четвъртък, 18 декември 2014 г.
вторник, 16 декември 2014 г.
Новини
Пред Комисията по дискриминация Волен Сидеров е внесъл жалба,
че е дискриминиран в сравнение с министър Москов и системно не получава същата подкрепа,
когато говори срещу циганите, циганската престъпност и мерките срещу нея.
„Който е против политиката на лишаване на ромските гета от
спешна помощ защитава побоищата на лекари. В резултат на тази защита се случи
нов побой над лекари.“ Из анализите на водещи коментатори.
Отново откриха причината за бедите на България. Това са
либералите, които защитават циганите, вместо да защитят мнозинството от самото
него.
Министър Иванов е помолил министър Москов да не изпраща
бърза помощ на повиквания на магистрати, докато последните не се поправят и не
спрат да нарушават законите на страната.
На разговор с Меркел, Бойко Борисов заяви категорично, че не би превърнал ГЕРБ в
националистическа партия, подобно на Виктор Орбан. Той допълни, че не би се поддал
на натиска на партии като Атака и НФСБ, но ако Реформаторският Блок приеме присърце
национализма и получи европейска санкция за това – ще си помисли пак.
Според Петьо Блъсков и Юлий Москов съдебната реформа е опасна
и ненужна. Тя ще доведе до овладяване на Софийски градски съд от други.
Алексей Петров изложи вижданията си за проблемите на
българското общество в обширно интервю пред Сашо Диков.
Внукът на Тодор Живков стана победител в „Биг Брадър 7“ точно 30 години след 1984 г.
понеделник, 15 декември 2014 г.
Съдът като съдба, прокуратурата като неин пророк (от КлубZ)
Запазването на статуквото не е от полза за никого
Снимка Веселин Боришев
Даниел Смилов
През последните десетина дни недъзите на съдебната система отново грозно се оголиха с обвинения от страна на посланици в корупция, съмнителни инциденти с магистрати, неслучайно разпределение на дела и пр. Тази система отдавна е отражение на най-смущаващата черта на българската обществено-политическа уредба: фаталистичната убеденост, че нищо не може да се направи и силният все ще му намери колая. Прокуратурата стана пророк на тази съдба с невероятната си способност да се присламчва и обслужва политически силните на деня: днес с едните, утре с другите, после пак с първите, докато законът не се превърне в компаньонка на властта.И, о, чудо! Костинбродските бюлетини първо проговориха и споделиха, че са били подготвяни за грандиозна фалшификация на вота. После загубиха езиковите си дарби, а сега вече май напълно предадоха богу дух. С проговорилите тефтерчета стана същото контра-чудо – и те замлъкнаха, дори взеха, че изчезнаха мистериозно (макар и прозаично, при облекчаване на пазителя им в храстите). Случайният подбор на съдиите пък подбира все трима от тях, напук на всички статистически закономерности. Както става и със синдиците на фирми, на които им назначават охрана за по 30 000 лв. месечно, уж за да не бъдат окрадени, а всъщност – май точно обратното. Банкер № 1 за една нощ стана поръчител на пишман убийство и в банката му влязоха разследващи органи. Поръчаният-недоубит пък продължава да контролира медии и фирми без да притежава нищо, но правен проблем в това няма и т. н., и т. н.
Само чудо може да спре чудесата в съдебната ни система, която уж е сляпа, а все цели и удря на едни и същи, предвидими места. Ако използваме познавача на модерната държавност Макс Вебер, нужно е „разомагьосването“ на съдебната власт, поставянето й на основата на формални правила. Една разомагьосваща реформа е съдбовна за настоящото правителство, защото тя е едно от нещата, чрез които то може да докаже смисъла на собственото си съществуване.
От тази гледна точка е необходимо максимално бързо правителството да излезе със своите предложения, за да започне дискусия по тях, да се даде и времева рамка за тяхната реализация. Като цяло започва да става притеснително, че подробна правителствена програма и досега отсъства. Коалиционното съгласие беше постигнато по доста абстрактни правителствени приоритети, които трябва да бъдат конкретизирани в ясни планове за действие. Накратко, 100-те дни толеранс вече се изнизват със скоростта на коледна ваканция.
Нови институции или нови хора?
Първият въпрос, на който трябва да си отговорим, е каква е основната цел на реформата в съдебната сфера: нови хора по върховете или нови институции? Досега промяната на институциите се е използвала основно, за да се сменят хората по върховете, а това винаги остава лош вкус и е нарушение на принципите на конституционализма. От друга страна, обаче, всички имат огромно основание да се притесняват, че със сегашните ВСС и Главен прокурор нищо позитивно в съдебната сфера не може да се случи. Затова мнозина симпатизират на призива на Радан Кънев за колективна оставка на членовете на ВСС, като необходимо признание за неспособността им да си свършат работата.Парадоксът на ситуацията е в това, обаче, че от институционална гледна точка нашата система създава сериозни гаранции за независимост, от които самите магистрати не се възползват. Малко съдии и прокурори по света са по-институционално независими от нашите и въпреки това влиянието на външни фактори върху системата е голямо: и по политическа, и по корпоративна линия. Основният проблем е, че съдебната система не е доказала, че сама може да се защитава от подобен натиск, сама да отстранява подалите се на него нейни членове. За съжаление ВСС действа по скоро на принципа „гарван гарвану око не вади“.
Ако това е основният проблем, нито само нови институции, нито само нови хора ще го решат. Трябва да се подобри драматично професионалната етика в системата, да се създаде вътрешна нетърпимост към нарушителите. Заетата позиция от страна на групи съдии към административните безобразия в ключов софиийски съд е добър сигнал в тази посока, но той трябва да е много по-масов, да създаде истински натиск за промяна. Също така, етическата комисия към ВСС трябва да е проактивна, сама да открива проблеми, ежедневно да налага етичните правила в практиката на съдии и прокурори чрез дисциплинарната си политика. Към момента както комисията, така и целият ВСС са чисто реактивни органи, които трябва едва ли не да бъде молени да се сезират и го правят само в краен случай, при голям обществен натиск. Тази ситуация е позорна за системата – едно такова поведение само по себе си уронва престижа на магистратите.
С две думи, да, и нови институции ще помогнат, и нови хора по върховете биха били от полза, но основното е промяната на манталитета на самите магистрати, на отношението им към тяхната работа, към стандартите на поведение, които трябва да спазват. В този смисъл, при назначаването – особено на висши магистрати - изборът трябва да става при максимална публичност, широко участие на магистратската общност, която като цяло да поеме отговорност за него, публични изслушвания на кандидатите, широк консенсус върху приемливостта и качествата на кандидатурата им.
Политическата квота
Много се е изприказвало за премахването на т. нар. политическа квота във ВСС, 11 членове на който се избират от парламента (при 25 членове общо). Премахването на тази квота, както и намаляването й би било грешка, според мен. Няма международни стандарти, които да изискват нещо такова. Сегашната ситуация е съобразена с изискванията на Венецианската комисия (за мнозинство на магистрати/съдии в подобни органи), а пък международните гилдийни асоциации на съдиите са заинтересована страна – естествено е те да искат да се самоуправляват в максимална степен. Въпросът е дали българските съдии с нещо са заслужили такова самоуправление и скъсването на всякаква възможност за отговорност на системата пред обществото като цяло? Отговорът на този въпрос е ясен, но по-важното е, че парламентарната квота е необходима форма на относителен контрол и баланс между властите. Трудно може да се твърди, че точно тя е по-проблемна в сравнение с останалата част от ВСС.Разделянето на ВСС на съдебен и прокурорски панел
Тази идея е разумна и въпросът е само как да се проведе по най-добър начин. Първо, конституционните препятствия пред нея не са сериозни: в най-тежкия случай тя би изисквала обикновена поправка на основния закон, а според мен би могла да се извърши и само по законодателен път, тъй като може да не се променят пълномощията на конституционно установени органи, а само да се въведат нови правила по упражняването им.
Един вариант би бил ВСС рутинно да действа разделен на съдийски и прокурорски панел, като пленумът потвърждава формално всички решения на панелите. Само в извънредни случаи, засягащи интересите на системата като цяло, пленумът би разглеждал решенията на панелите по съдържание. Например, ако евентуално решение на даден панел среща голямо публично неодобрение, или когато се повдигат етични и професионални проблеми, засягащи функционирането на системата като цяло и т. н. Една такава реформа не би трябвало да изисква дори конституционна поправка, ако се разпишат внимателно правомощията на отделните панели и пленума на ВСС.Една от слабостите на разделянето е в това, че прокуратурата може съвсем да остане изолирана и под абсолютния контрол на Главния прокурор. Затова е добре парламентарната квота да се запази и тя да участва цялата в прокурорския панел. При съдебния панел нещата стоят по подобен начин, макар че разликата е в това, че там огромното мнозинство ще са съдии: това е така, защото прокурорите и следователите няма да участват, а парламентът така или иначе избира голямо количество съдии в собствената си квота. Ако съдийският панел е от 19 души, например, в него съдиите – ex officio и избрани от магистрати – ще са 8, а парламентът винаги избира от своите 11 между 5 и 6 съдии. По този начин със сигурност съдиите ще доминират с общо 13-14 места (най-малко), но ще има все пак и представители и на други професии, парламентарна квота и пр., които биха били някаква гаранция срещу самоизолация и липса на отчетност.
Отговорност на Главния прокурор пред НС
За реализацията на тази идея конституционна поправка е задължителна и въпросът е дали тя може да стане без ВНС. Според сегашната юриспруденция на КС най-вероятно е такава обикновена поправка да бъде обявена за противоконституционна. Така че без ново тълкувателно решение на КС, подобна реформа не би могла да се проведе. Въпросът е необходима ли е?Аргументите в нейна полза са, че ВСС се оказа доста беззъб в контролирането на дейността на прокуратурата. Например, макар че има сериозни притеснения за политически слугинаж от нейна страна, никога ВСС не ги е разглеждал сериозно, като системен проблем. Ако са вземани решения, то те са засягали прокурори на по-ниски нива, а дейността на Главния прокурор е оставала незасегната. Защо ВСС се проваля в тази си функция на надзирател на прокуратурата е неясно. Не е вярно, например, че прокуратурата има мнозинство във ВСС: ако има такова, то не е плод на формалните правила, което показва, че дори те да се сменят, проблемът може да остане.
В тази ситуация, пътищата са два. Единият е да се опита трудна конституционна поправка (с евентуална промяна на практиката на КС). Другият е да се търсят начини да се подобри надзора на ВСС върху прокуратурата и най-вече върху дейността на Главния прокурор. Вторият вариант е може би по-реалистичен и правителството не трябва да залага всичко на първия, който може да се окаже блокиран.
В заключение, време е за ясни стъпки, предложения и план за действие от страна на правителството, но е време също така и самите магистрати да застанат искрено зад идеите за реформи. Запазването на статуквото не е от полза за никого – то ще срине още повече доверието и в съдебната власт. Ново начало е необходимо и надеждата е, че и политиците и съдебната власт ще се възползват от настоящата възможност. Съдбата дава на съда втори шанс, но е добре и той, и прокуратурата да не го пропуснат.
събота, 13 декември 2014 г.
Интервю по БНР, Радио България
публикувано на 13.12.14 в 06:00 / 107 преглеждания
http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100497349/programata
Програмата на Радио България в събота води Илиана Райчева. Темите:
Крехка надежда и желание за стабилизация – изводите от декемврийското издание на редовния „Политически и икономически индекс“ на ГАЛЪП анализира директорът на социологическата агенция Първан Симеонов.
Крехка надежда и желание за стабилизация – изводите от декемврийското издание на редовния „Политически и икономически индекс“ на ГАЛЪП анализира директорът на социологическата агенция Първан Симеонов.
Компромисът като част от българския политически живот – коментар на доц. Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии.
Собствен товар не тежи – минути за български бит, традиции и фолклор – за житейската съдба и уроците, с които ни дарява животът, преплетени в българската традиция разсъждава Албена Безовска.
Коментарите си за програмата на Радио България можете да споделите във . Писмата ви очакваме и на e-mail: den@bnr.bg.
Звуковият файл на програмата от деня е достъпен в течение на 1 седмица след публикуването й. Желаещите да чуят програми от деня до 3 месеца назад могат да изпращат заявките си на e-mail: digitalbroadcasting@bnr.bg.
Собствен товар не тежи – минути за български бит, традиции и фолклор – за житейската съдба и уроците, с които ни дарява животът, преплетени в българската традиция разсъждава Албена Безовска.
Коментарите си за програмата на Радио България можете да споделите във . Писмата ви очакваме и на e-mail: den@bnr.bg.
Звуковият файл на програмата от деня е достъпен в течение на 1 седмица след публикуването й. Желаещите да чуят програми от деня до 3 месеца назад могат да изпращат заявките си на e-mail: digitalbroadcasting@bnr.bg.
Култура, Русия, държава и сигурност (от портал "Култура", препечатано в "Дневник")
http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/12/13/2437460_kultura_rusiia_durjava_i_sigurnost/?ref=yellow_fp
Фотограф: Цветелина Белутова
Публикуваме текста на Даниел Смилов от портала "Култура".
Българският език е особено богат, но не с това, че имаме речников фонд за всеки нюанс, а поради факта, че сме свикнали с малко думи да изразяваме сложни и абстрактни идеи. Е, не винаги се получава, а и често се объркваме при изказа. Мислим си, че сме казали нещо, а то излязло друго, в резултат на което се разбираме или изпокарваме почти без думи. А после се оказва, че важното е останало недоизказано. И тук нямам предвид изявленията на министър Москов за линейките в ромските гета, а правя далеч по-обща и всеобхватна констатация, отнасяща се направо към българския натюрел.
Та като стана дума за Москов, думата "Русия" е особено експлозивен синтез в родния език: в нея влагаме толкова много и различни значения, че един добронамерен папуаски антрополог направо би се объркал и би ни взел за шизофреници. Та нали при самото произнасяне на тази дума някои се просълзяват, други стават и козируват, трети се попипват за портфейла и се усмихват замечтано, четвърти се изриват, запенват и започват да се оглеждат параноично, пети стягат куфарите и се приготвят за изнасяне в западна посока и т.н. При толкова различни психосоматични реакции е странно, че вместо да ги обозначим с отделни думи, ги свеждаме само до две категории: русофили и русофоби.
При такъв радикален редукционизъм няма как да не се случат недоразумения. Непрекъснато се чуват, например, оплаквания от русофили, които не са признати за такива, защото не се просълзяват и не козируват като чуят заветната парола. В подобна ситуация са и русофобите, които не се оглеждат уплашено или са в невъзможност да се организират бързо за евакуация. От гледна точка на езиково богатство е добре, че напоследък взе по-широко да се използва думата "рубладжия", която внася известна яснота. Но и тя поставя в неловко положение цели колони от хора – тези, които вземат рубли по дълбоко убеждение, да речем.
Ако беше само думата "Русия", проблемът щеше да е просто лингвистичен куриоз. Но в подобна ситуация сме и с думи като "култура", "държава" и "сигурност". А най-тежко става положението, когато започнем да комбинираме тези думи в изречения – тогава объркването става пълно. Редовно ще чуете следните комбинации, например:
– "Без Русия нямаме ни държава, ни сигурност, ни култура";
– "Руската култура е гръбнакът на Държавна сигурност";
– "Русия е заплаха за държавната ни сигурност и по културна линия";
– "Културата на Русия е по-съдържателна и по-държавническа от тази на Запада, това е сигурно";
– "Руската държава и сигурност не трябва да се бъркат с руската култура" и т.н, и т.н…
Комбинаториката на четирите думи и нейните практически употреби водят до създаването на странни антропо-политически типажи. Например, десен консерватор апокалиптик, възхваляващ руската култура като критика на повърхностността на либералния Запад. Или пък ляв интелектуалец трибун, хвалещ Путиновата политика като изобличител на злините на световния капитализъм. Или пък десни консерватори, които са против Русия, но и против либерализма, който за тях е твърде евро-коректен, евро-гей и направо евро-цигански.
Как може да се отсее плявата от зърното? Как може едни и същи думи да означават толкова много различни неща? Ако дума може да означава почти всичко, то тя почва да означава почти нищо. Така че първото логично предложение за изход от ситуацията е радикална замяна на четирите гореспоменати думи с думата "нищо". С такава една незначителна езикова реформа ще бъдат автоматично решени парещи проблеми за страната. Например, вместо "комисия по културата", ще имаме в парламента "комисия по нищото" – наименование, което далеч по-точно ще отразява нейната функция, а и ще даде възможност не само на Слави Бинев, но и на депутати, които не стават за нищо, да участват активно в дейността й. Вярно е, че комисията би се разраснала по този повод, но това само би й придало допълнителна тежест.
По същата логика автоматично бихме си отговорили на въпроса "Каква е цената на спирането на руския проект Южен поток?", зер цената за спирането на нищожен проект не трябва да е много висока. А помислете си колко добре би било, когато френският посланик вместо обвинителното "Няма държава!" е принуден да изрече (поради езиковата реформа) успокоителното "Няма нищо!", което може да се тълкува и като "Не се притеснявайте, карайте си, както си знаете!" Е, ще има и известни неудобства, свързани с реформата: кой би си публикувал дълбочинните анализи в портал "Нищо", например?
Затова все пак е по-добре думите да значат нещо, да имат смисъл, а не само да предизвикват психосоматични реакции, което било основната им функция според някои упадъчни постмодернисти (като Р. Барт). Като почитател на позитивната наука аз призовавам за изясняване на значението на гореспоменатите думи и изрази, както и за по-дисциплинирана употреба на всяко едно от значенията им. Започвам със себе си:
Русия: Кат Русия няма втора и тя се възприема като слънцето и въздуха от мнозина в България, но всъщност става дума за един културно близък на нас народ, който за съжаление все още се бори да реализира идеалите на демокрацията и самоуправлението, и чийто режим напоследък стана агресивен и анексира чужда територия, заплашвайки съседите си и опитвайки се да разедини, отслаби и дестабилизира дори държави от ЕС и НАТО, от които ние сме интегрална част.
Държава: За мнозина у нас това е апарат за оказване на натиск върху тези, които са ти неудобни, с цел извличане на материална изгода, но поради тази широко разпространена дефиниционна грешка се създава впечатлението, че у нас държава няма, защото държавата не е такъв апарат, а точно обратен апарат, който обслужва интереса на всички граждани, отнася се с еднакво уважение към тях, не ги дели на "наши" и "ваши", нито по роднинска, нито по приятелска, нито по етническа линия, и който действа по общи правила, а не търси повод да се отклони от тях с извинението, че има и граждани, които го правят, като в твърдението "няма да пратя линейките в ромското гето, защото лекари са били набити от роми."
Сигурност: Сигурност е такова състояние, в което на първо място има държава, а не тръба, която някоя друга държава охранява.
Култура: Културата е не само вниманието и вещината, но и отговорността, с която се отнасяме към думите и произтичащото от тях.
Фотограф: Цветелина БелутоваБългарският език е особено богат, но не с това, че имаме речников фонд за всеки нюанс, а поради факта, че сме свикнали с малко думи да изразяваме сложни и абстрактни идеи. Е, не винаги се получава, а и често се объркваме при изказа. Мислим си, че сме казали нещо, а то излязло друго, в резултат на което се разбираме или изпокарваме почти без думи. А после се оказва, че важното е останало недоизказано. И тук нямам предвид изявленията на министър Москов за линейките в ромските гета, а правя далеч по-обща и всеобхватна констатация, отнасяща се направо към българския натюрел.
Та като стана дума за Москов, думата "Русия" е особено експлозивен синтез в родния език: в нея влагаме толкова много и различни значения, че един добронамерен папуаски антрополог направо би се объркал и би ни взел за шизофреници. Та нали при самото произнасяне на тази дума някои се просълзяват, други стават и козируват, трети се попипват за портфейла и се усмихват замечтано, четвърти се изриват, запенват и започват да се оглеждат параноично, пети стягат куфарите и се приготвят за изнасяне в западна посока и т.н. При толкова различни психосоматични реакции е странно, че вместо да ги обозначим с отделни думи, ги свеждаме само до две категории: русофили и русофоби.
При такъв радикален редукционизъм няма как да не се случат недоразумения. Непрекъснато се чуват, например, оплаквания от русофили, които не са признати за такива, защото не се просълзяват и не козируват като чуят заветната парола. В подобна ситуация са и русофобите, които не се оглеждат уплашено или са в невъзможност да се организират бързо за евакуация. От гледна точка на езиково богатство е добре, че напоследък взе по-широко да се използва думата "рубладжия", която внася известна яснота. Но и тя поставя в неловко положение цели колони от хора – тези, които вземат рубли по дълбоко убеждение, да речем.
Ако беше само думата "Русия", проблемът щеше да е просто лингвистичен куриоз. Но в подобна ситуация сме и с думи като "култура", "държава" и "сигурност". А най-тежко става положението, когато започнем да комбинираме тези думи в изречения – тогава объркването става пълно. Редовно ще чуете следните комбинации, например:
– "Без Русия нямаме ни държава, ни сигурност, ни култура";
– "Руската култура е гръбнакът на Държавна сигурност";
– "Русия е заплаха за държавната ни сигурност и по културна линия";
– "Културата на Русия е по-съдържателна и по-държавническа от тази на Запада, това е сигурно";
– "Руската държава и сигурност не трябва да се бъркат с руската култура" и т.н, и т.н…
Комбинаториката на четирите думи и нейните практически употреби водят до създаването на странни антропо-политически типажи. Например, десен консерватор апокалиптик, възхваляващ руската култура като критика на повърхностността на либералния Запад. Или пък ляв интелектуалец трибун, хвалещ Путиновата политика като изобличител на злините на световния капитализъм. Или пък десни консерватори, които са против Русия, но и против либерализма, който за тях е твърде евро-коректен, евро-гей и направо евро-цигански.
Как може да се отсее плявата от зърното? Как може едни и същи думи да означават толкова много различни неща? Ако дума може да означава почти всичко, то тя почва да означава почти нищо. Така че първото логично предложение за изход от ситуацията е радикална замяна на четирите гореспоменати думи с думата "нищо". С такава една незначителна езикова реформа ще бъдат автоматично решени парещи проблеми за страната. Например, вместо "комисия по културата", ще имаме в парламента "комисия по нищото" – наименование, което далеч по-точно ще отразява нейната функция, а и ще даде възможност не само на Слави Бинев, но и на депутати, които не стават за нищо, да участват активно в дейността й. Вярно е, че комисията би се разраснала по този повод, но това само би й придало допълнителна тежест.
По същата логика автоматично бихме си отговорили на въпроса "Каква е цената на спирането на руския проект Южен поток?", зер цената за спирането на нищожен проект не трябва да е много висока. А помислете си колко добре би било, когато френският посланик вместо обвинителното "Няма държава!" е принуден да изрече (поради езиковата реформа) успокоителното "Няма нищо!", което може да се тълкува и като "Не се притеснявайте, карайте си, както си знаете!" Е, ще има и известни неудобства, свързани с реформата: кой би си публикувал дълбочинните анализи в портал "Нищо", например?
Затова все пак е по-добре думите да значат нещо, да имат смисъл, а не само да предизвикват психосоматични реакции, което било основната им функция според някои упадъчни постмодернисти (като Р. Барт). Като почитател на позитивната наука аз призовавам за изясняване на значението на гореспоменатите думи и изрази, както и за по-дисциплинирана употреба на всяко едно от значенията им. Започвам със себе си:
Русия: Кат Русия няма втора и тя се възприема като слънцето и въздуха от мнозина в България, но всъщност става дума за един културно близък на нас народ, който за съжаление все още се бори да реализира идеалите на демокрацията и самоуправлението, и чийто режим напоследък стана агресивен и анексира чужда територия, заплашвайки съседите си и опитвайки се да разедини, отслаби и дестабилизира дори държави от ЕС и НАТО, от които ние сме интегрална част.
Държава: За мнозина у нас това е апарат за оказване на натиск върху тези, които са ти неудобни, с цел извличане на материална изгода, но поради тази широко разпространена дефиниционна грешка се създава впечатлението, че у нас държава няма, защото държавата не е такъв апарат, а точно обратен апарат, който обслужва интереса на всички граждани, отнася се с еднакво уважение към тях, не ги дели на "наши" и "ваши", нито по роднинска, нито по приятелска, нито по етническа линия, и който действа по общи правила, а не търси повод да се отклони от тях с извинението, че има и граждани, които го правят, като в твърдението "няма да пратя линейките в ромското гето, защото лекари са били набити от роми."
Сигурност: Сигурност е такова състояние, в което на първо място има държава, а не тръба, която някоя друга държава охранява.
Култура: Културата е не само вниманието и вещината, но и отговорността, с която се отнасяме към думите и произтичащото от тях.
четвъртък, 11 декември 2014 г.
вторник, 9 декември 2014 г.
Коалиция, компромис, реформи: речник на чуждиците (от КлубZ)
Даниел Смилов
На първо място, нещо спешно: ако някой е поствал снимки на Хитлер и се е възторгвал от Третия Райх, той просто не може да бъде назначен в правителството или на каквато и да било политически представителна длъжност. Крипто-нацистите са отвъд чертата на допустимото.
Оттук нататък могат да започнат по-теоретични разсъждения за смисъла от коалиционното управление и границите на възможните компромиси. Този текст предлага набор от дефиниции и класификации с надеждата да внесе някаква яснота по отношение на тези чуждици и понятия.
Компромис: Отстъпване от предварително заявени позиции и ценности, за да се постигне съгласие с други хора.
Компромисите биват допустими и недопустими, оправдани и неоправдани.
Недопустим компромис: Когато се отстъпва от позиции и ценности, ключово важни от гледна точка на (политическия) морал и професионалната етика. С такъв тип компромиси човек изпада или от дадена нравствена, или от професионална общност. По същия начин стоят нещата и с политическите партии и коалиции. Управляващите бяха на път да се дискредитират с евентуалното отстраняване на Исмаилов, но успяха да избегнат падението. Сега, обаче, се готвят да го сторят с премахването на новините на турски от централната телевизия. Ясно е, че този ход е смислен единствено от призмата на символната политика на идентичността: да се покаже на българските турци, че езикът им не е достоен за БНТ1, пък било то и за десет минути на ден в най-заспалата част на деня. Кому е нужно това? Допустимо ли е в една съвременна демокрация хората да се отнасят помежду си с такъв тип показни самоналагания, каквито могат да се срещнат в африкански племена и патриархални комуни? Новините по БНТ1 не са нищо повече от знак на уважение към дадена общност. Свалянето им е зачертаването на този знак. Просто е за разбиране и не позволява да се шикалкави по въпроса: той поставя ясна черта, която не може да се преминава.
Назначаването на крипто-нацисти е проблем от същия характер. Да, не е добре да се лепят етикети на хора, без те да се познават лично. Възможно е въпросният господин – за когото изтече информация в медиите - да е поствал снимки на Хитлер инцидентно и да се е възторгвал от Третия Райх в моменти, за които сега да съжалява. Но когато някой предлага такъв човек за висок публичен пост, трябва да е абсолютно сигурно, че кандидатът е изживял нужната еволюция, че е отхвърлил проблематичните си възгледи. При липсата на подобна информация, кандидатурата е неприемлива.
ПФ като цяло влязоха в много силна серия на кандидатури и ходове, които могат да бъдат класифицирани като водещи до недопустими компромиси.
Слави Бинев не е нацист, а е каратист и архонт. Проблемът с него е, обаче, че от професионална гледна точка няма допирни точки с културата и нейното менажиране, а е предложен да ръководи точно комисия по култура и медии. Опитът му като собственик на чалготеки и музикални клубове не му е плюс, нито пък конфликтите му с публичните медии по повод на това, че не е бил „достатъчно отразяван“. Заемането от подобни хора на отговорни позиции дискредитира институциите в професионално отношение. Но все пак в случая „Бинев“ има няколко смекчаващи „вината“ обстоятелства, които не могат да не бъдат отчетени. На първо място, парламентаристите не трябва да са задължително експерти: Бинев може да е „представителен“ за хората и без да е особен специалист в дадена област. На второ място, комисиите в парламента са колективни органи и ролята на председателя не е решаваща. Трето – и най-важно – хората носят крайната отговорност за депутатите, които изпращат в НС. Ако се окаже, че много от тези депутати не стават за нито една комисия, вината не е основно на депутатите. Като се гласува трябва да се мисли! В този смисъл, случаят „Бинев“ е граничен и по-сложен от останалите, което не отменя правото на гилдиите на хората на културата да се чувстват обидени и гневни.
Коалициите могат да стъпват само на допустими компромиси. Когато започнат да преминават чертите на допустимото, те се делегитимират. Настоящата управляваща коалиция, заради поведението на ПФ, е доста често на ръба, а като че ли с новините на турски се готви да отиде отвъд него. ГЕРБ и РБ са длъжни съвместно да водят разговорите с ПФ по подобни поводи. Комично и безотговорно е да се прехвърля на РБ горещият картоф – ПФ - с твърдението "вие ги искахте в коалицията". Все едно ГЕРБ са имали други опции и заради РБ са се съгласили за ПФ. Кои бяха тези други опции, освен правителство, зависимо от ДПС? Затова ГЕРБ да не се прави на арбитър в някакъв измислен спор между РБ и ПФ: спорът е между ПФ и здравия разум, и политическия морал, а при такъв спор място за арбитраж няма.
ПФ, от своя страна, сигурно осъзнава, че част от неговите ходове и номинации играят една единствена функция - хората в един момент да си кажат: по-добре ДПС, отколкото налудни политически формации. Ако това е целта, ПФ доста успешно се справят засега.
Оправдан и неоправдан компромис: Оправданият компромис е такъв допустим компромис, при който съгласяващите се постигат високи цели, които не биха били постигнати без съответното отстъпление от първоначално заявени позиции.
Коалицията от четири много различни партии е сложна конструкция, при която всички от участниците трябва да се откажат от поне някои от своите цели и позиции. Идеята да се постигнат други цели – добро управление, реформи – които да оправдаят тези компромиси.
Как стоят нещата на този фронт?
Миналия петък беше съобщено, че РБ е договорил с ПФ подкрепа за комисия „Кой“ за сметка на свалянето на новините на турски. Да, такава комисия е безспорно необходима, но оправданият компромис на първо място трябва да е допустим. Този не е, както стана дума по-горе, затова трябва да се опитат още разговори, в които и ГЕРБ да вземе активно участие. Комисия, която да обследва корпоративно-медиийните зависимости в страната е от ключова важност и тя е една от политиките, които биха оправдали оставането на настоящата коалиция на власт. Други такива политики и реформи са следните:
- Ясна позиция по „Южен поток“. Дотук новото управление издържа теста и устоява на натиска от Русия, който само ще се засилва. Проевропейско правителство в настоящата ситуация е задължително за България. Всяко ново вживяване в ролята на Троянски кон би било пагубно за дългосрочните шансове на страната;
- Съдебна реформа. Както стана ясно, и прокуратурата, и съдът са в окаяно положение. С прокуратурата проблемът е, че има сериозни съмнения, че се използва за разправа с политически и бизнес конкуренти, както и като чадър за „свои“. („Какви съмнения“ би казал някой посланик, който не го е страх от саморазправа – „направо си е сигурно“.) Подобна сигурност вече беше заявена и по отношение на корупцията в съда. Трябва ясно да се каже, че докато общественият фокус е върху прокуратурата от известно време, голямата корупция си е в гражданските съдилища, защото споровете за най-много пари са там. Случайно разпределение неслучайно няма;
- Здравната реформа има енергичен и дори харизматичен патрон под формата на доктор Москов. Освен енергия ще е хубаво и да има яснота за посоката, обаче, както и известна умереност в определени изказвания. По случая със Спешната помощ, министърът е прав да иска бързи мерки за защита на докторите, но спирането на линейките за гетата не може да бъде подобна мярка – тя нарушава базови права на хората;
- КТБ и стабилността на банките. Нека да не се лъжем – историята с КТБ е огромен стрес за цялата страна. Първо е важно ситуацията да се успокои като се възвърне доверието в банковата система като цяло на предкризисните му нива. Не по-малко важно е да не се замитат и следите на случилото се. Безобразие е, че Цветан Василев още се разхожда из Белград, а не е в страната да отговаря за фалита. Перверзия би било, ако Делян Пеевски – дългогодишен близък съратник на въпросния господин – продължава да се държи като ни лук ял, ни лук мирисал, та дори да иска сам да дава решения на проблема с проектозакони и пр. Една комисия „Кой“, която да се разпростре и върху този казус е ключово необходима. За тази комисия е нужна политическата воля на новото мнозинство и най-вече на ГЕРБ. Ако тази комисия зависи от ДПС и самия Пеевски – по-добре да не ни занимават с многострадални геновеви.
Това са някои от най-важните измерения – политики и реформи, които биха направили от настоящата коалиция не само допустим (какъвто тя като цяло е), но и оправдан компромис. Други такива реформи се очакват в образованието, администрацията, електронното правителство и пр., и пр. За всичко това се иска много работа както и натиск, и подкрепа от гражданите. 2013 г. показа, че оставен сам на себе си, политическият фермент на обществото е егоистичен, безотговорен и направо крадлив.
За съжаление, гражданската отговорност не се снема с гласоподаването – необходими са почти целогодишни усилия. Тези усилия трябва да са не само критични, а да насърчават и доброто, където го има. Аристотел, който е казал повечето от важните неща за политиката, е настоявал върху ценността на мярата. Близо сме до Атина – да опитаме да сме повече аристотелианци и по-малко балканци в политически план. А ако някой патриот се затюхка, че ще загубим идентичността си, да не се притеснява - тя е неизкоренима.
На първо място, нещо спешно: ако някой е поствал снимки на Хитлер и се е възторгвал от Третия Райх, той просто не може да бъде назначен в правителството или на каквато и да било политически представителна длъжност. Крипто-нацистите са отвъд чертата на допустимото. Оттук нататък могат да започнат по-теоретични разсъждения за смисъла от коалиционното управление и границите на възможните компромиси. Този текст предлага набор от дефиниции и класификации с надеждата да внесе някаква яснота по отношение на тези чуждици и понятия.
Компромис: Отстъпване от предварително заявени позиции и ценности, за да се постигне съгласие с други хора.
Компромисите биват допустими и недопустими, оправдани и неоправдани.
Недопустим компромис: Когато се отстъпва от позиции и ценности, ключово важни от гледна точка на (политическия) морал и професионалната етика. С такъв тип компромиси човек изпада или от дадена нравствена, или от професионална общност. По същия начин стоят нещата и с политическите партии и коалиции. Управляващите бяха на път да се дискредитират с евентуалното отстраняване на Исмаилов, но успяха да избегнат падението. Сега, обаче, се готвят да го сторят с премахването на новините на турски от централната телевизия. Ясно е, че този ход е смислен единствено от призмата на символната политика на идентичността: да се покаже на българските турци, че езикът им не е достоен за БНТ1, пък било то и за десет минути на ден в най-заспалата част на деня. Кому е нужно това? Допустимо ли е в една съвременна демокрация хората да се отнасят помежду си с такъв тип показни самоналагания, каквито могат да се срещнат в африкански племена и патриархални комуни? Новините по БНТ1 не са нищо повече от знак на уважение към дадена общност. Свалянето им е зачертаването на този знак. Просто е за разбиране и не позволява да се шикалкави по въпроса: той поставя ясна черта, която не може да се преминава.
Назначаването на крипто-нацисти е проблем от същия характер. Да, не е добре да се лепят етикети на хора, без те да се познават лично. Възможно е въпросният господин – за когото изтече информация в медиите - да е поствал снимки на Хитлер инцидентно и да се е възторгвал от Третия Райх в моменти, за които сега да съжалява. Но когато някой предлага такъв човек за висок публичен пост, трябва да е абсолютно сигурно, че кандидатът е изживял нужната еволюция, че е отхвърлил проблематичните си възгледи. При липсата на подобна информация, кандидатурата е неприемлива.
ПФ като цяло влязоха в много силна серия на кандидатури и ходове, които могат да бъдат класифицирани като водещи до недопустими компромиси.
Слави Бинев не е нацист, а е каратист и архонт. Проблемът с него е, обаче, че от професионална гледна точка няма допирни точки с културата и нейното менажиране, а е предложен да ръководи точно комисия по култура и медии. Опитът му като собственик на чалготеки и музикални клубове не му е плюс, нито пък конфликтите му с публичните медии по повод на това, че не е бил „достатъчно отразяван“. Заемането от подобни хора на отговорни позиции дискредитира институциите в професионално отношение. Но все пак в случая „Бинев“ има няколко смекчаващи „вината“ обстоятелства, които не могат да не бъдат отчетени. На първо място, парламентаристите не трябва да са задължително експерти: Бинев може да е „представителен“ за хората и без да е особен специалист в дадена област. На второ място, комисиите в парламента са колективни органи и ролята на председателя не е решаваща. Трето – и най-важно – хората носят крайната отговорност за депутатите, които изпращат в НС. Ако се окаже, че много от тези депутати не стават за нито една комисия, вината не е основно на депутатите. Като се гласува трябва да се мисли! В този смисъл, случаят „Бинев“ е граничен и по-сложен от останалите, което не отменя правото на гилдиите на хората на културата да се чувстват обидени и гневни.
Коалициите могат да стъпват само на допустими компромиси. Когато започнат да преминават чертите на допустимото, те се делегитимират. Настоящата управляваща коалиция, заради поведението на ПФ, е доста често на ръба, а като че ли с новините на турски се готви да отиде отвъд него. ГЕРБ и РБ са длъжни съвместно да водят разговорите с ПФ по подобни поводи. Комично и безотговорно е да се прехвърля на РБ горещият картоф – ПФ - с твърдението "вие ги искахте в коалицията". Все едно ГЕРБ са имали други опции и заради РБ са се съгласили за ПФ. Кои бяха тези други опции, освен правителство, зависимо от ДПС? Затова ГЕРБ да не се прави на арбитър в някакъв измислен спор между РБ и ПФ: спорът е между ПФ и здравия разум, и политическия морал, а при такъв спор място за арбитраж няма.
ПФ, от своя страна, сигурно осъзнава, че част от неговите ходове и номинации играят една единствена функция - хората в един момент да си кажат: по-добре ДПС, отколкото налудни политически формации. Ако това е целта, ПФ доста успешно се справят засега.
Оправдан и неоправдан компромис: Оправданият компромис е такъв допустим компромис, при който съгласяващите се постигат високи цели, които не биха били постигнати без съответното отстъпление от първоначално заявени позиции.
Коалицията от четири много различни партии е сложна конструкция, при която всички от участниците трябва да се откажат от поне някои от своите цели и позиции. Идеята да се постигнат други цели – добро управление, реформи – които да оправдаят тези компромиси.
Как стоят нещата на този фронт?
Миналия петък беше съобщено, че РБ е договорил с ПФ подкрепа за комисия „Кой“ за сметка на свалянето на новините на турски. Да, такава комисия е безспорно необходима, но оправданият компромис на първо място трябва да е допустим. Този не е, както стана дума по-горе, затова трябва да се опитат още разговори, в които и ГЕРБ да вземе активно участие. Комисия, която да обследва корпоративно-медиийните зависимости в страната е от ключова важност и тя е една от политиките, които биха оправдали оставането на настоящата коалиция на власт. Други такива политики и реформи са следните:
- Ясна позиция по „Южен поток“. Дотук новото управление издържа теста и устоява на натиска от Русия, който само ще се засилва. Проевропейско правителство в настоящата ситуация е задължително за България. Всяко ново вживяване в ролята на Троянски кон би било пагубно за дългосрочните шансове на страната;
- Съдебна реформа. Както стана ясно, и прокуратурата, и съдът са в окаяно положение. С прокуратурата проблемът е, че има сериозни съмнения, че се използва за разправа с политически и бизнес конкуренти, както и като чадър за „свои“. („Какви съмнения“ би казал някой посланик, който не го е страх от саморазправа – „направо си е сигурно“.) Подобна сигурност вече беше заявена и по отношение на корупцията в съда. Трябва ясно да се каже, че докато общественият фокус е върху прокуратурата от известно време, голямата корупция си е в гражданските съдилища, защото споровете за най-много пари са там. Случайно разпределение неслучайно няма;
- Здравната реформа има енергичен и дори харизматичен патрон под формата на доктор Москов. Освен енергия ще е хубаво и да има яснота за посоката, обаче, както и известна умереност в определени изказвания. По случая със Спешната помощ, министърът е прав да иска бързи мерки за защита на докторите, но спирането на линейките за гетата не може да бъде подобна мярка – тя нарушава базови права на хората;
- КТБ и стабилността на банките. Нека да не се лъжем – историята с КТБ е огромен стрес за цялата страна. Първо е важно ситуацията да се успокои като се възвърне доверието в банковата система като цяло на предкризисните му нива. Не по-малко важно е да не се замитат и следите на случилото се. Безобразие е, че Цветан Василев още се разхожда из Белград, а не е в страната да отговаря за фалита. Перверзия би било, ако Делян Пеевски – дългогодишен близък съратник на въпросния господин – продължава да се държи като ни лук ял, ни лук мирисал, та дори да иска сам да дава решения на проблема с проектозакони и пр. Една комисия „Кой“, която да се разпростре и върху този казус е ключово необходима. За тази комисия е нужна политическата воля на новото мнозинство и най-вече на ГЕРБ. Ако тази комисия зависи от ДПС и самия Пеевски – по-добре да не ни занимават с многострадални геновеви.
Това са някои от най-важните измерения – политики и реформи, които биха направили от настоящата коалиция не само допустим (какъвто тя като цяло е), но и оправдан компромис. Други такива реформи се очакват в образованието, администрацията, електронното правителство и пр., и пр. За всичко това се иска много работа както и натиск, и подкрепа от гражданите. 2013 г. показа, че оставен сам на себе си, политическият фермент на обществото е егоистичен, безотговорен и направо крадлив.
За съжаление, гражданската отговорност не се снема с гласоподаването – необходими са почти целогодишни усилия. Тези усилия трябва да са не само критични, а да насърчават и доброто, където го има. Аристотел, който е казал повечето от важните неща за политиката, е настоявал върху ценността на мярата. Близо сме до Атина – да опитаме да сме повече аристотелианци и по-малко балканци в политически план. А ако някой патриот се затюхка, че ще загубим идентичността си, да не се притеснява - тя е неизкоренима.
понеделник, 8 декември 2014 г.
The audio file of my talk at the Oxford Seminar "The Break-Up of Nations: the Constitutional Dimensions"
Constitutional Instability: The Case of Central and Eastern Europe
Speaker:
Daniel Smilov, Political Science Department, University of Sofia; and Centre for Liberal Strategies, Sofia
In this inaugural event in the second phase of the FLJS programme on the social and political foundations of constitutions, entitled The Break-Up of Nations: The Constitutional Dimensions Using Ukraine as a Case Study, Daniel Smilov from the University of Sofia, Bulgaria, discusses constitutional and political instability in central and Eastern Europe.
Абонамент за:
Публикации (Atom)