Българският преход може да бъде разказан през политическата кариера
на три личности, които се превърнаха в символ на различни управленски
модели. Всеки от тях дойде на власт, критикувайки недъзите и корупцията
на предходните. Всеки един от тях беше станал фокус на множество надежди
и очаквания, както впоследствие и на сериозни разочарования. Анализът в
текста не е личностен, а структурен. Въпреки че тенденцията към
персонализация на българската политика е видима, трайните ефекти
изискват промяна на структури и базови отношения. Тримата герои на този
разказ безспорно са успели – съзнателно или не – да променят страната в
дълбочина и точно тази промяна ги прави значими на фона на иначе пъстрия
паноптикум от политически персонажи у нас.
Иван Костов
Българският преход започна с фалстарт: нужната промяна беше блокирана
за цели шест години от доминиращата БСП. За разлика от Словения,
българските социалисти не успяха да наложат алтернативен модел на преход
с по-сериозно участие на държавата и като собственик, и като регулатор.
В наш контекст забавянето на приватизацията имаше за цел просто да даде
възможност на елити от стария режим да източат държавни предприятия
чрез квази-приватизация на печалбата и национализация на разходите, чрез
контрол на входа и изхода на публичния сектор. Така възникнаха
империите на „Мултигруп” и други „национално-отговорни” бизнесмени,
зароди се родна олигархия.
[i]
Югоембаргото пък създаде и влиятелна организирана престъпност, която
агресивно се намесваше в икономиката. Цялата тази конструкция се срути
при Жан Виденовото управление, което реши да налива ресурс в продънени
публични предприятия, както и в ръцете на нововъзникналите крупни частни
предприемачи чрез разхлабена бюджетна и банкова политика. На всичкото
отгоре това управление беше гарнирано с изолационизъм в международен
план. В резултат банковата система предвидимо се срути и страната беше
доведена до просешка тояга – шок, който все още трябва да компенсираме и
който до голяма степен обяснява сериозното ни изоставане спрямо
Централна Европа в икономически план.
На Иван Костов дължим бързото излизане на страната от изключително
тежката криза, както и запазването на шансовете й да влезе в ЕС и НАТО
заедно с останалите държави от региона. Много от решенията бяха
форсирани ходове – валутният борд, бързата приватизация на загубили
стойност активи, външно-политическата преориентация. Всяко правителство
след Виденов би било принудено да действa по този начин. Ефективността
на Костов се дължеше и на един друг фактор обаче – създаването на
дисциплиниран партиен апарат от сложната коалиция СДС и налагането на
модела „партитокрация” в национален мащаб. Този модел, както името му
показва, не е българско изобретение, а стандартният начин, по който
много европейски либерални демокрации са функционирали след войната.
Това е клиентелистки, корпоративен по своя характер модел, при който
партиите формират негласни картели в парламента помежду си и установяват
институционални (или неформални) връзки с профсъюзите и (големия)
бизнес. В най-чист вид моделът съществува в Италия, но подобна
картелизация, водеща до намаляване на конкуренцията (стабилизация на
партийната система) е била видима почти навсякъде в Европа. А за
неформалните връзки между партии и бизнес свидетелстват скандалите
„Флик” (началото на 80-те) и „Кол” (90-те) в Германия, които показаха,
че и в най-утвърдените демокрации политическата власт е предоставяла
услуги на големия бизнес, който се е отплащал с подкрепа за партии.
Драмата на Костов беше, че започна да налага този модел в България
тогава, когато в Западна Европа протичаше неговото разграждане и
отричане. В началото на 90-те италианската партийна система се срина,
Франция премина през радикална ревизия на партиите си и тяхното
финансиране, Германия сложи край на кариерата на Хелмут Кол –
обединителя – заради проблеми от този характер. През 1995 г.
Katz & Mair написаха влиятелната си студия за „картелната партия”, която
де факто показа като „абнормален” един модел, съществуващ десетилетия наред.
[ii]
В този смисъл въпреки успехите на Костовото правителство в
стабилизацията на страната и укротяването на олигархията и
организираната престъпност, партийното влияние и доминация над бизнеси,
медии, съдебна власт – които моделът изискваше – започна да се
разпознава от публиката като „корупция”. Партитократичният модел
„Софийска община”, например, стана символ на поделянето между СДС и БСП
на благата от властта, на „картелизацията” на политическия процес.
Налагането на партийна доминация в НСРТ, ВСС, прокуратурата станаха
„марка” на Костовото управление. Партийното влияние е прониквало и в
банковия сектор, следите от което се виждат в КТБ и други институции,
имащи своето начало в приватизацията.
Симеон Сакскобургготски
Царят-премиер пристигна на вълната на огромни очаквания и с ясния
мандат да разгради набързо създадената българска партитокрация. Външна
подкрепа затова той получи и поради приоритезирането на борбата с
корупцията в международен план. Доколкото клиентелните срастналости в
европейските модели вече се категоризираха еднозначно като „корупция”,
Сакскобургготски стана и първият български борец с корупцията на
най-високо ниво.
Първоначално неговите идеи бяха по-амбициозни и по-объркани – да се
управлява без партия. Поради това освен че НДСВ дълго време остана
„движение”, Симеон формира и странен кабинет, в който влизаха и
представители на БСП, най-вече по линия на „Мултигруп”. Като цяло
първите години на неговото управление наистина доведоха до повече
плурализъм и разчупване на партийния захват върху публичната сфера и
икономиката. Появиха се нови частни медии, включително с чужд капитал –
като WAZ-овите вестници, БТВ, НОВА и т.н. Директното вмешателство в
регулаторни органи като СЕМ, ВСС и пр. беше прекратено или поне
ограничено. Влиянието и на НАТО, и на ЕС ставаше все по-осезаемо и
доведе до изчистване на някои от най-проблематичните практики дотогава.
Бизнес средата – като цяло – стана по-конкурентна, с повече центрове на
влияние и ресурси. Картелизацията на политическата система – така или
иначе незавършена – беше радикално прекъсната: всъщност с НДСВ България
влезе в цикъл на полуразпад на партийната система, при която единствено
ДПС и БСП (донякъде) останаха някакви острови на стабилност. В дясно и в
центъра динамиката и конкуренцията бяха огромни, каквато бе и
волатилността на електората (смяната на вота от един избор на друг).
Всъщност отварянето на България към ЕС направи партитократичния модел
невъзможен – по своята природа той би могъл да съществува в
предглобализационни времена, в един свят разделен от железни завеси. В
началото на XXI век, България беше вече почти излязла от този свят.
Проблемът на управлението на Сакскобургготски беше в това, че
отварянето и плурализмът дойдоха на много висока политическа цена –
отслабване на влиянието на партиите, огромно недоверие в политиката като
цяло, насищане на политическата сцена с еднодневки и откровени
палячовци, чиято задача е по-скоро да навредят на другите, отколкото да
предприемат някакво позитивно действие. Надигна се и
национал-популистката вълна с Атака. Навлизането на нови играчи беше и
пряк ефект от развалянето на картелните споразумения сред елита – т.е.
разбирането, че като преминеш в опозиция, ще запазиш клиентелата на
опонента и няма да я лишиш съвсем от ресурси. Без това допускане, в
очите на бизнеса опозиционните партии станаха безсмислени и
неучастващите във властта започнаха да изчезват (СДС, НДСВ, а сега пред
това предизвикателство са и БСП, които в началото на века бяха на косъм
спасени от победата на Първанов на президентските избори.)
Отслабването на политическия контрол при Сакскобургготски постепенно
доведе до реабилитация на олигархията, до плавна нейна доминация в
публичната сфера. Крахът на модела стана видим при т.нар. тройна
коалиция. Слабо политическо ръководство, слаб министър-председател,
феодално разпокъсване на управлението по формулата 3:5:8, липса на ясна
политическа отговорност. Всеки от разхвърляните центрове на власт
започна да бъде овладяван или да си създава собствени бизнес кръгове,
действащи било то като патрон, било като клиентела в зависимост от
случая. Доган започна открито да се хвали, че „разпределя порциите”, че е
не по-малко влиятелен, отколкото банка – само дето не каза и коя точно.
Последният пирон в ковчега на модела донесе икономическата криза от
2008 г., заради която много чужди инвеститори започнаха да се изнасят от
страната. Особено драматична беше ситуацията в медиите, където след
напускането на WAZ, американски и гръцки инвеститори се създаде
де факто
монопол на една олигархична група. Същата – събрана около злополучната
КТБ – получи и възможност за експанзия във всички сфери на икономиката:
от Булгартабак до БТК. Положиха се основите за нова ситуация, напомняща
ерата „Мултигруп”, но беше необходим нов герой, за да я реализира
политически.
Бойко Борисов
Въпреки острите критики срещу своите предшественици, моделът, който
Борисов създаде след 2009 г., беше хибрид между предходните два. От
Костов бяха взети дисциплинираният партиен апарат, контролът върху
медии, съдебна власт, натискът върху бизнеса. От Сакскобургготски беше
взета толерантността към съществуващите най-значими центрове на
богатство, особено тези с монополни позиции в медии, отделни региони на
страната (Варна, например) и т.н. Резултатът беше симбиоза между
политическа и икономическа власт, непозната дотогава. При Костовата
партитокрация доминация имаше политическата власт (което все пак е редно
за една демокрация). При Сакскобургготски политическата власт бързо
загуби мощ, разпадна се и се феодализира, при което мнозина добиха
усещането за фасадност на демокрацията и действаща олигархия.
Симбиозата на власт и пари при първото правителство на Борисов беше
впечатляваща: масова политическа подкрепа и доверие към лидер, плюс
„доброволно” сътрудничество на големия бизнес в страната на неговата
кауза. Частни медии, които по собствена инициатива славославят лидера и
му градят героичен образ. Но и бързо разрастване на „национално
отговорни” бизнес империи, които твърдят че контролират 11% от БВП. За
разлика от ситуацията „Мултигруп” от 90-те години, тази бизнес доминация
се реализираше не при слабо политическо ръководство (от типа Беров или
Виденов), а при доста сериозна политическа хегемония на една партия,
дисциплинирана по Костов маниер.
Симбиозата между власт и икономическа мощ започна да поставя, обаче,
въпроса: кой от двата съставни елемента е все пак решаващ. Да, Борисов и
ГЕРБ подреждат ВСС и избират главен прокурор, но дали все пак избраните
не са хора на Пеевски? Да, Цветанов е лидер на полицейската офанзива в
публичната сфера, но Пеевски е бил поне 40 пъти в неговия кабинет. Да,
медиите на Василев и Пеевски славославят Борисов и ГЕРБ, но пък и никой
не им задава неудобни въпроси за собственост, монополен статут, дългове и
пр. И разбира се, неподозирано от никого под зоркия поглед на
регулатори се надува балонът КТБ, расте една бизнес империя, а Василев е
неизменен банкер на годината.
Без епилог
Този модел гръмна през февруари 2013 г., когато олигархичният кръг в
симбиозата Борисов I реши, че може да се справи и без самия Борисов,
като го смени с друг свой избраник – Орешарски. Историята още мълчи за
характера за конфликта между патрони и клиенти, но може да се допусне,
че въпросът е бил за спасяването (тогава може би оздравяване) на КТБ и
предприятия от кредитния й портфейл
чрез държавна намеса.
Условията на двете страни са се оказали неприемливи, което доведе и до
опит групировката да вземе на ръчно управление държавата с назначаването
на Пеевски за шеф на ДАНС и т.н…
Въпросът днес е за управлението Борисов II: какъв характер има то? То
не може да бъде нито Костова партитокрация, нито симбиозата от типа
Борисов I. Ресурс за второто няма и само подозрението, че се прави опит
да се реализира нещо такова, ще обрече правителството на провал. Тихата
феодализация от типа Сакскобургготски – която не може да бъде излючена –
би била отново провал, макар и с отложен старт. Тази нерадостна
ситуация може би е причина и за леко обърканото настоящо излъчаване на
Борисов, експериментирането с различни роли и присъствие: той е ту
смирен коалиционен партньор, ту изнервен от непризнателността на народа
лидер, а понякога и старата доминираща осанка се появява и започва да се
кара на журналисти и опоненти. Всичко това може да се остави на
многобройните психолози за анализ, ако не беше проекция на липса на идея
за ясна управленска структура, за ясен характер на настоящото
управление.
Отговорите на днешните дилеми не са чак толкова сложни. Няма защо
страната да е обречена на лошо управление – много държави в Централна
Европа се измъкнаха от капана на клиентелизма и корупцията. Дори в
Македония те стават вече неприемливи. Нещо повече, в цялото развитие
дотук има позитиви, които дават шансове. Първо, хубаво е, че Борисов и
ГЕРБ успяха да запазят значимо обществено доверие: това им дава
възможност и да го заслужат. Много е важно обаче, че доверието не е
еднозначно, че има коректив във властта от характера на РБ (стига
реформаторите да защитят този си статус, което досега правят с някои
отклонения от рода на Хасково). Второ, ясно е, че симбиозата на партии с
определени групировки – колкото и мощни да са – не е пътят напред. Това
е най-бързият начин доверието да се пропилее и отново да влезем в остра
криза – опитите за повторен брак биха срещнали много остра обществена
съпротива и биха делегитимирали управлението. Трето, хората вече не се
задоволяват нито с партитокрация, нито с плуралистична олигархия –
натискът за обществено отговорна политика, за защита на общия интерес
само ще нараства. И няма да бъдат приемливи сделки от рода на: вие
(политиците) направете така, че икономиката и доходите да растат, а пък
ние (хората) няма да питаме как го правите.
Това са параметрите, в които един нов управленски модел би могъл да
се наложи устойчиво. Но за да стигнем до него, което не е никак лесна
задача, като начало не бива да забравяме дефектите на неговите
предшественици.
[i] Процесът е аналитично описан в книгата на Венелин Ганев
Preying on the State: The Transformation of Bulgaria after 1989, Cornell UP, 2007 (издадена на български от
Изток-Запад).
[ii] Текстът излиза в
Party Politics през 1995 г., но е за първи път представен още през 1992 г: Katz, Richard S., and Peter Mair. 1992.
Changing Models of Party Organization: The Emergence of the Cartel Party.
Presented at the Democracies and the Organization of Political Parties
Workshop, European Consortium for Political Research Joint Sessions of
Workshops, University of Limerick, March 30–April 4.
