МАКЕДОНИЯ И ГЪРЦИЯ НА ПЪТ ЗА ЕВРОПА (портал "Култура")

Даниел Смилов

Споразумението за името между Гърция и Македония е събитие с потенциално историческо значение. Ципрас и Заев заслужават огромно уважение за смелостта и далновидността си. Споразумението е и високо-рисков ход, който може да се провали, като провокира най-лошия вид националпопулизъм в двете страни.

Вчера, докато парламентът в Атина заседаваше, пред него на площада „Синтагма” течеше митинг на опозицията – от „Нова демокрация“ до „Златна Зора“. Вееха се гръцки знамена, размахваха се плакати „Македония е гръцка“ и звучаха песни, силно напомнящи на „Стани, стани юнак балкански!“. Ако сменим цветовете на знамената и някои думи в текста на песните, ще получим и картината, подготвяна от опозицията – ВМРО-ДПМНЕ – в Скопие. 

Балканите са все още извън Европа – те в най-добрия случай са се запътили към нея. И тук не става дума за география или история – и според двете науки Балканите безспорно и еднозначно са европейски. Политически и икономически обаче това не е така. Европа е политико-икономически проект, който залага на отвореност, свързаност, мобилност, конкуренция и солидарност. Балканите все още не са нито отворени, нито свързани, нито мобилни, нито солидарни помежду си. Да, страните тук се конкурират една с друга, но с идеята, че играта е с нулев сбор – ако един спечели, друг трябва да загуби. Затова и в Атина, и в Скопие има мнозина, които се страхуват, че ще загубят от споразумението за името.

А нещата могат да стоят и по друг начин. Днес нито българите, нито гърците възприемат себе си като врагове или дори опоненти. Въпреки хилядолетната история на конфликти, днес почти на никого не му минава наум, че между двете страни може да избухне война. Това е така поради един, единствен фактор – и двете страни са членки на ЕС и НАТО. Ако  в бъдеще всички страни в региона се присъединят към двата съюза, подобни отношения ще са валидни от Триест до Черно море.

И тогава регионът би могъл да развие пълния си потенциал. В него има над десет забележителни града, някои от тях със световно значение – Истанбул, Атина, Букурещ, София, Белград… В него има образовано (като цяло) население с традиции в бизнеса и търговията. Уникална природа, история, кухня и култура. Всяка една от страните на Балканите – дори и най-голямата от тях Турция – сама по себе си обаче е просто екзотика в световен план. Ако се интегрират в регионално пространство на свободно движение на хора, стоки, капитали и услуги, те биха се превърнали в  тройно по-привлекателни за живот и бизнес. И биха могли да станат регион, който е конкурентен и значим в глобален мащаб.

ЛИДЕРСТВОТО

На този фон изниква следният парадокс – тези, които имат най-мегаломански амбиции за собствените си балкански държави, са най-върлите противници на регионалната интеграция. У нас се смеем, че Велика Македония е оксиморон, но това е валидно за всяка една от балканските държави – дори за Турция на Ердоган. Изправени срещу глобални гиганти като САЩ, Китай, Гугъл и Фейсбук, великите местни юнаци са в най-добрия случай симпатични джуджета. А някои дори не са и толкова симпатични.

Този неудобен факт не е труден за забелязване, но мнозина предпочитат да го крият зад дълги и завити мустаки, исторически спомени и митове, и игра по тънките струни на националистически образовани населения, всяко едно от които е наизустило само своята версия на „Стани, стани, юнак балкански“. 

В подобна ситуация лидерите излизат на преден план – тоест тези, които имат смелост да застанат зад нещо, което би било непопулярно. Ципрас и Заев влязоха в тази категория. Трябва да отдадем заслуженото и на Борисов, чиято балканска политика е истински европейска. Отказът му да се срещне с македонския президент – макар и дипломатически нестандартен ход – трябва да бъде четен като солидарност с Ципрас и Заев, които залагат политическото си бъдеще заради нещо, което е полезно за региона като цяло.

Особено интересна е еволюцията на Ципрас като лидер. През 2015 г. той беше водач на популистки бунт срещу ЕС в Гърция. Референдумът за споразумението за финансова помощ от еврозоната беше апогеят на този бунт, но това, което стана ясно е, че гърците предпочитат да са в еврозоната, въпреки недоволството си от финансовите ограничения. Днес Гърция е стъпила на краката си и макар в нецветущо състояние, може да гледа на бъдещето с оптимизъм. Дори и пообеднели, гърците като цяло запазиха стандарт на живот на развита нация и не стигнаха до финансова разруха като България през 1996-1997 г. Всичко това се дължи и на еволюцията на Ципрас от популистките към по-традиционните сектори на политическия спектър. Както и на разбирането му, че членството в ЕС и еврозоната е ключово важни за Гърция.

Еволюцията на Ципрас не беше съпътствана от нещо подобно при неговите домашни опоненти обаче. „Нова демокрация“, която днес води в проучванията с десетина процента пред „Сириза“, се превърна в основен говорител на националпопулизма в Гърция по отношение на Македония. Вчера, докато течаха дебатите в гръцкия парламент, в съседната сграда на представителството на Европейския парламент в Атина се провеждаше международна конференция за ефектите на популизма в Европа. Млад и образован депутат от „Нова демокрация“ громеше националпопулистите в Европа, без да забележи ироничната ситуация, в която изпада. Накрая, за да илюстрира тезата си, че споразумението със Скопие е лошо, той каза следното. Като гледал британската версия на „Стани богат“, забелязал, че там за верен отговор на въпроса „Какъв е Александър Македонски?“ посочили „македонец“, а не „грък“. Ерго, ако Македония се казва Северна Македония, гръцката история ще бъде забравена и преиначена. Тук вече публиката се разкикоти, давайки му сигнал, че не „Сириза“, а „Нова демокрация“ са влязли в популисткия сектор (поне по този въпрос).  

ТЕОРЕМАТА ЗА „ЕВРОПЕЙСКАТА ХЕГЕМОНИЯ

Тези, които най-много се оплакват от „хегемонията“ на големите европейски държави (т.е. Германия и Франция), са най-голямата пречка Балканите да станат регион, с който другите да се съобразяват.

Местните националисти надребно са тези, които пречат на Балканите да се еманципират и да станат наистина интегриран и развит регион в глобален план. С амбулантната си политика на местни вождове те обещават на нациите си „суверенитет“ и „слава“, но единственото, което могат да гарантират, е маргинализация и изоставане, гарнирани със студени или горещи конфликти. Ципрас и Заев застават срещу тази тенденция, но срещу им ще наскачат многобройни местни вождове, които ще заобясняват как културата, идентичността, историята и Александър Македонски ще изчезнат след подписаното споразумение.

Регионът ни е поставен пред избор. Засега нашето правителство действа позитивно, като защитава и българския, и регионалния интерес, и европейския интерес. Но и в него има амбулантни националисти, които си изкарват хляба с попържане на Европа и сучене на мустак. Това ни се представя като „защита на националните традиции и интереси“.

Липсата на здрав разум не е част от ничия национална традиция или интерес обаче. Тази липса е просто дефект, който трябва да бъде отстранен. Колкото по-бързо, толкова по-добре.