Beautiful exhibition about the friendship of Maillol and Rippl-Ronai in the Budapest Castle

Сириза – ляв ренесанс или популизъм? (от портал "Култура")

 

 

 Победата на Сириза породи интересни теоретични дебати за характера й като партия. За едни тя е лява, за други е популистка, трети твърдят, че делението ляво-дясно и популизмът са загубили смисъла си като ясни понятия. Това е един от тези размити спорове, в които всички може да се окажат прави, ако няма опит за някакво дисциплиниране на употребата на думите. Този текст е такъв опит.

Сириза е объркваща партия от гледна точка на състав и идеология. Тя произлиза от амалгама на крайно-леви маоисти и троцкисти, но днес зад нея стоят огромна част от средните избиратели в Гърция. В програмата й има много мерки, които могат да се разпознаят като леви: увеличаване на данъци и социални плащания, стимули за „истинската“ икономика, край на „остеритета“ и т.н. Но в нея има и много национал-популистки мерки и реторика, като излизане от НАТО, връщане от страна на Германия на нацисткия дълг към Гърция, национализация на банки, данък „богатство“, и най-вече – безплатно здравеопазване и услуги за социално слаби, както и разширяване на „държавата на благоденствието“ в условия на жестока финансова криза. И накрая, а може би и най-основното, Сириза е за оставане на Гърция в ЕС и разсрочване, намаляване на дълговото бреме на страната от Брюксел. Обективно погледнато, това е такъв fusion, че да търсим концептуална яснота в него би било безнадеждно. Но, от друга страна, липсата на понятийна яснота е сигнал, че ставащо просто е неразбрано.

Първото различие, което трябва да се прокара, е между популизъм и демагогия. Предизборното послъгване на електората – демагогията – е типично за много, да не кажем за всички съвременни партии. Популистът не се различава много от тях, макар че понякога неговите обещания наистина да звучат по-бомбастично и по-невероятно от тези на останалите. Нито пък е вярно, че популистите никога не изпълняват обещаното – сравнени с останалите партии, те едва ли съществено се отличават. Да, има разлика между това какво популистите твърдят докато са в опозиция и когато влязат в управлението. Но нима при БСП например няма такава разлика? По същия начин и Сириза не може да бъде квалифицирана като популистка само въз основа на известна демагогия, която ясно присъства в политическите й послания.

Второ, общоприетата дефиниция в политическите науки е, че популизмът е олекотена, минималистична идеология, която противопоставя хората на елита. Хората са хомогенна национална общност, елитът е целокупно корумпиран и предателски. Популистите идват да го изметат и да възстановят суверенитета на народа, като следват неговата воля, накъдето и тя да ги отведе. Тази дефиниция е полезна, но тя рискува да обяви всяка нова, масова и силно критична към „естаблишмънта“ партия за популистка. Такова объркване при нас се получи с НДСВ, което възникна като масово популистко движение около харизматичен лидер, но бързо след изборите се оказа, че харизмата е по-скоро въобразена, че партията има природата на средна или малка либерална формация, което и сравнително бързо доведе до загуба на масовия й характер. По същия начин Сириза може да се окаже преоблечен и поподстриган ПАСОК, повече или по-малко „нормална“ европейска левица, която възниква на мястото на дискредитирани стари партии.

В този смисъл истинският въпрос за Сириза към момента не е дали е популистка – да, сега безспорно тя носи този силен популистки заряд, тя притегля към себе си всички, които са фрустрирани и искат да кажат едно голямо „не“ на политическата класа на страната, която е „предала“ народа като цяло. Въпросът е дали и доколко тя може да бъде лява? На мнозина този въпрос ще се стори странен – щом Бареков може да е ляв, защо Сириза да не може? Питането обаче е дали Сириза може да е „лява“ в по-дълбок, по-определен смисъл от този, според който и Бареков е ляв (или десен).

Отговорът не е много лесен. Вярно е, че с увеличаването на данъците, вниманието си към социално слабите, готовността да се инвестира в „държавата на благоденствието“, човешката политика спрямо имигрантите и други, Сириза се позиционира като „традиционна“ европейска левица: дори като леко старомодна европейска левица от 70-80-те години, преди „третия път“ на Клинтън и Блеър. Това, което дълбоко и съдържателно не се връзва с тази картина обаче е, че сметката за тези социал-демократически по своя характер политики трябва да бъде платена от други, а не от „народа“: богатите държави в ЕС, големите международни корпорации (банки включително), олигарсите. Те трябва да се откажат от вземанията си към Гърция или да станат субект на наказателни данъци (75%), което ще даде възможност за разгръщане – всъщност по-скоро на запазване на социалните политики в Гърция на нивата от близкото минало.

Тук, според мен, е и ключът към феномена Сириза. Става дума за консервативна, гневна реакция на застрашено мнозинство от средни избиратели, което вижда че губи статус и привилегии, губи цял един начин на живот, който е започнало да третира като свое право. За тази загуба трябва да се намери виновник и това е политическата класа, плюс Брюксел, плюс глобалните капиталисти. Трябва да се намери и начин за запазване на начина на живот и това ще стане чрез финансиране/редукция на дълг от Брюксел, което да позволи щедри социални разходи. И обърнете внимание – Сириза иска намаляване на данъците за средната класа: увеличаването ще засегне само богатите и „едрия капитал“ (местни и чужди големи корпорации). Тоест цената на социалната политика е изнесена „извън“ истинската, народна Гърция.

В тази схема няма „традиционна“ социалдемокрация, при която политическата общност, мнозинството – сами плащат социалните услуги, които искат да си гарантират. Сириза предлага по-скоро схема за „free riding” – гратисчийство – при която една политическа общност успява да прехвърли част от социалните си разходи върху други. Тази схема не бива да се бърка с идеята за европейска солидарност, нито с идеите за федерализация на бюджетната и фискална политика на ЕС. От моя гледна точка добрият път за ЕС е наистина федерализацията: плавно преминаване към съвместно бюджетиране със съответните регламентирани трансфери от по-богати към по-бедни региони. Но това трябва да стане след необходимите политически реформи на ЕС и – най-важното – трябва да стане на базата на ясни и справедливи принципи. Тези принципи трябва да засягат: 1) определянето на това, кои имат най-голяма нужда от помощ; 2) обхвата на правомощия на ЕС за намеса в националната политика; 3) разпределянето на тежестта между дадена национална общност и останалите. Такива правила засега няма и тъй като ги няма, Сириза иска първо и привилегировано отношение към гърците. А защо към тях? Те ли са най-бедния регион в ЕС?

Това е и основанието ми да считам, че близо 40%-ния вот за Сириза не е вот за паневропейска солидарност: всъщност това е призив за привилегировано, приоритетно третиране на една общност в ситуация на липса на общи правила. Поради това и не смятам, че обединяването на европейските „Сиризи“ от Испания, Португалия и т.н.  би било добра новина за федерализацията на ЕС – напротив, всяка от тях ще тегли чергата първо към себе си и ще се конфронтира с левицата от много северни държави (а пък и с държавите от Източна Европа: Фицо в Словакия например многократно е заявявал, че не иска страната му да плаща за специалното отношение на ЕС към Гърция).

Тези характеристики на феномена „Сириза“ доближават партията до типичните консервативни популистки движения в Европа, движения, чиято цел е да запазят стандарта на живот на мнозинството в дадена политическа общност. Фарадж във Великобритания се бори за англичаните като ги изолира от имигранти – Льо Пен във Франция прави същото: тоест цената за запазването на стандарта трябва да се носи най-вече от другите, чуждите, имигрантите. В южната периферия на Европа, където са се натрупали доста публични дългове към чужди фирми и правителства, точно тези, чуждите (като към тях се пришие и „безродната“ класа на богатите и олигарсите), а не хората трябва да носят бремето. Чуждите трябва да платят сметката за запазването на привилегии, които се мислят като права.

В този контекст моят прочит на масовия вот за Сириза е, че това е рационален избор на най-удачния инструмент за водене на преговори и осигуряване на отстъпки от страна на ЕС за Гърция. Прогнозата ми е, че Сириза ще се държи по този начин: тя може и да втвърдява своята позиция, но само за да тества границата на възможния компромис от страна на Брюксел. Не случайно Сириза има детайлна временна програма за управление до евентуално предоговаряне на дълга (най-късно през лятото).

По отношение на превръщането на Сириза в „нормална“ евролевица, нов и изчистен ПАСОК – не съм толкова убеден. Да, това може да се случи, но тези около 40%, които сега я подкрепят, няма задължително да имат интерес да продължат да го правят. Също така Сириза едва ли има потенциал да стане флагман на някаква „нова левица“. Алтернативен ляв план за организацията на обществото тази партия всъщност няма: нейният план е запазването на досегашната „държава на благоденствието“ чрез изнасяне цената за това навън. Както стана ясно, този тип консервативна общностна реакция продуцира по-скоро популизми от един или друг вид.

В заключение, възходът на Сириза не е трагедия, нито обаче е повод за огромен възторг в ляво. Основните нагласи, които движат този възход, са по-скоро консервативно-популистки.

Анализ на политическото позициониране на Сириза в сравнителен план

	Сириза	Атака	БСП
Социалдемократически, леви елементи	Прогресивен данък, но по–ниско бреме за средната класа от сега;Запазване на „държавата на благоденствието“ и нейното разширяване;6% БВП за здраве;Безплатни услуги за бедни;Интеграция на имигрантите;Стимули за „реалната икономика“.	Прогресивен данък и по-ниско данъчно бреме за огромното мнозинство;Разширяване на „държавата на благоденствието“;10% БВП за здраве;Безплатни лекарства и други услуги за социално слабите (но етнически дефинирани);Стимули за „реалната икономика“.	Прогресивен данък (поне докато е в опозиция);Разширяване на „държавата на благоденствието“;Увеличаване на социаните плащания за уязвими групи;Стимули за „реалната икономика“.
Национал-популизъм и политика на идентичност	Национализация на банки и болници;Напускане на НАТО;Референдуми по всякакви договори с ЕС;Връщане на исторически дълг от нацистка Германия;Про-Путинов уклон (не на допълнителни санкции);Описването на икономическата криза като „хуманитарна криза“, изискваща извънредни мерки и наказания;	Национализация на индустрии, ЕРП-та, златодобивни компании;Напускане на НАТО;Напускане на ЕС;Връщане на исторически дълг от Турция;Про-Путинов уклон (не на санкции);Описването на икономическата криза като „геноцид“ и „колониализъм“, изискващи извънредни мерки и наказания;Против роми, малцинства; Против имигранти; За присъединяване към Евразийски съюз.	Про-Путинов уклон.
Изнасяне на цената на социалните политики извън общността	Опрощаване и разсрочване на дълговете; Данък „богатство“ за местните „чужди“: олигарси и мултинационални компании;Искания за инвестиционна програма на ЕС.	Национализация на чуждестранни компании и най-вече златодобив; Данъци върху чуждестранни компании;Намаляване на плащанията към „чужди“ елементи – ЕС, роми, имигранти;„За“ руски „рентиерски“ проекти, които да финансират социални плащания	„За“ руски „рентиерски“ проекти, които да финансират социални плащания;

 

Новият доклад въобще няма да ни помогне за Шенген?

Мекият тон на ЕК е реверанс към кабинета, предупреди политологът Даниел Смилов

по статията работи: Филипа Тодева | 30.01.2015 |                                                                                   

       

Guliver/Getty Images

 

Мекият тон в евродоклада не е нищо повече от един реверанс към ново правителство, което тепърва ще показва на какво е способно, смята политологът Даниел Смилов.
"Позитивното е, че това правителство не е влязло засега в скандали като тези, в които успя да се забърка Орешарски още от самото начало на мандата си. Това е основната разлика, която докладът отчита", смята анализаторът.
По думите му докладът няма на подпомогне аспирациите ни за членство в Шенген, но и няма да ни забави спрямо Румъния. "Явно политически в ЕС сме обречени като държави едни на други, това засега е предимство за нас, защото в Румъния наказателното преследване на политици и управници стои по много различен начин", отбеляза политологът.
По думите му мониторингът ще спре и има смисъл да спре, когато основните отговорни институции на съдебната власт в страната сами започват да дефинират проблемите си и да предлагат смислени решения за тях. Нещо, което, според Смилов, още не се случва.
Според неговата оценка ВСС е реактивен – изчаква да бъде подтикван отвън. "Стигна се дотам ВСС да се задейства от оплакване на посланик по телевизията - нима нашите висши магистрати не знаят по-добре от него какво става по съдилищата на страната", каза той.
Смилов е изненадан от сравнително мекото отношение към прокуратурата, но според него явно е отчетена готовността на главния прокурор да съдейства на реформата, да излезе със собствени предложения, да демонстрира, че разбира сериозността на ситуацията.



Ето и пълният текст на интервюто за Лора Николова от БТА:

1.Как ще коментирате новия евродоклад - очаквани ли са оценките  на ЕК?

2. По-критичен или по-мек от очакваното е той?

3. Има ли нещо ново, което Ви прави впечатление в доклада?

4. Какъв знак според Вас дава евродокладът за страната ни?

Оценките на ЕК в годишния доклад са очаквани и те са като цяло негативни. Изненада беше смекчения тон, но той е заслуга на изключително енергичния министър на правосъдието, който в кратки срокове успя да наложи съдебна стратегия, както и да открои важни слаби места в системата. Нека не се лъжем, обаче, мекият тон не е нищо повече от един реверанс към ново правителство, което тепърва ще показва на какво е способно. Позитивното е, че това правителство не е влязло за сега в скандали като тези, в които успя да се забърка Орешарски още от самото начало на мандата си. Това е основната разлика, която докладът отчита.

 

Мониторингът ще спре и има смисъл да спре, когато основните отговорни институции на съдебната власт в страната сами започват да дефинират проблемите си и да предлагат смислени решения за тях. Това за съжаление не се случва. ВСС е реактивен, не в смисъл на ракетно бърз, а на изчакващ да бъде подтикван отвън. Дори тогава, първата му реакция по правило е да се отрече проблема и да се умува как да се омаловажи или отложи. Ето, например, върху прокуратурата все още лежат съмненията за участието й в Костинбродската афера, както и за спорните действия около фалита на КТБ. Това са важни казуси, които подриват авторитета на институцията. ВСС не е направил нищо по тях, не е излязъл със своя оценка, не е предложил някакви промени. Такива проблеми за него просто няма. Стигна се дотам ВСС да се задейства от оплакване на посланик по телевизията – нима нашите висши магистрати не знаят по-добре от него какво става по съдилищата на страната.

 

Докладът меко или твърдо споменава всички тези проблеми. Критиката на ВСС в него е съкрушителна – нищо от това, което този орган би трябвало да прави, всъщност не се изпълнява добре. Изводът е ясен – преструктуриране и сериозна реформа. А магистратите, които се намират в него, наистина да се замислят дали при такава негативна оценка си заслужава да упорстват да запазят мандатите си. Какви са им основанията за това? Не е ли редно при грандиозен провал като този просто да си подадеш оставката? Вместо получаваме примери на многознайство и железният аргумент, че хората извън съдебната система не разбират от нея. Да, уважение към опита и експертизата на магистратите трябва да има, но тя трябва да се заслужи и с адекватни действия, както и с желание най-после да измием това срамно петно – корупцията и организираната престъпност – с което сме известни в Европа.  

Нещото, което мен лично ме изненадва, е сравнително мекото отношение към прокуратурата, на фона на съществуващите проблеми, част от които вече споменах. Тук изглежда е отчетена готовността на Главния прокурор поне да съдейства на реформата, да излиза със собствени предложения, да демонстрира, че разбира сериозността на ситуцията. Дали тази оценка на ЕК е точна, предстои да видим тепърва, обаче.

 

Като цяло докладът не е особена новина за страната, което всъщност е лоша новина. Ние сме си изградили репутация на лошото момче и всяка липса на сериозни позитивни новини само затвърждава тази репутация. Безспорно докладът няма на подпомогне аспирациите ни за членство в Шенген, но и няма да ни забави спрямо Румъния. Явно политически в ЕС сме обречени като държави едни на други и никой няма търпението да се задълбочава в разликите между нас. Това за сега е предимство за нас, защото в Румъния наказателното преследване на политици и управници стои по много различен начин. По повдигнати обвинения на политици сме наравно със северните съседи, но при нас успеваемостта на прокуратурат е 0, докато при тях процентът е много висок. Това също крие своите опасности (от произвол), но и 0% е ясен сигнал за съществуването на проблем. Сериозен проблем.

 

Bulgaria lines up €3.5bn bond issues as crises ease (citation in Financial Times)

ft.com 

beyondbrics

http://blogs.ft.com/beyond-brics/2015/01/29/bulgaria-lines-up-e3-5bn-bond-issues-as-crises-ease/

 

 

Andrew MacDowall | Jan 29 13:21 | Comment | Share

After a difficult two years that saw five governments, ongoing street protests and a banking crisis, Bulgaria’s politics and economy may be getting back to something approaching normality in 2015.
Blessed with greater stability – but with a significant fiscal deficit and loans to repay – the county plans to raise 6.9bn lev (€3.5bn) from bond issues this year. But investors may still be wary of the risks of a slow-growing country with a recent history of instability.
On January 8, Vladislav Goranov, finance minister, said the government planned to raise the cash from foreign investors in two issues, one in the first half of the year and one in the autumn. He implied that the first issue would be sooner rather than later, pointing to market liquidity.
“We expect good results on yields, meaning Bulgaria gets cheap financing,” Goranov said early this month.
The money raised will be used to help bridge a fiscal deficit that the government expects to come in at 3 per cent of GDP this year. It will also finance the rollover of a €1.5bn loan it used to finance last year’s deficit, which was increased by the need to guarantee deposits and recapitalise banks following the collapse of Corporate Commercial Bank (KTB or Corpbank) and a run on another domestic lender.
The loan was syndicated by Citi, HSBC and the Bulgarian units of Société Générale and Unicredit, which will also arrange the first foreign bond issue this year.
The 6.9bn lev bonds will increase Bulgaria’s public debt to 28.4 per cent of GDP this year, Reuters reported, from 18 per cent in 2013.
While this is still one of the lowest levels in the European Union, observers have mixed views on Bulgaria’s creditworthiness. GDP growth is expected to come in at under 1 per cent this year, according to a recent forecast by the European Bank for Reconstruction and Development, though the Economist Intelligence Unit expects a respectable average of 3 per cent between 2015 and 2019.
“Bulgaria’s banking crisis and the chronic political instability which has been plaguing the country of late have taken their toll on the country’s creditworthiness,” says Nicholas Spiro of consultancy Spiro Sovereign Strategy. “Many of Bulgaria’s underlying weaknesses have been exposed over the past several months even though the country’s low level of public indebtedness sets it apart from some of its more fiscally challenged CEE peers. Growth remains lacklustre and the budget deficit has deteriorated significantly over the past year – albeit from a relatively strong position.”
While quantitative easing from the European Central Bank will provide a liquidity boost that somewhat offsets the US Federal Reserve’s monetary tightening, Spiro does not expect this to boost demand for Bulgarian sovereign debt considerably.
“A huge burst of monetary stimulus from one of the world’s leading central banks is inevitably positive for emerging-market assets. But Bulgarian yields were already at exceptionally low levels to start with, offering little carry for investors – not least given the mounting risks in the country and the relatively illiquid nature of the market.”
In December, Fitch affirmed Bulgaria’s foreign and local currency ratings at investment-grade BBB- and BBB, respectively, with a stable outlook. The agency noted the stabilisation of the banking sector and the government’s efforts to reduce its deficit, as well as downside risks from the eurozone and the crisis in Ukraine. However, the same month, Standard & Poor’s cut the country’s sovereign credit rating to junk.
There are grounds for optimism. A snap election last October brought an unwieldy four-party coalition to power, including two groupings that are themselves awkward alliances of smaller parties. But a pro-reform government source told beyondbrics the administration’s progress was a case of “so far, so good”.
“There are no major cracks in the government, and none in sight,” the person said. “Some reforms are already under way in health, justice and education, without any sign of social discontent.”
There were also tentatively positive signs on the chaotic and indebted energy sector, with a “major focus” on improving energy security, while in the banking system, ECB supervision and a move towards the eurozone (the lev is already pegged to the euro in a currency board arrangement) were part of the government’s programme.
Still, there is much work to be done – and all with an economy that is both sluggish and vulnerable.
“The governing coalition, although composed of four rather different parties, has already demonstrated that it can deliver,” says Daniel Smilov, programme director at the Centre for Liberal Strategies, a Sofia think-tank. “Bulgaria’s position on the South Stream project and the start of judicial reforms are positive signs. Thus far, the government has handled the banking situation well – what remains to be done is a thorough investigation of responsibility for the Corpbank collapse. As for the energy sector, concrete actions have not been taken yet, and the government has still not announced a detailed plan for tackling the problems.”

Сводка на текущите заговори за деня

 

1.       ЕРП-тата заговарят как да свалят Бойко Борисов за втори път с двойни сметки за ток и то точно в революционна Варна;

2.       Правителството заговаря да мобилизира тайно българския народ и да го прати да воюва срещу Русия. По погрешка, изглежда Волен Сидеров е бил призован, макар че това може да се дължи на счуване на гласове;

3.       Путин няма да ни остави да си заговаряме спокойно срещу него, а ще удари в Шабла пръв, за което вече е в заговор с когото трябва у нас и е уведомил най-малкото Волен Сидеров за тайните си планове;

4.       Любен Дилов-син и Росен Петров отхвърлиха тезата за някакъв заговор между тях и Бареков, в който да е ставало дума за пари, с аргумента, че като ги гледа човек не може да предположи, че са купени;

5.       КФН засили преследването на „Капитал“ – вече с прокуратура – тъй като според тях вестникът участва в заговор за разклащане на финансовата система на страната, която никой друг не клати, а най-малко от всички - Делян Пеевски;

6.       Юлий Москов и Петьо Блъсков днес не изнесоха нова информация за заговорническата задкулисна роля на „Протестна мрежа“, което показва навлизането на последната в още по-прикрита и още по-задкулисна заговорническа роля;

7.       Иван Костовата лаборатория откри, че етническият модел на България е резултат на таен заговор на комунистическия режим. В същия дух лабораторията доказа, че демокрацията не може да се бори срещу тероризма, въпреки многобройните примери на успешно справяне с този проблем в скорошната световна демократична история. Изводът на изследователите е, че малцинствата у нас трябва да си налягат парцала;

8.       Лютви Местан заяви, че не той е изолиран от заговора на другите партии, а те са изолирани от неговия заговор срещу тях. Тук го подкрепи Данчо Ментата, като изненадващо се позова не на Иван Костов, а на Иван Кръстев;

9.       Сириза влезе в заговор с Путин и блокира налагането на нови санкции върху Русия от страна на ЕС;

10.   В победата на Сириза мнозина откриха таен заговор на Меркел, която иска да накисне новите леви в непосилна ситуация и така да ги дискредитира с оглед на ставащото в Испания;

11.   Същите предположиха, че този таен заговор всъщност е и срещу нашите нови леви, които има опасност да се дискредитират по аналогия;

12.   Европейската комисия извади мек доклад за нашите магистрати, които се бяха приготвили за нещо много по-твърдо. В настъпилотото облекчение, мнозина привидяха таен заговор да се даде рамо на новото правителство и най-вече на правосъдния министър;

13.   Съотношението на заговори към публични политически събития (за деня) е 90% на 10%, което Трансперънси интернешънъл определи като сериозно подобрение в прозрачността на публичната среда и излизане пред Гърция в сравнителен план.

Може ли ВКС да не знае практиката на съда в Страсбург? (от КлубZ)

                   

Прави се опит за контрол над политическата дейност на организации по подобие на Русия

 

Когато в заглавието на статия има въпрос, отговорът обикновено е „не“. Този път имаме изключение, обаче. Общото събрание на Търговската колегия на ВКС е внесло искане за тълкуване от Конституционния съд на чл. 12 (2) от  Конституцията, който гласи:

Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.

Съдиите искат КС да изясни смисъла на понятията „политически цели и дейност, присъщи само на политически партии“. На първо място, във ВКС са убедени, че политическите цели и дейност са отделни основания за оценката на дадена организация. Дори да няма политическа дейност, тя може да има политически цели, да речем. (Обратното звучи абсурдно – да има безцелна политическа дейност, но може да се тълкува като ненарочен политически ефект от дадени действия).
На второ място – и далеч по-важно – ВКС изразява следното мнение:

„Считаме, че това [„политически“] не са само цели и действия, свързани с участието в избори, т.е. насочени към участие в държавната власт... Считаме, че само на политически партии са присъщи такива цели и действия, които се отнасят до промени относно унитарния характер на държавата, териториалната цялост, единството на нацията, осъществяване на народния суверенитет, въпроси на ограничаване на държавния суверенитет.  Това са все елементи, които се отнасят до глобални, сублимни въпроси на политическия базис на държавата.“

Накратко, ВКС иска от КС да изброи тези „сублимни“ политически „цели и действия“, които не могат да си поставят и да извършват граждански организации. Това тълкуване ще даде възможност на съдилищата да отказват регистрация, разпускат и наказват организации.
Защо става в крайна сметка дума за некомпетентност? Да, правото е интелигентна дейност, свързана с тълкуването на абстрактни и сложни понятия, които дават възможност за различни интерпретации. Но от един върховен съд се очаква да отсее елементарните и повърхностни интерпретации и да повдига въпроси, по които разумни хора наистина могат да имат различни гледища. В случая не става дума за такъв въпрос нито от гледна точка на здравия разум и базовите положения на демокрацията, нито от професионална юридическа гледна точка.

 

Здрав разум и основи на демокрацията

 

Очевидният смисъл на чл. 12 е, че гражданските организации не могат да имат цели и дейности, които са присъщи само на политическите партии. Партиите могат да имат хиляди функции в една демокрация: да образоват, да социализират, да формират мнение, да изразяват мнение, да сдружават, да протестират, да изработват политики, да подготвят кадри, да информират.... Всъщност, всички партии изпълняват – добре или зле - точно такива функции. Тези функции не са присъщи само на политическите партии. Медии, училища, фирми, граждани и пр. могат да изпълняват същите тези функции. 

Има обаче една тясна група дейности – сведени до участие в избори и в управление, които са присъщи само за политическите партии в една демокрация. Те издигат кандидати, те пращат представители в парламенти и съвети, техни представители – като техни представители – са избирани и упражняват власт. Затова нормативните дефиниции за политическа партия използват точно този подход. Те позволяват партиите да имат множество най-разнообразни функции, но това, което е същностно за тях, е участието в избори и участие в управлението. Ето за пример дефиницията на политическа партия от Препоръките за регулиране на политическите партии на ОССЕ и Венецианската комисия, които са синтез на целия европейски подход към тематиката:
„свободно сдружение на хора, една от целите на които е да участват в управлението на обществените дела, включително чрез издигането на кандидати на честни и демократични избори.“
От тази дефиниция е ясно, кое е същностно присъщо, differentia specifica на политическите партии – участие в управлението чрез избори.
От дефиницията също така става ясно, че партиите нямат монопол върху „сублимните“ (каквото и да означава това) дела на нацията: тези „сублимни“ дела всеки може да обсъжда, да изразява мнение по тях, да изработва и предлага политики, да организира обществена подкрепа, да се опитва да убеждава през медии и пр. и пр. Когато дойде време за управленски решения и за излъчване на управляващи – вземащи авторитетни решения, обаче, партиите имат ако не монопол (както у нас), то поне централна, безспорна роля. Тази роля е това, което ги дефинира и разграничава от останалите форми на участие в обществения живот.
Представете си една разширена дефиниция на политическа партия по начина, по който ВКС предлага, до какво би довела. Граждански организации да не могат да се формират с цели, свързани и засягащи упражняване на суверенитет, унитарност, териториална цялост и пр. По тази логика, няма да могат да се формират сдружения с цел промяна на конституцията или други основни закони. Например сдружение за федерален ЕС би било невъзможно, или пък сдружение за разширяване на формите на пряката демокрация. В България федералистите (ако изобщо има такива) няма да могат да се обединяват, дори ако преследват целите си изключително с мирни и демократични средства. Защо да не може едно сдружение да организира публични прояви, да има медийни презентации, да пише доклади и пр. по такива въпроси? Защо да трябва да се регистрира като партия и да участва на избори, ако не се интересува самото то от участие във властта? Защо една гражданска организация да няма мнение по „сублимни въпроси“ – каквито и да са те – да го изказва и да го защитава?    
Явно ВКС има много погрешна идея за функционирането на публичната сфера и смисъла на „политическото“. Политиката – от Аристотел насам – е всичко свързано с делата на полиса. Партиите са инструменти за управление чрез избори в една демокрация. Но публичната политическа сфера е многопластов феномен и други организации не могат да бъдат изключвани от нея само защото не регистрират кандидати и не искат да участват в упражняването на властта. Тези организации могат да имат свои идеи, да подкрепят определени партии по един или друг начин и т. н.
И куриоз на куриозите: ВКС би забранил с този си подход всички партийни фондации, например, от типа на „Еберт“, „Науман“ и т. н. Те затова са партийни фондации, защото съдържателно се занимават с политика и партийни въпроси, без да имат право да участват в избори, кампании и т. н.  

 

Юридическата страна

Макар че липсата на здрав разум и елементарни основни познания по демокрация е по-тревожна, притеснителна е чисто юридическата проблематичност на искането от толкова авторитетен съд.
Първо, тълкуването, на което стъпва ВКС, е изцяло езиково-текстуално – то се фокусира върху един конституционен текст взет изолирано. Няма и елементарен опит този текст да бъде поставен в контекста на цялата Конституция, да се свърже с други разпоредби като политически плурализъм, свобода на словото, конкретни забрани за определени, антидемократични дейности и т. н. Все едно става дума не за опитни, върховни съдии, които трябва да познават правната система в нейната пълнота и взаимосвързаност, а за случайно зачели се в текста на основния закон първокурсници. Да, тълкуването, което се предлага, е възможно, но само ако се абстрахираме от широките гаранции за свобода на мисълта, словото и изразяването, които нашата конституция дава. Само тогава може да излезе, че по някои въпроси („сублимните“) само партиите могат да приказват, да си поставят цели, да правят каквото и да било. Дейност е и свободното изразяване, и заемането на позиция, отстояването на аргументи публично. Дейност са и митинги и дори мисленето на глас по даден въпрос и т.н. ВКС – с тълкуването си – запазва цели – възможно необятни - територии само за политически партии. Бих казал, че това ще е прецедент в цивилизования свят.
Второ (и тук идваме до проблема от заглавието) ВКС нито за миг не се позовава на Европейската конвенция за защита правата на човека, която е задължителна за нас и която е водещият нормативен акт в тази област. Конвенцията има по-голяма сила от закон – във ВКС трябва да я прилагат и да тръгват от нея, когато интерпретират подобна тематика. Конвенцията е основа и на богата юриспруденция на съда в Страсбург, който нашите върховни съдии също трябва да познават добре. Ако нашите съдилища тълкуват по различен начин чл. 11 (свобода на сдружаване) на Конвенцията, България ще бъде осъдена в Страсбург (както често се случва, чудно защо).
От искането не става ясно, че ВКС е взел предвид тези съображения. Това е странно, тъй като има ясни преценти на Европейския съд по правата на човека в тази област, точно по въпросите, повдигнати от върховните съдии. В казуса Sidiropoulos Гърция е осъдена за отказана регистрация на организация на хора с македонски произход, които искат да развиват и запазват културното си наследство. С подобни на ВКС аргументи за „единството на нацията“, Гърция мотивира отказа, което е обявено за нарушение на чл. 11 на Конвенцията от съда в Страсбург. Така че един кристално ясен отговор на питането на ВКС се съдържа в този казус.
В дело срещу, забележете, България (което ВКС трябва добре да познава) ЕСПЧ ясно се произнася, че сепаратистка идеология не може да е основа за отказ за регистрация, ако организацията преследва целите си по демократичен път и с демократични средства. Ето го и другия отговор на „сублимните“ въпроси на ВКС. И като цяло, позицията на Страсбург по отношение на дълбоки конституционни и политически реформи е ясна: да, организации – партии или асоциации – могат да си поставят такива цели и да развиват дейност при две условия: ако уредбата, която предлагат е демократична и, ако преследват целите си с демократични средства.
С искането си ВКС изпада наистина в конфузна ситуация. Първо, или съдиите не познават практиката на ЕСПЧ. Или, второ, познават я, но я отхвърлят и предлагат на КС да излезе с интерпретация, която противоречи на ЕКЗПЧ. Тъй като става дума за утвърдена практика на ЕСПЧ, единственият начин да се отклоним сериозно е като напуснем Съвета на Европа. Едва ли това е целта на упражнението.
В заключение, това искане повдига много интересни политико-юридически въпроси, които касаят и съдбата на съдебната реформа:
Първо, съдиите в една утвърдена демокрация трябва да са гаранти на правата на човека, да стимулират възприятието в страната на най-добрите международни практики. Тук виждаме движение от върховни съдии в обратна посока: опит за контрол над политическата дейност на организации по подобие на ставащото в Русия и на други места;
Второ, ако това е качеството на юридическото мислене на ниво върховен съд, надеждите за бърза и позитивна промяна в съдебната система трябва да бъдат поохладени;  
Трето, ВСС и училището за магистрати явно имат сериозна работа за вършене. Непознаване на водещи дела на ЕСПЧ в коментирана материя, нежеланието да се ползват общоприети европейски източници като гъвкавото право на Венецианската комисия и ОССЕ е много лош атестат за системата като цяло.
Четвърто, надеждата е КС все пак да измие срама и, ако изобщо допусне питането, да излезе с интерпретация, която ясно защитава правото на сдружаване и е съобразена с нормите на Съвета на Европа.

http://www.osce.org/odihr/77812?download=true

Sidiropoulos and others v Greece, July 10, 1998.

United Macedonian Organization Ilinden (ОМО ИЛИНДЕН) and others v. Bulgaria, October 11, 2011.

Управляващата коалиция тръгва в правилна посока (от списанието "Клуб Z")

- Бъдещето на управлението?

 Новото мнозинство постигна някакъв оперативен модус, което дава шансове за присъствие в политиката отвъд 2015 г. Все още има определени напрежения и неясноти, но към момента те не изглеждат екзистенциално значими. Водещи в коалицията са отношенията ГЕРБ-РБ, което беше демонстрирано от развитието на дебатите по пенсионната реформа. Принципът, който трябва ясно да се наложи, е важни промени в политиката да бъдат договаряни между коалиционните партньори, да не се предлагат инцидентно като се разчита на плаващи мнозинства. Въпреки приказките на някои водещи фигури на ГЕРБ за такива мнозинства, ясно е, че те отстъпиха и допуснаха ново обсъждане и преразглеждане на инцидентно прокараното решение. В този смисъл, върви се в правилната посока. Най-непредвидимият партньор в коалицията са ПФ – ако има изненади, очаквам ги най-вече от тях.

 

- Очаква ли се ново съглашателство между ГЕРБ и ДПС и по какви въпроси би било възможно?

Мнозина очакват такова съглашателство – тайно или явно. ГЕРБ и ДПС не могат да управляват заедно явно – обществото не би приело една такава коалиция. Така че въпросът е доколко ДПС ще успее да наложи проблематични свои приоритети на коалицията. Такива биха били: а) блокиране на съдебната реформа; б) блокиране на разследването на казуса „КТБ“ и ролята на тандема Василев-Пеевски в него; в) блокиране на административната реформа с цел запазване на конкретни назначения по места. Ролята на РБ както и на гражданите е да не допускат нещо такова да се случи.

 

- Възможни ли са нови предсрочни избори и при какви сценарии?

Възможни са, но са малко вероятни. ГЕРБ са ключът към подобно решение, а няма вариант, при който те да разчитат на по-голяма обществена подкрепа след провал на настоящата коалиция. Така че за тях е ирационално да предизвикват такива избори, работейки срещу коалиционните си партньори.

 

- Какво ще е поведението на партиите в парламента - би ли пренебрегнала ГЕРБ отново партньорите си, РБ ще бъде ли опозиция в коалицията, ДПС ще продължи ли да "играе" по линия на ксенофобията, ще подкрепя ли отново ГЕРБ; ПФ и АБВ ще оттеглят ли подкрепата си, БСП ще успее ли да върне загубената подкрепа?

 Сложна ще е парламентарната игра. ГЕРБ ще се стремят да показват, че те са водещата партия, че дори могат да прокарат политики без някои от коалиционните си партньори. Това е ходене по много тънък лед и не очаквам да се случва често: по-скоро епизодични демонстрации на „сила“. РБ ще са основният фактор, охлаждащ подобно опортюнистично поведение. Върху РБ пада и друга тежест – да генерират идеи за смислени реформи, което вече е донякъде факт в съдебната сфера. АБВ са рационален и предвидим партньор и г-н Калфин е показал, че може да работи в екип. Голямата питанка остават ПФ.

По отношение на опозицията, БСП търси своя нов образ, но най-вече в добре познати лица. Смущаваща е и липсата на идеи: партията се носи от някаква поколенческа инерция, която я затваря в сравнително тясна ниша. ДПС отказва да приеме нуждата от каквато и да е реформа – тя не приема като проблем явните си корпоративни обвързаности с кръга Пеевски-Василев (който остана полумесец след фалита на КТБ). ДПС „компенсират“ тази си слабост с мобилизация на електората на базата на етническа и религиозна идентичност. Такова поведение прави ДПС неприемлива за останалите партии и затова смятам, че няма реален шанс за реитегрирането й във властта чрез сближаване с ГЕРБ.

 

- Съдбата на ББЦ и на Николай Бареков?

Тя е без особено значение за обществено политическия живот на страната.

 

- Съдбата на КТБ?

Тя е вече ясна и за нея трябва да се говори в минало време. По-важно е какво ще се случи с разследването на виновниците. Парламентарна комисия за казуса „КТБ“ е наложителна и това трябва да е един от приоритетите на мнозинството.

Даниел Смилов: Електронното правителство и гласуване са ключовите мерки по отношение на запазването на връзката с диаспората

 

25 Януари 2015 | 21:30 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

София. Електронното правителство и гласуване са ключовите мерки по отношение на запазването на връзката с диаспората. Това каза в интервю за Агенция „Фокус”, политологът Даниел Смилов във връзка с „Програмата за стабилно развитие” на България. Даниел Смилов, обясни, че същото се отнася и до наличието на достатъчно информация, която да приобщава хората извън страната към случващото се в България. „Електронното правителство и гласуване се надявам да станат реалност, макар че досега обикновено нещата приключват на ниво приказки”, посочи политологът. „Щом държави като Естония и Португалия са въвели електронни услуги, трябва и ние да можем – това ще е основен тест за ефикасността на новото правителство”, заяви Смилов. Той коментира, че политиката по разпространение на информация трябва да бъде много добре помислена. „Има достатъчно електронно базирани източници, от които българите извън България се информират. Държавата може да стимулира този процес, но без да фаворитизира”, обясни политологът. Той коментира, че създаването на единен оперативен кризисен център в случай на бедствия и извънредни ситуации е оперативен въпрос. „Необходимо е да има бърза и адекватна реакция на кризи”, каза Смилов. „Дали това ще се постигне с единен център или с по-добра координация между съществуващи служби трябва да се прецени от правителството”, поясни политологът. Според него гражданите тепърва предстои да съдят по резултатите дали взетите мерки са били удачни.

Росен ГЕОРГИЕВ

© 2015 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Даниел Смилов: Ролята на България трябва да е в създаването на обоснована, единна и силна позиция на ЕС в ОССЕ за разрешаването на конфликта в Украйна

 

25 Януари 2015 | 20:43 | Агенция "Фокус"

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

София. Ролята на България трябва да е в създаването на обоснована, единна и силна позиция на ЕС в ОССЕ, която да подпомогне разрешаването на кризата в Украйна. Това каза в интервю за Агенция „Фокус”, политологът Даниел Смилов във връзка с „Програмата за стабилно развитие” на България. „За съжаление, в Украйна нещата ескалират и може да говорим за нарушения от страна на Русия на основните принципи на международното право: на практика, става дума за агресивни действия в Източна Украйна”, каза политологът. От думите му се разбра, че няма лесно решения за конфликта в Украйна и затова трябва да очакваме и да бъдем готови за дългосрочна стратегия с партньорите ни от ЕС и САЩ. „Основен приоритет тук трябва да е спазването на базови норми на Министерство на правосъдието като забраната на агресия”, посочи той. Политологът допълни, че открито или прикрито нарушение на тези норми не може да се толерира. „ОССЕ има и много други дейности като наблюдаването на избори, изработването и мониторинг на стандарти за спазване на човешките права. Тук приоритетите на България трябва да са два. Първо, тя сама да спазва тези стандарти. Второ, да подпомага ОССЕ в укрепването им и в други държави”, допълни Смилов. Той добави, че ОССЕ е паневропейски формат, в който участва и Русия и други страни извън ЕС.

Росен ГЕОРГИЕВ

За Левиатан, дурака и руския традиционализъм (от портал "Култура")

Два руски филма от 2014 г. са повод за написването на този текст. Първият е спечелилият „Златен глобус“ Левиатан на Андрей Звягинцев. Вторият е по-малко известната лента Дурак на Юрий Биков. Двата филма имат силно политическо послание и са възприемани като тежка критика на Путиновия режим. „Левиатан“, сигурно заради международната известност, която доби, се превърна и в цел за атака на руските националисти. Те незабавно обявиха Звягинцев за либерал-безродник-черногледец, който не вижда добрите страни на Путиновото възмогване на Русия. В резултат този филм най-вероятно няма да обиколи кината на страната, което илюстрира чудесно част от посланието му.
Не съм квалифициран да коментирам художествените качества на филмите: от моя гледна точка и двата са изключително добри като разказ и кинематография, и двата не са елементарни политико-пропагандни клишета или пък инструменти за привличане на масовото внимание с евтини (или скъпи) трикове. Безспорно става дума за висококачествено кино, за истински художествен опит да се стигне до нещо значимо и съществено.
Ако се фокусираме върху политическото им съдържание – каквато е целта ми тук – и в двата случая имаме сериозна многопластовост. На най-елементарното, видимо ниво, те описват една разядена от корупция Русия. В „Левиатан“ главният герой се бори с решения на властите да му отчуждят имота срещу нищожно обезщетение. За целта той се свързва с приятел – адвокат от Москва – който събира информация, компрометираща всесилния кмет на населеното място, намиращо се далеч и от цар, и от Бог. В началото тази тактика на изнудване на кмета като че ли успява, но в крайна сметка адвокатът е пребит и сплашен, жената на главния герой е убита с чук, чукът му е подхвърлен, и той е осъден да излежи дълга присъда. Край.
Сюжетът в „Дурак“ е сходен. Тук става дума за млад човек, който се стреми да завърши образованието си, като междувременно работи като техник към общината. При инцидентен ремонт в общежитие за социално слаби той открива пукнатини от основите до покрива на високата сграда, както и сериозно отклонение от вертикала: по негови изчисления тя ще падне всеки момент върху 800 души, които живеят в нея. Ужасен, той търси посред нощ кметицата и я заварва на банкет по случай годишнина, като повечето от гостите са вече доволно пийнали. Техникът разваля събитието като успява да убеди кметицата да събере щаб за спешни мерки. След скоростно и непълно отрезвяване, щабът стига до горчивата истина: парите за ремонтите са откраднати, отчетени са фалшиви дейности, бюджет за преселването на 800 души просто няма – ако тези факти лъснат, всички влизат в затвора. Кметицата и неин другар по корупция след кратки душевни терзания стигат до решението: нареждат на началника на полицията да убие техника и двамата пряко отговорни за ремонтите с цел работата да се потули и да се инсценира „естествено“ срутване на сградата. Полицаите обаче убиват само двамата общинари и нареждат на техника да се изнесе скоростно от града. Тук нещата завиват към частичен „хепиенд“, но за да заслужи квалификацията си, „дуракът“ се връща в града, отива в общежитието и започва да гони хората от него. Всички напускат панически сградата, но останали на студено навън, се вбесяват и пребиват техника, който изглежда умира. В последния кадър, той лежи безчувствен до общежитието, в което обитателите са се завърнали, за да продължат нерадостния си живот.
Естетически филмът на Биков е почти в жанр риалити шоу/журналистически репортаж – действието е бързо, между разказвач и събитие няма дистанция. За снимките са използвани истински общежития – стопаните са стояли в другата стая или дори са участвали в масовките. За разлика от това, Звягинцев е отстранен наблюдател, който разполага с цялото време на света: като Бергман и Тарковски, той създава „универсална“ реалност с претенции за валидност отвъд конкретното тук и сега. Но и в „Левиатан“ има достатъчно котви, забити в днешна Русия: за да не се обърка някой, портретът на Путин виси в кабинета на кмета на града например.
Вторият пласт и на двата филма е политико-социален. Не просто властта е разядена от корупция – самите хора нямат съпротивителни сили срещу нея. Алкохолът е често първата реакция както при празнуването на успех, така и при срещата с проблем: „пийни, ще ти стане по-добре“ е често срещана фраза в речника на героите. В „Дурак“ има героическо изключение (не от пиенето, а от корупцията) – самият глупак, който е запазил нормална човешка чувствителност. При Звягинцев няма еднозначна нормалност: „добрите“ също действат с непозволени средства – изнудват, хитруват и пр., макар и да остават в някакъв смисъл по-симпатични. Вярно е, че от съдържанието и на двете ленти лъха някаква тежка безнадежност, но със самото си съществуване те имат и оздравителен, лекуващ ефект. Да, ситуацията е тежка, но докато има гледна точка, от която корупцията се вижда като отклонение и деформация (а двата филма са такава), надеждата не е загубена. Борбата продължава.
Третият смислов политически пласт на филмите е липсата на език, с който героите да общуват помежду си. Дори когато те чувстват, че нещо е сгрешено, че отиват отвъд предела на нормално човешкото, те са забравили думите, с които да го споделят и осмислят. Звягинцев обикновено се фокусира изцяло върху този проблем – и „Изгнание“ (2007 г.), и „Завръщането“ (2003 г.) – два други негови филма –са истории за невъзможността за близост, за човешко общуване. Невъзможност, която има фатални последствия. По същия начин в „Левиатан“ дори и „добрите“ герои са безнадеждно отчуждени – младата съпруга на собственика на спорния имот общо взето от скука преспива с адвоката им, което води до скандал, бой и пиянско безпаметство. Което пък прави възможно „натопяването“ на мъжа й за нейното убийство. Как се е стигнало до такава трагична степен на загуба на членоразделност? Юрий Биков е склонен да стовари вината върху властта и парите, които потискат другите езици и ги карат да изглеждат идиотски, глупашки. В този смисъл „Дурак“ е и по-оптимистичен филм: човек може да остане с впечатлението, че политико-обществени реформи са необходими, за да бъде реставриран нормалният език на общуване, да стане така, че това, което е запазено в поне някои хора като интуиция, да се превърне в „официална“, „обществена“ форма.
Звягинцев продължава в по-дълбоки води – при него се появява още едно ниво, което е трудно различимо в „Дурак“. „Левиатан“ не е толкова оптимистичен за намирането на смисъл и възстановяване на общуването: в неговия свят на такъв тип фундаментални въпроси не винаги може да се даде отговор. Дори и да се намери, той няма да е универсален, да идва като зададен от власт и държава: пътищата към този смисъл са индивидуални и индивидуална е личната отговорност за успех и неуспех. При героите на Звягинцев няма проста зависимост между общество и индивид: нито добрата уреденост на обществото задължително води към индивидуално равновесие и човечност, нито пък обществото е просто съвкупност от индивидуални успехи (макар че интуициите му са по-скоро към второто). Най-важното е, че нищо не снема индивидуалната отговорност за направените избори. В „Изгнание“, например, героят получава съвет от приятел, говорещ с гласа на общността, че може и да убие, и да не убие изневерилата му съпруга: обществото би приело и двете действия. Филмът показва как и защо подобен „избор“ всъщност няма и вината на героя за убийството не може да бъде отмита заради очаквания или възприятия на хората около него.
Този радикален, макар и напълно разбираем и естествен морален индивидуализъм е всъщност нещото, което скандализира – може би подсъзнателно – голяма част от руската общественост, която възприе „Левиатан“ много по-негативно и наострено от откровено политически-критичния „Дурак“. На това ниво Звягинцев влезе в директен конфликт със сега популярния „традиционализъм“ в Русия, който не е нещо друго, а ултраконсервативна легитимация на агресивен национализъм и стремеж към колективистична „моралност“. Водени от одиозни фигури като професора по теология и постструктуралистка философия Александър Дугин например, „традиционалистите“ обвиняват не друг, а либерализмът и либералната демокрация за загубата на смисъл и човешко общуване. Този смисъл, според тях, не бива да е индивидуална задача на всеки човек, а трябва да е държавно-политико-религиозен въпрос. Дугин твърди, че едно държавно завръщане към православието е единственият път напред, единствената възможност за обща идея за добро и зло. На базата на тези отвлечени разсъждения Дугин стига до геополитически възгледи, които биха били комични, ако важни хора в Кремъл не ги вземаха насериозно.
Така например професорът е известен с теорията, че Русия е център на Евразийската сухоземна цивилизация, символизирана от „по-доброто“ библейско чудовище Бегемот или Енох, докато Западът е еднозначно злото морско чудовище Левиатан. Ergo, православна Русия трябва да се изправи в битка със злото: в битката – приятелите са добри, враговете лоши. Тази Карл-Шмитова по естеството си теза връща според Дугин обществения смисъл, морал и правилните ориентири. Докато Елцин е бил лидер на една Русия, която е загубила своята идентичност и сила (и не е била способна за битка), Путин е президентът, който я превръща отново в Бегемот – силното чудовище, чиято поява сигнализира и края на времената в есхаталогически смисъл (поне доколкото успях да проследя тази верига от чудновати съждения).
Звягинцев с право иронизира и заклеймява цялото това псевдо-интелектуално безумство. В „Левиатан“ православието присъства основно като декорация на ревера на самозабравилата се власт: след убийството, например, кметът се черкува, все едно че нищо не е станало. Свещеникът – който също присъства в ключови сцени – е в по-амбивалентна позиция: в погледа му накрая се чете някакво разбиране на ситуацията, но и той е толкова нечленоразделен в изказването й, колкото и останалите. Това, което успява да артикулира, е: „Божието – Богу, Кесаревото – Кесарю“: ако има път, то той е спасението на душата в отвъдното. Позицията на Звягинцев е ясна: Дугиновото „възвръщане на смисъла“ не е нищо повече от театрална пародия, допълнителна легитимация на властта на базата на псевдорелигиозност. Филмът не е, разбира се, заклеймяване на православието, а на определени негови политически употреби. Най-важното послание на филма от тази гледна точка е, че моралните принципи са универсални и не могат да бъдат суспендирани заради този или онзи от съображения за идентичност: това, че си православен, не е извинение за корупция, убийство или обикновено свинство. Нито пък е аргумент за това, че имаш повече права от другите.
Позицията на режисьора изглежда кантианска: първо и безусловно стои въпросът за дължимото към другите. Всички трябва да спазват базовите правила на общуване. Оттам нататък всеки може да преследва идеите си за добър, смислен, пълноценен живот, но тези идеи и тяхното удовлетворяване не може да бъдат ползвани като извинение за отстъпление от базови морални правила. В този смисъл Звягинцев елегантно и закачливо намеква, че една корумпирана, авторитарна и безправна Русия не може да е някакъв добър, сухопътен Бегемот само поради силата си или различната си идентичност: тя би била зъл и съвсем морски Левиатан.
Последните сцени на филма внасят още едно, пето политическо измерение, което може би е и най-важното. Двойно осиротялото дете на главния герой се разхожда край морето, където белее трупът на морско чудовище – може би кит, може би Левиатан. Защо Левиатан е мъртъв, когато всъщност властта си е жива и здрава, червендалеста и дори черкувана и опростена? Отговорът на този въпрос ни дава Томас Хобс – ключов политически философ на Новото време, който в трактата си „Левиатан“ изследва основанията на модерната държавност. За него Левиатан е политическа общност, политическо тяло, в което всички са се съгласили да прехвърлят правата си на един неограничен по сила суверен, с цел той да установи мир и да гарантира техните интереси: най-вече живот, свобода и собственост . При Звягинцев Левиатан е мъртъв, защото той е престанал да изпълнява своите функции – героите са загубили и живот, и свобода, и собственост. Това, което е останало, е една война на всеки срещу всеки, в която силата, арогантността и жестокостта не само са позволени, но са и благословени. В този смисъл, скелетът на Левиатан е скелет на един провален обществен договор. В крайна сметка не всички имат място в държавата – някои просто трябва да напуснат, ако искат да оцелеят.
Приятно гледане!
https://www.youtube.com/watch?v=zdiKfsod4ms
https://www.youtube.com/watch?v=2oo7H25kirk

Плевнелиев - три години по-късно (Клуб Z)

Най-голямата слабост на държавния глава е неговата вицепрезидентка, която играе ролята на "черна станция"

Снимка Веселин Боришев

Даниел Смилов

Kратък опит за равносметка по най-важните области на президентска дейност на Росен Плевнелиев: 

1. Външна политика

Плевнелиев беше избран с ясен проевропейски мандат и дотук той решително отговаря на очакванията на своите избиратели. Президентът не може да определя външната политика, но може да играе роля на коректив при опасни отклонения. С тази роля той се справи по времето на мандата на Орешарски, когато България беше възприемана в Брюксел като троянски кон на Русия.
С изявления по ключови въпроси – като войната в Украйна, например – президентът често ни измиваше лицето пред евроатлантическите партньори. Също така, служебното правителство на Близнашки прати ясни сигнали, че България е отговорен и лоялен член на ЕС и НАТО. Президентът последователно отстояваше позицията "Южен поток" да се строи само при спазване на съответното европейско законодателство. Тук не става дума за търсене на конфронтация с Русия – ясно е, че това е държава, с която сме имали и ще имаме интензивни взаимоотношения и занапред. Но Плевнелиев правилно прецени, че тези отношения трябва да се развиват при категорично отчитане на факта, че България е интегрална част от ЕС.
В този смисъл външната му политика е определено по-добра от създаваната от президента Георги Първанов илюзия, че може да сме едновременно в ЕС и в някакъв разтегнат икономически евразийски съюз, в който България е тотално зависима от руски енергийни и инфраструктурни проекти. Кризата в Украйна сложи край на тази илюзия и доказа правотата на позицията на Плевнелиев.

2. Отношения с правителство и парламент

Въпреки изнервените времена Плевнелиев стриктно се придържаше към конституционните правомощия и успя да заеме ясни политически позиции, без да навлиза в сферата на другите власти. Политиката на президента по отношение на правителството е най-видима, когато той „ко-хабитира“ с кабинет от друга политическа сила. Спомнете си, например, опитите на Първанов да създаде своя партия, докато е още в президентството и да води кампания в нейна полза с инструментите на президентството. Тези опити доведоха дори до инициирането на импийчмънт (макар и неуспешен) на държавния глава.
Въпреки острата политическа конфронтация Плевнелиев не си позволи такова поведение и не правеше опити да навлезе в територията на други власти, нито се изживяваше като „баща“ на управленски коалиции. Това не е редно да се тълкува като „слабост“, тъй като е по-добрата интерпретация на конституционната роля на президента. В крайна сметка, бабуването на Първанов на тройната коалиция трудно може да му бъде отчетено като успех от дистанцията на времето.
Мнозина обвиняват Плевнелиев, че е заел страна в конфликта през 2013 г., когато – според тях - е трябвало да остане „неутрален“ между мнозинството „Орешарски“ и неговите опоненти. Къде обаче конституцията изисква такава неутралност? Олицетворението на нацията не означава президентът да е безгласна буква и посредник между всякакви позиции, било то дълбоко вредни и погрешни. Ако той прецени, че дадено правителство сериозно е нарушило правилата на демокрацията, е длъжен да го каже и да заеме страна. Въпреки тежките медийни атаки, Плевнелиев го направи и това му прави чест. Да, намразиха го доста хора, но важното е, че позицията му беше правилна.
Всички аргументи за „захвата“ на управлението на Орешарски се оказаха обосновани, а „захваналата“ го групировка успя да съсипе и четвъртата по големина банка в страната. Заставайки срещу тези политико-икономически сили, президентът показа трезва и вярна преценка на ситуацията в страната без да се превръща в конкурентно правителство, без да създава собствени политически субекти, да инженерства и пр.

3. Отношения с обществото

Плевнелиев не остана неутрален и между протестиращи и контрапротестиращи. Той се конфронтира с Бареков, Нина Гергова, Сидеров и т. н., както и с медийно-финансовата им опора. Време е ясно да бъде казано, че това бе правилната позиция: инженерните опити за създаване на „контра протест“ не биваше да получават санкция от авторитетна институция.
По времето на първото служебно правителство Плевнелиев трябваше да балансира, да посредничи, да опитва да включва представители на февруарските протести в дискусии, граждански съвети и т. н. Тук той нямаше някакви особени успехи, но все пак успокои ситуацията и допринесе тя да стане управляема след рязката ескалация на напрежение при оставката на Борисов.

4. Служебни правителства

Две служебни правителства – като цяло успешни. Едното въведе ограничения на концентрацията на държавни пари в банки, с което показа, че е наясно с проблемите в този сектор. Другото удържа банковата стабилност в труден момент. И двете проведоха честни избори, с изключение на „Костинбродската афера“, вина за която определено носят други – до един противници на президента.

5. Политики

Като цяло президентът е изразявал подкрепа за политики, които произлизат от център-дясното. Това е разбираемо с оглед на политическия му произход като кандидат на ГЕРБ. Извеждането на санирането на сгради като приоритет е негова заслуга – ползата от това тепърва ще се оценява, но има резон да се търси енергоспестяване след като сме на последно място по енергийна ефективност в Европа. Ограничаването на концентрацията на държавни средства в банките също може да се сложи на неговата сметка.
По принцип, президентите не могат да налагат политики – основната тежест тук е върху правителството. Все пак чрез правото на вето и особено по време на служебни кабинети президентите дават индикация за предпочитаните от тях политики. Първанов беше по-амбициозен от това и се опита да наложи т.нар. Голям шлем – крахът му ясно показва, че президентът не може, а и не бива да се изживява като генератор на основни политики. Институцията просто няма ресурс за тяхното поддържане и провеждане.

6. Обвинения в корупция и зависимост

Цели медийни групи произвеждаха месеци наред обвинения от този сорт. Бяха мобилизирани и барековци, и воленовци, и други подобни герои на политическия инженеринг. Като резултат – нищо. Най-важното – приятели на президента не са ставали шеф на ДАНС, не са се опитвали да контролират финансови регулатори, прокуратура, ВСС и пр. Нито пък са правили манипулации на изборите със зрелищни „афери“.
Да, президентът сигурно има приятели и съмишленици, но те не се опитват да хванат държавните институции така, че те да „ослепеят“ за проблеми в банката им (например). Или пък да се опитват да я рефинансират с държавни пари.

7. Гафове

Дал Господ. Повечето от тях са по-скоро комични, като Колорадските планини и изтеклите файлове със заглавие „мангали“ в началото на мандата. Тези гафове са сигнал за липса на административен опит, както и за организационни проблеми в президентския екип. Плевнелиев тръгна с млади и като цяло неопитни кадри. Това беше съзнателно решение, за да се избегнат зависимости от обръгнали и оплетени в стари връзки играчи.
Цената на това решение са повечкото гафове, но пък то си има и предимства. Президентът направи и персонални гафове, обаче, като спомените му за митингите около 10 ноември. Като цяло всичко това е незначително, но оставя лош привкус и вреди на имиджа му, особено имайки предвид постоянния фокус на противниците му върху подобни истории.

8. Екип

Въпреки младостта на хората в него, този екип успя да даде гръбнака на две успешни служебни правителства. На фона на изключително трудната ситуация за страната, фактът, че като цяло бяха вземани съдържателно правилни решения, е добър атестат за екипа от секретари и съветници.

9. Откровени слабости

Вицепрезидентът. За пръв път сме свидетели на вицепрезидент, който очевидно не е политически съмишленик на титуляра, но продължава да стои на поста си и не подава оставка. Макар и изолиран от важни решения, този вицепрезидент играе ролята на „черна станция“, която хвърля сянка на официално заявени позиции. Лош прецедент, който не бива да става конституционна традиция в никакъв случай.

10. Обществени възприятия - имидж

Благодарение на три фактора обществените възприятия за президента са по-негативни, отколкото дейността му заслужава. На първо място това са масираните негативни кампании срещу него в част от медиите. Плевнелиев имаше висок рейтинг в началото на 2013 г., но той пострада значително, когато се конфронтира с Пеевски-Василев-Орешарски и подкрепящите ги медии. Второ, президентът не е естествен комуникатор, когото медиите необяснимо да обичат. Трето - гореспоменатите гафове.

11. Шансове за преизбиране

Шансовете за преизбиране зависят основно от стратегията на ГЕРБ. Към момента сигналите, които идват оттам, са по-скоро негативни, но ситуацията е динамична и може да се промени. Създаването на собствен политически субект не е в публично-известните планове на президента, а и не изглежда реалистична стратегия. Има варианти, в които Плевнелиев може да се окаже добър избор за ГЕРБ: той е доказал, че без да губи собствена физиономия, може да си взаимодейства с ГЕРБ и Борисов. Така или иначе, трудно е да се даде по-ясна прогноза към настоящия момент.
В заключение, таблицата по-долу онагледява този анализ чрез мои оценки от 0 до 10 (по-висока оценка – по-добро представяне) като използва президентстването на Първанов за сравнение. Дори да се абстрахираме от точните стойности на индикаторите, таблицата дава представа за силните и слабите страни на двамата президенти:

-----
* Анализът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може да прочетете ТУК.