Lamento della Ninfa

За свободата на словото и нахалството (КлубZ)

Защо чак сега и защо само сървърът? И защо само TB7?

Снимка Клуб Z

Даниел Смилов

Десети месец вече си плащаме, за да функционира ТВ7 като de facto публична телевизия. Затова явно и Съюзът на журналистите я нарече „публична“ в реакцията си (освен ако пишещите не са използвали думата в „публичен“ в друг неин смисъл). Плащаме заплати на мениджъри, журналисти, наеми на студия, камери, сървъри и т. н. Вчера разбрахме, че в името на „свободата на словото“ ще си плащаме за това удоволствие още една седмица поне. По височайше премиерско нареждане, и като израз на солидарност с „журналистите, които не са виновни“. 
Та може ли да е виновен някой, че си вади хляба като откровена маша на корпоративни интереси? Че е участвал ентусиазирано в изборни манипулации като Костинбродската афера? Че се е блещил денонощно на президента (и на други хора) в гнусни очернящи кампании? Че е обикалял страната с един нов политик в отвратителните му пърформънси с петна, фекалии и художествена гимнастика? Че се е залепял като пиявица за всяка нова власт от момента на нейния възход?...
Такава вина в България явно няма и не може да има: ergo журналистите са си невинни. Вече десети месец, обаче, сами сме си виновни, че им заплащаме непорочността, придобита при поредния катарзис.
Въпросът е следният: защо държавата чрез публичния фонд, на който КТБ дължи милиарди, трябва да поддържа жива точно тази медия? Ето възможните отговори:
1) Защото е доказала, че е телевизия, милееща за свободата на словото;
2) Защото създава качествена продукция;
3) Защото ни „дари“ Николай Бареков и образуванието му без цензура като политическо наследство;
4) Защото беше рупор на Василев и Пеевски от момента на създаването си;
5) Защото се „пречисти“ или поне попромени като секнаха Василевите пари;
6) Защото сега се надява да се превърне в добре платен рупор на путинизма.
За кое от всичко това по-точно?
Мнозина се питат защо точно сега, защо точно от сървъра? Редно е да се питаме защо ЧАК сега и защо САМО сървърът? И защо само ТВ7, когато в такова положение са и други медии, предприятии и пр.? 
Ако ще продължаваме да финансираме подобни медии, нека поне те станат наистина обществени и като собственост, и като програма, и като редакционна политика. Откъде накъде някакви люде ще си играят на предприемачи и пазители на свободата на словото, докато основно обслужват този или онзи с парите на всички ни. Че като бонус някои от тях ги развеждат с правителствения самолет и до Париж (пак на държавен масраф, разбира се, и пак в името на свободата на словото).
Да, шокът е голям, защото чрез КТБ беше замърсена почти цялата медийна среда в страната: и телевизии, и важни вестници станаха зависими от една групичка, която няма нищо общо нито със свободата на словото, нито с други полезни видове свобода. Сега точно тези медии да се представят за жертви в борбата за ценностите на демокрацията е перверзия. Ако се поддадем като общество на подобна мелодрама, значи нямаме базово чувство за добро и зло.
Казват, че е по-добре ТВ7 да се продаде от държавата като цяло, без да спира да излъчва. Камерите и сървърите са евтини, фирмата е скъпа. Това е валиден аргумент, но това е въпрос на тактика на синдика. Да не забравяме, че става дума за фирма, чийто истински собственик официално не се знае, а неофициално е в Белград. Как се преговаря в такава ситуация? Как се стимулира длъжника да предприеме мерки за плащане на дължимото. Не е толкова абсурдна стратегия на синдика да заплаши телевизията със спиране: ако наистина има някакъв потенциал за покриване на дългове, купуване от друг и пр. този ултиматум предизвиква някакво решение. И какво означава, че ТВ7 не е имала шанс да си плати дълговете през тези десет месеца? Явно се иска разсрочване, намаляване на дълг и т. н. А това означава пак обществото да поеме сметката (и то значителна) с обещание, че за в бъдеще тези пари ще бъдат частично погасени. Трай коньо за зелена трева.
За полицията: нададе се писък, че се „праща полицията в медия“. Все пак има разлика за какво тя се „праща“. Едно е, ако с неясни мотиви униформените разследват, тормозят, затварят една медия (или банка, по същата логика). Друго е, ако тя помага да се изпълни закона, чрез който някой иска да си събере дългове (които никой не оспорва) от тази медия, особено ако този някой се окаже държавата и обществото като цяло. Ако не използвате инструментите за законно събиране на дължимото, всъщност решавате да продължите публичното финансиране за въпросния длъжник. Което вчера се случи. (А дали е било необходимо да се пращат осемдесет полицаи с кучета е друг въпрос – това наистина е преиграване.)
Накратко: ако аз взема от съседа на заем радио-предавател и микрофон, и с тях си направя в гаража му радиостанция без да му плащам наем, който съм обещал, и ако той на десетия месец си ги вземе обратно и ме изгони, няма да смятам, че ми нарушава правото на свобода на словото. Би било много, много, много нахално от моя страна. Дори и ако извика полиция, човекът ще си бъде прав.
-----
* Коментарът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може да прочетете ТУК.

Ако не превъоръжим армията, ще трябва да ни пази НАТО (БНР)

публикувано на 27.04.15

Автор: Емил Костов

Военният и външният министър са подложени на системна критика от лидера на АБВ Георги Първанов, който поиска и оставките им. Днес на КСНС се оказа, че предложенията на Николай Ненчев за повече средства за превъоръжаване не се приемат.

Имаше и два митинга пред президентството - на "Атака" и в подкрепа на военния министър. Според политолога Даниел Смилов и военният министър е прав да иска повече средства за армията и правителството е право да заяви, че няма планирани средства в момента. Той посочи, че ако държавата продължи да не превъоръжава армията, може да стигнем до момент, в който да разчитаме само на НАТО.  Смилов даде и пример - Балтийските държави се защитават от самолети на Алианса, поради липса на собствени. Никой няма да иска да изпаднем в такава ситуация, добави политологът.
В същото време разходите за армията и за отбрана трябва да бъдат решени от правителството, уточни той.
Според Смилов има два варианта относно хода на Георги Първанов с поисканите оставки: единият е опит да си върне пълния контрол над партията си, който беше поставен под въпрос с подкрепата на АБВ за 16- милиардния заем.
Вторият вариант е свързан с евентуален опит на Първанов да преориентира организацията си в проруска посока и да ангажира формацията с руски енергийни проекти. Ако това се цели в скоро време ще бъде поставен въпросът за участието на АБВ в правителството, смята Смилов.
Той обаче не прогнозира предстоящ ремонт на кабинета.

Звуков файл тук.

Въпрос на време е геноцидът над арменците да бъде признат (БНР)

Политологът Даниел Смилов прогнозира в предаването "Неделя 150", че геноцидът на арменците ще бъде признат у нас.

Нашите политици няма как да не отчитат и реакцията на Турция и се надявам, че те са направили точния баланс. За мене е ясно, че е въпрос на време този геноцид да бъде признат.
През седмицата Даниел Смилов публикува в портал "Култура" свое изследване, озаглавено "Антология на политическото извинение", предизвикано от последния скандал между министъра на културата Вежди Рашидов и уволнения от "Йоан Кукузел" хорист.
Много е важно все пак да направим разлика между структурните проблеми, които стоят зад един скандал, и нарушаването на политическия етикет. В повечето случаи, които съм изброил, става дума и за двете. /.../ Ако обществото търпи такъв тип проблеми, ако остава те да бъдат замазани, ако е склонно да прощава на свои любимци каквото и да било. /.../ Проблемите ще се повтарят и скандалът няма да има оздравителен ефект. /.../ Това е такава среда, малко като блато. /.../ Поне от 2013-а година има сигнали, че обществените реакции не са притъпени, но е въпрос на борба кой ще надделее.
Цялото интервю с политолога Даниел Смилов можете да чуете в звуковия файл.

Първанов - от пето колело към пета колона (КлубZ)

Конгресът на АБВ като завръщането на някой, който не си е тръгнал, но е пътник в политиката

Снимка Веселин Боришев

Даниел Смилов

Конгресът на АБВ бе едно триумфално завръщане на някой, който не беше си тръгвал, но все пак е по-скоро пътник в политиката. Бившият президент Георги Първанов даде ултиматуми, обяви нереалистични искания, бе изпълнен с патетика, достойна за Вожда на революцията на борда на „Аврора“ (за по-младите – Владимир Ленин). Макар че АБВ по-скоро прилича на макет на „Титаник“ и определено не е носител на революционен политически заряд.
Какво предизвика целия този шум и какви ще са неговите последствия?
Всичко тръгна от гласуването на кредитната рамка за следващите три години на кабинета "Борисов-2". Тогава Първанов беше „бламиран“ от собствената си партия като въпреки мнението му парламентарната група на АБВ гласува с мнозинството. Никой нямаше да разбере за бламирането, ако самият Първанов не го беше разтръбил тържествено в едно телевизионно студио. И това беше доста странно – тази показност означаваше, че той иска да експериментира с нова, различна позиция, да създаде напрежение, докато „топчето пукне“. Е, на конгреса на АБВ се чу определен пукот, който може да се тълкува по два начина.
Първо, възможно е да продължава театрална постановка, целта на която е парламентарната група да препотвърди клетвите си за вярност към Първанов, да му окаже нужните почести като бивш президент и голям лидер на левицата. Това са цели лесно изпълними – съпартийците на президента с радост ще се впуснат в подобни маневри и упражнения, и дори могат да разчитат на някакво медийно внимание към усилията си в създалата се ситуация. По-прикритата цел на постановката е за Борисов и реформаторите: първият да обръща повече внимание на Първанов, да се вслушва в мнението му, да го третира като истински важен лидер. А реформаторите да си знаят мястото и да си мълчат по теми като Русия или ДС, които са присърце на бившия президент.
Втората интерпретация, която, съдейки по реториката на Първанов изглежда много вероятна, е нереалистичните ултиматуми да са сигнал за излизане от правителството с цел по-ясно позициониране на местните избори. При едно такова развитие АБВ от пето колело в коалицията (по неговите думи) ще се превърне в явна част на петата колона в страната (по мои думи).
За една такава метаморфоза говорят следните факти. Изборът на министри за смяна, които Първанов посочва в изявлението си, са от два вида. Едните са най-ключовите защитници на проевропейската ориентация на страната –  министър Митов и министър Ненчев – които спомогнаха много за възстановяването на авторитета на България пред партньорите ни в НАТО и ЕС. Вината на другите е, че са от Реформаторския блок, който Първанов очевидно вижда като основен свой конкурент за вниманието на Борисов. И накрая – енергетиката – където Първанов поставя ядрен ултиматум: или възстановяване на проекта "Белене", или излизане от коалицията.
Посланието зад всички тези искания е пределно ясно: България трябва да завие в проруска посока, а най-сериозният носител на проруското в политиката са Първанов и АБВ. В крайна сметка, каква друга причина би имало да се иска възстановяването на „Белене“ в настоящата геополитическа криза, когато БСП (с Първанов вътре) не намери смисъл в този проект, докато беше на власт по времето на Орешарски?
Втората интерпретация на конгреса е следната: с евентуално излизане от коалицията може да се цели и подготовка за участие на президентските избори. Първанов може да опита сам да се кандидатира като поогъне конституционното ограничение за два мандата (нещо, което все пак Конституционният съд не би трябвало да позволи). Но пък защо да не опита? Дори и да не стане, възможно е и друга фигура от АБВ – Калфин, например – да бъде издигнат като обединителен кандидат на цялата левица. Отсега е ясно, че БСП нямат силна кандидатура, защото те консервираха екипа на Станишев (без най-голямата му звезда – самия Станишев) на върха на Столетницата. А ако АБВ излъчат общия кандидат на левицата, след това лесно биха могли да превземат отвътре БСП и да реализират така мечтаното голямо ляво обединение.
Тези действия на Първанов повдигат и въпроса за бъдещето на министър Калфин. Реално, този политик е към момента основният политически капитал на АБВ. Калфин е способен, интелигентен, европейски мислещ. Той внася в кабинета на Борисов необходима доза диалогичност и социална чувствителност, които са само от полза за управлението. Да, възможно е този политик да бъде изваден от сегашния формат и да бъде пробван като проруски лидер на формация, ангажирана с енергийни проекти. Ако това стане, ще е просто жалко – една обещаваща кариера ще завърши в солидно задънена улица.
Така или иначе, в скоро време ще стане ясно дали сме в сценарий 1 – театрална постановка за препотвърждаване на лидерството на Първанов в АБВ, или в сценарий 2: завръщането на мечтата за лидерство на голяма, проруска, енергийно обвързана левица.
Всеки има право да мечтае и всеки е голям, колкото са големи мечтите му. Проблемът е, че не за всяко мечтателство има място в едно отговорно, проевропейско правителство.
-----
* Анализът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може за прочетете ТУК.

За България е от ключова важност да се интегрира плътно в енергийната инфраструктура на ЕС

25 Април 2015 | 18:33 | Агенция „Фокус”

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Политологът Даниел Смилов в интервю за Агенция „Фокус” по повод 10-годишнината от подписването на договора за присъединяване на България към ЕС.

Фокус: Г-н Смилов, какво означава за България членството в ЕС и защо отнема толкова време, за да попаднем сред европейските държави?
Даниел Смилов: За България членството в ЕС е реализация на много важна, стратегическа цел, която имаме още от нашето Възраждане – да създадем суверенна държава, която да е равнопоставена на най-развитите европейски държави. Интегрирането в ЕС дава огромни възможности и гарантира значителни права и привилегии както на страната, така и на нейните граждани. Наскоро имаше класация на най-желаните паспорти в света и българският вече е в началото на класациите. Може би не го оценяваме достатъчно, но с приобщаването към ЕС ставаме част от най-привилигированата част от човечеството: това не е факт за самодоволство, а е и голяма отговорност. В крайна сметка милиарди по света биха искали да живеят като нас.
Дали е отнело много време да станем членки на ЕС? Не съм сигурен, че е толкова много. В 1990 г. – когато бях на 20 години – ми се струваха ужасни прогнозите, че България ще „догони“ Запада за 50 години. Днес гледам по-спокойно на времето – важно е движението да е в правилната посока, да има наваксване. И от 1997 г. за България това е вярно като цяло. Сигурно можем много повече, сигурно е, че правим и много грешки. Въпреки това, БВП на страната от 25% от средното за ЕС е стигнал малко под 50%. Далеч сме от богатия Север, но ситуацията в никакъв случай не е безнадеждна.
Фокус: Защо датата на присъединяване на България към ЕС е две години по-късно?
Даниел Смилов: България и Румъния бяха юридически част от голямото разширяване от 2004 г. с уговорката, че ще станат формално членки през 2007 г. при изпълнението на някои допълнителни условия. За България включването й в тази група беше огромен успех на фона на финансовия колапс на страната от 1997 г. Правилната политика на правителствата на Костов и Сакскобурготски, и подкрепата за НАТО в Косовската криза бяха от решаващо значение еврочленството на България. В крайна сметка заслугата е на гражданите, които се съвзеха след огромния шок от 1996-1997 г. и успяха да възстановят страната както политически, така и икономически. Причините за изоставането трябва да се търсят най-вече в периода преди 1997 г., когато външно-политически страната беше неориентирана, а във вътрешен план парите на хората бяха на няколко пъти разграбени чрез (хипер)инфлацията и фалита на банковата система.
Фокус: Променя ли се значително развитието на страната ни, откакто попада в съюза?
Даниел Смилов: Много неща са променени: България функционира в различна среда, ползва се със значителни буфери и защити срещу вътрешни и външни шокове. Периодът след влизането ни в ЕС се оказа тежък – финансова световна криза, плюс военни кризи в Украйна и Сирия – в непосредствена близост до нас. Представете си какво би станало със страната, ако бяхме останали извън ЕС. Не е толкова трудно – държави като Македония, Молдова, Грузия, Армения, дори самата Украйна дават база за сравнение. Сърбия – която през 1989 г. беше много по-развита от нас – е в момента в по-тежка ситуация. Та това е основният ефект от членството ни в ЕС: не са само 14-те милиарда евро, които сме усвоили и подобните суми, които ни предстои да усвояваме. Става дума за базова политическа и икономическа стабилност, която почти няма цена. Вече я приемаме за даденост и може би затова някои я омаловажават.
Фокус: Възможно ли е да очакваме отпадане на Механизма за сътрудничество и проверка на ЕК, както Румъния и България поискаха?
Даниел Смилов: Този механизъм ще отпадне в един момент. За мен отпадането му не е най-важната задача за страната: далеч по-важно е да изчезнат причините за въвеждането му. А за съжаление те са още на лице: в съдебната система реформата не е приключила, а борбата с корупцията е проблематична. От тази гледна точка, МСП дава възможност на партньорите ни от ЕС да помагат и с оценка, и със съвет. Дали тази помощ е ефективна е отделен въпрос. Но все пак е полезно напомняне за работа, която още не сме свършили.
Фокус: По-близо ли сме до Шенген или ни ще преминем през още години в изчакване?
Даниел Смилов: Да, близо сме до Шенген и аз очаквам добри новини в скоро време по отношение на въздушните ни граници. Този въпрос трябва да се преценява много внимателно с оглед на нарастването на бежанския натиск, което може да се получи в резултат на едно пълно инкорпориране в Шенген. Този натиск и без друго ще нараства, затова е добре да сме подготвени за него.
Фокус: Вчера бе проведена среща между Румъния, Сърбия и България, където трите страни формираха т.нар. Краьовска тройка по подобие на Висшеградската четворка. Като съдействие се включва взаимен интерес в областта на инфраструктурата, енергетиката и ключовите отрасли за развитието на икономиките на трите страни. За какви проекти реално Краьовската тройка би могла да си сътрудничи?
Даниел Смилов: За България е от ключова важност да се интегрира плътно в енергийната инфраструктура на ЕС, за да може да преодолее пълната си зависимост от Русия. Интерконектори, допълнителни връзки със съседите са необходими, както и възможности за трансгранични проекти, чрез които да усвояваме средства от фондовете на ЕС. За нас е безспорно важно и Сърбия, (а и Македония) да са евроинтегрирани, да са част от политическата и икономическата инфраструктура на Европа. Надявам се, че със съседите ще развиваме все по тясно и пълноценно сътрудничество за постигането на общите ни цели, така както го правят Вишеградските държави.
Лора ГОРОВСКА

Антология на политическото извинение (портал "Култура")

 

Политическото извинение е специфичен жанр, силно зависим от местните нрави и култура. У нас то се състои от четири основни елемента:
- Думата „извинение“ (И). Наличието на самата дума не е винаги задължително. Понякога тя се подразбира или е заместена с други думи и действия;
- Омаловажаване на вината (О). Извиняващият се се извинява не за реалния проблем, а за нещо далеч по-малко и невинно;
- Прехвърляне на вината (Л). По същество този ход е лицемерен. Извиняващият се всъщност обвинява друг, че го е предизвикал или си е заслужил каквото е получил. Извинението става обвинение;
- Експресивност и поетика (П). Извинението губи смисъл, ако не бъде медийно забелязано – затова е необходимо то да е максимално експресивно, поетично, а най-добре е, ако успее да обиди същите или други хора.
На базата на тези критерии (представени в десетобална метрика) този текст предлага една кратка антология на най-добрите образци на политическо извинение за последните няколко години, като запазва автентичния изказ на авторите им.

1. 1. Станишев за назначението на Пеевски[i]

(Извинение – 10 точки) „Аз искам да отправя лично извинение към парламентарната група на Коалиция за България и към членовете и симпатизантите на БСП. Парламентарната група подкрепи с огромна вътрешна съпротива това решение и аз дължа извинение на народните представители…Аз нося тази отговорност…”
(Омаловажаване – 10 точки) „Но това предложение бе направено, за да се постигнат истински резултати в борбата с организираната престъпност. Колко са готовите да поставят своето семейство на риск… Мотивът, който натежа при избора на Делян Пеевски е, че е важно в момента да се постигат бързи резултати. Резултати срещу контрабандата, срещу борбата с организираната престъпност. В г-н Пеевски видяхме желание за такава бърза работа…“
(Лицемерие – 10 точки) „Това предложение беше направено с най-чисти и искрени мотиви. Не искахме да имитираме работа… Направихме политическа грешка и ще ни е трудно. Маските трябва да паднат. Човек трябва да има силна политическа воля. Когато сме тръгнали да се борим с корупцията и да борим мафията, трябва да сме готови да понесем отговорност, дори и някога да грешим.“ (Т.е мафията – политическите опоненти – са виновни: на зло куче, зъл прът!).
(Поетика – 5 точки) Сълзлива поетика, но със сдържано достойнство.

1. 2.  Цацаров и прокуратурата за действията им в/около КТБ и фалшивия опит за убийство[ii]

(И – 10 точки) Думата „извинение“ е умело заменена с фразата „сгрешихме“: „Би следвало да се прецени има ли въобще основание за досъдебно производство. За да има убийци, трябва да има убити. Слава Богу, няма убити, следователно няма убийство. По-честно е да кажем, че сгрешихме, отколкото да кажем, че има убийци, а убити няма.“
(О – 10 точки) „Установи се, че доводите на СГП не могат да бъдат споделени и липсват основания за поддържане на протеста… При това положение да се поддържа такава теза е професионален инат, който е вреден…“ (О-о-па, техническа грешка, поправяме се!)
(Л – 10 точки) „Без значение на начина, по който би могъл да бъде интерпретиран конкретен казус, подкрепяме безусловно действията на прокурорите, които вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства. Прокуратурата изпълнява задълженията си по закон и всякакви внушения, че тя е фактор в политическия живот, са недостойни и спекулативни.“ (Виновни са редовите прокурори, които незнайно как са развили абсолютно погрешно вътрешно убеждение в една строго йерархизирана структура.)
(П – 4 точки.) Прокурорско-бюрократична патетика.

1. 3.  Божидар Димитров за „Защо бе, майка му стара, защо е толкова злоба, бе?! Е т’ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги“[iii]

(И – 10 точки) Героят преминава директно в атака и извинявайки се, отказва да се извини. „Не мога да се извинявам на анонимни хора, извиненията са персонални, разбирате ли?“
(О – 9 точки) „Освен това думата шибан няма пейоративно (бел.ред – израз, с който се определя нещо като негативно) значение в българския език.“ Невярно, но ефектно!
(Л – 10 точки) „И сега ще ви кажа какво пише един арабски писател за българите още 10 век. Той казва: при българите, когато някой израсне над другите, идват при него и казват съкрушено други българи: ама ти много ни надмина, ние не сме достойни за теб, ти си достоен за Тангра. И го бесят.“ (Виновни са основно българите и Тангра, но частично и самият Божидар Димитров за прекаленото си духовно израстване.)
(П – 3 точки) Сравнително нисък резултат за поетика, защото авторът е доказвал, че може много повече.

1. 4. Вежди Рашидов за „Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя лайнар, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха…Всички ли сме роби само на един дебел, грозен, на 20 години милионер бе, да му е.а пу.ката майна. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват… Няма медии. Аз оня ден се обаждам на Валя Велева и казвам – искам да направя интервю, а тя казва: о, моля ти се недей. После звъня в „Стандарт“ на Славка (Бозукова – гл. редактор на изданието – б.а.), нарочно го правя… Петьо Блъсков изцяло се е продал. Останаха „Дневник“, „Капитал“, в. Сега – така останаха независими, но те ще ги задушат. На Сашо Дончев (собственик на в. Сега – б.а.) не му пука, защото вестникът му е бутиков.“[iv]

(И – 10 точки) Думата „извинение“ е заменена с практически жестове към обидените лица без набедения във фекални инциденти банкер (отсъстващ по обективни причини от страната). Най-вече вестниците на недвусмислено напсувания медиен магнат са поканени да отразят грандиозната трако-българска изложба в Лувъра. Ексклузивно и за сметка на „останалите независими“, които демонстративно не са поканени. В делегацията влизат и повечето поименно споменати персони (или техни достойни заместници), една от които дори представя своя книга в съпътстващата програма. Извинението в случая се реализира с държавни средства, но това не отнема от добронамерения жест към засегнатите лица.
(О – 2 точка) Някои прегрешения няма как да се омаловажат, затова и героят не прави нищо в тази посока. Казаното си е казано. 2 точки получава за откровеност.
(Л – 1 точка) Няма на кого да се прехвърли вината, затова и той не прави такива опити  – 1 точка за правилна стратегия в лоша ситуация.
(П – 10 точки) Ненадмината поетика и размах на романтичния жест. April in Paris, chestnuts in blossom…

1. 5.  Вежди Рашидов за 50-те лева хонорар и „кукузелите“

(И – 8 точки) „Това ми се струва дълбоко несправедливо и може би в едно от изказванията си бях рязък и се изразих твърде образно, което е засегнало тенора Георги Петров, за което моля за извинение. Ценя труда на всеки творец, на всеки български артист, аз самият съм част от творците и искам те да живеят достойно.“
(О – 7 точки) „Аз лично се почувствах засегнат, когато на фона на този колосален успех и на божественото представяне на хор „Йоан Кукузел“ дни наред обществеността ни беше занимавана с недоволството на един от хористите, защото не е получил хонорар за труда си. Да, отворихме вратите на легендарната парижка Света Богородица за ангелогласните ни хористи, но не сме им плащали хонорар, както без хонорар работи и целият екип по подготовката на изложбата и на съпътстващата културна програма.“ (Т.е. ядосаха ме, че не ми признават успеха, и си го заслужиха.)
(Л – 5 точки) „Като творец зная, че трудът на артиста трябва да бъде възнаграден, като министър правя възможното творците да получат заслужено заплащане, но има моменти, в които възнаграждението не е най-важното. Нито ръководството на хор „Йоан Кукузел“, нито екипът на подготовката на изявите в Париж, нито участниците в тях са поставяли въпроса да получат възнаграждения. За жалост, дни наред след изложбата трябваше да се обясняваме не за успеха на България, а за хонорарите.“ (Те са си виновни, да бяха си поискали хонорар.)
(П – 2 точки) На фона на потенциала си, героят е направил сравнително постен в езиково отношение опит.

1. 6.      Петър Москов за това, че ще спре линейките в ромските гета, докато не се гарантира сигурността на лекарите[v]

(И – 5 точки) „Моля за извинение, ако някой е бил наранен от конкретни думи.“
(О – 5 точки) „По същество идеята на изказването ми беше, че ще направя всичко възможно, за да осигуря сигурността на екипите на „Спешна помощ“…Аз стоя зад смисъла на всяка една от тези думи. Казал съм истината – 227 нападения над екипи на „Спешна помощ“ и 3/4 от тях са в циганските махали.
(Л – 5 точки) „…Това е грижа за цялото общество, защото след подобен случай на следващия ден конкретен екип не може да помогне на всеки един човек, а други хора отказват да работят в „Спешна помощ“, защото знаят, че ще бъдат бити. Не е проблемът в министъра или в мнозинството това, че 2/3 от тези случаи са в ромски махали.“ (Вината пада върху обществото като цяло и ромите в частност).
(П – 2 точки) Скромна поетика. 
Ефекти от извинението
Таблицата по-долу съпоставя тежестта на провинението с последвала политическа и професионална отговорност за извършителите. За съжаление ясна логика не се наблюдава, което задълбочава мистерията по отношение на ролята на извинението в българската политика:

Казус	Проблем, предизвикал извинението	Цена за обществото от този проблем	Политическа/дисциплинарна отговорност
„Станишев“	Корпоративна зависимост на управлението	Година и половина политическа нестабилност	Загуба на лидерски пост след продължителна агония; евродепутат и председател на ПЕС
„Цацаров“	Необосновано разследване, дало начало на масово теглене на депозити и последващ фалит на банка	Загуба за милиарди от фалита на банката (който, разбира се, не е резултат само от действията на прокуратурата)	Получаване на нови отговорности в борбата с корупцията
„Димитров“	Обида на колеги и сънародници	Морална щета: принизява обществена институция с езика си	Загуба на министърска позиция, но запазване на важен директорски пост. Главен комисар на изложба в Лувъра
„Рашидов 1“	Вулгарен език спрямо публични фигури (все пак в подслушан частен разговор)	Морална щета (нисък стандарт на общуване между публични фигури) плюс дневни и пътни за обидените до Париж	Нов министерски мандат
„Рашидов 2“	Обида на културни дейци	Морална щета (принизяване на публична институция)	Под въпрос
„Москов“	Предлага противоконституционна мярка спрямо етническа група	Морална щета: засилва национал-популистки настроения	Увеличена обществена популярност и доверие в лекарската гилдия

И накрая, през последните години личи отсъствието на фигурата на Бойко Борисов сред извиняващите се. В подобна ситуация той бе попаднал преди първия си премиерски мандат със злополучното изказване за „лошия човешки материал“ в Чикаго. Извинението бе поднесено от Цветанов и отправено най-вече към тези, „които са се почувствали засегнати от ромския етнос и от българските турци”. Вината бе стоварена върху политческите партии, които държат тези групи в подчинение: „Защото има изключително свестни, качествени хора, които работят и са част на проекта ГЕРБ. Трябва да се прави разлика от обикновените хора и политическите централи.“[vi].
Кратката антология на извинението в български контекст показва следното: стандартите на политическо общуване са много ниски, което придава известен кръчмарски характер на политиката. Нещо повече, има всенародни любимци, на които лесно им се прощава и „номерата им минават“ – това се прави по патриотични подбуди, страх, раболепие или просто за развлечение. Също така, политическата отговорност идва инцидентно и по необяснима логика. Това е материалът, без извинение.

---

[i] http://www.standartnews.com/balgariya-politika/stanishev_izvinyavam_se_za_kazusa_peevski-193021.html
[ii] http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4145927

[iii] http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/08/09/944290_bojidar_dimitrov_niama_da_se_izviniavam_shiban_niama/

[iv] http://pik.bg/%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D1%88%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D1%85%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D0%BB-%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%B7%D0%B5%D0%BD-%D0%BB%D0%B0-news90815.html

[v] http://temadaily.bg/publication/24244-%D0%94%D0%9F%D0%A1-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%9C%D0%BE%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%B2/

[vi] http://www.mediapool.bg/dps-i-bsp-podhvanaha-borisov-za-loshiya-choveshki-material-news148682.html

Необходимо е ГЕРБ и РБ да имат единни позиции по най-важните реформи, за да могат да ги реализират

22 Април 2015 | 20:16 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

София. Необходимо е ГЕРБ и РБ да имат единни позиции по най-важните реформи, за да могат да ги реализират. Това коментира в предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“ политологът Даниел Смилов.
„Според мен ако една или друга от партиите се опита да си прави сметки, че поотделно биха се представили по-добре на предстоящите местни избори, това няма да ги изведе на добър път. В крайна сметка хората оценяват как това правителство се представя, и едва ли хората ще правят тънки разграничения за това, как една или друга партия се справя за местните избори“, обясни политологът.
Даниел Смилов каза още, че мнозинството е успяло да убеди обществото от необходимостта от реформи. Според него обществените очаквания в тази посока са високи.
„Както управляващите,така и опозицията ще трябва да отговорят на тези очаквания. Точно тези очаквания ще спомогнат за създаването на по-широк консенсус “, допълни Смилов. По думите му идеята за промени в Конституцията ще изискват по-широка коалиция, от управляващата.
© 2015 Всички права запазени. Позоваването на Инф

Кант в стих (портал "Култура")

Необичаен поглед към творчеството на големия немски философ Имануел Кант, от чието рождение днес се навършват 291 години.



1. Критика на чистия разум

Наглед
За да те видя сред тълпата хора
грижовната природа ме дари
със времената и простора,
на чийто фон изпъкваш ти.
За да е вечно образа ти ясен
и непокътнат в паметта,
направи те създателя прекрасна,
а след това направи и света.

Логически категории и трансцендентална аперцепция
Понякога живота се разпада
на късове, парченца, ситна дреб.
От нищото способна да ме вади
е само мисълта за теб.
Ти връщаш моето единство,
лицето ми със длани очертаваш,
възможността ми, при поискване,
в действителност превъплъщаваш.

Паралогизъм
От хората, населени във мене,
избра един – на него ме обрече.
Изгоних другите без съжаление,
като че точно този бил съм вечно.
И ако все пак някой се завърне,
не се плаши, ще го отпратиш,
щом, тъжна, леко го прегърнеш
и го погалиш по ръката.

Антиномии
Не се кълна в любов безкрайна –
човек съм и не ми подхожда.
И все пак се надявам тайно,
че двама с теб сме непреходни.
Макар да е от пръст направен
тъй крайния, изменчив свят,
от вечността не е забравен,
чрез тебе с нея запознат.

Идеал
Уви, това е богохулно,
но толкова необоримо –
за да те има, моя чудна,
вълшебство е необходимо. [1]

2. Критика на практическия разум

Детето
“Дългата разходка из градината…
Вятърът полъхващ от морето…
Бързичко и този ден отмина!
Времето отлита неусетно…
Писането ми потръгна вчера…
За разума, закона, свободата…
Толкова вълнуваща материя,
толкова възбуждаща душата!”

Пиян от мисли, но със бистър ум,
той крачеше забързан към дома си,
когато, сепнат от внезапен шум,
озърна се и затаи дъха си.
Бе мръкнало и голото небе
придърпа звездното си наметало.
До кофите бе сгушено дете
на мръсно и протрито одеяло.

Ах, старият проскубан котарак
се бореше със мазна тенекия!
Детето, бащински, го сръга с крак
и с пръст посочи пукната чиния,
в която бляскаха, като луни,
студени, хилави стотинки…

Лицето му за миг се промени,
но бързо пак в безличие застина.
Той крачките си някак ускори
и дъх пое едва като отмина.

Жената
“Тъй тъжни и безлюдни улици…
Ох, трябваше да съм зад бюрото.
Свят, пълен с мъка и безумие –
порочна, сбъркана гравюра!
Сакати, болни, скитащи деца:
толкова ужасна отговорност!
В практическия разум е ключа,
а не във съдната способност!”

Мърморейки си нещо под носа,
той вече беше стигнал до дома си.
Тя сякаш че изплува от нощта –
приказна, сюблимна и прекрасна.
Той гледаше, скован и онемял,
как тя без думи моли за пари;
как себе си в замяна обещава,
и кара мрака да се изчерви.

Ръката му сама се плъзна в джоба…
Поразрови за едра банкнота.
Подаде я. Поразен и безсловен,
към дома си пое неохотно.
И реши се назад да погледне
едва щом вратата отключи.
Тя бе отдавна изчезнала –
незабравима и беззвучна.
***
И нямаше нищо мистично.
Той прекара нощта си във бдение
и зае се – строго критично –
със способността за съждение.[2]

3. Критика на способността за съждение
Сцена 1: Оптическата илюзия
Бях си полегнал с книга[3] в ръка,
предъвквайки нечии мисли:
внезапно в стаята призрак влетя.
(Не, не сънувах – бе истински!)
Книгата тупна. Мойта ръка
висна комично във въздуха.
Призракът бях познал веднага
и нямаше как да се лъжа.
“Връща ме тук моралният дълг:
навярно и сам се досещаш.
Искам да питам дали бих могъл
на теб да разчитам за нещо?”
Аз ли, – о, Боже! – бях поразен –
моля Ви, иска ли питане!
Той ме погледна леко смутен
и заговори заплетено:
“Защо ли не спрях! Двете – добре,
но с третата сам се прецаках.
Съдна способност – как ли пък не!
Жената… изплува от мрака.
Как да започна? Книгата, да!
Съждението критикувах…
Чел си я?! Браво, благодаря!
Но всъщност май не си струва!
Защо ли?… Твърде скептична е.
С ясно централно твърдение:
прекрасното (в единичното)
убягва определение!
Изсилено, сантиментално –
(да прощават романтиците!)
Няма нищо, не е фатално –
ще оправим някакси всичко!
Слушай, вече опитах веднъж,
но стана страшно объркване!
С помощ малка от възрастен мъж
чудо направих. И сбърках!”

Сцена 2: Помощта на Дионисий Ареопагит в периода 1920 -1980 г.
“С него в рая карти играем –
винаги в бриджа сме заедно.
(Той на всички картите знае
без да са още раздадени!)
Щом разбра за моята грешка,
двамата план разработихме
(той е тъй добър и човечен –
като приятел страхотен е!)
И всички с хипноза подтикна:
наместо… хм… естетически
да четат третата критика
морално и… политически!
Мислех си – туй е достатъчно.
Моралът е ясен и стриктен:
ще разберат обезателно –
с разум светът е проникнат!
(Целият! Да, и “прекрасното”!
Само че трудно и сложно е
да го изкажем в понятия.
Повярвай, не е невъзможно!) [4]
Уви, разбраха обратното –
морала на огън подложиха!
Неясен бил! Не-ве-ро-ят-но!
Разумът тънел в нищожество!?
Превърнат навсякъде в норма,
сам Ницше дори се обиди
и с мене спря да говори,
(той норми нали ненавижда!)
С партньора ми бридж не играем!
Изпадна в дълбок мистицизъм…
Изобщо на ад стана рая
от моя рационализъм!
А хората спрях да разбирам –
затънаха в противоречия!
Главата ми взе да завира…
Дай аналгин от аптечката!

Сцена 3: Планът
Дълга сцена, в която призракът и героят си шушукат нещо и усилено ръкомахат. От време на време се чуват откъслечни фрази от рода на: “Трябва ми чиста победа, не искам пак с шашма!” или “Добре е всеки да може сам да го осъзнае, нали все за личностна автономия приказвах!”. Призракът гълта няколко аналгина – героят също си взема един. Пак се чува говор: “Ех, чак пък танкова бригада, но базука може да свърши работа…”, “Трябва да мислим мащабно!” Нова порция аналгин за призрака и идва момент на прозрение – той се пляска по челото, ядосва се, че не се чува звук, което мълниеносно ражда плана в главата на героя. Той го споделя шепнешком с призрака – двамата подскачат от радост и героят натрошава изпопадалите по пода аналгини. Призракът излиза през вратата – героят през гардероба. Чува се шум от падащи закачалки.  

Сцена 4: Победата над Ролан Барт (или монолог на един разкаял се логотет) [5]
Колко отдавна не бяхме се виждали!
Ти си все същата, както във спомена.
И чашата с вино в очакване ближеш,
сякаш съм в блюдото – затоплен, разголен.
Неспирно приказвам, пресилено весел,
прикрит с най-оскъдно листо-остроумие.
На себе си скучен, изглеждам ти секси –
в очите ти плуват петна от възбуда…
В смях се заливаш при всяка история –
претрупа се масата – случки, чинии…
Не бива да спирам мойто говорене,
защото възбудата тъй ще размия.
Ето сценария: първо забравяме
за тази нощ само че (все пак) сме други.
Пиеса за двама сега ще поставим –
никаква публика, мъже и съпруги!
Есенна вечер – любов към изкуството,
виното меко пулсира във вените.
И с поизтръпнал език от предчувствие
целуват се думите, влажно солени.
Светът е завършен, сам във вселената.
Нали е прекрасен, макар и безумен…
Нека да пием за туй упоение,
което в сърцето артиста събуди…
С кафето приключихме, идва таксито.
Усещам дъха ти на педя от мене
и той ме замайва – така изкусителен –
замитайки всяка следа от съмнение…
Домът ти се вижда… пиесата свършва,
(отдавна го знаем) и ти се усмихваш:
тя беше красива, защото бе къса –
навреме останала недоразвита.
И свят такъв няма – сам във вселената –
нали е прекрасно, макар и разумно?
От всяко стъкло във неон осветено,
гледа ни Кант, възхитено и влюбено. [6]

Сцена 5: Grand Finale
Призракът и героят се сбогуват. Тупат се доволно по рамената, но не се чува звук. Само от редингота на призрака се вдигат облачета прах. Разменят няколко реплики от рода на: “Бъдещето на човечеството е спасено!”, “Дадохме му да се разбере!” – “Е, има и други, но и за тях важи същото…” – “Дано Дионисий да е схванал най-после идеите за конвенция и договор – ненужни му били, защото ми знаел картите!”… “Казвах ли ти – всичко прекрасно е разумно”… “Да, ама Георг пак ще сбърка с обратното…”.
Призракът взема копие на третата критика от масата, драсва един автограф в нея, после дава писалката си на героя и му казва: “Сядай и пиши! Искам да ти оставя малък подарък, с който да зарадваш жена си. Нещо като извинение за нашия… хм… план.”

Започва да диктува. Гласът му леко трепери:
“1. Наглед
За да те видя сред тълпата хора
грижовната природа ме дари…”

---

Бележки:
[1] Немската класическа философия става емблематична за “модерността”. Основната амбиция на тази школа (усмивана със Заратустров смях от постмодернистите) е да осмисли мисълта, да я обхване в понятийна мрежа: в саморефлексията огледало и отражение трябва да станат едно. Това обхващане би превърнало философията в систематична наука. Кантовата “Критика на чистия разум” прави това с познавателния разум. С изследването на нагледите, Кант показва как е възможно да имаме мисловна представа за пространство и време. Категориите ни разкриват възможността на разсъдъчното мислене. Трансценденталната аперцепция осигурява единството на съзнанието. Различните разсъдъчни вериги от съждения се вплитат в единна картина на аз-а, света и бога, чрез регулативите: паралогизъм – идея за  душата; антиномии – идеи за целостта на света; идеал – идея за всемогъщо същество.
Цялото познание попада под схемите и понятията на разума – дотук всичко е обхванато и няма пукнатини в монолитната сграда на мисълта. Нещо повече – Кант довежда до съвършенство една метафора, която е производна на огледалото: метафората на правилото, нормата или закона. Огледалото, както правилото, няма собствено съдържание – същността му е чиста форма, която е способна да обхване различни съдържания. Както огледалото ни показва във всеки образ само една комбинация от възможни съдържания, така и правилото отсява една възможност като “правилна”: и отражението и правилото отсяват, отхвърлят определени възможни комбинации от съдържания, а показват други. И накрая, огледалото, както правилото, осигурява пред-видимост. Законът, нормите и правилата са огледалата, с които мисълта отразява съдържанието на света – всяко съдържание, за да стане видимо, трябва да се отрази в правила. Трансценденталният анализ на Кант е всъщност разкриването на основните правила-огледала, правещи мисленето възможно. Някои от тях, съвсем приличат на обикновени, отразителни огледала: например, правилото, че нещата от опита са ни дадени в нагледите. Други са много по-абстрактни форми: такива са логическите категории или регулативите. В крайна сметка мисълта ни се представя от Кант като сложна оптическа система, която се “фокусира” в малко странен акт, наречен (объркващо) трансцендентална аперцепция. При този акт образите от различните огледала се налагат едно върху друго, за да се получи завършена мисловна картина – единството на опита.
Архитектоничната структура на мисълта – сложната й схема от огледала-правила – е била позната и преди Кант. Декарт, например, е показал как мисловните образи на геометрията са всъщност система от правила: това той прави чрез аналитичната геометрия, която свежда геометричните фигури до алгебрични, числови функции. Основната цел на рефлексивната философия е да открие най-формалните, най-абстрактните, най-дълбинните правила на разума и мисълта. Защото най-добрите огледала са чистите огледала, тези, които не са зацапани със съдържанието на нещо различно от отразявания образ.

[2] Втората Кантова критика подчинява морала на практическия разум: той е този, който трябва да определи (общи) закони за индивидуалното и социалното битие. Втората критика показва как е възможна свободата на човека в свят изграден от правила и норми. Кант свързва свободата с автономното задаване на закони, валидни за всяко разумно същество.
В третата си критика, Кант обосновава автономността на една друга съзнателна способност – съдната. Той изглежда е смятал, че актът, в който съдържанието на света среща огледалото на мисълта, трябва да се изучи по-дълбоко. Съдната способност осъществява този акт на “налагане” на конкретен, съдържателен образ (наглед) върху разумното огледало: тя подвежда единичното и особеното под общото, прилага абстрактното правило, закона в конкретни случаи. И тук сградата на мисълта, построена от Кант, се разклаща: фокусът на гигантския му телескоп се изгубва. Той смята, че има два вида съдна способност: “определяща” и “рефлексивна”. При първата за всеки наглед от опита се намира мисловно понятие (правило) – той се определя понятийно, фокусира се. При втората, рефлексивната, обаче, единични, особени нагледи успяват да избягнат категориите и понятията на разума. Рефлексивната съдна способност е в основата на възприятията ни за прекрасно и възвишено – тя е в основата на възприятието на изкуството. Прекрасното попада в огледалото на мисълта, но тя не може да се фокусира в него, да го изкаже понятийно, да го определи изчерпателно, да го формализира. То се мярва в рефлектора, но не може да се разложи чрез абстрактни правила, да се сведе до формула. Удоволствието при възприятието на прекрасното идва от съзнанието за неговото съвършенство, което обаче не бихме могли да обхванем чрез категориите.
Това е може би моментът на раждането на постмодерната философия, момент на замъгляване на огледалото. Замъгляването става чрез естетизация, чрез преследване на прекрасното: програмата на постмодернистите е да естетизират философията, да я превърнат в литература. В завършен вид, тази програма радикализира тезата на Кант за автономията на рефлексивната съдна способност, като я прехвърля от царството на изкуството в прозаиката на естествените науки, политическото и моралното. Целият човешки опит се насища от постмодернистите с предмети и създания, убягващи огледалото на мисълта – демонични и прекрасни.

[3] Имануел Кант, Критика на способността за съждение.

[4] За съжаление призракът не разви в детайли програмата си за радикално-рационална естетика.

[5] Барт въвежда термина logothetes в книгата си Sade, Fourier, Loyola, 1971. Логотетите са основатели на езици, на нови езикови светове. Идеята се вписва в големия идеен проект на Барт, целящ да покаже случайността на връзката между езика и “реалността”, да я разобличи и да “освободи” хората от нея. В крайна сметка, това, което езикът и литературата трябва да правят е да “произвеждат чувственост” (Le Plaisir du Texte, 1973) – това е техният смисъл според Барт. Езикът е най-вече физическо удоволствие, не комуникация. Котвата, забита в “реалността”, трябва да бъде вдигната. Също така основаването на нов език изисква “театрализация”, което води до “падането на границите”, до освобождаването на езика.

[6] Кант е смятал, че априорната структура и правила на разума се отнасят за всички възможни светове – т.е. универсални, вселенски са.

Sophie Zelmani: Waiting for the miracle to come (L. Cohen)

Без промяна в Конституцията не може да има съдържателна съдебната реформа (БНР)

Снимка: www.dnevnik.bg

• Интервю на Силвия Великова с Даниел Смилов

Има политически прозорец за промяна в Конституцията, който се дължи на обществените очаквания. Без промяна в Конституцията съдържателна реформа в съдебната система не може да бъде осъществена. Това беше ясно от самото начало, но не всички коалиционни партньори бяха съгласни. Това каза за "Хоризонт“ в предаването "Нещо повече“ политологът Даниел Смилов:
Въпросът, според него, е колко е широк този политически прозорец:
От ключова важност е управляващото мнозинство – ГЕРБ и Реформаторският  блок, да застанат зад пакет от реформи и от там нататък опозицията ще трябва да подкрепи реформите или да изложи много добри аргументи "против“. Пасивната защита на статуквото няма да е  достатъчна. Това и опозицията го осъзнава.
Смилов заяви, че Висшият съдебен съвет не изпълнява функциите си:
Факт е, че този ВСС не работи добре и не изпълнява функции си, дадени му от Конституцията. Имаме очевидни провали в дейността на прокуратурата и съдилищата. Няма ответни мерки от страна на ВСС . Той е натоварен да даде оценка. Да вземем предвид Костинброд – никой няма да понесе отговорност.
Нов тласък на Висшият съдебен съвет е необходим, смята Смилов:
Смяната на хората нищо няма да реши. Съдебната система има нужда от тласък и ново начало. Смяната на ВСС е едно такова начало и особено, ако се променят и процедурите по избиране на квотата на магистратите, изборът стане демократичен и всички магистрати застанат с имената си зад своите избраници. По подобен начин се очаква и промяна в избора на парламентарна квота. Трябва да бъдат избрани хора, доказали своята независимост. Не бива да подценяваме ролята на ВСС. Това е органът, призван да търси отговорност от магистратите.

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.

Имаше ли юнак Гюро конституция? (портал "Култура")

Когато юнак Гюро излязъл от пещерата на ламята без глава, дружината се запитала: той глава имаше ли, или си беше така? Добре, че Гюровица си спомнила, че за Великден му купили капа, което решило безусловно (но все пак малко прибързано от научна гледна точка) възникналия спор. По подобен начин стои и въпросът с конституционализма в България. Някои негови външни и индиректни белези са налице, но самата същност на явлението остава спорна. Когато днес отново обсъждаме евентуални поправки в Конституцията от 1991 г., е добре да си припомним основните камъни, в които конституционната ни традиция редовно се е препъвала.
Конституционализмът е политическо учение на ограничената власт. Според него концентрирането на властта поражда произвол и затова е необходимо тя да бъде разделена (поне на законодателна, изпълнителна, съдебна): всеки един клон пък трябва да съблюдава върховенството на закона и правата на човека. В този смисъл не е достатъчно да имате капа, на която да пише „Конституция”: политическият режим, който възниква на нейна база, трябва да стъпва на принципи като разделението на властта, плурализма, защитата на основните права и свободи.
На сградата на НС пише „Съединението прави силата”, което е важен принцип, стига да не бъде четен като „сливането на властите прави силата”. За съжаление този прочит се е наложил в българската история. Комунистическата „конституционна доктрина”, например, официално отхвърляше разделението на властта. Член 1 на конституцията от 1971 г. дори вербално въведе сталинисткия принцип на „водещата роля” на БКП, ясно показващ, къде е реалната концентрация на власт. Останалото бе бюрократично разделение на труда – едни пишат правила, други ги прилагат, трети съдят, но над всички тях има една единна власт, на която са подчинени. По този начин 45 години от историята ни преминават в разхождане на „конституционна” капа без глава под нея.
Ако се върнем и по-назад във времето към Търновската конституция, чийто рожден ден празнуваме на 16 април, ситуацията отново е по-скоро „конникът без глава”. Текстът на тази конституция сам по себе си не е толкова лош (за времето си), но проблемът е, че във важните си разпоредби на ограничител на властта тя почти не е функционирала. Няколко години след приемането й е суспендирана, като се налага авторитарен монархически режим. След това имаме периода на Стамболов, при който разделението на властта и нейното ограничаване отново е илюзорно – да не говорим за правата на човека. Следват по-малко от две десетилетия на горе-долу съобразено с конституцията развитие (златен период), след което преминаваме към войните, квази-диктатурата на Стамболийски и последвалите я авторитарни режими. Т.е. – има няма петнадесетина години с някаква глава под капата.
Ето защо трябва да се отнасяме изключително сериозно към случващото се от 1991 г. насам. Трайното налагане на конституционализма – с всичките му местни кусури – е безспорен исторически прецедент за нас. Гюро вече има глава, но проблемът е, че тя е много корава, трудно забравя старото и още по-трудно научава нови неща. Така например, през 90-те години имахме непрестанни опити на управляващите да контролират съдебната власт и обществените медии чрез директна и произволна подмяна на регулаторни органи, като ВСС, НСРТ (предшественик на СЕМ) и пр. Днес тази откровена партизанщина е до голяма степен преодоляна, но остават ключови проблеми, които хвърлят сянката си върху целия модел.
Основното е, че съдебната власт продължава да е неспособна да се превърне в реална форма на контрол и противотежест (checks and balances) на политическите по своя характер клонове на властта. Ето белезите на заболяването:
-          Докато си на власт, си цар, но тежко ти като минеш в опозиция: Наказателната и съдебната политика в страната се влияят по недопустим начин от смяната на властта в правителството. Стана нормална практика борците срещу престъпността и корупцията на едно правителство (Алексей Петров, Цветан Цветанов, Флоров и т.н.) да стават обект на преследване веднага, щом паднат от власт. Основания за това може и да има, но времевата синхронизация с политическите промени създава убеждението, че не само правни аргументи движат тези процеси. Нагледахме се и на измислени обвинения срещу министри и политици – като „изчезналите” папки на Станишев, например. Костинбродската афера пък демонстрира как прокуратурата откровено се заиграва с политически победители и участва в зле режисирани спектакли с недопустими политически цели;
-          Осъден политик няма: Наказателното преследване явно се е превърнало в част от политическата надпревара. Дошлият на власт впряга цялата държавна машина срещу опонентите си – включително данъчни, служби, прокуратура и пр. Това се прави основно с цел дискредитация на опонента и печалба на „политически точки”. В този смисъл целта на упражнението не е толкова присъда, а възможно най-дългото му влачене през съдилища, показването му в „криминален” контекст по телевизията и т.н. Грехът на съдебната власт е, че допуска собствената си инструментализация, че не се съпротивлява ефективно на нея. Още по-големият грях е, че няма наказание – нито за обвинените политици (ако са виновни), нито за тези, които са им „скроили капа” и се опитват да ги влачат безпричинно по съдилищата. Ако нито едно от двете не се случва, порочната игра продължава, като се налага усещането, че „всички са маскари”;
-          Има частни интереси, които са над закона: Съдебната система като цяло работи, когато става дума за средни и дребни проблеми и спорове. Когато нещата опрат до истински структурни проблеми, като фалита на КТБ, концентрацията на медиите (имаме де факто монопол при вестниците, например), нещата почват системно да буксуват. Появяват се „неразрешими” проблеми – собствениците неизвестни, фирмите офшорни, държавните органи без правомощия (и затова невинни) и т.н. Работа на съдебната власт е да сложи край на подобна ситуация. Това е истински конституционен въпрос: ако регулацията и правовата държава са невъзможни, самата конституция всъщност спира да функционира. Затова прокурори и съдии трябва да дадат ясни отговори на въпроси като тези: къде са парите от КТБ, кои са фирмите и лицата, облагодетелствани от кредити; кои са реалните собственици зад ключови медии и други бизнеси, и има ли нарушаване на антимонополното законодателство. Съдебната власт има достатъчно правомощия да се справи с такива проблеми: фактът, че не го прави, говори за липса на желание и обслужване на интереси, различни от обществения.
Този списък може да бъде продължен, но и така е ясно, че съдебната система има нужда от сериозна интервенция с цел съживяването й. Като дефибрилатор може да бъде използвана процедурата за конституционна поправка и посоките, които бяха очертани, са добри:
-          Нов ВСС с по-кратък мандат, но повече правомощия, който да осигурява ефективен дисциплинарен контрол върху прокурори и съдии;
-          Повече автономност за съда и по-сериозен индиректен парламентарен контрол над прокуратурата, чрез разделяне на ВСС на две колегии;
-          Оправомощаване на самите магистрати – съдии, прокурори и следователи – да избират свои представители в открит и демократичен процес;
-          Въвеждане на възможност за съдържателно обсъждане на отчета на Главния прокурор в НС.
Ако към този списък се добави и въвеждането на право на граждани да сезират КС (индивидуална жалба) и ако парламентът избере независимо-мислещи, отговорни членове на ВСС от своята квота, реформата на съдебната власт би получила сериозен шанс. Много важно е партизанщината да бъде ограничавана в този процес, за да не се изчерпи енергията до смяната на едни хора с други. Хубавото е, че и в Министерството на правосъдието, и сред самите магистрати вече има критична маса от хора, които ще се противопоставят на подобен род „реполитизация”. Те трябва да получат и сериозна обществена подкрепа, за да бъде изведен процесът до успешен край.
Друго позитивно в ситуацията е, че се разглеждат реални конституционни проблеми, предлагат се конкретни решения, а не се влиза в коловоза на празните приказки. Към този коловоз води една ключова фраза: „Велико народно събрание”. Произнасянето и е знак, че Гюро иска да си смени капата с нова. Или пък да си сложи старата „Търновска” капа, че по му отивала. Проблемът на Гюро, както е известно, не е обаче в капата, а непосредствено под нея.

Поздравления за доктор Ваня Кашукеева-Нушева за дисертацията й на тема финансиране на политиката! По-долу е моето становище като член на журито във ВТУ.

Становище на доц. Даниел Смилов от СУ „Св. Климент Охридски“ по дисертацията на ВАНЯ ГЕОРГИЕВА КАШУКЕЕВА-НУШЕВА „Европейски стандарти за финансиране на политическата дейност и приложението им в България

за присъждане на образователна и научна степен „Доктор” по научна специалност 05.11.02 Политология  с научен ръководител доц. д-р Теодора Иванова Калейнска

15.03.2015 г.

София

Дисертацията на Ваня Кашукеева-Нушева отговаря на академичните изисквания за присъждането на образователната и научна степен „Доктор“ по политология. Тя представлява сериозен принос в изучаването на финансирането на политическия процес в България, описва детайлно еволюцията на регламентацията в тази област и анализира концептуални и практически проблеми при нейното приложение. Анализът е направен през призмата на съществуващите европейски стандарти: както международно-правни норми и юриспруденция на ЕСПЧ, така и „гъвкаво право“ (soft law) на Съвета на Европа и ОССЕ. Работата има следните достойнства: 

1)      Предлага един детайлен обзор на развитието на стандартите по финансиране на политическата дейност през последните десетилетия. Регламентирането на политическите финанси започва сравнително късно в практиката на утвърдените демокрации – САЩ сериозно се заемат с този процес едва след 1972, първият закон със сериозна регулация в Германия е от 1967 г. и т.н. Докторантът познава добре научната литература по темата, анализирал е концепциите на ключовите автори;

2)      Систематичният обзор на международната литература по темата дава възможност на Кашукеева-Нушева да въведе и кохерентен понятиен апарат на български език, който за вбъдеще може да бъде ползван и от други автори;

3)      Освен обзор на научната литература, работата предлага и систематизация на стандартите за регулация в европейски контекст, като за целта са използвани както разработки на отделни специалисти, така и правни инструменти, а най-вече инструменти на „гъвкавото право“ на Съвета на Европа и ОССЕ;

4)      На базата на този обзор авторът е извлякъл осем основни стандарта, които структурират работата в нейната втора част „Въз основа на извършения преглед на официалните документи на Съвета на Европа и ОССЕ,  могат да бъдат изведени осем ключови стандарта за финансиране на политическата дейност, които могат да бъдат разглеждани както като самостоятелни, така и като интегрирани компоненти на система за финансиране на политическата дейност.“ (Стр. 296)

5)      Втората част на дисертацията е анализ на българското законодателство и неговите ефекти, на базата на очертаните стандарти;

6)      Авторът достига до убедителна периодизация при анализа на българското законодателство. Тя открива четири различни периода, като особено внимание е отделено на развитието след 2000-та година;

7)      Дисертацията очертава както силните, така и слабите страни на българската регламентация и практика, като посочва уязвимите места, при които норма и практика се разминават сериозно;

8)      В заключението както и в цялата втора част авторът предлага решения на идентифицираните проблеми.

Като цяло, работата е изчерпателна и представлява внимателен и детайлен анализ на академична литература, съществуващите стандарти и приложението им в български контекст. Със своите 338 страници, богата библиография и добър стил, дисертацията може лесно да се публикува като книга, която би била полезна както на студенти и изследователи, така и на тези, които формират политиката в областта на регламентацията на политическите финанси.

Цел, методология и основни аргументи

Авторът разполага собствения си анализ в рамката на три процеса:“При анализа на факторите, които провокират формулирането на стандарти за финансиране на политическата дейност, можем да откроим три процеса, които оказват активно въздействат в тази насока.“ (стр. 9) Това са демократизация, борба с корупцията и европейска интеграция. Това наистина е правилната рамка от гледна точка на европейската политика.

Докторантът отделя доста внимание за изясняването на български на ключови понятия. Тя държи на понятие, което все още не е универсално възприето: „финансиране на политическата дейност”. „Финансирането на политическата дейност се изгражда въз основа на двата базисни компонента в дейността на основните политически субекти в съвременната представителна демокрация – финансиране на политическите партии и  финансиране на предизборните кампании. Финансирането на постоянното функциониране на политическите партии и на предизборните кампании на участниците в изборния процес има логична обща конструкция и рамка от общи принципни положения, които изискват тяхното разглеждане в цялост и взаимна обвързаност.“ (стр. 11) Като цяло тази терминология е приемлива и има предимства пред някои алтернативи, като „политически финанси“, например, което на български не звучи добре и е директен превод на „political financing”.

Под „европейски стандарти за финансиране на политическата дейност” авторът разбира „съвкупността от ръководни принципи, правила и други основополагащи критерии относно финансирането на политическите партии и предизборни кампании, които са установени в официални документи на организации с общоевропейски обхват на дейност, и които изграждат стандарти за финансиране на политическата дейност в Европа“. (стр. 13) Въпреки че тази дефиниция е приемлива, добре би било в нея авторът да прави разлика между правно задължителни стандарти, такива, които са политически силно препоръчителни, и такива, които могат да бъдат определени просто като „добри практики“. В работата тези дистинкции не са винаги удържани.

Предметът на работата е основно изследване на нормативни принципи: „ръководните принципи, правила и основополагащи насоки относно финансирането на политическите партии и предизборни кампании на Съвета на Европа и ОССЕ, които изграждат стандарти за финансирането на политическата дейност на общоевропейско ниво и, в частност – тяхното съответствие със законодателството и практическата дейност по прилагането им в България“. Въпреки този нормативен уклон, работата дава богата емпирична информация за състоянието на партийното и кампанийно финансиране в България, гражданския мониторинг и контрол от специализирани органи осъществяван върху него и т.н. В този смисъл подходът е интердисциплинарен и способства за информативното богатство на изследването.

Основната цел на изследването е „да бъде детайлно проследено, анализирано и структурирано съдържанието на европейските стандарти за финансиране на политическата дейност, както и да бъде проследен и анализиран процесът по тяхното възприемане в България в периода от началото на демократичните промени през 1989 година до настоящия момент. То си поставя за цел да акумулира и систематизира информация, въз основа на която да извърши оценка за съответствие между европейските стандарти в тази област и българското законодателство, както и между установените норми и тяхното практическо приложение в България.“ (стр. 14-15) Оценката ми е, че така формулираните цели са изпълнени от докторанта.

Освен чисто научния принос, разработката има и практическа стойност, тъй като авторът си поставя и в голяма степен изпълнява и следната задача: „да открои дефицитите при регламентацията на финансирането на политическата дейност и при нейното приложение в България, да оцени тяхното въздействие върху функционирането на политическите партии, както и да очертае перспективите за развитие в тази област.“ (стр. 16)

Използваната методология е основно сравнителен анализ и нормативен анализ, като към нея се добавя и структурирано case study (България). „В съответствие с предмета на дисертационния труд, основно място в настоящото изследване заемат правният и сравнително-правният анализ на официални документи на международни организации с общоевропейски обхват на дейност и на националното законодателство, регламентиращо финансирането на политическата дейност в България.“ (стр. 18)

Един от основните изводи, които докторантът прави е: „че стандартите за баланс между публично и частно финансиране не са реализирани по адекватен начин в българското законодателство и в практиката по неговото прилагане. Утвърдените модели за финансиране, които не се основават на ефективни вътрешно-партийни механизми за прозрачност и контрол, не стимулират широкото масово участие на привържениците на партиите при финансиране на тяхната дейност. С течение на времето това води до намаляване на приходите от членски внос и от дарения на гражданите.“ (стр. 244) Това е вярна оценка, особено по отношение сериозното увеличаване на държавната субсидия през последните години.

В заключение авторът твърди: „Сравнителният анализ между съществуващите правни норми и тяхното приложение в дейността по финансиране на политическите партии и на предизборните кампании очертава значително несъответствие между закон и практика. В началото на разглеждания период твърде общата правна рамка създава предпоставки за установяването на практики по нарушаване и заобикаляне на правилата, които остават несанкционирани от контролните институции. Продължителният период, в който за всички ключови участници е създадено впечатление, че правилата „не важат”, оказва изключително негативно влияние за формирането на среда на взаимодействие между политика и бизнес, която допуска непрозрачно, безотчетно и неподлежащо на контрол финансиране на политическата дейност. Установяването на такова разбиране (и произтичащите от него практики) релативизира и компрометира по-нататъшните усилия за коригиране на дефицитите в системата за финансиране в България.“ (стр. 302)

Слабости, критики и предложения за подобрения

Въпреки че дисертацията е от високо качество и напълно заслужава висока оценка, авторът би могъл да помисли върху следните въпроси:

1)      Обзорът на научната литература е по-скоро дескриптивен – представени са разработките на ключови автори, без да е ясно доколко докторантът ги споделя или не. Не е направен опит за принос в теоретизирането на тази сфера, която така или иначе не е особено разработена;

2)      Основна слабост е недостатъчният анализ на характера на стандартите: кои от тях са правно задължителни, кои от тях са защитени със система на мониторинг от ОССЕ и Съвета на Европа, каква е тази система на мониторинг и т.н. Все пак има голяма разлика между стандартите на ОССЕ и ТI, например, които авторът също разглежда: „Стандартите на Transparency International за финансиране и подкрепа на политическата дейност^[1] са разработени в периода 2001 – 2003 година, когато отчетливо е очертана необходимостта от по-ясни правила за финансиране на политическата дейност. Водеща цел при формулирането на стандартите и принципите при финансиране на политическата дейност на Transparency International (TI) е тяхната  универсалност и приложимост в различен национален контекст. (стр. 72). Читателят ще спечели, ако дисертацията систематизира по-строго стандартите от гледна точка на задължителност, международна тежест, скрепеност с форми на мониторинг и пр.;

3)      Добре би било да се дадат примери от дейността на Венецианската комисия и ОССЕ, когато те са давали оценка както на българското, така и на законодателството на други държави;

4)      Макар че дисертацията е богата на емпирична информация, тя би спечелила ако беше поставила българския казус и в сравнителна перспектива по отношение на някои ключови индикатори като „цена“ на политиката на глава от населението, нива на ограничения за набиране и изразходване на средства, публични субсидии и т.н. Такива инцидентни препратки има, но работата би спечелила, ако те бяха давани систематично за „контролна“ група от други държави. При публикуването на дисертацията като книга, това би могло да бъде направено.

Заключение

На базата на това становище считам, че на Ваня Кашукеева-Нушева трябва да и бъде присъдена степента „Доктор“. Дисертационният и труд представлява сериозен принос в българската политическа наука.

---

[1] Transparency International’s standards on Political Finance and Favours. in Global Corruption Report 2004. Transparency International, Pluto Press, London, 2004, p.16-17.