно би се окарикатурила и самоотрекла – като в случая с Ваймарска Германия след Първата световна война. Политическите партии, медиите и образованието са основните „възпитатели на чувствата“, които би трябвало да възпрепятстват и блокират опасни манипулации, разпалване на омраза и пр. Ето един импровизиран и неизчерптелен каталог на емоционални манипулации и злоупотреби, които внимателно би трябвало да бъдат следени:
Невинни и допустими злоупотреби
Всяка политическа партия и идеология използва собствени емоционални пакети, с които да продава политика си. Десните, например, са измисли най-различни „трикове“, за да направят пропазарните си политики привлекателни. Най-базовата е разкрита от Джудит Шклар в книгата й „Либерализъм на страха“: идеята, е че либерализмът като цяло стъпва върху страха на хората от злоупотреба с държавна власт и затова настоява на ограничения за властта, разделението й, строга система от индивидуални права и пр. Либералите – в този смисъл – имат интерес от култивиране и засилване на страховете от държавата: те биха спечелили от това. В този стремеж се стига и до преиграване и манипулации обаче. Вземете например популярната идея (тръгнала от САЩ), че има ден в годината, до който човек „работи за държавата“, а след това вече „работи за себе си“. Елементарен размисъл би показал, че такова „опаковане“ на данъчната система е просто глупост – в крайна сметка данъците също се използват за публични блага (като образование, здравеопазване и пр.), от които всеки печели. „Хватката“ работи, защото съчетава егоистични нагласи със страхове от държавата и на всичкото отгоре ги увива в целофан от чувство за накърнени лични права (най-вече собственост).
Като цяло подобни хватки са допустими и дори полезни за дясното, ако с тях не се преиграва и ако хората, които ги използват, не вземат сами да повярват в тяхната истинност. Опасността от подобна самохипноза е голяма обаче, както го показва примерът с „Чаената партия“ в САЩ. Тази популистка формация стъпва на раздухани страхове от държавата по принцип, които стигат до абсурдни размери и заплашват да поставят под въпрос всяко смислено колективно действие, както и да блокират управлението на САЩ. (Помислете например за един от аргументите им срещу здравноосигурителното законодателство на Обама, според който Конгресът няма изобщо конституционно право да въвежда задължителни застраховки. Като оставим настрана оценката на конкретния план, подобни позиции на „Чаената партия“ рискуват да обезсилят трайно федералната власт.)
Левицата също има свои емоционални пакети, които в български контекст обикновено опират до комбинация от завист, андрешковщина, соцносталгия и сантиментализъм. Завистта и желанието да си гратисчия – да ползваш услуги, без да плащаш за тях – е много силен мотиватор. Антиелитарните настроения и естественото човешко съчувствие към изпадналите в беда са двигател на леви нагласи и по принцип левицата печели от тях. Но и тук преиграването с тях е контрапродуктивно и дори опасно. Например демонизацията на политическата класа и богатите като цяло в един момент прави невъзможно всяко едно управление: БСП – при Орешарски – всъщност падна жертва на антиелитистки нагласи, които сама безцеремонно раздухваше малко преди това. Но да вземем друг пример на съвременна андрешковщина – парното в София. Толерирането на неплащане на сметки поради смес от сантиментализъм и одобрение на гратисчийството води до натрупване на големи задължения за софийската топлофикация, които накрая националният бюджет покрива. Т.е. цялата страна субсидира със стотици милиони богатата София в името на криворазбрани чувства на солидарност. Бедата е в това, че подобни нагласи са станали толкова масови, че вече се споделят и от леви, и от десни.
Общата опасност за лявото е, че в емоционалните си пакети то може и често преиграва с представянето на държавата като всесилен магьосник, който разполага с ресурс, без да го взема от хората: т.е разпалва нереалистични очаквания, които могат да доведат до неуправляемост.
Игри с огъня
Освен допустимите и често срещани злоупотреби с емоциите политиката познава и опасни форми на мобилизация, които могат да имат съдбовни последици. В исторически план ние имаме примера с поне един вид „емоционализъм“ – конфронтацията между „русофили“ и „русофоби“. Признателността към освободителите е естествено човешко чувство, което се подсилва от културната и историческа близост с Русия. Защо това чувство е било толкова инструментализирано? Защото от Освобождението насам България рационално се е стремила да се модернизира чрез приобщаване към най-развитите европейски народи. На тази рационална и оправдана стратегия привържениците на сближаването с Русия са могли да противопоставят най-вече сантименти – емоционална „аргументация“, успявайки обаче да наложат делението между „фили“ и „фоби“. Като цяло, настояването да се позиционираш емоционално по отношение на чужда държава е изключителна странност, граничеща с перверзия. Когато основни партии започнат открито да спекулират с подобни нагласи, те не само че олекват, но и отключват процеси, които лесно могат да се изплъзнат от контрола им.
Към „филството“/„фобството“ се добавя емоционалната фигура на „обречеността“ на нацията. Търговците на апокалипсиса идват у нас под разнообразни форми – от интелектуални имперсонации на Савонарола до социалози, изживяващи се като погребални агенти. Посланието обаче е едно – нацията загива и затова са виновни демокрацията и Западът. Тъжно и опасно е, че сме развили подобна чувствителност, защото тя води единствено към два изхода – масова резигнация и отчаяние или някаква истерична, извънредна и неконтролеруема обществена мобилизация. И двете са крайно нежелателни – от отчаянието следва мизерия, а от истерията – страдания и кръв. Вярата в предстоящ апокалипсис, за съжаление, не е лечима. Разпалването й пък парадоксално засилва вероятността от подобен апокалипсис. Такъв няма да се случи, но все пак ако това стане, ще сме една от нациите, които сами са си го произвели (както например си произведохме срива на финансовата система през 1996-1997 г.) Останалите държави в нашето положение – цяла Централна Европа плюс Румъния като части от ЕС – въпреки регионално характерното мрънкане и оплакване, се развиват позитивно и през ум не им минава да разсъждават над темата за предстоящия апокалипсис.
А като стана дума за истерия, редно е да се спомене и друга емоция, годна за злоупотреба –   радостта от страданието на „елита“. Току що споменатата в позитивен план Румъния по този параграф като че ли се проваля: антикорупционната вакханалия, която се разгръща отвъд Дунав, е необходимо да бъде внимателно следена. Ние имахме частичен негативен опит с показните акции на полицията по време на първия мандат на ГЕРБ. Независими агенции, произвеждащи индустриални количества обвинения, могат да се изродят в някакъв вид прокурорски терор, подкрепян от медии и публика. Грешката на Румъния е може би в институционално зададените обеми – тяхната независима прокуратура разполага с над 600 човека персонал (прокурори, следователи и т.н.), търсещи корупция само по високите етажи на властта. Ясно е, че едно такова предприятие трябва да бълва „продукция“ всекидневно. Говори се, че са зададени и норми по квоти, региони и т.н. Безспорно България има нужда от независима от главния прокурор институция, която да осъществява подобна дейност, но не по този начин и в тези мащаби. Добре е да си вземем поука от румънския опит и да го приложим с необходимата мяра, за да не се стига до антикорупционна истерия с всичките й съпътстващи възможности за злоупотреби. Преигравенето с емоции и тук е вредно и опасно.
Като цяло, емоцията е ключова за съвременната демокрация – без нея тя би била изоставена от избирателите и би била неразличима от всяко едно бюрократично управление. Емоцията може и да е опасна, а може и да забавлява. Тази седмица, например, имахме изблик на лактозно-напоителни чувства по темата за кърменето в моловете, които задържаха общественото внимание за рекордно дълъг срок в сравнителен план.

Обява

Продава се средновековна крепост ново строителство. 200 лв. на кв. м. Юг-североизток, санитарните части гледат на запад. Разгърната застроена площ 780 кв. м., включително църква и паркинг. Масивно строителство с елементи от гипскартон. Хидро и топлоизолирана. Ток, ТЕЦ, телефон. За контакти - Мин. на култ. Екстри - два вампира и един Йоан Кръстител.

Преди санирането:

 

 

След санирането:

 

 

В НАТО няма място за гратисчии (Българска армия)

http://armymedia.bg/?p=23426     

 март 21, 2015    

Росица Цонева

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии по политически и правни изследвания, ежегоден гост-преподавател в Централноевропейския университет, Будапеща, и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Има докторати от Централноевропейския университет в Будапеща и Оксфордския университет. Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на академични публикации на английски по конституционно право, финансиране на политическите партии и антикорупционната политика.  

- Г-н Смилов, защо на 11-ата година от членството ни в НАТО някои се сетиха за референдум за излизането ни от тази система? В същото време социолозите казват, че повечето българи са „за“ България в НАТО и ЕС.
– Картината на настроения се очертава обективно на основата на социологически проучвания. Според тях, от държавите – членки на ЕС, България е една от най-проевропейски настроените. Мнозинството от българите са за оставането ни и в ЕС, и в НАТО. Проблемите се появяват обикновено по отношение на конфликта в Украйна и на политиката спрямо Русия. Голяма част от българите традиционно е настроена добре към Русия, която исторически е много близка до нас. Но големият проблем от гледна точка на европейската ориентация на България идва от факта, че основни политически партии, най-вече БСП, не правят разлика между традиционните нагласи, в които няма нищо лошо, и политическите позиции по конкретни въпроси в сигурността, енергетиката и т.н. Няма пряко следствие между културно- историческата близост и определени политики за сигурност и енергетика, например. За съжаление, тази разлика не се прокарва и хората се увличат. Смятат, че отговарят на въпроса „Какво е отношението ви към Русия“, без да се вглеждат в детайлите какъв е проблемът за решаване. Друга грешка на политическия ни елит като цяло е, че не обясни навреме какво е НАТО като колективна система за сигурност. До голяма степен НАТО и ЕС са неразделими. НАТО е колективната система за сигурност на ЕС и САЩ играят много важна роля в него. Другото са механизми за координация на отделни национални политики. Това е исторически сложено и не е решение от последните 20 г. Още след Втората световна война европейската интеграция тръгва на базата на гаранция от страна на САЩ за сигурност. Това е свързано с доста масивни американски инвестиции в сигурността на Европа, които надхвърлят многократно директната помощ, която е давала на една или друга държава и всички те, взети заедно.
- Т. е. широк разговор за това какво е всъщност НАТО не се състоя преди влизането ни в него?
– Да, затова много хора имат неясна представа за съотношението между НАТО и ЕС и си мислят, че можем да сме адекватни членове на ЕС, без да сме действителни, функциониращи членки на Алианса. Дори държави, номинално неутрални като Швеция и Финландия, също на практика се ползват с определени формални или неформални гаранции от страна на НАТО. В момента в Швеция тече дебат за евентуално членство – 48% са за него, а само 35% са против. Но факт е, че НАТО е основната и единствената ни колективна система за сигурност с ефективно влияние. Трябва да се каже ясно и че ставащото в Украйна поставя държави-членки на НАТО, които имат гаранции от всички съюзници за своята сигурност, под някакъв вид опасност. България не е държавата, която директно е най-заплашена. Но има непрекъснати провокации от страна на Русия, което показва, че ситуацията трябва да се следи внимателно. И НАТО трябва да има реален отговор на възможните опасности. Това не означава автоматично, че НАТО планира агресия срещу Русия, точно обратното. Опасността е, обаче, в това, че Русия си позволи да използва сила за разрешаване на политически проблем, което в съвременните международни отношения не може да бъде допуснато. А щом веднъж си е позволила, няма гаранция, че процесът няма да продължи.Така че НАТО е задължен да предприема мерки заради собствената си сигурност. Ясно е, че страните имат различна тежест и капацитет в Алианса. В НАТО има големи дисбаланси и голямата тежест се носи от САЩ. Но това, което европейските държави поне могат да направят е, да подпомагат координацията и да намерят ефективния начин да се включат в общите действия. Въпросът е да не ни третират като гратисчии, които искат да ползват общото благо, сигурността, но не и да допринасят към него. Да, в тази криза не сме заплашени директно, но по-нататък може да се случи ние да сме под пряка опасност. Така че от интерес на България е да има един ефективен ЕС с ефективна колективна система за сигурност, каквато е НАТО. Тези неща трябва да се обяснят. Хората се делят на русофили и русофоби, но проблемът е, че част от политическия елит се държи доста безотговорно. И вместо да разсейва тези неясноти, се възползва от тях за конюнктурни цели.
- А къде хората са се разминали в очакванията си от членството ни в Алианса?
– Много съществено, но нереалистично очакване е да сме неутрален остров, междинен пост между ЕС и Русия, който не заема никаква позиция в евентуални спорове между тези две сили. Но ние сме част от ЕС и не можем да сме „между“ него и Русия, както и между НАТО и Русия. Това е и разбирането, че НАТО е като някакво украшение към ЕС – може да си в ЕС, но на НАТО да не обръщаш особено внимание, дори да излезеш от Алианса и да имаш самостоятелна външна политика. За България, както и за страните от Източна Европа такава „междинна“ опция няма. Напротив, държави, останали в такова положение като Грузия, Армения, Молдова, сега и Украйна, са сива зона, в която се случват конфликти. Вината за илюзията е на политическия елит, който не си е свършил добре работата, когато влизахме в НАТО и в ЕС.
- Дали не влязохме прекалено лесно в тези организации, без да си извървим пътя?
– Много наши западни партньори биха имали подобна позиция, но аз не я споделям. Не виждам нищо ненавременно в приемането на България и Румъния за членки и нищо постигнато лесно. И не сме много по-различни от останалите източноевропейски държави, дори с всичките ни дефекти на прехода. Процесите са сходни, макар някои неща излишно да си усложнихме. Но това е пътят и самият факт, че има толкова успешни държави като Полша и Естония, и дори Словакия са пример за последователност, особено в икономическото развитие. А в края на 90-те бяхме в една група със Словакия като изоставащи. Опасно е да се нагнетява чувството за обреченост. Говоренето, че нацията ни загива, за съжаление съвпада с външнополитическото говорене на държави като Русия, които имат интерес от един по-отслабен ЕС в момента. И би било изгодно по-слабата периферия да се дезинтегрира и да създава проблеми, което ще отслаби натиска върху самата Русия. Хората формират мнението си от медиите, от говоренето на политическите лидери. 
- Как да си обясним контраста в това, че рейтингът на армията ни е традиционно висок, а в мисии българските войници и офицери са някак подценени, по-ниско заплатени?
– Мога да сравня системата на отбраната със системата на образованието, където най-добрите ни университетски преподаватели са поставени спрямо колегите си от други европейски държави в подобна ситуация на разминаване в статуса.Структурният проблем е в това, че и в двете ключови сфери се дават по-малко пари, отколкото е средното за Европа. И може би си струва един обществен дебат за това кои са нашите приоритети в бюджета. Отбраната би спечелила от такъв дебат в контекста на сегашната геополитическа ситуация. Ние сме се ангажирали да увеличаваме средствата за отбрана в рамките на НАТО. Това е труден дебат за кабинета в лошата социална ситуация в страната. Но той може да бъде мислен и като икономически, свързан с българската отбранителна индустрия, разкриване на нови работни места. България трябва да намери своето място в НАТО и да осъществи своя капацитет чрез специализация в най-силните си страни – в киберсигурността, във военната медицина, това вече е специализиран дебат. Можем да бъдем полезни и с участие в програми на Алианса. И да разчитаме на пълния пакет гаранции на системата за колективна сигурност. Така или иначе ние се ползваме от тези гаранции, но не е добре държавата ни да гради имиджа си като Андрешко, който се мъчи да извлече полза, като заобиколи правилата и не спази задълженията си… Защото е важен и образът на България сред партньорите ни. Което е ангажимент на управляващия и на целия политически елит и на медиите, особено, на специализираните медии. Защото сигурността е основно публично благо. И в този смисъл отделените пари за отбрана не са хвърлени на вятъра. дрънкане на оръжие, а базова задача на държавата.

За Кисинджър, Русия и Украйна

Името на Кисинджър често се използва, за да се демонстрира, че "Западът" трябва да се отнася по някакъв друг начин към Русия в казуса с Украйна. От интервюто му пред "Шпигел" става ясно, че няма такъв друг начин:

1) Да, безспорно, дълъг, остър, военен конфликт с Русия трябва да се избегне - едва ли някой спори по това;
2) Анексирането на територии не може да бъде признато;
3) Санкции трябва да има и те да продължат;
4) Трябва да се мисли как те да са по-ефективни или поне да не са контрапродуктивни (той е против персоналните санкции, например, макар че в един силно персонализиран режим може би те са най-ефективни?)
Оценката за политиката на САЩ и Русия на Кисинджър също е интересна. Той смята, че Западът не е оценил правилно, че Русия ще реагира по такъв начин на събитията в Украйна. Но изрично казва, че това не оправдава реакцията на Русия, нито пък значи, че Украйна не може да избере суверенно своя път. За греховете на Запада, че трябва да се признаят (да речем Ирак), също е ясно: но това, че някой си има грехове, не опрощава всички безумия на другите. Та това е с две думи позицията на Кисинджър, like it or not.

Цялото интервю прочетете в Оффнюз:
....
ШПИГЕЛ: Отношенията между Запада и Русия сега са още по-опънати от когато и да е било в последните десетилетия. Трябва ли да се безпокоим, че пред нас стои перспективата от нова студена война?
КИСИНДЖЪР: Действително подобна опасност има и тя в никакъв случай не трябва да се пренебрегва. Мисля, че да се поднови студената война би било историческа трагедия. Ако може да избегнем конфликта, съобразявайки се с правилата на морала, безопасността и спокойствието, би трябвало да се опита.
ШПИГЕЛ: Анексията на Крим не е ли повод за санкциите, които ЕС и САЩ наложиха на Русия?
КИСИНДЖЪР: Първо, Западът не можа да я приеме. Нужни бяха някакви контрамерки. Никой на Запад обаче не предложи конкретна програма, за да се възстанови предишното положение на Крим. Никой няма и желание да се бие за Източна Украйна. Това е факт от самия живот, неоспорим. Тъй че всеки би могъл да рече: не трябва да приемаме това положение и да смятаме Крим за руска територия съгласно международните правни норми – през целия период на съветско управление Балтийските държави за нас си останаха независими.
ШПИГЕЛ: Не е ли по-добре да се спрат санкциите, дори и без да се търсят каквито и да било отстъпки от руснаците?
КИСИНДЖЪР: Не. Аз обаче имам известни проблеми със санкциите. Когато говорим за глобална икономика и използваме подобни рестрикции в нейните рамки, не създаваме ли условия за изкушение за големите сили, които, мислейки за собственото си бъдеще, ще се опитат сами себе си да защитят от потенциални заплахи и така ще създадат меркантилистка глобална икономика. Що се отнася до персоналните санкции, съм на особено мнение. И ще ви кажа защо: публикувахме списък с имената на хора, на които се налагат забрани; след време обаче, когато трябва да се вдигнат тези санкциите, как ще обясним ситуацията - „Тези четиримата сега са освободени, но другите четирима не са.“ Защо? Според мен, когато човек се захване да върши нещо, винаги би трябвало да се замисля какво иска да постигне и как вижда края му. Как ще свърши това?
ШПИГЕЛ: Това не важи ли и за Путин, сам се набута в ъгъла? Защо постъпва така - от слабост или за да демонстрира сила?
КИСИНДЖЪР: Мисля, че е стратегическа слабост, прикрита под маската на тактическа сила.
....

Stacey Kent: The Ice Hotel

Частичната амнезия на Реформаторския блок (от КлубZ)

                    

До пререкания като тези от последната седмица не бива да се стига, те са вредни и контрапродуктивни

Снимка Клуб Z

                      

Даниел Смилов

В РБ са основно млади хора, а вече започнаха да забравят. Те изглеждат изключително заети с кадрова политика, но за съжаление не в секторите, където това е най-необходимо. Медиите са заляти с мини шокове, бомби и скандали, в които съотношението между реалност и инсинуация – както обикновено -  е 70% към 30% (в най-добрия случай). Но въпреки това стана ясно, че от Комисията за правата на потребителите до държавното производство на кисело мляко се извършват кадрови промени, които често завършват с назначения на РБ. Поради явната амнезия на част от реформаторите, би трябвало да им се припомни, че мандатът на блока от избирателите беше друг:

1) Съдебна реформа: Какво правят РБ в момента, за да подпомогнат министър Христо Иванов в борбата за промени в съдебната сфера? Какви ще са конкретните стъпки и какво допринася РБ - като цяло - за тяхното възприемане от обществото и осъществяването им? Разделяне на ВСС беше оповестено и е време вече да се премине към обсъждане на конкретните му форми. Вместо това енергията се насочва към минимизиране на вредите от някакви назначения из второстепенните нива на администрацията. Независима антикорупционна прокуратура подобна на румънската се обсъжда най-вече из медиите. Макар че РБ заяви своята позиция, досега тя звучи малко като извинение за реално бездействие. А и как ще се оказва натиск за Национална агенция по политически интегритет или независима прокуратура, ако всички са се вторачили в почти битови по своя характер проблеми около РБ?
2) Разследване на аферата КТБ: преди седмица разбрахме, че и това, което е останало в банката, в момента се разграбва. Нито една институция досега не е понесла минимална отговорност за провала с КТБ - от БНБ, през КФН, та до прокуратурата. Това е кадровата политика, с която РБ трябва да се занимава, а не с киселото мляко и правата на потребителите. Хубаво е, че РБ подкрепи сериозно Вучков и така се стигна до оставките на Писанчев и Лазаров. От подобни действия има нужда и в другите области, изброени по-горе, обаче. Вярно е, че съпротивата е голяма и широко съгласие по тези въпроси няма, но мандатът на РБ е да работи за тяхното решаване. Този мандат не е отменен и не може да бъде забравен. А и не е достатъчно един политик от РБ – най-често Радан Кънев – да го припомня медийно. Трябва блокът като цяло да има ясна и еднозначна позиция, и ежедневно да търси напредък по тези въпроси.
3) Назначения в администрацията, които да убедят хората, че тя може да е компетентна, авторитетна, а не шуробаджанашка: За съжаление, коментар тук като че ли е излишен. Ако в РБ самите не са убедени в собствените си предложения, положението е доста сериозно.
4) Съдържателни реформи в здравеопазване, енергетика, образование, електронно правителство: Забавянето тук е очевидно, особено в последните две сфери. В здравеопазването нещата се задвижиха, а и министър Москов успя да натрупа сериозен авторитет сред гилдията. Има много въпроси, които висят около предложените реформи, обаче. Целта на държавата не може да бъде просто да „отпише“ окончателно около два милиона души от здравни услуги – това ще е безусловна социална катастрофа. От предложения пакет мерки - с разделянето на услугите на два вида и изискването за плащане на осигуровки с повече от десетилетие назад - не е ясно как подобен ефект ще бъде избегнат. Явно е, че още трябва да се мисли как да не стига до тотална маргинализация на цели групи от обществото.
В енергетиката също бяха предприети стъпки, но все още няма план как системата да бъде „балансирана“ финансово. Мартенските снегове пък показаха, че в нея има лошо управление на най-различни нива, както и нисък капацитет за справяне с проблеми. Дори със сравнително елементарни такива, като мокър сняг и свлачища, пък било то и произведени в „срутища“.

Реформите в образованието и електронното правителство са на хала на плавателния канал от Русе до Варна: мечти и грандомански копнежи, от които не следва почти нищо.

Всяка кадрова политика ще има и опоненти - това е ясно. Инсинуации за този или онзи също ще има, включително, за да се дискредитира РБ. И определени медии неизбежно ще се втренчат точно в това. Но дори да се абстрахираме от тези фактори, ако новините, които излизат от блока, са основно за боричкания за постове, ефектът ще е силно негативен както за него, така и за управлението на държавата.
И още нещо. Различията вътре в РБ са известни най-вече на хората от ръководството на РБ и тясна група политически фенове. Кой влиза в "малката Антанта" и каква е разликата между Лукарски и Кънев са важни въпроси, но не и за общественото възприятие на Реформаторския блок. В това възприятие всички те са заедно и заедно помагат или вредят на блока. Така че в споровете между групите и да има победител, губещият е РБ като цяло. Затова до пререкания като тези от последната седмица изобщо не бива да се стига - ако по време на предизборната кампания тези шумни пререкания направиха блока малко по-известен и разпознаваем, сега те са чисто контрапродуктивни и вредни .

Избягването им не е особено трудно, ако основното внимание е върху важните приоритети, а не върху рутината на управлението и неизбежното кадруване в по-ниските нива на администрацията. Т.е. частичната амнезия трябва да се преодолее и за това има добри новини от САЩ: учени са открили начин за възвръщане на паметта дори при Алцхаймер.

A piece by Andy Macdowall on Bulgaria in Spot On Magazine (citation)

http://contentviewer.adobe.com/s/Spot%20On/95945e8f242f4b4cae3182ae217412b9/SpotOn%2021/1.html#page_6

Melody Gardot from the new album "The currency of man"

Задачата на президента е по-скоро стратегическа - да създава условия за комуникация и консенсус (Фокус)

19 Март 2015 | 17:59 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Агенция „Фокус” потърси политолога Даниел Смилов за коментар на обобщените от президента Росен Плевнелиев резултати от месеца на политическите консултации.

Фокус: Г-н Смилов, днес президентът Росен Плевнелиев обобщи резултатите от месеца на политическите консултации. Как ще коментирате изказването му?
Даниел Смилов: Изказването на президентът Росен Плевнелиев съдържаше обобщение на резултатите по основните теми, които той е поставил пред партиите, тези теми, по които е успял да постигне консенсус, както и инициативите, които той смята да предприеме на базата на разговорите, които е провел. Това, което на мен ми направи впечатление бяха три неща. Първо, президентът се опитва да бъде полезен в политическия процес като непрекъснато подчертава по-дългосрочните управленски приоритети. Неговата роля не е да измести изпълнителната власт и правителството, а по-скоро наистина да постави акцента върху дългосрочните приоритети на страната - целите, които трябва да бъдат постигнати и по този начин да помогне управляващите в момента политически партии да не се отклоняват от тези цели. От тази гледна точка ми се струва, че ролята на президента е полезна и при добронамереност и останалите политически партии могат да извлекат позитиви от нея. Второ важно нещо бяха самите приоритети, които той очерта. Впечатление прави ролята, на която той настоява за по-тясната интеграция в Европейския съюз. Повечето от тези приоритети всъщност са свързани с по-пълноценно участие на България в Европейския съюз, като да речем с Шенген, с Европейския банковия надзор, Европейския газов съюз. Всичко това върви в една и съща посока - по-тясна и по-пълноценна интеграция с Евросъюза. Към това трябва да прибавим и необходимите стъпки за въвеждане на еврото. На трето място бих се спрял върху идеята за референдум. Президентът явно ще настоява за провеждането на такъв референдум за избирателната система. Трябва да видим какъв точно въпрос президентът ще настоява да бъде поставен пред народа. Моето очакване е това да са трите въпроса от гражданската подписка, която беше инициирана от комитета, председателстван от проф. Георги Близнашки. Все пак това е нещо, което предполагам, че може да бъде подложено на доуточняване. Трябва да се каже също така, че президентът не може сам да насрочи такъв референдум, той трябва да убеди парламента в разума на един такъв ход. Предполагам, че в договарянията между президент и парламент можем да очакваме и евентуална промяна на формулировката на някои от въпросите и дори отпадането на някои от тях.
Фокус: Какво се опита държавният глава да постигне чрез тези консултации?
Даниел Смилов: Това, което се опита да постигне основно е да постави акцент върху по-дългосрочните задачи и приоритети на България и да направи така, че да подпомогне партиите да не се отклоняват от най-важните стратегически цели за страната. Като цяло задачата на подобни консултации е да даде и възможност на партиите по-добре да артикулират своите позиции, както и евентуално да достигнат до по-широко съгласие по някои от темите.
Фокус: Повечето лидери на политически партии се нахвърлиха срещу изказванията на президента Плевнелиев. На какво се дължи тази реакция според вас?
Даниел Смилов: Мен тази реакция честно казано ме изненадва. Не е необходимо опозицията да възприема по този начин идеята за едни консултации. Аз не виждам тук повод за ревност, президентът не иска да изземе инициативата нито от управляващите, нито от опозицията. По-скоро това е един формат, който целеше да подпомогне и общуването между партиите, да се препотвърди готовността да се следват някои безспорни приоритети пред страната, да се заяви позицията на президента по ключови въпроси, включително и за референдума. Като цяло тези консултации могат да станат една рутинна форма на политическо общуване – не виждам причина за негативни реакции спрямо тях.
Фокус: Предложи ли държавният глава реални решения на проблемите, които са на дневен ред?
Даниел Смилов: Неговата задача не е да решава сам всички проблеми -изпълнителната власт в България се осъществява основно от правителството. Задачата на президента е по-скоро стратегическа от гледна точка на това да създава условия за комуникация и консенсус по стратегически цели и приоритети. Това е като цяло ролята на президента в нашия конституционен модел, не толкова да предлага конкретни решения на всеки един наболял проблем.
Любомира НИКОЛОВА

Участие в "Референдум"

За взаимоотношенията между партиите и очакванията на хората

март 17, 2015

Тази вечер в “Референдум” разговаряхме за това дали политическите сили в парламента са последователни в политиките, с които спечелиха депутатските си мандати или хроничните проблеми на държавата стопиха амбициите на партиите за бързото и трайно решаване на проблемите. Какви са отношенията в управляващата коалиция и в какво състояние е опозицията? Основният въпрос, по който Алфа Рисърч ще тества нагласите на обществото в реално време тази вечер, е според вас стабилна ли е управляващата коалиция.
В дискусията в студиото ще участват политолозите Антоний Гълъбов, Даниел Смилов и Татяна Буруджиева, социолозите Боряна Димитрова и Иво Христов и експертът политически PR Арман Бабикян.
Социологът Боряна Димитрова от “АЛФА рисърч” каза: “Обикновено пътят за решаване на сериозните проблеми е дълъг. Така че добре е да видим дали има дадени заявки за решаването, защото е доста претенциозно да кажем, че има проблем, чието решаване е непосредствено. Сериозните проблеми обикновено са натрупани в течение на много години. Там, където не са правени сериозни реформи в даден сектор, те се зъдълбочават, не се виждат признаци за тяхното решаване. Ако трябва да говоря за някои основни приоритети, за които бяха дадени заявки, в които вече очакваме да видим конкретезация с пакет от закони и със стъпки за тяхното решаване, аз бих откроила три сфери.”
Димитрова конкретизира тези сфери: на първо място съдебната система – по-точно антикорупционното законодателство, на второ място – здравната система, която е “изключително невралгична” и на трето място – отпушването на еврофондовете и възможностите за по-ефективно използване на евросредствата.
Доц. Татяна Буруджиева, политолог: Най-големите дискусии бяха върху проблемните сфери. Какво се случи в съдебната реформа? Онова, което се дискутираше в парламента, по признание и на самия министър, е подготвено от служебния кабинет. Там има проблеми, които се коментират от много години насам. Тези проблеми са много ясни, но не се вижда никакъв хоризонт за отпушването им. Същото важи и за здравната система – по една много проста причина, а именно, че пари няма. Реформата сама по себе си и в едната, и в другата система не е започнала.
Антоний Гълъбов, социолог, НБУ, каза, че като че ли има едно усилие да се огледат ключовите сектори, в които трябва нещо да се промени. Има два много важни сектора, в които има заявка за начало на реформи. Единият без съмнение е системата за сигурност. Има внесени законопроекти и моделирана стратегия за реформи в Министерство на вътрешните работи. Другата е – промяната в пенсионната система. Тези първи четири месеца на управлението изглеждат като опит за оглеждане на терена и за подреждане на онова, което има да се свърши. Тази реформа заседна между либералния и социалния модел. Истината е, че цялата ни публична сфера е блокирана между двата модела и търпи негативите и на двата модела, без да може да работи.
Арман Бабикян, експерт по политически пиар, е убеден, че сега не е време за заявки: “Говорим за заявки и за продължителния период от началото на работата на този кабинет. Аз мисля, че времето за заявки е предизборният период. Това е моментът, в който дадена политическа сила или политичиски сили дават заявки и обикновено имат, чрез екипите от професионалисти, които стоят във всеки един сектор в съответните партии, готови, работещи схеми за изход от дадената криза или поне за начало за работа в тази посока”. В нашия случай минаха 4 месеца от началото на този кабинет и продължаваме да си говорим за заявки, за декларации, за размахани пръсти от парламентарната трибуна, добави Бабикян.
Според политолога Даниел Смилов всяка ситуация се преборва с последователни политики. Трябва да се разгледа въпросът дали този политически формат има капацитета да извършва реформи, конструиран ли е достатъчно добре, за да си позволи да извършва реформи. Въпреки трудностите и недоразуменията към този момент можем да обобщим, че форматът работи и би могъл да осъществява реформи. Има какво да се желае от скоростта, с която се провеждат реформите. В някои от секторите са направени сериозни заявки. Един от големите въпроси е дали този управленски формат е готов да следва реформаторска логика или има силни места на колебания.
Социологът Иво Христов не смята, че парламентарният контрол е сериозно нещо. Според него българските избиратели едва ли имат представа кого пращат в парламента. Доц. Христов е песимист за осъществяването на реформи: “Реформи няма да има. Реформите са една “дъвка”, която е предназначена както за частична вътрешна, а най-вече за външна употреба. Разбирайте  Брюксел. Реформи няма да има не, защото това са едни лоши хора, които не искат да се реформират, а защото, ако трябва да се правят сериозни реформи, това означава да се заеме позиция и да се нарушат интереси”.

Melody Gardot

ГЕРБ като най-голяма партия в момента има сериозни шансове в големите градове и на мажоритарните избори за кметове (Фокус)

 

14 Март 2015 | 17:22 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

София. ГЕРБ като най-голяма партия в момента има сериозни шансове в големите градове и на мажоритарните избори за кметове. Това каза за Агенция „Фокус” политологът Даниел Смилов в коментар на направената заявка от страна на ГЕРБ да спечелят над 94 кметски места. „Това решение, надявам се, няма да е повод да се "воюва" с коалиционните партньори. Ще има много общини, където взаимодействието ще е полезно”, обясни Даниел Смилов. Политологът изтъкна, че дори там, където ще има сблъсък на кандидати на ГЕРБ и РБ, да речем, е по-важно здравето на коалицията, отколкото изхода на конкретната надпревара. „Очаквам РБ да се представи също добре на тези избори, тъй като в момента са във възходяща тенденция, въпреки продължаващите вътрешни и коалиционни неразбирателства”, допълни политологът.
Росен ГЕОРГИЕВ

Защо лявото е в криза (от портал "Култура")

Британският философ Парфит твърди, че лошите аргументи нямат нужда от силен опонент – те се побеждават сами (self-defeating)[i]. Това е и драмата на левицата – и най-вече БСП: тя систематично разчита на аргументи, които подронват собствените й позиции и й затварят вратата към по-широко обществено одобрение. Затова сме се запътили към политическа система, в която доминира една дясна партия и в която десните формации имат значителен превес: те лесно печелят дебатите, дори когато пътьом правят всичко възможно да се изпокарат помежду си. В този смисъл моделът, който се наложи след изборите от миналата есен, е следният: много парламентарен шум и бълбукане по повърхността, но когато се стигне до реални, съдържателни въпроси, накрая обикновено се получава конституционно мнозинство. Поне част от обяснението на този изненадващ феномен е трайното обвързване на БСП с незащитими и самооборващи се тези, обвързане, което доста анализатори обявиха за предсказание за нейния край. И без да се стига до подобен фатализъм, е очевидно, че лявото само се е вкарало в „тупик” (казано на жаргон, който поне русофилите трябва да харесат). Ето как се стигна дотук:
Лявото е русофилско и следователно подкрепя Путин
Има ли някаква смислена причина, поради която лявото (у нас) трябва да е русофилско и путинофилско? Дори повърхностен размисъл е достатъчен човек да се убеди, че Путинова Русия е всичко, срещу което една модерна, а дори и не толкова модерна левица трябва да се бори: олигархичен модел със силен авторитарен уклон. Да, българите в голямото си мнозинство имат силни симпатии към руския народ и са му признателни за освобождението от Османската империя. Това са безспорни факти, но те са безполезни в градежа на смислена лява платформа. Те са съвместими и с десни, и с центристки, и с фашизоидни, а и направо с налудничави политически идеи.
След погрома си на изборите през 2014 г. БСП взе недвусмислено решение да „подсили” идентичността си с кресливо русофилство. Резултатът от това решение е, че разликата между Волен Сидеров и Мая Манолова взе да избледнява, без това да се отразява положително на рейтинга на БСП.
С този си ход столетницата влезе и в открито популистка територия, изоставяйки всякакъв ангажимент да образова и просвещава електората си. Все пак действията на Русия в Украйна – използването на сила за разрешаване на международен спор – противоречат грубо на всичко, зад което каквато и да е левица би трябвало да стои. Този факт убягва на прогресивната лява мисъл, докато тя се разхожда из медиите, закичена с танкистка ушанка и черно-оранжева лентичка.
Може би русофилството е антиамериканизъм? Антиамериканизмът пък е анти-авторитарен и анти-капиталистически и затова е ляв? Това също са много плоски аргументи. Да започнем с анти-авторитаризма. Разбираемо гърците хранят анти-американски чувства, защото САЩ са подкрепяли там военна хунта по време на Студената война. Този аргумент за нас е с обратна сила, обаче – не може да обвините американците, че са подкрепяли нашия тоталитаризъм. Една модерна левица също така не би трябвало да е против капитализма по принцип. Ако е такава, то тя влиза в територията на партии като Атака и става неразличима от тях. Да, нормално е левицата да е срещу неолиберални интерпретации на капитализма като рейгъномиката и тачъризма, да речем. Но да обвинявате днес САЩ на президента Обама в подобни „грехове” е някакво недоразумение. В крайна сметка САЩ се справя (поне досега) с финансовата криза от 2008 г. с подход, който лесно може да бъде описан като класическо кейнсианство: сериозни бюджетни дефицити и публичен дълг, „наливане” на публичен ресурс в икономиката с надежда тя да генерира растеж, нови работни места и постепенно връщане на задълженията. Ако БСП има „лява” интерпретация на капитализма, то тази партия днес би трябвало да е силно про-американска.
Лявото е носталгично
Друг маркер на идентичността на лявата БСП е соц-носталгията. Може ли една левица в демократична държава да разчита на носталгия по тоталитарна политическа система, работеща на принципа на Великия инквизитор – трай си и си мълчи, в замяна на което ще получиш хляб и някои други (в никакъв случай не изобилни) материални блага. Лявата демократична идея е точно обратното на подобна идеология: тя вдъхва вяра на хората заедно и свободно да вземат решения, които са добри за всички, които са базирани на солидарност и загриженост за равенството. В инструментализирането на соц-носталгията БСП никога не заклейми искрено авторитарния (тоталитарния) характер на комунизма в България, произвола на управляващата върхушка, насилието и т.н. Тя дори разпалва и визии за някакъв соц-просперитет, който се оказа илюзорен – през първата половина на 80-те години наистина имаше период, в който като че ли социализмът даваше обещание за материално замогване. Но не трябва да се забравя, че голяма част от одобрението на падането на режима през 89 г. се дължеше на ясното разбиране на хората за безнадеждната изостаналост на комунистическия модел в икономическо отношение. Дължеше се на умората от дефицити на елементарни стоки като тоалетна хартия и олио, например. Всичко това БСП предпочита да премълчи и в този смисъл се превръща в партия, градяща едно измислено минало. Дори и да успее в начинанието си, в което аз не вярвам, не е ясно какво е „лявото” на подобно политическо поведение.
Лявото е антиевропейско
След последните парламентарни избори в Гърция БСП започна да дава сигнали, че ще поеме по пътя на Сириза. Каквото и да означава това, би трябвало да предполага някаква доза „анти-ЕС” позиция. И наистина, леви анализатори и говорители започнаха да иронизират „европейските” ценности, да правят сметки колко сме спечелили от ЕС, а някои направо ни вкараха в Евразийския съюз или поне почнаха да ни вадят от НАТО (което е същото).
Това също е много задънена улица. ЕС е в голяма степен проект и на европейската социал-демокрация от следвоенния период – ключов маркер от идентичността на лявото. В основата си ЕС е идея за споделяне на ключови публични блага: сигурност, достъпни и евтини храни, мобилност, ниски лихви на публично финансиране и т.н. ЕС е модел, при който има сериозен трансфер на блага от центъра към периферията. Големият бум в развитието на Гърция се дължи на два фактора, например: на трансферите от фондовете на ЕС и най-вече на дългия период от ниски лихви, с които Гърция е могла да финансира изграждането на съвременната си социална и икономическа инфраструктура. Проблемът днес там не е, че страната е получила малко от ЕС, а че всъщност е взела повече, отколкото може смислено да усвои и да превърне в действащ, конкурентно-способен бизнес.
Точно затова сме свидетели и на пируетите на лявата Сириза – тя е от тези анти-европейци, които в никакъв случай не биха излезли от ЕС. БСП може да възприеме този подход, но той само ще засили бутафорията на настоящата й позиция.
Лявото е защита на „втората България”
БСП се позиционира като партията на възрастните хора с ниски доходи, тези от селата и малките градове. Това за стратезите на левицата е една „втора България”, която ще гласува за БСП и ще я държи в парламента. Точно това, обаче, е и може би най-пагубната заблуда за левицата. Да, такава „втора България” има, но фокусирането само върху нея вкарва БСП в тясна ниша, определена от изборните й резултати през 2014 г. С тази стратегия БСП отстъпва борбата за средния избирател на ГЕРБ и става подобна на ДПС или РБ, които разчитат на нишов електорат: първите – на малцинствата, а вторите – на градската интелигенция и по-високите етажи на средната класа. Заради това отстъпление на БСП вървим към, на практика, еднопартиен модел с множество нишови малки партии.
През 2008 г. БСП и ГЕРБ имаха сходна относителна тежест от около 19% и бяха двете големи партии в системата. Както таблицата[ii] по-долу показва, те бяха горе-долу еднакво представени в подоходните групи между 50-300 лева доход на член от семейството – а тези групи съставят 73% от избирателите (т.е. – т.нар. „среден избирател”).

За да има претенции за „голяма”, една лява партия трябва да има трайно и сериозно присъствие във всички тези групи. Да, десните ще са малко надпредставени в по-високите доходни групи, а левите – в ниските. Но не може една голяма партия да изостави всички тези средни за страната групи и да се фокусира само върху най-ниските доходи, тези на хората от селата или по-бедните пенсионери. Ако това стане, от 20%, партията ще се свие на 15%, а после на 10% и т.н. (Това е урок не само за левицата. РБ, ако иска сериозно да се противопоставя на ГЕРБ в дясно, е необходимо да излезе от високо-доходната ниша, която за съжаление е доста тясна.) Като цяло илюзия е, че има „втора България”, която е „половината” от страната, и която по дефиниция ще гласува за лявото, защото е по-бедна. Партиите, които искат да са големи, спорят в сходни подоходни категории и трябва да предлагат пакети от политики, в които всеки може да види нещо привлекателно. В западна Европа това е станало още с идването на всеобхватната (catch-all) партия през 50-те години на XX век. БСП днес иска да се превърне отново в класова партия, във времена, в които класовата структура е размита и може да гарантира единствено нишово представителство. За да се убедите, помислете върху следната статистика: към 2015 г. 8,5% от българите имат месечен доход на член от семейството над 500 лева.
Лявото е ситуационно
Голямата победа на БСП от последните седмици бе убеждаването на хората, че вземането на 16 млрд. „нов дълг” е нещо лошо. Като оставим настрана фактите – че не става дума за нов дълг, че парите не са взети, а заявени като горна граница за три-годишен период и т.н. – поразителна е повратливостта на левицата в използването на аргументи, достойни за „Чаената партия” в САЩ. Чухме и „заробването на бъдещите поколения”, и критики на държавното харчене на публични средства и пр., и пр. Левицата би трябвало, по принцип, да е за поддържане на умерени дефицити (а не за орязване на бюджетни плащания и програми). Но не би, за БСП ситуационната изгода се оказа по-важна и тя се впусна безпроблемно в либертарианска логорея. Очевидно е, че лява идентичност по този начин трудно може да се гради.
В заключение, проблемите на БСП като цяло са два. Първият е, че като съберете на едно място пет лоши аргумента, не се получава един добър. Ако това беше възможно, левицата щеше да е на прав път. Второ, изненадваща е учудващата интелектуална немощ на т.нар. „нови леви”, които не помагат особено на БСП в ситуацията. Едни от тях яхнаха путинофилията, други гледат към Сириза, трети стягат нов Комунистически интернационал и се прехласват по Тодор Живков: „новото” май е недозабравеното старо. На този фон лявото наистина има остра нужда от носталгия – към Сергей Дмитриевич Станишев от периода преди ерата „Пеевски”.

---

[i] Derek Parfit, Reasons and Persons, 1984.
[ii] Изследване на Алфа Рисърч, Състояние на обществото, 2008 г.

Колажът е на Лъчезар Бояджиев, който е изложен в Софийска градска в момента.